Наследство – Епизод 663 (Ето какво ще видим)

Манията на Недим към Нана постепенно се превръща в тягостно съперничество с Яман – съперничество, което разклаща самия му характер и го прави опасно непредвидим. Амбициите му растат с всеки ден, а старата му преданост се стопява като дим.

Недим вика счетоводителя Фуат в кабинета си. Фуат влиза предпазливо, усеща, че тук се готви нещо, което няма да му хареса.

– Помниш ли кой ти подаде ръка? – започва Недим, гласът му е хладен, почти спокоен, а под думите му пробягва лека ирония. – Беше затънал. Дългове, липса на работа… Никой не искаше да рискува с теб, освен аз.

Фуат свежда глава, сякаш думите пробуждат спомени, които отдавна се е опитал да заглуши.

– Не съм забравил, г-н Недим, и няма как да забравя. Дължа ви повече, отколкото мога да върна.
– Радвам се, че го разбираш – отвръща Недим и пристъпва напред. Спира точно срещу него, поглежда го в очите, твърдо, настойчиво. – Защото започва нов етап. Нова епоха. Досега работехме за Яман Къръмлъ, аз го изведох до мястото, на което стои днес. Аз години наред стоях в сянката му, предан и мълчалив. Докато той блестеше, аз бях малка брънка в огромната му машина, но край.

Гласът му става по-уверен, а в погледа му проблясва опасна решителност.

– Щом той не оцени кой съм, ще взема сам онова, което ми принадлежи. Няма да бъда повече пешка. Ще играя. Фуат… с мен ли си?

Счетоводителят преглъща тежко.

– Аз… всичко това е толкова внезапно…
– Нямаш време за колебания – прекъсва го Недим, думите му звучат като удар по масата. – Избери страна. Сега.

Фуат вдига глава. В погледа му трепва едва забележима уплаха, после покорно кимване.

– С вас съм. Разбира се.

По устните на Недим се плъзва усмивка.

– Отлично. От днес имам дял в печалбите, а ти ставаш мой човек – най-близкият, най-довереният. И ако не сбърках в избора си… ще спечелим повече, отколкото сме си представяли.

Действието се пренася в имението. Айнур се появява несигурно на прага на трапезарията.

– Извинявайте, г-н Яман… търсите ли нещо?

Яман едва вдига поглед си от телефона.

– Кафе… – промърморва, сякаш мислите му са на километри оттук.
– Веднага ще направя – отвръща Айнур и почти тича към кухнята.

Юсуф наблюдава чичо си.

– Няма ли да закусиш, чичо? – пита той.

– Не, юначе – отговаря Яман.

– А някога каза, че закуската е важна… – настоява Юсуф.

– Понякога работата е по-важна от закуската при възрастните – казва Яман и после повишава леко глас: – Готово ли е?

– Готово е, г-н Яман. Заповядайте – подава Айнур чашата, почти тържествено.

Наблизо Нана ги наблюдава и поклаща глава.

– Сякаш разговаряш със стена – измърморва тя.

Юсуф обаче я е чул.

– Нана… чичо много обича, нали знаеш. Може би трябва да му направиш патладжани с кайма. Може да го зарадваш.

– Никакъв шанс – отсича тя, усмихвайки се. – Веднъж го направихме. Не беше очарован, пиленце. Малко ми е хладно. Ще отида да си взема жилетката.

Докато Нана се отдалечава, Айнур я изпраща с поглед, а мислите ѝ почти се изписват по лицето.

– Хвана се на въдицата ми с патладжаните… – прошепва тя тихо, сама на себе си. – А какво казваше веднъж Неслихан… А, да. Лимоновите сладки. Била споменала, че господин Яман ги обича. Дали пак няма да се ядоса, когато Нана ги направи?

Тогава Айнур се обръща към Юсуф.

– Юсуфчо… доколкото разбрах, чичо ти обича лимонови сладки. Може би Нана трябва да направи, може би ще му харесат.

Лицето на Юсуф веднага се озарява.

– Нана! – подвиква той, щом тя се връща с жилетката в ръце. – Чичо много обича лимонови сладки. Какво ще кажеш да ги направим?

Нана поклаща глава.

– Но аз не мога да ги правя. Ако кака Адалет беше тук, щях да взема рецептата ѝ и да опитаме. Сега е малко рисковано.

– Да ѝ се обадим? – предлага Юсуф.

– Има ангажимент навън, не бива да я безпокоим. – Нана се замисля за миг. – Добре, ще отида до пекарната, може пък да имат, ще проверя.

След броени минути Нана вече е пред портата на имението.

– Отивам до пекарната – казва тя на охраната. – Искаш ли да ти взема баничка?

Пазачът се усмихва широко.

– Благодаря, г-це Нана. Уцелихте ми мисълта.

В този момент покрай Нана профучава автомобил – толкова близо, че вятърът от движението докосва лицето ѝ. Тя инстинктивно спира. В очите ѝ проблясва паника, а в следващия миг нещо старо и болезнено се надига от дъното на съзнанието. Връща се онзи ден, който се опитва да забрави – денят, в който Идрис беше блъснат точно до нея. Сцената се разгръща рязко и ярко: писък на спирачки, паднало тяло, собствените ѝ ръце, протегнати безполезно във въздуха.

Сърцето ѝ забързва, дъхът ѝ се накъсва… Нана губи съзнание.

Яман, който наблюдава всичко само от няколко метра, реагира мигновено. Хуква към нея и я подхваща, преди тялото ѝ да удари земята. Вдига я на ръце и внася в имението. Вика лекар, като не ѝ позволява да протестира.

Когато докторката пристига, преглежда Нана внимателно и накрая заключава, че физически проблем няма, но за да е по-сигурна ѝ назначава по-подробни изследвания в болницата.

По-късно, в болницата лекарката преглежда резултатите от изследванията на Нана.

– Г-ца Нана е в добро физическо състояние – казва тя спокойно. – Най-вероятно става дума за психическа реакция. Преживели ли сте силен стрес напоследък?

Нана се колебае какво да отговори, поглежда към Яман.

– Да… преди време – признава тя. – Мислех, че съм се справила.

– Подтиснатите емоции често се връщат изненадващо – обяснява лекарката. – Достатъчен е един дребен стрес, за да отключи стари страхове. Тялото помни, дори когато съзнанието реши да забрави.

– Какво да направя? – пита Нана.

– Изписах ви леки успокоителни. Ще ви приспиват, затова ги взимайте само вечер. Но най-важното е да избягвате напрежението – казва лекарката и за миг се спира върху Яман, сякаш му подава недвусмислена идея. – Разходки, природа, малка почивка… няколко дни далеч от всичко биха ви се отразили добре.

След като излизат от болницата Яман мълчи известно време, след което казва.

– Ще уредя всичко веднага – казва той, тонът му не търпи възражение. – Ще отидеш на къмпинг с твоята приятелка Пънар. И охраната ще бъде с вас.

Нана поклаща глава.

– Благодаря ти, че се грижиш – прошепва Нана. – Но не ме болят ръцете и краката. Болката е вътре в мен. Също както в теб. Не възразявай. Ти ми помогна… сега аз ще помогна на теб. И ако ти не отидеш на този къмпинг, и аз няма да отида.

Накрая Яман отстъпва и се съгласява.

Юсуф остава в имението, погълнат от времето, което прекарва с Йойкю – момичето, което все по-често го кара да се усмихва.

На тихата поляна, сред аромата на влажна трева, Нана вдишва дълбоко. Въздухът е чист, като че ли може да излекува всичко. Поглежда към Яман намръщен, напрегнат, сякаш държи невидим товар на раменете си.

– Добре, че дойдохме, нали? – подкача го тя. – Изглеждаш като котка, която току-що е намерила сметаната.

Той я стрелва с поглед.

– Шегуваш ли се с мен?
– Разбира се – смее се тя. – Само погледни изражението си. Дойде тук, макар да не ти се идваше, само заради мен. Но стига си се мръщил… Опитай се да се насладиш на мястото.
– Тук съм, за да се оправиш по-бързо – отговаря Яман. – За да не се тревожи Юсуф. Така че гледай да се погрижиш за себе си, а не за мен. Подишай малко, разкарай излишните мисли и не прави бели.

Нана отдава чест като войник.

– Разбрано, командире! „Дишай, Нана! Мълчи, Нана!“ Това къмпинг ли е или наказателен лагер? Аз заложница ли съм тук?
– Ако има заложник – това съм аз – отвръща Яман. – Ще помогнеш ли или не?
– Едва пристигнахме – протестира тя. – Нека поне малко да си поемем въздух.
– Поехме си въздух, сега разпъваме палатките, после подреждаме.
– А ако първо си починем?
– Като свършим задачите си, всичко е от ясно, по-ясно.
– При теб никога не е ясно – усмихва се тя. – Все ще намериш с какво да си натовариш мислите.
– Благодаря – измърморва той. – Твоята поява е напълно достатъчна. Между другото, седиш върху чантата ми. Мръдни се.
– Разбрано! – става тя и театрално размахва ръце. – Ах, колко свеж въздух. Чист кислород!
– Седни тук – показва той недоволно.
– Благодаря ти, Ябан – усмихва се тя сладко.

Скоро двамата са надвесени над прътите на палатката. Яман се опитва да сглоби един от тях, но задачата не върви.

– Не така – казва Нана. – Трябва да започнеш от другия край.
– Това не ми е за първи път – изсумтява той. – Ако не ми се месеше през две секунди, вече щях да съм готов. Но, разбира се, ти винаги трябва да имаш мнение. Дори и да не знаеш какво правиш.
– Тук няма философия – протяга ръка тя. – Дай да ти покажа. Дай…
– Не съм виждал по-голям инат – изрича Яман.
– Значи не се гледаш често в огледалото – връща му тя.

Той ѝ подава пръта.

– Щом си толкова убедена, направи го сама.
– С удоволствие! – сякаш казва погледът ѝ. – Ако не беше ми отвличал вниманието, това отдавна щеше да е готово.

Миг по-късно прътът се пречупва.

– Счупи се заради теб! – избухва Нана. – Изкара ме от нерви! Ако ме беше оставил, нямаше да стане така!
– Оставих те – отвръща той хладно. – И резултатът е пред нас. Поздравления за майсторството.
– Не можах да се съсредоточа – кипи тя. – Заради теб! Защо изобщо дойдох на този къмпинг?
– Все едно аз го исках – отговаря той. – Ти ме довлече тук. Иска ми се поне веднъж да послушаш човек… но не, инат до край.
– Отивам си – заявява тя и тръгва към гората. – Не ме следвай. Когато си до мен, нямам нито миг спокойствие.
– Тогава върви – отговаря той. – И закъсня. И аз имам нужда от мир. Само не прави нова беля и не ме викай. Сама си.
– И няма да викам! – подвиква тя. – Ще се оправя сама!
– Отлично! – отговаря той. – Може и до края на гората да стигнеш! Ината коза такава!

Нана се изгубва между дърветата, а камерата остава върху Яман – ядосан, но тревогата в очите му го издава.

В същото време Ферит и Айше следват следа след следа в опит да стигнат до хората, замесени в трафика на деца. Айше хваща контрабандиста, но е ударена по главата, и той бяга. Айше пада на земята, държи се за тила. Ферит тича към нея.

– Айше! Чуваш ли ме? Погледни ме!

Тя примигва, опитвайки се да събере сили.

– Хванах го… но някой ме удари отзад.
– Значи е имал човек в засада – казва Ферит. – Но не е свършено. Не е! Погледни ме. Искаш ли такава да е примерът, който даваш на дъщеря си? Не е краят. Имаме неговата приятелка. Сега започваме истински. Хайде, дай ми ръката си.

Тя се изправя с негова помощ.

– Добре ли си? Боли ли те?

В колата приятелката на контрабандиста Назан крещи като ранен звяр.

– Защо ме арестувахте?! Нищо не съм направила! Ще ви съсипя! Искам адвокат!

Ферит остава спокоен.

– Любимият ти помага на група, която продава деца. Много тежко престъпление. И ти си въвлечена.
– Лъжа! Клевета!
– Съдът ще реши. Но ти ще си в затвора много преди това. Затова говори. Къде е Зафер?
– Няма да го кажа!
– Добре – кимва той. – Ще потърсим другата му приятелка. Онази, с която се е снимал. Хандан… да, така се казваше. Може би тя ще говори. Ти можеш да си вървиш.
– Какво?! – избухва Назан. – Той няма друга! Аз съм единствената!
– Всеки може да бъде излъган – казва Ферит. – Но нямаме време да обсъждаме любовни драми. Върви си.

Когато Назан излиза, Айше прошепва тихо:

– А ако не се хване?
– Ще се хване – уверява я той. – Ревността ще свърши работа. Зафер няма къде да се скрие.

А далеч от тях… Ертан нервно крачи побеснял.

– По-дяволите… Целият план е бил да спасят Айше. Приближават се. Да изчезна ли за известно време?

Телефонът му звъни.

– Шефът иска да те види – казва гласът отсреща. – Той не прави сделки с призрак.
– Защо да ви мамя? Сделката е чиста.
– Трябва да те види. Това е всичко.

Когато разговорът приключва, Ертан остава неподвижен.

– Само Зафер е виждал лицето ми… Ако избягам, ще изглежда подозрително. Трябва да се държа нормално.

Телефонът звъни отново. Този път, баща му.

– Сине, не ми се обаждаш. Нещо да не е станало?
– Не, тате – отговаря Ертан и за първи път гласът му омеква. – Просто съм зает. Ще дойда при теб при първа възможност. Обещавам.
– Добре, синко. Пази се.

След разговора Ертан затваря очи.

– Ако проваля това… с живота на баща ми е свършено. Трябва да намеря Зафер преди тях. Но как… как?