Наследство – Епизод 658 (Ето какво ще видим)

Колата на Яман се носи по нощните улици на Истанбул, осветявана от неонови отблясъци и светлини от витрините. Вътре тишината е мека, но наситена. Нана говори по телефона, а Яман, уж съсредоточен в пътя, не спира да я наблюдава крадешком в отражението на прозореца. Слуша всяка дума. И всяка от тях го засяга повече, отколкото би признал.

От слушалката се чува обезпокоеният глас на Пънар:

– Обади ли се в университета в Грузия? Да потвърдиш, че приемаш работата?

Нана колебливо притиска устни. Поглежда към Яман, сякаш търси разрешение да каже истината.

– Не… не съм им се обадила – отвръща тихо.

Пънар моментално реагира:

– Как така не? Защо?

Нана отново среща погледа на Яман, който се прави, че не слуша, но ръцете му върху волана се стягат.

– Щом ми излезе паспортът – казва тя накрая – веднага ще купя билета.

Яман не помръдва, но напрежението в стойката му го издава.

Пънар въздъхва изненадано:

– Така ли? Мислех, че ще останеш поне още малко след като се запишеш. До началото на учебната година.

– Трябва да отида и да се установя – казва Нана, сякаш убеждава повече себе си, отколкото приятелката си.

– Поне една седмица? – настоява Пънар. – Имахме толкова планове… Исках да те разходя с кораб по Босфора. Да ти покажа Истанбул отгоре… така и не успях.

Нана чувства как стомахът ѝ се свива. Яман поглежда към нея в момента, в който Пънар произнася „птичи поглед“. Той знае къде да я отведе.

– Ще го направим, когато се върна – казва Нана, но дори в собствените ѝ уши звучи тъжно.

– Добре, мила. Щом така искаш – отстъпва Пънар. – Обади ми се по-късно.

– Добре. Сега пътувам. До скоро.

Нана затваря телефона. Не я казва, че ѝ е тежко. Не казва нищо. Гледа през прозореца, но очите ѝ са влажни.

Яман я наблюдава внимателно, без да произнася и дума. Погледът му е тревожен и мек – като на човек, който усеща, че времето започва да се смалява пред очите му. Нана е тъжна, а той, още повече.

Колата продължава към едно място, което Яман пази за най-ценните моменти, към върха на Сапфир Тауър, най-високата панорамна точка на Истанбул.

След минути колата спира пред висока сграда. Нана се оглежда объркано.

– Какво правим тук? Пак ли имаш среща?

Яман накланя глава и прошепва с леко раздразнен глас, но нежно:

– Много говориш. Ела.

Хваща я леко за лакътя и двамата започват да се изкачват по стълбите. Сърцето на Нана тупти учестено – не от умора, а от неизвестното, което той подготвя.

Когато вратата на терасата се отваря, пред тях се разкрива цял Истанбул – разлят под краката им, блестящ, жив, дишащ.

Нана застива, безмълвна.

– Небе… – прошепва тя. – Невероятно е. Като в съня ми… поглед отгоре…

Яман я наблюдава. Не града. Не светлините. Не хоризонта. Той гледа единствено нея.

В следващия миг Нана леко се залюлява. Земята сякаш изчезва под краката ѝ и тя инстинктивно се хваща за ръката му.

– Добре ли си? – пита той, накланяйки се към нея.
– Добре съм… само малко ми се зави свят. Имам… онова нещо.
– Акрофобия – казва Яман тихо.
– Да – признава тя засрамено. – Но дърветата са друго. Там сама решавам колко да се изкача. А тук… е твърде високо.

Бавно отпуска ръката му, сякаш се притеснява, че я държи прекалено дълго.

Между тях настава кратка пауза, наситена с онова невидимо напрежение, което се появява, когато думите вече не са достатъчни.

– Този град е необикновен – прошепва Нана след миг, сякаш иска да върне разговора към по-безопасна посока.
– Да – съгласява се Яман, като не спира да я гледа. – Необикновен. Човек трудно откъсва очи от него.

Но в този момент той не говори за светлините.

– А когато го погледнеш веднъж така… спираш да се бориш. Просто се оставяш да почувстваш всичко, и тогава разбираш, че си… спокоен. Наистина спокоен.

Усмивката на Нана помръква, става крехка.

– Казваш го така… сякаш е признание на някой друг. Не на теб.

Замълчават. Тя поема дъх, събира смелост и тихо добавя:

– Не искам да заминавам… Тоест, ако не ме приемат в университета, бих останала. Без да се колебая. Защото тук не ме е страх от нищо. Нито от височината. Нито от самотата. Този град… той ме пази.

Яман поглежда към Нана, забелязвайки как вятърът леко разрошва косата ѝ.

– Студено ли ти е? – пита тихо.

Тя бързо поклаща глава, но лекото ѝ потръпване не убягва на погледа му.

– Хубаво е да изпиеш нещо топло – казва той. – Ще ти помогне.

– Няма нужда – усмихва се тя. – Добре съм така.

Яман повдига вежда, сякаш се предава пред нейното упорство, но после добавя:

– Не се инати, послушай ме веднъж, това е салеп.
– Салеп? – изненадва се Нана. – Като чай ли е?

Яман се усмихва, истински, топло, което рядко прави.

– Не. По-хубаво е.

Яман ѝ подава чашата като не откъсва поглед от нея. Нана поема аромата.

– Ммм… ухае чудесно.

Яман не може да скрие задоволството си. Нещо в него омеква.

– Почакай – спира я той. – Без канела не си струва.

Той поръсва внимателно напитката, а Нана го наблюдава с лека усмивка.

– Невероятно е… – прошепва тя след първата глътка. – Много ми харесва.
– Внимавай, е горещо – предупреждава я Яман. – Пий бавно. Стопли ли се?
– Да, вече ми е по-добре – кимва тя. – Хайде и ти опитай, че ще изстине.

Но преди той да отпие, тя протяга ръка:

– Почакай.

Взема чашата му и поръсва канела.

– Сега е истински – казва с игрив тон. – Може да пиеш.

Яман я гледа с онзи поглед, в който няма твърдост, няма маска – само нежност, такава която той в последно време не ноказваше.

Нана отпива още една глътка и въздъхва:

– Мисля, че вече съм пристрастена към салепа… Трябва да дойда тук пак – с Юсуф и с Пънар. Да го опитаме всички заедно.

Погледът ѝ омеква, но Нана се натъжава.

– Някой ден… с малко късмет.

После се обръща към Яман, очите ѝ блестят.

– Благодаря ти, че ми показа Истанбул отгоре. Този аромат ме върна в детството. Майка ми вареше билки с канела… и цялата къща ухаеше така. Заради теб си я спомних отново.

Яман не откъсва поглед от нея.

– Може би… и този ден ще остане в спомените ти – казва тихо.

И двамата знаят, този миг вече е записан в сърцата им, дори да не го изричат.

По-късно, в имението, Нана влиза в кабинета на Яман, който все още работи.

– Ти работиш. Прекъснах те. Съжалявам – извинява се Нана.
– Искаше да ми кажеш нещо? – пита той.
– Да… Аз…
– Хайде, кажи го, казваш, че ме прекъсваш, а ме бавиш…
– Какво правя?
– Мотаеш се – уточнява Яман.

Нана преглъща.

– След два дни имам полет. Дали до тогава ще е готова личната ми карта? Да купя ли билет?
– Купи го – отговаря Яман.
– Добре… Лека нощ.

Нана излиза и шепне сама на себе си: – Това значи… утре е последният ни ден.

В кабинета Яман въздиша тежко.

– Утре е последният ден.

Имението посреща утрото с необичайна тишина. Във въздуха виси нещо тежко – нещо, което никой не казва, но всички усещат. Това е последният ден на Нана в този дом. Денят на сбогуване, дума, която никой не смее да изрече.

Яман решава да направи нещо, което да спре времето – поне за малко.

Затова взима Нана и Юсуф и ги повежда на разходка из Истанбул. Усмивките по лицата на тримата се разгръщат една след друга, но под тях се крие огромна, неизказана тревога. Яман се надява, че тази малка разходка ще промени нещо, ще спре неизбежното… или поне ще остави светъл спомен.

В другия край на града Недим се обажда на Яман с видимо притеснение.

– Имаме проблем с една от сделките. Трябва да дойдеш.
– Не сега – отрязва Яман. – Днес е последният ден на бавачката. Искам да е с Юсуф. Следобед ще го уредя.

Недим остава с телефона в ръка, а по лицето му преминават мисли, които не е готов да сподели.

– Как е възможно? – шепне на себе си. – Обича я… и все пак я оставя да си тръгне?

А ако раздялата им е окончателна… тогава нищо няма да ме спре.

В двора на величествената джамия въздухът е изпълнен с тишина, която сякаш идва от друг свят. Нана стои неподвижно, впита в красотата на мястото, а в очите ѝ се отразяват извисяващите се арки и светлината, която се пречупва по мраморните колони. Юсуф подскача до нея, развълнуван, любопитен, щастлив.

– Последното място беше много красиво, нали? – пита той с блеснали очи. – Как се казваше, чичо?
– Йеребатанската цистерна – отговоря Яман. – Построена е под стария Константинопол, още във византийските времена.

Юсуф премигва, после се обръща към Нана с въпрос, който я пронизва право в сърцето:

– Нана… желанието, което си пожела, като хвърли монетката… дали ли ще се сбъдне?

Нана застива за миг. Поглежда към Яман, после към детето. Нищо не казва. Но вътрешният ѝ глас крещи:

„Колко много искам да остана… да те виждам как растеш, птичето ми. Да не си тръгвам.“

Яман я наблюдава внимателно, и за да спаси онова, което почти е на път да издаде, се намесва:

– Желанията не се казват на глас – казва той с топъл, но решителен тон. – Хайде.

Влизат в двора на джамията. Нана не може да откъсне поглед, величието на мястото ѝ донася спокойствие. Светлината, която се стича по зидовете, сякаш отмива всяка тревога. А Яман… той не спира да гледа не купола, не колоните, не стенописите, а нея.

Юсуф се завърта около тях, очите му стават все по-големи.

– Толкова е висока! Кой я е построил, чичо?

– Архитектът Синан – отвръща Яман. – По заповед на султан Сюлейман Великолепни.

Нана въздъхва.

– Тук… тук сърцето ми се успокоява – прошепва. – Това място е… свято.
– Такова е – съгласява се Яман, но гласът му е толкова мек, че думите звучат повече като признание, отколкото като обяснение.
– Искам да се помоля тук – казва Нана плахо. – Това е Божият дом… не е ли забранено?

Той поклаща глава.

– Не. Ако искаш, да влезем.

Нана бърка в чантата си.

– Имам кърпа. Адалет ми даде.

Нана се опитва да покрие с кърпата косата си.

– Само… дали съм го сложила правилно?

Юсуф я поглежда, поклаща глава и се обръща към чичо си.

– Чичо… помогни ѝ.

Яман застава пред Нана. Спира за миг, сякаш я пита без думи може ли?

Тя леко кимва.

И той вдига ръце, внимателно намества кърпата върху косите ѝ. Дланите му едва я докосват, но в този миг времето спира. Нана не смее да диша. А Яман… той сякаш се влюбва докрай във всяко движение, във всяка линия на лицето ѝ.

– Благодаря – прошепва тя, а той само я гледа, сякаш не чува нищо друго освен нейния глас.

Вътре в джамията светлината е мека, златиста. Нана пада на колене и започва да се моли.

– Отговори на молитвите ми – прошепва тя. – Моля те… покажи ми пътя. Не искам да ги напускам… не мога да се разделя с аромата на моето птичe… толкова ми липсва още преди да съм тръгнала. Моля те, Господи… помогни ми…

Гласът ѝ се губи в огромното пространство, но молитвата ѝ отеква в душите на онези, които вече не могат да живеят без нея.

След молитвата в „Сюлеймание“ Нана остава притихнала.

– Брат ми ми беше разказвал за тази джамия – прошепва тя. – Мечтаеше да ме доведе тук… но така и не успя.

Юсуф я поглежда любопитно.

– Защо си тъжна, Нана? Обещала ли си нещо на брат си?

Тя кимва. Поглежда към Яман, сякаш от него зависи дали ще продължи.

– Обет. – Гласът ѝ е мек, но сигурен. – Обещах, че ако човекът, който го нарани, получи наказанието си… аз ще помогна на някого в нужда. Това беше моята жертва. Моята благодарност към Бог.
– И беше наказан – отвръща Яман. – Значи трябва да изпълниш това, което си обещала.
– Но е късно… – въздиша тя. – Утре си тръгвам.

Яман спира, обръща се към нея.

– Не – казва тихо. – Никога не е късно да направиш добро. Аз ще ти помогна да изпълниш обещанието си.

Нана вдига поглед и очите им се срещат. В този кратък миг нещо се променя.

Може би е надежда. Може би е нещо по-силно от нея.

Докато тримата се разхождат по улиците на града, в съвсем друг свят Айше и новият ѝ партньор, Ертaн, се провалят в тайна операция. Престъпниците, с които трябва да осъществят сделката, просто не идват.

Сякаш някой ги е предупредил.

Ферит веднага усеща миризмата на предателство.

– Имаме къртица – казва рязко. – Някой от нашите ги е предупредил.

Погледът му мигновено се спира на Ертaн. Не казва името му на глас, но напрежението в стаята го разкрива.

– Прегледайте телефоните и компютрите на всички – нарежда на Ибо. – До един.

Айше кипва.

– Това е обида! Не можеш да се държиш така с хората си!

– Това е процедура – отвръща Ферит, спокоен само на повърхността. – Ибо, побързай.

Ферит не изпуска от поглед Ертaн. Нещо в поведението на новия партньор не му дава мира.

Но дали Ертaн наистина е къртицата? Или истината ще се окаже далеч по-опасна?

Източник: PoTv.bg