Наследство – Епизод 654 (Ето какво ще видим)

Айнур и Адалет се прибират от пазар.

– Хайде, мила – казва Адалет уморено. – Трябва да подредим всичко, после да се заемем с вечерята.
– Ще се погрижа – отвръща Айнур с престорено спокойствие. – Ти си почини малко. Искам да направя сладки с ябълки за Юсуф. Последните дни е унил… може поне малко да го зарадват.
– Добре – усмихва се Адалет. – Направи му онези, които толкова обича.

В този миг в коридора се чува радостен вик.

– Лельо Адалет! – Юсуф се втурва към нея и се хвърля в прегръдките ѝ.
– Моето съкровище – прошепва тя, прегръщайки го нежно.
– Знаеш ли какво стана? – започва той бързо. – Чичо намери Нана, сега са в болницата.

Торбата с плодове се изплъзва от ръцете на Айнур и се разсипва по пода.

– Говорих с тях по телефона – продължава Юсуф. – Добре са, и двамата.

Адалет затваря очи и въздъхва, сякаш изведнъж от нея пада тежест.

– Слава Богу… слава Богу.

Адалет и Юсуф се прегръщат отново – този път с облекчение.

Айнур мълчи. Вътрешният ѝ гняв не избухва, а се събира като тъмен облак.

„Тя пак се измъкна. Като котка, която винаги оцелява.“

– Ще нарисувам картина за Нана! – възкликва Юсуф и изтичва към стаята си.

В коридора се появява Дженгер.

Айнур го поглежда внимателно.

– Юсуф каза, че Яман е намерил бавачката… вярно ли е?

– Да – отвръща Дженгер. – Спаси госпожица Нана, и сега двамата са в болницата.

Адалет се изправя веднага, загрижена.

– Нана е добре, нали? Не сме казали нищо на Юсуф, за да не се тревожи…
– Добре е – кимва Дженгер. – Няма нищо сериозно.
– Слава Богу – прошепва Адалет като се навежда да помогне на Айнур да събере ябълките, но Айнур я спира.
– Остави това на мен. Върви да си починеш.

Адалет и Дженгер се отдалечават по коридора, а къщата отново утихва.

Айнур остава сама, едва сдържайки гнева си.

– Не успях да се отърва от нея… отново.

В болницата, в една от стаите Недим бавно отваря очи. Погледът му е мътен, сякаш е изплувал от дълбока вода. Опитва да се надигне, но остра болка го прерязва, която го връща обратно към възглавницата.

– В болницата сте – казва лекарят спокойно, преглеждайки апаратурата до леглото. – Състоянието ви е стабилно. Няма повод за тревога.

Недим обаче продължава да се мъчи да стане.

– Моля ви, не ставайте. Трябва да почивате – предупреждава лекарят.
– Как… се озовах тук? – изрича Недим, трудно подреждайки думите си.
– Намериха ви в гората. Прострелян. Някой е извикал линейка. Куршумите са извадени, но ще ви трябва време да се възстановите.

Но в този момент в очите на Недим проблясва нещо по-силно от болката. Страх. И име.

– Нана! – изкрещява и рязко издърпва системата от ръката си. Болката го сгъва, но той се изправя и, куцайки, се втурва по коридора.

Лекарят се опитва да го спре.

– Какво правите? Трябва да останете в леглото!

Недим стига до полуотворената врата на стаята на Нана… и застива.

Яман стои до леглото на Нана. Помага ѝ да върже косата си, движи се внимателно, с изненадваща нежност. Погледът му е топъл, почти недосегаем. В тази картина има нещо истинско. Нещо, което сякаш разкъсва нещо в гърдите на Недим.

– Той… я обича… – изпуска се Недим.

В този момент Яман го вижда. Погледите им се срещат.

– Недим? – гласът му е твърд.

Недим пристъпва вътре.

– Оздравявай бързо – казва той на Нана.
– И ти – отвръща тя спокойно.
– Радвам се, че сте живи– добавя Недим към Яман.

– Ела – казва Яман и излиза в коридора. Недим го следва. Вратата се затваря.
– Идрис те е видял – казва Яман, а гласът му е хладен като лед. – Паднах в капана му заради теб. Какво изобщо правеше там?
– Тръгнах след теб… Исках да помогна… но ме хванаха… – думите на Недим са задавени, безсилни. – После се събудих тук.

Нищо не смекчава погледа на Яман.

– След като излезем оттук… ще говорим.

Недим само кимва. Обръща се, тръгва и на първия ъгъл юмрукът му се стоварва в стената.

– По дяволите… той наистина я обича – изтъква през зъби.

С настъпването на вечерта между Нана става от леглото си и излаза в коридора. В същия момент Яман също излиза. Срещат се по средата на коридора.

– Защо стана? – пита той.
– Защо ти стана? – пита тя на свой ред.
– Аз попитах първи – отвръща Яман.
– Дойдох да проверя дали си изпил лекарството. Знам, че го пропускаш – казва Нана.
– Е – казва той . – Ти си бавачката на Юсуф, все пак.
– Да… но съм загрижена и за теб.

Нана го поглежда право.

– А ти защо си станал? – интересува се тя.
– Защото те познавам. Не можеш да стоиш мирно – отговаря Яман.

Той само накланя глава към стаята ѝ.

– Влизай. И повече не се ставай от леглото.
– Добре. Лягам. Лека нощ.
– Лека нощ.

Но той не си тръгва. Сяда до нея.

Тя се обръща към него:

– Какво правиш? Иди да си легнеш. Ти също имаш нужда от почивка.

– Не.

– Но…

– Тихо. Лягай!

– Прекрасно… стражът се върна на пост – отбелязва ядосана Нана.

Той я поглежда, но не отговаря.

И двамата мълчат, без да отдръпват погледи един от друг. Но този път в погледа на Яман има нещо повече. Нещо, което кара сърцето ѝ да забие по-бързо.

По-късно лекарят съобщава на Нана, че утре я изписват.

– Още утре… – повторя изненадана Нана..

В същото това време Яман мисли за Нана.

– Сигурно пак е станала – минава през ума му. – Не мога да я оставя сама дори за пет минути. Сигурно вече се смята за напълно здрава и катери стените.

Той тръгва към стаята ѝ. Леглото е празно.

– Къде си отишла този път? – въздиша Яман и излиза да я търси.

Навън, на малка пейка пред входа на болницата, Нана гледа към тъмното небе. Уличните лампи хвърлят меко жълто сияние върху лицето ѝ.

– Утре ме изписват – мисли тя. – И какво тогава, Нана? Ще си тръгнеш ли… или ще останеш?

Сърцето казва „остани“. Разумът шепне „върви“.

В този момент стъпките на Яман се приближават. Гласът му е нисък, но уверен:

– Трябва да си в леглото!

Тя се усмихва и не се опитва да се оправдава.

– И тук ли ме намери? Явно не мога да избягам от теб.
– Тогава не бягай – отвръща той спокойно. – Остани там, където те оставям.

Погледът ѝ се повдига към него. За миг нито един от двамата не говори.

– Хайде, вътре – казва той.
– Почакай. Само две минути. Искам да поседя тук още малко.

Той я поглежда внимателно.

– Дори и това ли не му е позволено, пазителю мой? – добавя тя с усмивка.

Яман не казва нищо, просто сяда до нея.

– Утре излизаме от болницата – прошепва тя. В гласа ѝ има нотка на тъга.

Той само кимва.

На няколко метра от тях двойка излиза от входа. Жената е разстроена.

– Исках да празнуваме повишението ми! – казва тя. – Не дойде!
– Какво общо има това? – отвръща мъжът раздразнено. – Не каза, че искаш да съм с теб. Помислих, че си с колегите си.
– И трябва ли да те моля? – очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Ако не ми кажеш, как да знам? Не чета мисли.

Нана ги наблюдава.

– Невъзпитан тип – прошепва тя и става.
– Извинете! – извиква Нана, готова да се намеси.

Яман я хваща за ръката, но тя се измъква. Решението ѝ е мигновено, ясно.

– Трябва да се извините – казва тя на мъжа. – Не можете да говорите така с човека, който обичате.
– Виждаш ли? – обръща се жената към годеника си. – Дори непознатата ме разбира.

Яман пристъпва леко напред.

– Не се намесвай! – казва на Нана. – Мъжът не е направил грешка. Ако тя е искала той да е с нея, можела е да му го каже. Ясно е!

Мъжът се обажда доволен:

– Това казвам и аз!

– Не – контрира Нана. – Не е нужно да се кани. Това е годеникът ѝ. Разбира се, че трябва да е до нея. Това е очевидно.

Двойката се споглеждат, а после си тръгват без да кажат нищо повече.

Нана въздъхва.

– Хората трябва просто да казват това, което чувстват. Да кажат: Искам да бъда с теб. Толкова е просто.

Яман я поглежда замислено.

– Най-накрая – усмихва се леко. – Една напълно смислена мисъл от твоя страна.

– Да – кимва тя. – Ако си го бяха казали… нямаше да има спор.

Той се вглежда в погледа ѝ. Сякаш чува нещо, което тя не е изрекла.

– Хайде – казва тя, като се изправя. – Достатъчно въздух за тази вечер.

Яман въздъхва и тръгва след нея обратно към болницата.

А въпросът, който остава да виси между тях, е прост.

Ще го изрече ли Нана? „Искам да остана с теб.“

След като ги изписват от болницата Яман отвежда Нана на гроба на брат ѝ. Мълчат. Вятърът леко раздвижва дърветата. Тя коленичи, пръстите ѝ докосват студения камък, сълзите потичат.

– Батко… – шепне Нана. – Изпълних обещанието. Разбрах кой отне живота ти. И той… си получи заслуженото. Почивай в мир. Винаги ще си в сърцето ми. Завинаги!

Яман стои до нея. Не я докосва. Не нарушава момента. Когато Нана се изправя, тя се обръща към него с благодарност:

– Благодаря, че ме доведе тук. Можем да тръгваме.

Но Яман поклаща глава.

– Още не.

Яман пристъпва към гроба и застава лице в лице с името, което толкова време е смятал за свой враг.

– Заради един негодник ние станахме врагове – изрича Яман. – Бях несправедлив към теб, докато беше жив. Но знай… – гласът му се снишава – оттук насетне сестра ти ми е поверена.

Нана го поглежда. В думите има тежест. И обещание. Не празно.

Сред камъка, тишината и спомените – тя усеща нещо ново.

За първи път… не е сама.

Султан стои с телефона в ръка, а очите ѝ блестят. Али съобщава новината – той и Дюйгу очакват своето първо дете. По гласът му се усеща щастие, което не може да се скрие.

– Наистина ли? Ах, Али… каква благословия… – прошепва тя, гласът ѝ трепери.

Решението идва без колебание. Тръгва за Германия. Дюйгу ще има нужда от нея.

Истината за Джейлян сварва Айше неподготвена. Докато ревнува и подозира Ферит, докато измисля най-черните сценарии… се оказва, че момичето е просто дъщеря на най-добрия му приятел.

Ферит я гледа със сдържано, почти игриво удовлетворение.

– Казах ти да ми се довериш – отбелязва тихо.

Айше не знае къде да погледне.

Източник: PoTv.bg