Наследство – Епизод 659 (Ето какво ще видим)

По-късно същата вечер Нана излиза на терасата. Застава до парапета и се вглежда в разпръснатите светлини на града. Нощта е тиха, почти неподвижна, но в нея самата бушува тревога. Стои изправена, сякаш се опитва да докаже пред себе си, че е непоклатима, макар вътрешният ѝ глас да шепне само едно – „Остани“.

Тишината се разкъсва от приближаващи стъпки. Появява се Айнур. Движи се бавно и спира точно зад гърба на Нана.

– Пак си се изгубила в мислите си – казва тихо, но в гласа ѝ се долавя онази фина, болезнена ирония. – Дойдох да попитам дали не ти трябва нещо преди пътуването.

Нана се обръща и я поглежда право в очите.

– Не ми трябва нищо, а и не желая нищо от теб.

В погледа на Айнур проблясва студ.

– Нужно ли е да страдаш сама? – прошепва тя с престорена загриженост. – Мислиш си, че ако направиш „това което е правилно “, ще намериш спокойствие? Ще си тръгнеш и ще се питаш: „А какво, ако бях останала?”.

Нана не отговаря. Айнур продължава, вече без маска.

– Но ти си сестрата на убиеца. Кръвта на човек, съсипал живота на г-н Яман, тече в твоите вени. Как очакваш някой да забрави това?

Думите попадат точно в целта, където болката е най-чувствителна.

– Ако останеш, г-н Яман никога няма да го забрави. Всеки път, когато те погледне, ще вижда смъртта на жена си. И не само той ще бъде разкъсван. В този дом няма да има спокойствие. Юсуф ще расте до сестрата на човека, който отне любимата му леля. Наистина ли вярваш, че това е добре за него?

Айнур отстъпва крачка назад, като че ли вече е казала всичко, което е искала.

– Г-н Яман може и да мълчи, но е ясно какво мисли. Не иска общо бъдеще, не иска „може би“. По-добре, че тръгваш. Имаш още работа преди заминаването си, затова няма да те задържам.

Обръща се рязко и се прибира в къщата.

Нана остава сама. Погледът ѝ все още е насочен към блестящия град, но образите пред нея вече се размиват. Очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Тя е права – прошепва. – Коя съм аз? Сестрата на убиец. Как се забравя това?

Нана тръгва да се прибира, когато в хола е спряна от Яман. В гласа му има нотка, която Нана досега не е чувала – не е заповед, не е укор, а нещо… по-човешко.

– Почакай! – казва той и се изправя пред нея. – Разговорът ни не беше приключил. Какво всъщност искаше да ми кажеш?

Нана спира, но не го поглежда веднага. Сякаш търси сили да подреди думите така, че да не издадат онова, което сърцето ѝ иска да изкрещи.

– Нищо… – прошепва тя. – Просто… исках да ти благодаря за днешния ден. Беше… красив, от онези дни, които остават в човека. Ще го помня в Грузия. Тук оставям спомени, там ме чакат мечти. А ти… ти какво искаше да ми кажеш?

Яман изглежда, сякаш се вкопчва в ролята, която му е по-лесно да играе.

– Исках да ти кажа, че е време да започнеш да събираш багажа си – отвръща той спокойно, при това прекалено спокойно. – Утре може да има трафик, не трябва да закъсняваш, може да изпуснеш самолета.

Нана кимва. Нещо подобно на усмивка се появява на устните ѝ.

– Не се тревожи. Няма да го изпусна.

В главата на Яман думите, които не изрича, кънтят силно: „Вече е решила. Темата е приключена.“

А Нана, докато се обръща, мисли съвсем различно: „Щях да кажа, че искам да остана… Полудявам. Айнур е права. Не мога да остана тук. Той винаги ще вижда в мен сестрата на онзи убиец. Няма друга възможност. Тръгваш си, Нана. Тръгваш.“

Тя продължава към стълбите, опитвайки се да държи гърба си изправен, докато вътре в нея всичко се срутва.

Ибо нахлува в кабинета на Ферит. В ръката стиска дебела папка документи, а лицето му е странно пребледняло – очите разширени, като да е видял нещо, което е невъзможно да съществува.

– Какво се е случило? – пита веднага Ферит и учудено повдига вежди. – Откри ли нещо в телефона или компютъра на Ертан? Той ли е къртицата?

Ибрахим мълчи няколко секунди. Стои неподвижен. Накрая поклаща глава.

– Не… не е той. Истината е далеч по-лоша… и аз самият още не мога да я приема.

Действието се връща в общата стая, където Айше крачи нервно напред-назад, а гневът ѝ прелива в думите, които не успява да премълчи.

– Това е загуба на време – изрича през зъби. – Вместо да преследваме престъпниците, стоим тук и се занимаваме с глупости. Това… това е извън всякакви правила. Да ни конфискува телефоните и лаптопите? Нечувано е!

Когато вратата се отваря и влизат Ферит и Ибо, тя се завърта рязко към тях. Погледът ѝ проблясва с предизвикателство.

– Какво стана? Нищо не намерихте, нали? Може би следващия път ще внимавате, преди да хвърлите празни обвинения.

Този път изражението на Ферит не е нито колебливо, нито гневно. Студено е. Непроницаемо.

– Изтри съобщенията от телефона си – казва той, а думите му удрят като камък. – Знаеш, че можем да ги възстановим.

Айше присвива очи, объркана.

– За какви съобщения говориш? Кои съобщения?

– Предупредила си един от заподозрените за планирания обиск – отговаря Ферит. – Срещу половин милион лири. Потвърждението е от банката. А човекът, на когото си помогнала, е пратил съобщение: „Парите са преведени.”

Айше пребледнява. Погледът ѝ се мести от лице на лице – едни изненадани, други наранени от предателство.

– Това… това е някаква шега, нали? – прошепва с пресипнал глас. Търси Ферит с поглед, сякаш той е последната ѝ връзка с реалността. – Това е поредната ти болна отмъстителна измислица?

Ферит мълчаливо подава отпечатаните документи.

– Ако не ми вярваш, погледни сама.

Айше се взира в редовете, но думите сякаш се размиват. Пръстите ѝ започват да треперят.

– Не… това е грешка. Някой е подправил тези данни!

– Няма грешка – отвръща студено Ибрахим.
– Комисар Айше… арестувана си за сътрудничество с престъпна организация и приемане на подкуп.

Ферит се приближава към нея бавно. За частица от секундата в очите му проблясва нещо болезнено, почти човешко, но той не спира. Изважда белезниците и ги закопчава около китките ѝ.

– Волкан, отведи я в килията – нарежда Ферит.
– Не съм го направила! – крещи Айше и инстинктивно се дръпва назад. – Кълна се! Не съм! Ферит, погледни ме… Наистина ли вярваш, че съм способна на това?!

Ферит отвръща поглед.

– Ако беше невинна, нямаше да триеш нищо.

Волкан я хваща за ръката и я повежда към коридора. Стаята остава тиха, всички гледат как Айше преминава покрай тях като човек, попаднал в собствен кошмар. Сълзите ѝ блестят, а стъпките ѝ се влачат, сякаш времето забавя ход.

Тя върви, но не разбира как. Светът около нея рухва и никой не ѝ вярва.

Макар Ферит да нарежда Айше да бъде затворена в ареста, сърцето му не намира спокойствие. В момента, в който вратата на килията се затваря след нея, в него се надига познатото усещане – тежест, която не може да игнорира. Дълбоко в себе си е сигурен, че Айше не е предателят.

Знае, че истинският враг все още е на свобода. И ако иска да стигне до него, трябва да изиграе ролята докрай – ролята на безмилостен началник, който не се колебае, не задава въпроси и не проявява съмнение. Само така предателят ще се почувства в безопасност, само така ще повтори грешката си.

По коридорите вече се разнасят слухове, че Ферит е непреклонен, че не се интересува от оправдания. А той върви с безизразно лице, всяка стъпка внимателно премерена. Но вътре в него, под строгата маска, пулсира една мисъл: Айше е невинна.

Докато преглежда събраните до момента доказателства в кабинета си, отделен лист от разпечатките привлича вниманието му. Поредица от съмнителни контакти, странно движение на пари, скрити разговори… Всички следи, които досега изглеждат несвързани, започват да се подреждат като части от опасен пъзел.

И всички водят към едно име.

Ертан.

Ферит присвива очи. В този миг камерата се приближава към лицето му, подчертавайки напрежението, което го стяга гърдите му като примка.

Сега играта започва наистина. И той няма право на грешка.

Късно вечерта Ферит слиза в араста. Светлината е приглушена, а стъпките му отекват по бетонния под. Спира пред решетките и без да каже дума, се отпуска на студения под, опирайки гръб в стената. Между него и Айше стои металната преграда, но мълчанието им е още по-тежко и студено от нея. Тя седи на тясното легло, с китки все още зачервени от белезниците. Не гледат един друг, но атмосферата трепери, сякаш въздухът между тях е разтегнат до болка.

След минута, която се усеща като цяла вечност, Айше проговаря. Гласът ѝ е толкова тих, че думите почти се разпадат.

– Да приемем, че всички повярваха. Пресата, съдът, целият свят. Но ти…? Наистина ли мислиш, че мога да направя нещо такова? Познаваш ли ме изобщо?

Ферит притваря очи. Всяка нейна дума пада върху него като удар, който не може да избегне.

– А ти познаваш ли мен? – отвръща също тихо. – Нито за миг не съм повярвал, че си виновна. Толкова съм сигурен, колкото и в собственото си име. Но трябваше да изиграя ролята докрай. Само така можех да стигна до истината. Това, което се случва, е капан… и остава един-единствен заподозрян. Ертан. Само той знаеше детайлите на операцията, само той имаше достъп.

Айше се обръща към него рязко. В очите ѝ искрят болка и ярост, но под тях, ужасът от предателството.

– Но защо аз? – прошепва. – Защо да забърква точно мен в това?
– Още не знам – казва Ферит, отправяйки поглед към пода. – Но ще разбера. И те моля само за едно – търпение. Довери ми се, така както аз се доверявам на теб. Ще те измъкна оттук. Но преди това трябва да имаме доказателства, които не могат да бъдат оспорени.

Малко по-късно един от служителите носи лаптоп. Екранът осветява полумрака, появява се профилът на Ертан и семейната му история.

– Баща му е бил заместник-директор на гимназия в Ескишехир – отбелязва Ферит, докато разглежда информацията.

Айше вдига глава въпреки умората, която тежи върху раменете ѝ.

– Баща ми беше директор на тази гимназия. Работили са заедно?
– Изглежда, че да – кимва Ферит. – И има още нещо. Бащата на Ертан, Камуран Чевик, е бил уволнен за корупция. Обвинен е, че взема подкупи от родители.
– Татко беше безкомпромисен, когато ставаше дума за честност – казва Айше, гласът ѝ леко се пречупва. – Винаги повтаряше, че обществените пари са неприкосновени. Ако бащата на Ертан е бил виновен… баща ми със сигурност го е разобличил.
– Точно това си мисля – потвърждава Ферит. – Ертан може да го обвинява за падението на семейството си. И сега търси отмъщение… чрез теб.
– Затова е искал да ме унищожи. Да страдам така, както е страдало неговото семейство.

Ферит стиска ръце в юмруци. Решителността му се усеща във въздуха.

– Но този път ние ще направим първия ход. Ще намеря доказателството, което ще го събори. И тогава ще те освободя. Обещавам, Айше. Няма да позволя никой да те нарани.

Камерата се отдръпва бавно, оставяйки двамата в полумрака на ареста.

Дали Ферит ще успее да разкрие истината и да изправи Ертан пред правосъдието?

Източник: PoTv.bg