winless
Обещанието, което Яман даде на Сехер го кара да потисне чувствата си към Нана! В същото време Недим е бесен, че Яман е върнал Нана в имението и му е развалил плановете! Вижте какво ще се случи в епизод 661 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 24 ноември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 661 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман спира Нана, обяснявайки ѝ, че не може да остави Юсуф.
Недим е бесен от този неочакван обрат.
Обещанието, което Яман дава приживе на Сехер, го кара да потиска чувствата си към Нана.
Айше напуска полицейското управление и благодарение на Ферит открива, че е станала жертва на отмъщението на Ертан, който я е натопил, за да си разчисти сметките заради баща си.
Продължение на сцената от предишния епизод. Яман стои пред Нана погледът му се впиват в нейния – твърд, решителен, но зад него пулсира несигурност.
– Не искам да си тръгнеш! – казва той, а гласът му леко трепва, сякаш изрича нещо, което дълго е стояло заключено.
След секунда продължава още по-тихо:
– Юсуф не може без теб. А и… приятелката ти ми каза, че и ти не искаш да заминеш. Просто си мислела, че аз не искам да останеш, но това не е вярно.
Нана отклонява поглед.
– Не… не мога да остана. Ще изпусна самолета. Трябва да вървя. И… благодаря.
Опитва се да го заобиколи, но Яман протяга ръка и я спира с една-единствена, внимателна, но решителна хватка.
– Какво значи „не мога“? Искам истината!
Нана се обръща с лице към него. В очите ѝ блестят сълзи, но думите ѝ са остри, като внимателно подбрани оръжия.
– Наистина ли не разбираш? Днес казваш да остана… утре пак ще видиш в мен само едно – сестрата на мъжа, който разруши живота ти. И не само Азиз. Аз съм и сестрата на Идрис. Това не е ли достатъчно, за да ме намразиш?
Яман пристъпва по-близо, а гласът му става дълбок и необичайно откровен.
– Знаеш ли какво виждам, когато те погледна? Виждам жената, която върна светлината в очите на Юсуф. Жената, която той обича като част от семейството си, която му дава сигурност, спокойствие… и която би застанала пред всяка опасност, само и само той да е добре. Жената, която събра парчетата на часовника, спрял в деня на трагедията… и помогна да излезе наяве истината за смъртта на моето семейство. Затова ще останеш!
Нана замира, но след кратко колебание тя бавно издърпва ръката си, свежда поглед и тръгва… без да изрече нито дума.
Недим чака Нана с нетърпение, крачи напред-назад и поглежда към пътя.
– Скоро ще разбереш колко те обичам… – мърмори той. – И няма да си тръгнеш. Нищо вече не ни спира.
Когато колата, в която трябва да е Нана, най-сетне пристига, той почти хуква към нея. Вратата се отваря… но вътре е само шофьорът.
– Къде е?! – пита нетърпелив Недим.
Стъклото се спуска, а гласът на шофьора звучи напрегнато:
– Нещата се промениха … Г-н Яман ни пресрещна. Не позволи на г-ца Нана да замине, върна я в имението.
Недим побледнява.
– Яман… – прошепва, сякаш името е отрова.
После изригва:
– Махай се! Махай се от очите ми! Пълен провал си! И слушай ме добре… никой няма да знае за това. Никой! Разбра ли? А сега… изчезвай!
Щом колата се отдалечава, Недим взема от своята кола букета, който е приготвил за Нана, стиска го със злоба… и го хвърля на асфалта. Той стои все така, с разтреперани рамене.
– Проклет да си… – издишва, преглъщайки гнева си. – Проклет да си, Яман…
В имението Айнур подрежда стаята на Нана с педантична точност. Отваря прозорците, приглажда чистата постелка, изтупва пердетата.
– Уморих се, но си струваше – казва си доволно. – Въздухът направо се промени. По-чист е… по-лек.
В този момент на вратата се появява Адалет.
– Айнур! Какво правиш тук, дъще? Нана току-що си замина, какво е това бързане?
Айнур се обръща с усмивка, която крие повече, отколкото показва.
– Трябваше така или иначе да се почисти, како Адалет. Реших да приключа веднага. Виж само… прозорците блестят. Слънцето влиза съвсем различно. Стаята е съвсем променена. И, сякаш между другото, пуска мисъл, която отдавна зрее в нея:
– Кой знае… може скоро аз да се нанеса тук. Добре е стаята да е готова.
От алеята пред къщата се чува шум от мотор. Яман и Нана се връщат. На терасата Юсуф храни гълъбите. Щом я вижда, момчето застива, а после лицето му засиява, сякаш някой запалва лампичка в душата му.
Той хуква към нея, разперил ръце.
– Върнала си се?! Наистина ти ли си? Не сънувам?
– Не сънуваш, миличък – казва Нана и го прегръща топло.
– Ще останеш, нали? Няма да си тръгнеш? Но нали имаш мечта… искаше много ученици…
Нана се навежда и гледа момчето с нежност, която стопява всяка тревога.
– Един ученик ми стига – прошепва. – Да уча теб… това е най-голямата ми мечта.
Камерата отново ни връща при Айнур, която оглежда стаята доволно.
– Няма и следа… дори косъм не остана – усмихва се тя.
Зад гърба ѝ звучат познати думи:
– Бог да благослови ръцете ти.
Айнур подскача. На вратата стои Нана придружена от Юсуф.
Тя изпуска кофата водата се разлива по пода, мопът се удря шумно в дървото. Айнур е шокирана от появата на Нана..
– Спокойно – казва Нана с лека усмивка. – Изчистила си много старателно. Радвам се, че не се разля много. Ще съм в кухнята с Юсуф. Лека работа.
Нана и Юсуф тръгват, оставяйки Айнур да преглътне шока.
Действието се пренася в кабинета на Яман, където влиза Дженгер, носейки кафето му.
– Мислех, че ще отидете в офиса… – казва той, докато поставя подноса. – А се върнахте заедно с г-ца Нана. Явно в последния момент е имало промяна в плана.
– Да. Разбрах, че тя не е искала да си тръгва – отвръща Яман.
– Разбирам. Постъпили сте правилно. Радвам се… г-ца Нана вече е човек, който означава много за този дом.
– Добре, че остана… заради Юсуф – казва Яман тихо, с тон, в който има нещо, което Дженгер предпочита да не коментира.
Дженгер се усмихва леко, взема празния поднос и напуска стаята.
Яман се опитва да се съсредоточи върху документите, но мислите му се изплъзват. Спомените се връщат – ясни, живи, като сцена, която се повтаря пред очите му.
„Нана Мерям… ти няма да отидеш никъде. Не искам да си тръгваш.“
Гласът му още звучи в съзнанието му.
Действието се пренася в стаята на Нана.
– Батко, тук съм! Не заминах! – шепне тя радостно и бързо напуска стаята.
В коридора Нана се сблъсква с Яман.
– Благодаря ти! – казва тя с усмивка, която озарява лицето ѝ. – Исках да остана, но не намирах смелост да го кажа. Ти… промени живота ми. Прекрасно е да бъда тук… да бъда до Юсуф.
Яман потръпва. Трудно му е да овладее реакцията си.
– И за нас е важно, че остана – отвръща кратко и сухо, защото друго не може да си позволи.
Нана му се усмихва и кима с глава. Обръща гръб и тръгва по коридора, но се обръща и спонтанно го прегръща.
– Благодаря. Наистина… благодаря ти – прошепва тя искрено.
Яман остава неподвижен, разтърсен. След миг се връща в кабинета си и сваля сакото, сякаш иска да се освободи от нещо повече от дреха.
– Ти ѝ каза да не си тръгва. Тя е тук. Нека видим какво ще стане отсега нататък… – говори си сам Яман.
Яман посяга към едно от шкафчетата на гардероба, Издърпва една кърпа, а от нея изпадат две халки – неговата и на Сехер, които падат със звън на пода.
„Ще вървя до теб винаги… защото този път е нашият път с теб.“, спомня си Яман обещанието, което даде на Сехер.
Яман се навежда и взема мъничката халка, която Сехер носеше на пръста си докато беше жива. Дланта му се стяга около нея.
Тръгва към кабинета, но щом влиза, се вцепенява – Нана е там.
Тя се навежда и вдига неговата халка, търкулнала се до бюрото.
– Това ли търсеше? – пита тя внимателно, подавайки му пръстена.
– Дай ми го! – реагира рязко Яман и взема грубо пръстена от ръката на Нана.
– Аз… исках да те попитам нещо за Юсуф… – опитва се да каже Нана, но той затваря вратата към спалнята с трясък.
Яман поглежда двете халки в дланта си. Стиска ги силно, сякаш от това зависи да остане цял.
– Дал съм такова обещание… – прошепва той. – Обещах, че всички часовници на света ще спра. Обещание… което унищожава самото време.
Вдишва дълбоко, сякаш се опитва да подреди обърканите си мисли. Но сърцето му бие в ритъм, който не може да контролира.
А спомените, които толкова дълго е държал заключени, вече не се подчиняват на волята му.
В детската стая Юсуф държи малко парченце от пъзел и го върти нерешително между пръстите си. Нана е до него, но мислите ѝ са другаде.
– Къде ли да сложа това парче, Нана? – мърмори той, после повдига поглед. – Какво има, Нана? Тъжна ли си? Нали беше толкова щастлива, че не замина.
– Мисля за чичо ти, миличък – признава тя. – Струва ми се, че той е тъжният. Видях го преди малко… и изглеждаше сякаш нещо го тормози.
– Може и така да е. Почти не излиза от стаята си. Хайде, Нана… да направим нещо за него – предлага Юсуф.
– Прав си. Той все прави нещо за нас. Върна ме… и направи двамата щастливи. Сега е наш ред – отвръща Нана.
Юсуф и Нана се появяват на прага на кабинета на Яман. Юсуф носи чинийка с неговите любими сладки.
– Чичо… виж какво ти донесохме – обажда се Юсуф с усмивка.
Нана пристъпва след него.
– Напълних къщата със сладки – казва тя леко виновно. – Ако не ни помогнеш, никога няма да ги изядем.
Юсуф добавя със сияещи очи:
– Да, чичо. А после може да наредим пъзела заедно.
Яман ги поглежда едва за миг и отмества поглед към документите.
– Имам работа, юначе. По-късно.
– Добър апетит – казва Нана и се обръща. – Хайде, птичe… да не пречим на чичо ти.
Но преди да излязат, тя се спира и го поглежда отново.
– Наистина ли си добре?
Погледът на Яман е суров и не издава нищо.
– Казах ти, че съм зает. Когато най-после ще спреш с тези глупави въпроси, остави ме си свърша работата – отговаря той студено.
Нана се натъжава от казаното, но външно остава спокойна. И докато излиза си мисли: „Ти никога не ме остави сама… а и аз няма да те оставя!“
Айше събира вещите си стаята си в полицейското управление, а след това сяда в колата си и в последния момент вратата от страната на пътника се отваря, влиза Ферит.
– Не се предавай, комисар Айше. Мачът тепърва започва. Това е само първият рунд. Ще изчистим името ти. Защото бяхме прави в подозренията си.
– Какво говориш? – пита изненадана Айше.
– Подслушах разговора на Ертан с баща му – отвръща Ферит – Нямам запис… но го каза сам. Призна, че те е натопил, за да отмъсти за баща си.
– Не мога да повярвам… – Айсе се хваща за челото. – Значи този човек е кроил план с години, за да си разчисти сметките с мен и баща ми? А виновникът е неговият баща! Той извърши корупцията! Моят само изпълни закона!
– Бащата на Ертан му е набил в главата, че е осъден несправедливо – обяснява Ферит. – И синът му е поел мисията да отвърне удара. Има начин да изтръгна признанието му със сила… но това няма да ти върне честта. Трябва да го направим по правилния начин. Чисто. Така, че никой да не постави под съмнение невинността ти.
– Значи… аз съм била пешка в тяхната война…
– Не само ти. Искал е да ви съсипе и двамата. Но няма да му позволим. Бих го стиснал за гърлото, докато признае, но това няма да помогне. Трябва да действаме умно – така, че ти да излезеш от това с достойнство.
– Но как ще стане това? – пита Айше.
– Довери ми се – казва Ферит и леко се усмихва. – Аз ще се погрижа. Не се тревожи, ясно?
– А какво ще кажа на Дога и Неше? – шепне Айше, на ръба да заплаче.
– Ще измислим нещо. Сега се премести, аз ще карам. Хайде!
Айше се прибира у дома срината. Сестра ѝ Неше отваря и веднага вижда сълзите, които едва се задържат.
– Смачкаха ме – прошепва Айше. – Направиха от мен предателка. Опозориха ме… Мога да загубя всичко. Работата. Хората. Уважението…
В същото време в управлението Ибо и Кара обсъждат случилото се.
– Комисар Ферит пое разследването, но аз не вярвам да открие нещо – казва Ибо. – Изглежда очевидно… че Айше е виновна.
– Не искам да го вярвам – отвръща Кара. – Дано комисарят успее да докаже обратното.
Елтан, който чува разговора им си мисли: „Да… все пак Ферит е бившият ѝ съпруг. Кой знае дали не се опитва да я изкара невинна?“
По-късно Ертан влиза в кабинета на Ферит с лицемерно изражение на лицето.
– Господин комисарю… поехте делото на Айше.
– Така е – отвръща Ферит с хладен тон. – Професионалното предателство ми е червената линия. Ако тя е извършила престъпление, както всичко сочи, ще направя всичко необходимо. Дори отнемането на служебния ѝ статут може да се окаже твърде малко.
Ертан кимва, уж съчувствено.
– Разбирам ви напълно, и аз съм разочарован. Не очаквах такова нещо от нея. Ако има с какво да помогна, на разположение съм.
– Има – казва Ферит. – Подготви ми подробен доклад. Всичко, което си забелязал. Съмнения, странни моменти… всичко. Ясно?
– Ясно, господин комисарю.
Ертан се оттегля, а вратата едва се затваря след него, когато Волкан изсъсква:
– Видя ли как лъже със самочувствие? Едва не се хвърлих да го ударя.
– Волкан, трябва да сме внимателни – отвръща Ферит. – Първо ще намерим пукнатината в неговия капан. Всички, които са се свързвали с телефона на Айше, ще бъдат проверени. Човекът, който е превел парите… нейното местоположение по време на обажданията… всичко. Разбра ли?
– Разбрах.
– Добре. И следи този мръсник. Искам да знам с кого се вижда, с кого говори, всяко движение.
– Разбрах, господин комисарю.
– Благодаря. Ще намерим слабото място в плана ти, Ертан. Ще го намерим.