Наследство – Епизод 655 (Ето какво ще видим)

Продължение на сцената на гроба на Азиз.

Яман стои до Нана – достатъчно близо, за да усети колко е напрегната тя.

– Оттук нататък ще съм до теб винаги когато имаш нужда – казва Яман, но с онзи категоричен тон, който не търпи възражение. – Не си сама. Имаш нас. Където и да отидеш.

Думите му стигат до нея като топъл повей сред сивия ден. Нана поглежда към гроба на брат си, а после свежда очи, сякаш се страхува, да не покаже болката си.

„Каза „където и да отидеш“… Значи е време да се сбогувам – минава през ума ѝ, а сърцето ѝ се свива болезнено.

„Не каза, че ще остане, ще си тръгне“, мисли с в този момент Яман.

Нана най-накрая се обръща към него.

– И вие имате мен. Имам предвид… Юсуф. Където и да съм, след като има нужда от мен, ще съм до него. Винаги!

Погледът на Яман става още по-дълбок – като мълчаливо предупреждение, което само тя може да разбере.

Скоро напускат гробището.

Близо до колата Нана спира, но не посяга към дръжката. Вместо това протяга ръка към Яман – жест едновременно сдържан и изпълнен с емоция.

– Благодаря за всичко – казва Нана. – Не искам повече да ти създавам проблеми. Ще взема такси и ще отида в хотел. Кажи на Юсуф, че ще се сбогувам с него преди да замина.

Погледът на Яман се задържа върху нея по-дълго, отколкото е нужно. В очите му проблясва разочарование, но и нещо друго.

– Не можеш – отсича той. – Ще дойдеш у дома. Няма да спиш в хотел. Ще си с нас до заминаването. Юсуф те чака. А и аз дадох обещание на брат ти – да съм до теб, когато имаш нужда. Вярвам, че и Юсуф това иска.

Нана е изненадана от решителността му. След миг се качва в колата, на седалката до шофьора

Колата спира пред имението. Нана и Яман слизат едновременно, а погледите им се срещат веднага, онова безмълвно, неизбежно привличане, което и двамата усещат, но не искат да признаят.

Дженгер ги посреща с добре дошли..

В салона, преди да влязат, от дългия коридор се чува бързо тупуркане на малки стъпки.

– Чичооо! Нанааа! – крещи радостен Юсуф и се хвърля направо в прегръдките ѝ.

Нана го прегръща силно.

– Моята Нана, най-прекрасната на света ! Добре дошли! И аз ти липсвах, нали? – пита той и впива любопитен поглед в лицето ѝ.

Тя се усмихва, поглеждайки бегло към Яман.

– И ти ми липсваше, птичето ми.

Юсуф я гледа внимателно, почти сериозно.

– Добре ли си вече? Нали нищо не те боли?

– Като те видях, всичко ми мина – отвръща тя, гладейки косата му. – Вече съм напълно добре.

Юсуф издиша облекчено и хваща ръката ѝ с доверие.

Адалет се появява в този момент.

– Нана, добре дошла, мила. Как ни уплаши… – казва тя и нежно приглажда косата ѝ. – Слава Богу, че си здрава и отново с нас. Радвам се и за вас, г-н Яман.

Той само кимва, без да откъсва поглед от Нана.

Дженгер добавя:

– Добре е, че си пак у дома.

– Благодаря – отговаря тихо тя.

Айнур излиза последна, с лице, на което трудно се чете нещо.

– Добре дошла. Радвам се, че се чувстваш по-добре.

Поздравът на Айнур не е топъл, но поне е учтива.

Юсуф веднага дърпа Нана.

– Ела, Нана! Трябва да ти покажа нещо!

Двамата тръгват нагоре по стълбите, а Яман ги следва бавно.

Стаята на Нана е преобразена. Стените са обсипани с детски рисунки, пъстри птички и цветя. Във въздуха се поклащат балони, а върху огледалото е залепено „Добре дошла“.

Юсуф се обръща към нея с широка усмивка.

– Погледни! Това направихме за теб!

Нана мълчи, само очите ѝ се разширяват. Яман застава на прага, загледан в нея, сякаш иска да запомни всяка нейна реакция.

– Хареса ли ти? – пита Юсуф.

Нана преглъща и се усмихва.

– Много… много ми харесва, скъпи.

Прегръща го силно. Яман леко извърта глава, сякаш тази близост го пробожда до дъното на сърцето.

Юсуф протяга ръчички към двамата.

– Сега сме всички заедно. Няма да се разделяме, нали?

Нана поглежда Яман.

– Лошите дни свършиха… нали? Няма да си тръгнеш? – пита Юсуф.

Нана не успява да отговори. Юсуф я прегръща за втори път.

Яман най-накрая се намесва.

– Хайде, юначе… да оставим Нана да си почине.

Юсуф кимва.

– Почини си, Нана. Имаме толкова дни да прекараме заедно.

Нана казва едва чуто „Да“, а Яман я поглежда още веднъж преди да излезе.

Нана разглежда рисунките една по една. Гали ги с пръсти, сякаш са истински птички, които ще отлетят.

Взима един от балоните.

– Толкова се е старал… моето птичe – прошепва. – Всичко това за мен…

Погледът ѝ пада върху куфара.

– Как ще се сбогувам с теб? С твоя смях… с аромата ти… Как се живее след това? – говори си сама.

Пуска балона. Той се вдига към тавана, лек и безгрижен, точно обратното на нея.

Приближава се до прозореца, където един гълъб я наблюдава.

– И ти свикна тук, нали? – прошепва. – Аз също…

И тогава, внезапен спомен.

– Паспортът ми… остана в склада на Идрис…

И думите увисват тежко във въздуха.

Нана влиза в кабинета на Яман. Изглежда колеблива, но решена.

– Трябва да ти кажа нещо – казва тя.

Яман вдига поглед бавно, сякаш се подготвя за удар.

– Толкова ли е важно?

– Паспортът ми и личната ми карта… останаха в склада на Идрис – казва тя направо. – Не мога да замина без тях. Как можем да ги намерим?

Яман не реагира веднага. После кимва кратко.

– Ако е наложително, ще проверим. Ще разпитаме.

– Добре – казва Нана. – Благодаря ти.

Яман обаче усеща, че не е благодарност, а края на нещо.

– Щом е така – казва сухо – не бива да губим време.

Думите му я прорязват. Тя кимва и прошепва:

– Благодаря… Тогава ще видя билети за самолета.

Когато излиза, той остава сам – ядосан и тъжен едновременно.

В стаята си Нана държи телефона в ръка.

– Това е най-доброто – шепне, сякаш убеждава себе си. – Той каза „да не губим време“… Значи иска да си тръгна.

Разлиства полетите за утре, но пръстите ѝ се разтреперват.

– А ако документите не ги намерят?… Тогава ще чакам.

В този момент се чува познатото приглушено тичане. Юсуф влиза с чаша в ръка.

– Леля Адалет ти праща лимонада, има много витамини!

Нана го притегля към себе си и целува челото му.

– Ти си моята най-сладка лимонада… моята най-добра витаминка.

Юсуф сияе от радост. Той тръгва да излиза, но Нана го прегръща отново.

– Недей да тръгваш още, птичето ми… Толкова ми липсваше аромата ти. Остави ме да те държа.

– Намислех много игри, докато те нямаше!

Той се сгушва в нея.

– Всичко е красиво, когато ти си тук, Нана. – добавя Юсуф

Тя се усмихва, но очите ѝ са влажни.

– Разкажи ми… Какви игри си намислил?

– Всички игри, които си представях, докато те нямаше! – обявява той гордо. – Игра за хранене на птиците сутрин… Дори задачите са приятни с теб. И пикник в градината. И да легнем в тревата вечер, да гледаме звездите и да си говорим… Може, нали?

Нана го гледа и се усмихва, но сърцето ѝ се свива.

– Най-хубавото за мен е… да съм с теб, птичето ми.

Прегръща го отново. На вратата стои Яман. Вижда ги. И си тръгва. Разстроен.

В градината Яман върви бързо, като човек, който се бори със собствените си мисли. Спира под най-старото дърво.

– Дори и да каже „не“… тя няма право да постъпва така с Юсуф – мърмори си. – Да не му дава празни надежди… Да не го лъже.

Поема дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее.

Дженгер го забелязва и се приближава.

– Г-н Яман… виждам, че сте загрижен. Мога ли да помогна?

– Не, братко – отвръща Яман.

Дженгер се обръща да тръгне, но Яман го спира:

– Юсуф ще е много тъжен.

– Защо? – пита Дженгер.

Айнур стои наблизо и слуша, без да се крие.

– Когато… детегледачката си тръгне – казва Яман. – От една страна казва, че обича Юсуф… а от друга иска да замине възможно най-бързо.

Айнур се усмихва доволна. В мислите си празнува: „Слава Богу, че си тръгва… Денят, в който напусне, ще е празник.“

Тя влиза вътре.

Дженгер остава, замислен.

– Г-н Яман… Мисля, че тя иска да остане, но не смее да го признае. Питахте ли я изобщо дали желае да остане?

Яман го поглежда рязко.

– Не.

– Може би не си тръгва заради Юсуф… но пак не казва нищо. Може би е притеснение. Може би чака… вие да ѝ кажете да остане.

Дженгер се отдалечава, Яман остава сам и замислен..

– Защо… не казва, че иска да остане? – прошепва той.

Нана влиза в стаята на Юсуф и едва успява да се сдържи да не се засмее на гледката. Играчки, дрехи и тетрадки са разпръснати навсякъде, сякаш малък вихър е минал през стаята.

– Я да видя… каква домашна работа си свършил – казва тя и го поглежда въпросително. – Птичето ми, тук да не е имало война?

– Малко бях… притеснен, докато те нямаше. Не позволих на никого да влиза – признава Юсуф.

Нана се усмихва топло.

– Но сега сме заедно, нали? – пита той, сякаш търси уверение.

– Заедно сме – потвърждава тя. – Но ако не подредим, ще се изгубим в този хаос. Хайде, ти събираш дрехите, аз – играчките.

Започват да подреждат, когато Юсуф вдига един модел.

– Нана, липсват части. Видя ли ги?

– Не. Прегледа ли под леглото?

Той кимва енергично.

– Може да са паднали в хола… или в кабинета на чичо ти – добавя тя.

– Аз ще проверя хола, а ти виж стаята на чичо! Става ли? – пита Юсуф.

– Става – казва Нана.

Когато той излиза, тя го проследява с поглед, в който се смесват нежност и тъга.

– И бъркотиите ти ще ми липсват… – прошепва тя.

Нана тръгва по коридора. Спира пред вратата на Яман. Поглежда я колебливо.

„Някога вярвах, че зад тази врата се крие човекът, който унищожи брат ми. А сега… сега ми е тъжно, защото ще трябва да си тръгна.“

Нана поема дъх и влиза. Тясе оглежда, после започва да търси липсващите части. До едно чекмедже блесва метален отблясък. Приближава се, ръкавелите на Яман.

Поглежда към вратата, после към тях. Протяга ръка. Отдръпва я. Протяга я отново.

Накрая докосва студения метал. Пръстите ѝ се плъзгат по гравюрите. Взима единия ръкавел, но когато се опитва да го върне, той се изплъзва и пада зад шкафчето до бюрото.

– Не може да бъде… – промърморва.

Навежда се да го извади. Точно тогава косата ѝ се заплита в ръба на чекмеджето.

– Ай!… Пусни! – опитва да освободи кичура. – Страхотно…

Ръката, която още я боли, пулсира неприятно и тя потрепва. Вратата изскърцва, влиза Яман, който е изненадан да види Нана клекнала до бюрото.

Междувременно, в районното управление…

В стаята Ферит застава пред колегите си и с усмивка съобщава.

– Дами и господа, казва той с лека усмивка, позволете ми да ви представя очарователната Джейлян. Дъщеря е на мой стар приятел. Пристигна чак от Норвегия и ще остане с нас известно време. Нека се погрижим да се почувства като у дома си. Много е ценна за мен. Обичам я като собствена дъщеря.

Докато изговаря последните думи, погледът му се плъзга към Айше. Тя мигновено отвръща очи и се измъква навън под претекст, че трябва да отиде в архива. Ферит не се оставя да бъде заблуден и тръгва след нея.

Настига я в коридора.

– Архивът е в другата посока – отбелязва спокойно.

– Знам. Първо отивам за кафе от столовата – отвръща Айше хладно. – И… какво те засяга? Трябва ли да ти давам отчет за всяка крачка и всяка дума?

Ферит спира, а гласът му става по-сериозен, но не губи топлината си.

– И аз се чудя на нещо. Какво се случва? Какъв точно е проблемът ти с мен, Айше? Сутринта беше като опъната струна, сега се преструваш на безразлична. Откъде идва тази промяна? Говори с мен честно. Винаги сме били откровени… нали?

Айше го поглежда ядосана.

– Не всичко се върти около теб, комисарю. И не съм ревнива, ако това си мислиш. Просто… не ме интересува личният ти живот. Недей да се вживяваш.

Тя се обръща рязко и се отдалечава. Ферит я проследява с поглед, в който проблясва едва видима, доволна усмивка.

– Господи… благодаря ти – прошепва той. – Това малко норвежко момиче… ми отвори очите. Айше, току-що се издаде.

Няколко часа по-късно

Шефът на управлението влиза в стаята с вид на човек, който има новина, от която никой няма да избяга. Приковава вниманието на екипа и обявява нова задача – необичайна, деликатна, изискваща прикритие.

Ферит и Айше отиват на мисия, където трябва да се представят като семейство.

Двете реакции нямат нищо общо.

Ферит не успява да прикрие забавлението си, като човек, на когото най-накрая му се отдава възможност да пробие стена издигната от Айше, зад която иска да надникне отдавна.

Айше пребледнява. Погледът ѝ се изплъзва встрани. Сърцето ѝ заби по-бързо.

– Да се преструвам на негова съпруга… на неговата? – мисли си шокирана Айше.