winless
Нана и Яман не спират да се карат, нещата се влошават. Ертан, усещайки, че земята под краката му гори, отвлича Айше. Вижте какво ще се случи в епизод 664 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 27 ноември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 664 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
В къмпинга напрежението между Нана и Яман не спада. Двамата се карат за най-дребното нещо, а Нана неизменно се забърква в беди, от които Яман, макар да се прави на безразличен, постоянно трябва да я измъква.
Междувременно Ферит и екипът му успяват да задържат трафиканта Зафер. Ертан усеща как земята пламва под краката му и, в отчаян опит да се спаси, стига до крайност, отвлича Айше.
След острия сблъсък с Яман, Нана кипи отвътре. Тя просто тръгва, без посока, само да е по-далече от него.
Гората я я поглъща със своята привидна тишина – шепотът на листата се смесва с хладния въздух, който раздвижва косата ѝ. Нана върви бързо, но съдбата има други планове.
В един момент кракът ѝ се закача в остър камък, тялото ѝ губи равновесие и тя полита напред – пада тежко, направо с лице в калта. Нана лежи неподвижно за секунда, после бавно повдига глава. По лицето ѝ се стича лепкава кал, изглежда така, сякаш самият свят е решил да ѝ се подиграе.
Не минава много време и сред дърветата се появява Яман. Диша накъсано, явно е търсил дълго. Щом я вижда, в погледа му проблясва познатата му ирония, която я влудява.
– Ето я… калната нимфа – подмята той, без да изпуска възможността да я ужили.
Нана се изправя с усилие, покрита с кал до лактите, и стрелва поглед към него.
– По-добре нимфа, отколкото трол, който се крие под мост – отвръща тя, изтупвайки се.
Въздухът между тях отново се наелектризира. Нищо ново.
Нана стиска устни.
– Ще ми помогнеш ли най-накрая? Не мога да се изправя, изкълчих си глезена.
– Лошо ли е? Можеш ли да ходиш?
– Може би… но тук е хлъзгаво.
– Ти сама каза, че можеш и сама, затова е по-добре да не се намесвам.
– Този път може… но не винаги! – подчертава тя.
– Дай ръката си.
– Ще се изцапаш, подай ми някакъв клон.
– Затова постоянно ти се случват такива неща, езикът ти не спира – мърмори Яман. – Какво правиш? Пак говориш. Дай ръката си!
Той я издърпва нагоре с едно движение. Нана изпъшква:
– Бавно!
Двамата се връщат, а Нана остава без думи.
– Ти… вече си я направил.
– Някой трябваше да го направи, докато ти се забавляваше в калта, отбелязва сухо Яман.
Нана примигва.
– Подиграваш се с мен цял ден, и ти хареса, че паднах. Значи и на теб ти допада калта. Спаси ме, а аз дори не ти благодарих. Прости ми.
Нана маца лицето на Яман с кал.
– Как посмя?!
– Само за благодарност. Нищо повече.
– Няма да успееш.
– Не ме познаваш.
– Казах ти – недей.
Тя вдига брадичка и се накланя напред.
– Не е чудно, че ме наричат лудата Нана – заявява и отмята коса.
– Какво направи? – пита той стъписано.
– Просто ти благодарих.
– Така ли според теб изглежда благодарност?! – гласът му прескача.
– В момента ти си по-забавен от мен – усмихва се тя.
Очите му присвиват.
– Ясно, акълът ти не е на място! – казва Яман и мята на рамото като чувал с брашно.
– Стига! Какво правиш? Пусни ме! Какво… – думите ѝ се превръщат в писък. – Стига! Ако ми беше казал, щях сама да дойда до реката! Отдръпни се, искам да си измия лицето! Какво… недей! Ще ме удавиш! Казах да спреш! Сприиии!
Студената вода я облива, докато той я държи стабилно, почти невъзмутим.
– Почисти се и се преоблечи – казва той спокойно, докато тя пръхти като сърдито коте, опитващо се да избяга от баня.
Яман се отдалечава.
След малко Нана облечена в дрехи на Яман застава пред него. Яман я поглежда изненадан. Нана вдига ръка.
– Почакай… недей да крещиш веднага. Чуй ме първо. Всички мои дрехи… ги няма.
– Няма ги? Как така ги няма?
Нана прехапва устна.
– Шампоанът се разля върху тях, затова ги изпрах и сега съхнат.
– Разлял се? – Яман присвива поглед.
– Капачката се отвила… и така. – Нана разперва ръце. – Когато не намерих какво да облека, бях принудена да отворя твоя куфар. Погледни ме, приличам на теб, нали?
– Стига… – измърморва Яман и притиска слепоочията си. – Боли ме главата!
Нана го наблюдава внимателно, после наклонява глава.
– Не е само до дрехите… Наистина си приличаме.
– Не си въобразявай.
– Напротив, и двамата сме непреклонни, и двамата не се предаваме, но има една разлика…
– Коя?
– Когато аз падна в калта и не мога да стана, приемам подадената ръка. А ти… ти никога не допускаш някой да ти помогне.
– Какви ги говориш… – отвръща Яман студено. – Спести ми психологическите си разсъждения.
– Значи съм уцелила! – поглежда го тя предизвикателно. – Яд ли те е?
– Достатъчно, мълчи и хапни нещо, ако пак припаднеш, ще ни създадеш нова главоблъсканица.
Нана се усмихва леко, почти незабележимо, а гласът ѝ омеква.
– Дори да бях нагазила до кръста в тази кал, ти пак нямаше да ме оставиш, и знай… аз също няма да те оставя.
Яман не казва нищо. Само поглежда настрани, сякаш се опитва да скрие нещо, което не трябва да излезе на повърхността.
Нана подава малка чаша чай към Яман, докато вечерният въздух се сгъстява около тях.
– Недей да го оставяш да изстива – казва тихо. – Дървата, които нацепи, ще ни стигнат.
Яман обляга брадва на дървото и изправя гръб, който очевидно го боли, макар да се опитва да го прикрие.
– Нощите тук са студени – отбелязва кратко. – Ще ни трябва много дърва.
– Ако ще зимуваме тук, и още повече – отвръща Нана и се приближава. – Погледни се… гърбът ти те боли. Казах ти да спреш. Защо никога не слушаш?
– Добре съм. Нищо ми няма.
– Ела, седни. Изпий чая. Хайде – настоява тя и го придърпва към огъня.
Двамата сядат, а пламъците хвърлят топъл блясък върху лицата им. Нана се заглежда в огъня, сякаш той отваря врата към друго време.
– Тук си спомних детството – прошепва. – Лятото на фермата винаги идваха сезонните работници. През зимата си тръгваха. Когато пристигаха, те се настаняваха в нашите стаи, а ние спяхме в палатки навън. Над нас – звезди. На земята – огньове и чай. Същият мир… същият покой.
Усмивка пробягва по лицето ѝ.
– Децата им все ме закачаха. Защото нямах братя и сестри. Но после… им мина. Аз се погрижих да им мине.
Яман я поглежда изпитателно.
– Тоест… отмъстила си?
– Естествено. Една сутрин влязох в стаята им и вързах всичките за краката. После се скрих и чаках да се събудят. Всеки път, когато някой се опиташе да стане… туп! – Нана плясва с ръце. – Падаше като дърво. А аз ги гледах от вратата и се смеех до сълзи.
Яман поклаща глава.
– Отмъстителна си. Видяхме го и днес.
– Не всички бяха лоши – продължава тя. – Имаше една жена… тя ме научи да танцувам. Имаха си песен. Сега… как беше? Така ли? Не… не. Сега ще се сетя.
Тя изведнъж скача на крака и започва да размахва ръце, опитвайки се да си спомни стъпките. Почти танцува около огъня, докато пламъците осветяват движенията ѝ.
– Ето! Спомних си! – казва развълнувано. – Първо така… после така… и така… Виж, това е един от нашите танци!
Яман рязко се изправя.
– Стига! Седни веднага!
Нана спира като че ли някой е дръпнал невидима връв.
– Какво пак? Какво съм направила?
– Казах да седнеш. Ще се завие свят и пак ще припаднеш. Дойдохме да си починем, не да танцуваш. Глезенът ти едва се оправи. А взе ли си лекарството?
– Ако ще припадам, ще е заради крясъците ти, не от болест – измърморва тя. – Добре, добре. Сядам. Не се ядосвай.
Ферит се оказва прав, гаджето на Зафер ги отвежда право до контрабандиста. Новината за ареста на съучастника му достига до Ертaн, който разбира, че кръгът се затваря, при това твърде бързо, твърде плътно.
В погледа му проблясва онзи опасен блясък, който подсказва, че човекът вече е прекрачил границата. Ертан взема решение, отчаяно, безумно, но единственото, което му остава.
Айше седи на дивана в малкото си жилище с телефон в ръката.
– Ферит… кажи ми нещо хубаво – казва Айше.
От слушалката прозвучава равният и спокоен тон на Ферит:
– Гледам към Босфора, слънцето залязва, чайникът свири, а на масата има топъл симит… – изрежда той, все едно рисува картина.
– Не разбирам… – смутено отвръща тя.
– Помоли ме да кажа нещо хубаво, ето казах ти, макар че сега ми се дояде още повече.
– Ферит, сериозно ти говоря.
– И аз. Птичето е вече в клетката и скоро ще започне да „пее“, затова не свиквай с почивката, много скоро ще се върнеш на на работа.
Айше спира да диша.
– Значи… хванахте Зафер?
– Да, а скоро ще хванем и Ертaн.
– Ферите… как да ти благодаря?
– Ще измисля нещо, което да те изкара от равновесие – подхвърля той, а после смекчава гласа си. – Шегувам се, почини си, заслужила си го. Лека нощ!
След края на разговора Айше се отпуска назад, все едно някой току-що е свалил огромен товар от раменете ѝ. Усмивката ѝ се появява за първи път от дни. Но миг по-късно звънецът на входната вратата нарушава спокойствието ѝ.
Тя поглежда часовника, намръщва се.
– Кой ли ще е по това време… – промърморва. – Със сигурност Волкан.
Айше отваря без да проверява… и е шокирана.
На прага стои Ертaн, погледът му е студен, решителен, лишен от всякаква човечност.
– Какво правиш тук? – изсъсква тя и се опитва да затвори вратата, но е късно.
Ертaн нахлува с груба сила, сграбчва я и притиска към устата ѝ кърпа, напоена с остра миризма. Айше се бори, но движенията ѝ стават бавни, тежки.
– Помисли си, че всичко е приключило, нали… госпожо инспектор – прошепва той.
Спринцовка проблясва за миг в ръката му, след секунди светът пред очите на Айше се размазва, потъва, изчезва.
Ертaн я вдига без усилие и изчезва с нея в тъмната нощ.