winless
Писмото на Сехер може да промени всичко, но дали изобщо ще стигне до Яман. Недим е обхванат от ревност, когато научава, че Яман и Нана са заминали сами на къмпинг, и е решен да не допусне да се сближат още повече. Ферит най-накрая успява да спаси жената, която обича. Вижте какво ще се случи в епизод 667 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 2 декември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 667 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Какво пише Сехер в писмото до Яман? Написаното от нея може да промени всичко…, но дали писмото ѝ въобще някога ще стигне до Яман?
На път за вкъщи Яман и Нана се впускат в ново, неочаквано приключение.
Междувременно Недим, разкъсван от ревност, научава от Дженгер, че двамата са заминали сами на къмпинг. Той си обещава да направи всичко възможно, за да не позволи на Яман и Нана да се сближат още повече.
А Ферит най-накрая успява да спаси жената, която обича.
Дженгер наема две жени, които да почистят склада. Младата от тях без да иска блъска един от кашоните и в него намира снимки на Сехер, Юсуф и Яман, а също така и писмо от Сехер до Яман. Любопитна тя го отваря и започва да чете:
„Мили мой Яман… моя Северна звезда… да живея с теб е най-голямото щастие на света. Не се сърди за това, което предстои да прочетеш. Аз съм млада, а вече съм преживяла толкова загуби и раздели. Чувам те как ми казваш: „Спри, не мисли за това“. Чувам гласа ти и нямам друг начин освен да ти пиша, да изговоря онова, което ми тежи. Затова ще ти го кажа. Знам, че ще го прочетеш, дори и да се ядосаш. Защото те обичам силно… и искам да си щастлив завинаги. Ако някой ден нещо ми се случи… това ще бъде моето завещание…“
Другата жена ѝ се кара, хваща я за рамото и рязко прошепва да остави писмото. Но младата жена само го сгъва тихомълком и го пъхва в джоба си.
Когато остава сама, отново изважда листа. В същия миг, далеч от склада на имението, Яман стои край огъня в лагера, мракът очертава силуета му, а над главата му сияе Северната звезда. Думите на Нана за светлината и тъмнината го преследват, сякаш идват от самото небе.
Жената в склада продължава да чете:
– „…ако някой ден нещо ми се случи, това ще бъде моето завещание: продължи напред. Живей добре. Бъди щастлив. Никога не искам да се заключиш в собствена тъмница. Така че, един ден…“
Вратата отново се отваря. Възрастната жена се връща ядосана, издърпва писмото от ръцете ѝ и изсъсква да не чете това, което не е предназначено да нея и пъхва листа в кашона с играчките на Юсуф.
– Още малко ми остана – прошепва младата жена, гледайки към по възрастната, сякаш в тези две недочетени изречения се крият всички тайни на света.
Нощният въздух е хладен, когато Яман тръгва по тясната пътека навътре в гората. Тревата шумоли под стъпките му, а той вдига очи към небето. Северната звезда трепти високо над него – неподвижна, хладна, но странно близка.
Яман спира. Гледа звездата, както човек, който се е изгубил.
– Бих дал всичко да можеше отново да ми покажеш пътя – прошепва Яман. – Липсваш ми, но ти си толкова далеч… и вече не мога да стигна до теб.
Сутринта Нана подрежда нещата си, а малко по-надалеч Яман седи в колата – очите му тежат, не е спал почти цяла нощ.
– Вече съм по-добре – казва тя, щом Яман се приближава към нея. – Можем да тръгваме. Ти сигурно си изтощен… почти не спа заради мен. Приемаш ли ме изобщо? Мълчиш. Хайде, признай си, доста си див. Ах, Нана… този мъж никак не умеe да бъде учтив.
Тя се смее, а Яман я стрелва с ядосан поглед… който постепенно се превръща в усмивка. Спомня си как го омаца с кал, как затанцува пред него толкова неочаквано, с онази искрена, безгрижна радост. Усмивката му обаче бързо се скрива зад обичайната му строга физономия.
Малко след това потеглят по прашния път.
– Защо минаваме оттук? – пита Нана.
– Най-късият път към имението е – отвръща той. – И единственият, който ме интересува.
– Разбира се… колкото по-бързо се отървеш от мен, толкова по-добре. Спокойно, скоро ще стигнем и повече няма да ти преча.
Рязко подрусване. Колата забавя ход, а двигателят угасва. Яман се опитва да я запали, но без резултат.
– Какво става? – Нана се обръща към него. – Не пали… да не би да свърши бензинът?
– Сега ще разберем – казва той и излиза. След миг се връща с мрачен поглед. – Резервоарът е празен.
Под колата се вижда следа, която говори повече от всякакви думи.
– Как е стигнало до земята… – прошепва Нана и лицето ѝ се свива, когато споменът я връхлита като шамар. Онзи момент, когато взе колата, без да се увери, че всичко е добре затворено.
Яман я поглежда остро.
– Ти.
– Чакай, спокойно – опитва се да го спре тя. – Да, виновна съм, но ще измислим нещо. Не се тревожи толкова.
– Няма никакъв обхват – мърмори той, поглеждайки телефона.
– Нищо, няма да изпадаш в паника – заявява Нана с тон, с който сякаш се опитва да успокои наранен лъв. – Ще помисля. Ще се справим… някак.
След като колата им остава без гориво, Яман и Нана се озовават сами в гората и тръгват пеша в търсене на помощ. Студът и умората изтощават Нана, а Яман, все така строг и затворен, я подтиква да върви без почивка. Между двамата напрежението расте, но под повърхността личи истинската му загриженост.
В далечината Нана забелязва малка къща и двамата се насочват към нея. Влизат, защото вратата е отворена, а вътре ги посреща уют и топлина. Скоро обаче се появява собственичката – строга жена с пушка, която ги заварва „на местопрестъплението“. След поредица комични недоразумения, тя разбира ситуацията: изгубени са, измръзнали и колата им е останала без гориво.
Вместо да ги изгони, жената решава да им помогне и вика човек да оправи колата.
Нана и Яман остават в къщата, а напрежението между тях, смесица от раздразнение и привличане, става още по-осезаема.
Междувременно Недим, ядосан и ревнив, научава от Дженгер, че двамата са отишли сами на къмпинг и си обещава да не им позволи да се сближат.
Когато колата на Яман спира пред имението, Нана се обръща към Яман – погледът ѝ търси поне жест, поне една дума.
– Няма ли да слезеш? – пита тя.
Но Яман не казва нищо, просто отваря вратата и излиза, отдалечава с онзи тъжен и замислен поглед, който вече е станал част от него.
От къщата излиза Юсуф и се хвърля към Нана, ръцете му се увиват около нея с неподправена детска радост.
– Много ми липсваше! – казва той.
– И ти на мен – отвръща тя, погалвайки косата му.
– Стана ли ти по-добра в лагера?
– Да – усмихва се.
– Чичо ми помогна ли ти?
Нана кимва.
– А къде е той?
– Има… нещо, което трябва да реши.
Юсуф хваща ръката ѝ.
– Хайде, разкажи ми всичко, което сте правили там!
В същото време Недим, раздразнен и напрегнат, отново и отново звъни на Яман.
– Сигурно вече е заел мястото ми… Дори не вдига. Трябва да знам какво става между тях – промърморва той ядосано.
Нощта надвисва над гората… Между дърветата, в тъмното, Корaй най-после забелязва прегърбената фигура на Айше, сгушена до ствола на стар дъб. Когато тя повдига глава, в погледа ѝ проблясва облекчение… примесено с недоумение.
– Къде е Ферит? – прошепва задъхано. – На него изпратих съобщението…
– Остави сега Ферит – отвръща Корай и внимателно пристъпва към нея. – Важно е, че си жива. Боли ли те нещо?
– Не… само малко си изкълчих глезена. Нищо сериозно.
Той протяга ръка да ѝ помогне да се изправи, когато внезапно от сенките изскача Ертан. Очите му горят в странна смесица от ярост и безумие.
– Не се прави на герой – изсъсква той. – Никой няма да ме спре, докато не си отмъстя… на нея и на баща ѝ!
Ертан ударя Корай. После втори. И трети. Корaй се свлича на земята, безсилен. Айше само успява да извика, преди Ертан да застане над нея, разтреперан, но целеустремен.
– Не опитвай нищо, госпожице комисар – казва спокойно, почти смразяващо. – Отдавна трябваше да разбереш, че от мен не можеш да избягаш.
Приближава се. Един удар е достатъчен, за да изпадне Айше в безсъзнание. Ертан се надвесва над тялото ѝ като си мърмори:
– Оттук нататък ти и аз имаме да изминем един дълъг път…
В полицейското управление Ибрахим съобщава на Ферит, че са засекли колата на Ертан. Екипите веднага се отправят към гората. Едва на разсъмване, след часове лутане, Ферит намира Корай – безжизнен, посинен от удари.
– Какво, за бога, правиш тук?! – извиква той, навеждайки се над него. – Кой ти причини това?
Корай отваря очи с усилие, дъхът му се къса на кратки хрипове.
– Търсех Айше… намерих я… а после той се появи. Ертан. Нападна ме. Изчезна с нея… говореше, че иска да си отмъсти… на нея, на баща ѝ… Ферит, трябва да я намерим… но не знам къде са отишли…
– Аз знам – отвръща Ферит. – След това ще поговорим как, по дяволите, си се озовал тук, нещастнико. Сега отивам да спася Айше, а ти оставаш тук, веднага ще пратя помощ.
Айше се съвзема бавно. Главата ѝ се килва настрани, а зад прозореца се сменят мрачни пейзажи, които разпознава, и все пак се ужасява от тях. Седи на предната седалка. Зад волана е Ертан.
– Къде ме караш? – прошепва тя, борейки се със стягащия я страх.
– В Ескишехир – отвръща той, все така бездушно. – Първо баща ти ще гледа как умираш, после и той ще последва.
– Ертане, това е безумие! – извиква тя, обръщайки глава към него. – Баща ми няма нищо общо. Моля те…
Рязко свистене на спирачки прекъсва думите ѝ. Колата спира рязко. На пътя стои Ферит.
Ертан изскача навън, вдигнал оръжие. Ферит също насочва пистолет. Двамата застиват един срещу друг, въздухът между тях се изпълва със заплаха. Ертан отваря предната врата и грубо извлича Айше, притискайки цевта към слепоочието ѝ.
– Искаше да я отведеш в Ескишехир, да се отмъстиш пред очите на баща ѝ, нали? – казва Ферит спокойно, но всяка дума звучи като предупреждение.
– Умен си, признавам – процежда Ертан. – Но когато в плана ми се набъркат паразит като теб, правилата се променят.
– Паразит, казваш? – Ферит присвива очи. – Чуй внимателно. Ако извършиш и най-малкото движение с този пистолет, умираш на място. И никога няма да разбереш истината.
– Каква истина?! – Ертан избухва. – Какво още криеш?!
– Чуй – казва Ферит. – И реши сам кого всъщност трябва да виниш.
Ферит пуска запис. Първо се чува неговият глас:
– Заради теб синът ти ще стане убиец. Ще отнеме живота на невинна жена.
След това – хладният, безразличен глас на възрастен мъж:
– Парите вече са в моята сметка. Не съм единственият правил такива неща. Исках да работим заедно, но той ми отказа и ме записа. Ако заради мен синът ми стане убиец… нека бъде така.
Записът спира. Настъпва тежка тишина.
– Нататък става още по-лошо– казва Ферит. – Но това е достатъчно..
Ертан стои вцепенен. В погледа му се отразява шок, сякаш светът му се разпада в реално време. Ръката му започва да трепери. После оръжието бавно се отпуска… и Айше е свободна.
Айше се хвърля в прегръдките на Ферит, притискайки се към него, разтърсена от страх. Той я прегръща внимателно и прошепва с лека усмивка:
– Май си заслужих този прегръдка.