Наследство – Епизод 639 (Ето какво ще видим)

Нана чака Халит на мястото, на което се уговориха да се срещнат.

Времето минава, а мъжът, който ѝ обеща доказателство за смъртта на брат ѝ, него все още го няма.

Нана с нарастващо безпокойство впива поглед в екрана на телефона си.

Не отговаря и на обажданията. С всяка изминала минута напрежението в нея расте, прераства в паника, която стяга гърдите ѝ като желязна примка. Накрая, уморена и обезверена, тя отпуска ръце, въздъхва дълбоко и решава да се прибере в имението.

В същото време, Халит, единственият свидетел на престъпленията на Идрис и човекът, който го държи в страх със своите тайни – е открит. Идрис стои пред него с леден поглед, в който няма и следа от милост. Без да каже и дума, повдига пистолета, прицелва си и изстрелът пронизва тишината. Халит рухва на земята. Раната е дълбока, но с последни сили той хваща телефона и набира единствения номер, който помни, този на Нана.

Тя вдига почти веднага.

– Къде си? – гласът ѝ звучи остро, с болка и укор. – Обеща ми, че ще дойдеш. Обеща ми, че ще донесеш доказателството! Защо не дойде?

От другата страна се чува само тежко дишане. Гласът на Халит е приглушен от болка, отслабва с всяка дума.

– Слушай ме внимателно… ще разбереш всичко…

– Казвай! Кой си ти? Кой уби брат ми?!

– Халит… Халит Кърт. Бях иконом в дома на семейство Яхяоулу. Видях всичко. Идрис… той е чудовище. Уби собствения си брат. После… уби и съпругата на Яман Къръмлъ. Преди това баща си…, а след това Азиз. Видях… всичко…

– Кой?! – крещи Нана, отчаяна, гласът ѝ трепери. – Кой го направи?! Кажи ми, моля те!

Настъпва тишина. Само шепотът на линията остава.

– Халит?! Халит, чуваш ли ме?! Не смей да умираш! Моля те!

Отсреща не се чува нищо, а след това сигналът прекъсва.

Нана стои неподвижно, вперила очи в телефона. Опитва се да го набере отново, но получава съобщение… от Халит.

С треперещи пръсти отварят видеото. Екранът премигва. Изображението е леко размазано, но достатъчно ясно, за да не остане никакво съмнение – Идрис държи пистолет и стреля. Изстрелът убива Азиз.

Нана се свлича на колене. Очите ѝ се пълнят с ужас, отчаяние, гняв.

– Мръсник… убил си брат ми… – прошепва с пресекващ глас. После избухва в силен, задавен плач. Удря с длан по пода, сякаш иска да излее цялата си безсилна ярост в този удар. – Господи… помогни ми…

Спомените се връщат като лавина. Всеки поглед на Идрис, всяка негова „загрижена“ дума, всяка лъжа, с която се опитваше да я оплете. Спомня си как я е убедил, че Яман е виновен.

– Излъга ме… – шепне през сълзи. – Глупава Нано… сляпа… Какво щеше да стане, ако го беше убила? А той… от самото начало е бил невинен…

В този момент вратата се отваря. На прага стои Яман. Вижда я свита на пода, с треперещи рамене, и веднага се приближава.

– Какво се е случило? Защо плачеш? – пита тихо, загледан в очите ѝ, в които търси отговори.

Нана отвръща поглед, бързо избърсва сълзите.

– Нищо… просто моментна слабост. Извини ме… не исках да ме виждаш така.

Яман я гледа дълго, с онзи поглед, който казва повече от всяка дума.

– Ако нещо се е случило, кажи ми. Можеш да ми се довериш.

След кратко мълчание той излиза, оставяйки я сама, с истината, която промени всичко.

В този момент Идрис разбира, че Халит преди да умре е успял да прати записа. Лицето му пребледнява…

Казим стои като статуя, потта блести по челото му, гласът му трепери от страх.

– Той го е направил… — прошепва, гласът му се пречупва от ужас.

– И сега какво? — пита панически Казим. – Ако Нана го е видяла, може да е казала на Яман… или на полицията! Изгоряхме! Изгоряхме живи!

Кадърът сменя ъгъла, камерата се приближава до лицето на Идрис, на което е изписан ужас.

– Трябва да изчезнем. Незабавно! Няма връщане назад! Бягаме, преди да е станало късно! – казва Идрис.

Късно вечерта е. Луната осветява терасата на имението със сребриста светлина, а вятърът леко полюшва пердетата. Нана е заспала в креслото на терасата, изтощена от емоциите и тайната, която научи. Главата ѝ се отпуска на облегалката, а дъхът ѝ става тежък, неспокоен.

Но сънят не ѝ носи утеха, превръща се в кошмар. Пред очите ѝ се появява Яман, неподвижен, блед, мъртъв. Около него – Юсуф, Дженгер, Аделет, лицата им са изкривени от ярост и омраза. Всички сочат с пръст към нея, крещят, думите им се впиват като ножове в сърцето ѝ:

– Това е твоя вина! Ти го уби!

Ехо от обвиненията звучи все по-силно, докато Нана не издържа. С писък се събужда. Цялата е обляна в пот, лицето ѝ, мокро от сълзи. За миг не знае къде се намира. Погледът ѝ се лута, уплашен, дъхът ѝ се къса.

И тогава го вижда. Яман стои до нея – жив, спокоен, с онзи поглед, в който има сила и нежност едновременно.

Без да мисли, Нана се хвърля в обятията му. Притиска го силно, сякаш се бои, че ще изчезне, ако го пусне. Задържа го дълго, прекалено дълго. Времето сякаш спира – само двамата, в тишината на нощта.

Яман, изненадан, но трогнат, не се отдръпва. Той също я прегръща, за да ѝ дадат сигурност.

– Прости ми… – прошепва тя, когато най-после се отдръпва, срамежливо, със сведени очи. – Това… това сигурно е от лекарствата. Действат странно. Сънувах, че си мъртъв. А всички… всички ме обвиняваха, че аз съм те убила…

Гласът ѝ трепери, а в очите ѝ блести страхът, който още не я е напуснал.

– Всичко е наред – казва тихо Яман, с топлота и разбиране.

Но Нана вече се обръща, сърцето ѝ бие лудо и тичешком напуска терасата, сякаш се страхува, че чувствата ѝ ще я издадат.

Нана е в стаята си, телефонът ѝ е притиснат до ухото..

– Пънар… отдавна не сме говорили – прошепва тя, опитвайки се да прикрие паниката си с крехка усмивка.

От другия край идва познатият, утешителен тон на приятелката ѝ.

– Страхувам се да питам… пак ли се скарала с Ябан? – пита Пънар, а в гласа ѝ има любопитство и тревога едновременно.

Нана поема дълбоко въздух.

– Яман е невинен. Това е Идрис – той е убил брат ми. Видях видеото със собствените си очи. Няма съмнение – казва Нана.

Пънар мълчи за миг, звукът от наливане на вода в чашата се чува приглушено, после казва със съчувствие в гласа .

– Боже… не мога да повярвам… Какво ще направиш? – пита тя притеснена.

Нана затваря очи.

– Идрис трябва да бъде наказан! – отговаря кратко, но след секунда добавя. – Но… още не знам как да го направя.

– Внимавай, Нана – предупреждава я разтревожена Пънар. – Ако разбере, че знаеш, може да изчезне. Или да направи нещо по-страшно. Трябва да кажеш на Къръмлъ.

– Не мога – отвръща Нана, гласът ѝ е изпълнен с вина. – Ако му кажа… той ще убие Идрис. А тогава той ще стане убиец. Не мога да живея с мисълта, че аз съм го подтикнала към това.

– Какво мислиш да направиш? – пита Пънар.

– Не знам – прошепва Нана.

Действието прескача на сутринта. Нана е на гроба на брат си Азиз.

– Батко… вече знам всичко – прошепва тихо, гласът ѝ трепери, но думите ѝ са наситени с гняв и ярост. – Знам кой ти го причини!

Сълзите бавно се спускат по бузите ѝ, но тя не ги избърсва. Очите ѝ се пълнят с образи, които я разкъсват отвътре, лицето на брат ѝ, лъжите на Идрис, моментът, в който истината се разкри.

– Дори змиите не нападат собствената си кръв… а той го направи – казва през зъби, а в гласа ѝ се усеща горчивина. – Този човек… не само теб уби. Има още жертви. Повече, отколкото можех да си представя.

– Знам, че би ми казал да не търся отмъщение, че това не е моя роля – прошепва Нана, затваряйки очи. – Но този път… не мога да спра. Идрис трябва да плати за всичко,

Какво ще направи Нана?

Айше върви покрай задната част на къщата на Султан, когато случайно долавя откъс от нечий разговор. Гласът ѝ е познат. Сърцето ѝ спира за миг, когато осъзнава, това е Ферит. Думите, които достига до нея, я пронизват като ледена стрела:

– Скъпа… да, скоро ще се видим…

Айше застива на място. Вятърът развява косите ѝ, но тя дори не го усеща. Кръвта ѝ сякаш замръзва, а сърцето ѝ започва да бие като обезумяло. Прави крачка назад и се скрива зад ъгъла на сградата. В очите ѝ има тревога, изненада, болка.

След миг настъпва тишина, Ферит приключва разговора и се отдалечава, а Айше, все още скрита, стиска устни и поклаща глава с горчивина.

– Значи е истина… има си приятелка – мисли си Айше. – Но защо ме изненадва това. Това е Ферит – красив, обаятелен, непредсказуем. Бог да ѝ даде търпение… ще ѝ трябва.

Айше въздиша, опитвайки се да потуши онези чувства, които няма право вече да изпитва. Тя си сипоема дълбоко въздух и тръгва обратно към градината.

Камерата я следва, докато се връща към масата, където всички си говорят и се смеят. Дога я забелязва първа.

– Мамо, къде изчезна? – пита с усмивка.
– Защо? – отвръща Айше.
– Мислех, че отиде да вземеш топката.

Айше си спомня, но бързо сменя темата.

– Много си се изпотила, Дога. Трябва да се преоблечеш, преди да настинеш. Време е да тръгваме.

Дога се намръщва, но кимва послушно. Обръща се към Ферит:

– Тръгваме си!.

– Толкова рано? – пита той, поглеждайки Айше. – Прекарвахме си чудесно?

Айше си поема дъх, търси най-правдоподобното извинение.

– Имаме ангажимент, а и Дога е изморена.

Ферит се усмихва, опитвайки се да я задържи.

– Остани още малко, поне за едно кафе.

Айше си спомня разговора на Ферит, който чу. Усмивката ѝ е учтиво хладна.

– Благодаря, лельо Султан, закуската беше прекрасна – казва тя и взема чантата си.

Султан, която усеща напрежението, се опитва да я разубеди.

– Почакай, Айше. Остани още малко. Ще направя нов чай.

– Не, благодаря – прекъсва я Айше, нежно, но решително, като хваща Дога за ръката. – Тръгваме.

Неше също се надига и тръгва след тях.

Камерата остава при масата. Волкан поглежда към Ферит.

– Какво стана? Защо си тръгна така внезапно?

Султан също е озадачена.

– Да, и аз не разбрах.

Ферит се усмихва с лека ирония, сякаш се опитва да прикрие нещо.

– Айше е… алергична към мен. Когато е твърде дълго в мое присъствие, започва да я сърби. Неочакван страничен ефект – добавя с усмивка. – Но минава, когато се отпусне.

Султан се засмива и поклаща глава.

– Май всички имаме нужда от почивка. Аз също ще се отпусна – утре заминавам на СПА с приятелките си. Сигурна съм, че ще ми подейства прекрасно.

Волкан и Ферит се споглеждат и избухват в смях.

Действието прескача. Вечерта Ферит лежи в леглото си и говори по телефона.

– Как си, малка разбойничке? – усмихва се той. – Знам, че искаш да дойдеш в Турция, но как ще стане това? Все още си на петнайсет и имаш училище.

От другата страна се чува момичешки смях.

– Звучиш точно като татко – казва племенницата му. – И той все повтаря, че съм малка. А нали ти също си избягал от вкъщи, когато си бил на петнайсет?

Ферит се усмихва.

– Тогава беше друго. Сега… ще те заключа в стаята ти и ще изхвърля ключа! – казва уж строго, а после добавя по-меко: – И все пак, имай търпение. Сега дай телефона на баща си.

След миг от другата страна се чува гласът на Селчук.

– Дъщеря ми ме побърква, Ферит.
– Радвай се, братко – отвръща Ферит с усмивка. – Това е най-хубавият вид лудост. Да имаш дъщеря, която те ядосва, е най-сладкото изпитание на света. Понякога си мисля какво ли щеше да е, ако някой ден и мен някой нарече „татко“…

Гласът му заглъхва… Настъпва тишина. Само тиктакането на часовника се чува в просторната къща.

– Колко хубаво щеше да бъде, ако имахме дете с Айше… – прошепва Ферит.

Ферит оставя телефона на масата и се отпуска назад. Усмивката му изчезва, а в погледа му проблясва сянка на тъга.

– Колко хубаво щеше да бъде, ако с Айше имахме дете – прошепва той.

Източник: PoTv.bg