Наследство – Епизод 652 (Ето какво ще видим)

В изоставения затвор въздухът е тежък, мирише на ръжда и забрава. В сянката на дебелите стени две съдби дишат в унисон, разделени само от решетка и няколко метра бетон.

Яман стои прикован с тежка верига към ръждива тръба. Ръцете му са оковани, а в очите му пламти неукротим гняв – онзи, който гори по-силно от болката. От другата страна на стената Нана седи на студения под. Въжетата режат китките ѝ, но тя се опитва да овладее треперенето на гласа и ръцете си.

– Тук ли си? – гласът на Яман разкъсва тишината. – Добре ли си?

– Добре съм – отвръща тя, макар гласът ѝ да звучи глухо. – А ти?

– Добре ще бъда, когато го хвана – изрича през зъби. – Вината е моя. Твоята болка, твоят страх… всичко. Ако ти бях повярвал тогава, нямаше да сме тук. Прочетох писмото ти, Нана. Сега знам всичко. Но е… късно….

Нана затваря очи – всяка негова дума прорязва сърцето ѝ.

– Скрих само едно нещо – казва тихо. – Кой всъщност е брат ми. Трябваше. Но всичко друго беше истина. Любовта ми към Юсуф… беше истинска. И още е…

Настъпва тишина.

– Ще говорим за това по-късно – казва Яман, този път с по-твърд глас. – Сега трябва да се измъкнем. Всичко друго може да почака.

– А ако „по-късно“ никога не дойде? – пита Нана. В гласа ѝ се усеща страх, но и нотка на нежност. – Не исках да свърши така. Прости ми!

В този миг тишината се разкъсва от тежко скърцане. Вратата към коридора се отваря и в сивата светлина се появява Идрис. По лицето му проблясва самодоволна усмивка – онази, която принадлежи на човек, вкусил отмъщението преди да го е извършил.

– Ето, пак сме заедно – казва Идрис. – Имам големи планове за вас двамата. Нали винаги се пазехте един друг? Нали заедно съсипахте живота ми? Е, сега няма да ви разделям. Ще ви изпратя на онзи свят… заедно. И не се бойте – замислил съм ви тържествено сбогуване.

Яман го гледа със свиреп поглед.

– Нямам никакво намерение да умирам, преди да те довърша! – крещи Яман и се хвърля напред, но металната верига го спира.

Идрис се усмихва, завърта ключа в тежката врата и изчезва, без да подозира, че в тази нощ в изоставения затвор, съдбата вече е решила кой ще излезе жив оттук.

Настава отново тишина.

– Какво става – пита Яман не издаваш звук, готова си да се предадеш ли?

– Няма значение ако онзи звяр дойде и ме простреля сега – казва тя непринудено – толкова съжалявам за теб, за Юсуф – съсипах ви живота – не биваше да влизам в имението.

– Тогава кой щеше да накара Юсуф да проговори – отвръща Яман – кой щеше да спаси брат ми от плановете на този психопат – кой щеше да ми покаже истината, когато аз търся убиеца и обвинявам грешния човек – гласът му се пропуква, но в края на всеки въпрос има сила: – Затова е добре, че дойде – разбираш ли ме?

В този миг се чува театралният, студен и доволен глас на Идрис.

– Уважаеми пътници за „Отвъдното“ – вашият капитан говори – готови ли сте за вечна смяна на адреса? – думите му ехтят из оставената сграда.

– Ах, има толкова много, които те чакат, Къръмлъ – братът ти, младата ти жена – не мога да скрия, смъртта ѝ ме разтърси – и пак като режисьор добавя с усмивка: – но такъв финал си има цена.

В същото време хората на Идрис внасят в помещението, в което е Нана огромен къс лед, а върху него, те изправят Нана. Грубите им ръце слагат около шията ѝ дебело въже – примка, която с всяка капка разтопен лед ще се затяга все повече. Това е екзекуция, в която времето не се измерва с минути, а с бавно топящият се леден блок.

– Пуснете ме, пуснете ме, какво правите, не ме пипайте! – крещи и се мята Нана.

Един от похитителите отговаря с хладно със заповеднически тон: – Стой неподвижна – не ме карай да се ядосвам.

Яман чува заплахата през стената и не може да стои кротко и той изрича обещание, което звучи като клетва: – Кълна се, смъртта ти ще бъде от моята ръка – казва той и юмрукът му удря бетона.

Казим внася в стаята, в която държат Яман лаптоп и го поставя пред него, а след това включва– екранът проблясва и показва ужасяваща картина на живо. Нана. С примка на шията, изправена върху тънък лед

– Пусни я, изрод такъв! – крещи Яман, хвърляйки се с цялата си сила да се освободи от веригите, които го държат прикован. Звукът от метал срещу металната тръба се разнася като отчаян вик. Очите му блестят от ужас и безсилие, но уверено добавя: – Не се страхувай, Нана, ще те измъкна. Заклевам се – ще намеря начин.

Нана вдига глава. В погледа ѝ няма страх, няма съпротива, които пронизват сърцето на Яман по-силно от всяка болка.

– Дори да умра… душата ми ще бъде спокойна – казва Нана, с едва забележима усмивка. – Изпълних обещанието си. Намерих убиеца на брат ми… на твоята съпруга и бащата на Юсуф. Най-сетне ще си плати за всичко.

– Колко трогателно е – отвръща Идрис – може би ще заснемем и втора част.

– Ти си изрод, ще те убия! – крещи Яман.

–Хареса ли ти представлението ми? – пита Идрис, който си мисли, че дърпа конците на играта. – Казах ѝ от самото начало да те убие, но тя не послуша – това е нейното най-голямо провинение – докато се опитвах да унищожа единия, другият идваше да спаси другия – ще ви мъча бавно – Нана ще се задуши, когато ледът се стопи, и ти ще гледаш, ще чуваш гласа ѝ, но няма да можеш нищо да направиш –първо ще те оставя жив, за да разбереш, че не си нищо – след това и ти ще си тръгнеш.

– Никога няма да позволя това – казва Яман, почти шепнешком и после крещи: – Ще те убия!

Междувременно, Идрис получава съобщение от адвоката си. Гласът отсреща е делови, почти без емоция, но думите му кънтят в главата на Идрис като музика на победата. Понеже от дълго време няма връзка с Нана, всички чуждестранни инвестиции на Азиз, според договора, преминават изцяло в негови ръце.

Идрис се усмихва широко – за първи път от седмици. В очите му проблясва онзи опасен блясък, който някога плашеше всички около него. Уверен, че съдбата най-сетне се е усмихнала и на него, той забравя за предпазливостта, която винаги му е спасявала живота.

– Получих новина – казва Идрис на Казим. – Парите на Азиз вече са мои. Не могат да открият Нана, а полицията още не е обявила, че ме издирва. Трябва да взема парите веднага, преди да наложат запора. Заминавам още сега.

Казим се смее доволен.

– А какво, ще празнуваме ли, братко?

Идрис му хвърля поглед, който би спрял дъха и на най-смелия човек.

– Спри с глупостите. Ще има време и за забавления. Аз ще пропусна истинския купон, но ще наваксам, когато се върна. Ти остани и се погрижи за всичко. Нека тя – получи смъртта си. Но куршумът за главата на Къръмлъ е мой. Сам ще го довърша.

– Както кажеш, братко – отговаря Казим.

– Ще се видим скоро, господин Къръмлъ – прошепва Идрис и излиза, сякаш вече усеща тежестта на богатството в ръцете си.

Но…

Малко преди да стигне до сградата на кантората, от тъмна уличка изскачат няколко полицейски коли. Сирените прорязват въздуха, сините светлини се отразяват по лицето му, и за миг Идрис замръзва, хванат е като животно в капан. Опитва да се пресегне към оръжието си, но не успява. Няколко секунди по-късно вече лежи на студения асфалт, с ръце оковани зад гърба.

– Идрис Яхяоулу, арестуван сте – произнася един от полицаите с равен, ледено спокоен глас. – Този път никой няма да може да ви измъкне.

В следващата сцена въздухът в стаята за разпити е натежал – студен, пропит с напрежение. Над масата трепти лампа, хвърляща сурова светлина, която реже сенките по стените. Идрис седи на металния стол, окован с белезници, но въпреки това на устните му играе цинична усмивка. Очите му блестят като на хищник, който знае, че все още държи контрола. Срещу него стои Ферит – неподвижен, със свити рамене и очи, в които се смесват гняв и решителност. Тишината между тях е по-шумна от вик.

Без предупреждение Ферит замахва. Ударът пада право в лицето на Идрис. После втори. И трети. Всеки шамар звучи като отговор на всички рани, които този човек е нанесъл на близките му. С всяко движение по лицето на Идрис се стича нова капка кръв, а по устните му остава само мрачна насмешка.

– Имаш на съвестта си толкова животи – изсъсква Ферит, гласът му трепери, но не от страх. – Психопати като теб обичат да се хвалят. Говори! Ти ли уби Сехер Къръмлъ, жената на Яман? Кого още имаш на сметката си?!

Идрис облизва цепнатия ъгъл на устата и се усмихва широко, сякаш думите му са нож, който тепърва ще забие.

– В такъв случай да започнем от края, комисарю – отвръща хладно. – Допиши към списъка Нана Мерям и Яман Къръмлъ. Вероятно точно сега преживяват последните си мигове… ако изобщо още дишат.

– Какво каза?! – крещи Ферит, грабва го за яката и го разтърсва с ярост, която трудно може да се сдържи. – Какво им направи?!

– Чу ме – отговаря Идрис със задоволство, без дори да трепне. – Мъртви са… или скоро ще бъдат. От моите ръце. Така трябваше да свърши всичко.

Ферит избухва. Ударите се сипят един след друг, гласът му прераства в отчаян вик:

– Говори, мръснико! какво им направи?! Ще те убия, ако не са живи! Не щеш да излезеш жив оттук!

Лицето на Идрис е в кръв, но усмивката му най-сетне угасва. Дишането му е тежко, а когато проговаря, гласът му е леден.

– Добре… ще ти кажа. Но и ти трябва да ми помогнеш. Те са в гората. Зарових ги живи. Само аз знам къде.

Ферит отстъпва назад, сякаш ток го е ударил. За миг в очите му се появява ужас, който надделява над гнева. После рязко се обръща към вратата.

– Волкан! – извиква, а металната врата се отваря с трясък.

– Този изрод – посочва към Идрис, чието лице е обезобразено от удари – твърди, че е оставил Яман и Нана да умрат. Тръгвам веднага натам с още един полицай. Проверете всички камери, обаждания, локации – всичко!

И докато Ферит издава заповеди, камерата спира за миг върху Идрис – неподвижен, с полуотворени устни и онзи познат, зловещ блясък в очите, който обещава, че това далеч не е краят.

В същото време виждайки как леденият къс се стопява и Нана увисва във въздуха, Яман с нечовешка сила се откъсва от железните окови.

Ръцете му са окървавени, очите – замъглени от болка и ярост. Хваща металната тръба и с глух трясък избива вратата на килията. След това влиза в килията на Нана. Пред него, като сянка в мрака, виси Нана. Тялото ѝ е отпуснато, главата ѝ клюмнала настрани. В миг, без да мисли, Яман се хвърля напред, прерязва въжето и я поема в ръцете си. Коленичи на студения под и я полага внимателно, сякаш е направена от стъкло.

– Нана… Нана, отвори очи! – гласът му се къса, разнася се из тъмната стая, но отговор няма.

Той не чака, опитва се да я върне към живота – ръцете му се движат ритмично, натискат гръдния ѝ кош, после се навежда и вдъхва въздух в устните ѝ. Отново и отново. Дланите му треперят, дъхът му се къса, но не спира. Сълзи капят по лицето му, смесват се с праха.

– Моля те… върни се при мен… не ме оставяй… – шепне той, почти без глас.

Времето все едно спира…, всички са в очакване… все едно между живота и смъртта няма вече граница.

Ще успее ли Яман да спаси Нана?

Източник: PoTv.bg