Наследство – Епизод 669 (Ето какво ще видим)

Нана се появява в хола с онзи леко припрян пламък в очите, който винаги издава, че е решила нещо важно.

– Дженгер, имаме ли от онова кафе, което обикновено пия? – пита тя, докато оглежда рафтовете. – Лука не може да функционира без кафе.

Дженгер се усмихва широко.

– Имаме, разбира се.

Нана кимва доволно, после се обръща към Адалет, която бърше прах.

– Адалет, ще можеш ли да направиш мантъ? Лука го обожава.

– Не се тревожи за нищо – отвръща Адалет.

– И аз ще му направя гозинаки – добавя Нана с онзи особен смешен плам, който има само когато мисли за Лука. – Това е любимият му десерт… но в кухнята има малко ядки.

(Бележка на редактора: Гозинаки е традиционен грузински сладкиш, приготвен основно от орехи (най-често), мед и понякога захар. Представлява нещо като натурален хрупкав десерт, подобен на халва от ядки, но с характерен грузински вкус.)

– Аз ще купя орехи. Каквото ти трябва – казвай – казва Дженгер.

– Благодаря ти, Дженгер.

В същото време Яман се опитва да работи, но мислите му са другаде, наблюдава сцената с онова сдържано изражение, което е смесица от недоволство и скрита ревност. Очите му се свиват леко, като че ли казват „Разбира се…“.

Нана се обръща към него, сякаш току-що се е сетила за нещо.

– Ще ти го покажа. В годишника е – донесох го.

Дженгер се приближава към Яман.

– Тази вечер имаш бизнес среща с партньора ти Муфит. Не забравяй! – припомня му иконома.

Това е последната капка за Яман. Лицето му се стяга, той затваря лаптопа рязко.

– Отивам в офиса. В тази къща не може да се работи – въздъхва той, но зад думите му проблясва онази иронична усмивка, която показва, че всъщност се забавлява въпреки раздразнението.

И докато в къщата продължава да кипи подготовка за Лука, Яман излиза.

Преди Яман да потегли, Нана се качва в колата.

– И аз идвам. Можеш ли да ме оставиш на пазара? Трябва да купя няколко неща, които липсват.

Яман я поглежда рязко.

– Защо не извикаш такси?

– Извиках – обяснява Нана и прокарва пръсти през косата си с видима нервност. – Но нямат свободни коли, а аз нямам много време.

– Тогава извикай шофьор. Не съм ти личен шофьор.

Яман взема телефона и звъни на охраната.

Гласът отсреща звучи притеснено – шофьорът току-що е излязъл, защото Дженгер го е пратил да свърши някаква задача.

– Не е толкова сложно. Просто ме остави по пътя – казва с въздишка Нана.

Докато колата потегля, тя започва да разказва оживено, очите ѝ блестят с неприкрито вълнение.

– Лука не е идвал от много време и иска първо да види мен. Какво да му подаря? – пита Нана, без да осъзнава как гласът ѝ омеква.

– Това някакъв грузински обичай ли е? – отвръща Яман. – Никога не съм виждал да се подарява нещо на гост.

– Не е грузински обичай – казва тя и се усмихва. – Но искам да е нещо специално. Лука винаги ме е изненадвал. Когато беше на десет, ми направи собственоръчно колие. На единадесет изсуши най-красивите цветя за мен. На дванадесет…

– Добре, добре – прекъсва я Яман. – Купи му каквото искаш.

В този момент той натиска клаксона рязко. Нана подскача и го поглежда изненадано.

– Какво има? Защо си толкова ядосан?

– Колата отпред не даде мигач – изсъсква той.

– Аха… – казва Нана и сякаш мисълта ѝ мигновено отскача към нещо по-сладко. – Ще правя гозинаки. Лука го обожава.

Яман я стрелва с поглед, почти раздразнен от самия звук на името „Лука“.

– Не знаеш какво е гозинаки, нали? – продължава тя. – Сладкиш, който се прави за Нова година. Като деца го приготвяхме и винаги правехме надпревара кой ще го изяде най-бързо. Лука винаги печелеше.

Колата подскача леко, Яман едва не изпуска волана.

– Благодаря ти! – избухва той. – Като ми говориш без спиране, само ме разсейваш! Слизай, магазинът е точно отсреща!

Нана не казва нищо. Само отваря вратата и слиза бавно, внимателно, сякаш иска да не повиши още повече напрежението.

Докато затваря вратата след себе си, Яман се улавя как мисълта му прескача към нещо дребно, досадно и странно познато:

– Защо изобщо ми пука за нейния Лука… Гозинаки…

И докато Нана пресича към магазина с равни стъпки, камерата се задържа върху лицето на Яман – затворено, кисело, но под повърхността едва забележимо кипи нещо, което много прилича на ревност.

Яман е в кабинета си в холдинга. Писмото на Сехер лежи в папката пред Яман. Той отново си спомня за думите на Нана за Лука.

– Да, голяма изненада. Ще го харесаш, като го опознаеш. Разбираме се добре, а и винаги ме кара да се смея – звучат думите ѝ в главата му.

Яман притиска слепоочията си.

– Никога не млъква… дори вътре в мозъка ми – промърморва той, наполовина раздразнен, наполовина объркан от собствената си реакция.

Недим се появява на вратата, делови и стегнат.

– Срещата е почти готова. Трябва да поговорим за последните детайли.

В хола на имението Нана държи в ръцете си три вратовръзки, а Юсуф стои срещу нея и гледа объркано.

– Не мога да реша коя – казва Нана.

– Аз нищо не разбирам от такива неща, Нана – казва момчето честно. – Ако беше игра, щях да се справя.

– Всъщност чичо ти знае – въздъхва тя. – Той се облича много добре. Но ако го помоля за помощ, ще се ядоса. Ще каже…

Гласът ѝ изведнъж става по-нисък, суров, съвсем като Яман:

– Не ме занимавай.

Юсуф се разсмива. Нана се изправя.

– Ще направя лимонада. Може тогава да решим.

Докато тя тръгва към кухнята, Юсуф тайно взема телефона.

В офиса Яман разговаря с Недим, вече потънал в документи.

– От ноември насам стигнахме до желаните цифри. Това е основното, което искам да обсъдя с партньора.

Телефонът му вибрира.

– Чичо, трябва да ни помогнеш! – казва Юсуф с отчаяна сериозност.

– Кажи.

– Нана купи вратовръзки за брат си Лука, но не можем да решим коя. Може ли да избереш? Имаме тази… и тази…

В този момент зад Юсуф се появява Нана, очите ѝ се разширяват и тя тихо изпищява:

– Какво правиш?!

Изтръгва телефона от ръцете му.

– Не се ядосвай – казва тя на Яман, задъхана. – Извинявай. Не му казах да ти звъни. Просто… разбираш от вратовръзки. Ако можеш да… помогнеш?

– Не. Това е твой приятел. Ти реши – отвръща раздразнен Яман и затваря.

Настава тишина в кабинета на Яман.

– Колкото и да ѝ повтарям, че съм зает, не разбира. Нито какво е работа. И тук дойдох да работя… пак не мога. Спокойствие няма за мен.

Недим поставя папка пред него.

– Преди срещата трябва да решим веднага.

– Трябва аз да реша – отвръща Яман студено. – Колкото и да ти казвам да свършиш нещо предварително…

– Прав си – признава Недим.

– Остави го. Можеш да си вървиш.

– Добре. Но сутринта ти изпратих документите с шофьора. Не беше приложил твоята бележка. Можеш ли да я провериш? Не знам какво да предложа на хората ти и трябва да се съобразя с твоите указания.

Яман се замисля за миг.

– Забравих ги в имението.

– Добре, аз ще отида да ги взема.

Но Яман вече е станал. Мислите му отново се връщат към Нана в колата, към начина, по който произнася името Лука, към смеха ѝ, към онзи спомен с гозинаки, който разказа с такава топлина.

Нищо от това не му дава спокойствие.

– Не. Аз ще отида. Ще го взема сам – казва Яман.

Недим само кимва.

– Добре. Ще чакам тук – казва Недим и напуска кабинета.

Преди Яман да тръгне към имението, на вратата се появява служителката, която по-рано намери писмото на Сехер.

– Донесох ви отчетите… и един документ, който намерих на пода. Сложих го при другите на бюрото ви, но май не сте го забелязали – обяснява тя..

Яман вдига очи. Нито дума, но погледът му е достатъчно остър, за да подскаже, че това е последното, което му трябва днес. Взима папката, а писмото на Сехер се плъзва между страниците като тайна, която настоява да остане при него.

След минути вече е на път към имението, карайки по-бързо от обичайното, сякаш мислите му го подтикват напред.

В хола Нана и Юсуф седят на дивана, а пред тях е отворен годишникът (албум от завършаването).

Юсуф посочва една групова фотография.

– Кой от всички е Лука?

В този момент влиза Яман, носи документите под мишница, но лицето му ясно показва, че няма никакво ностроение.

Нана вдига годишника, накланя го към него.

– Ето този е Лука.

Юсуф се навежда още по-близо.

– А ти къде си?

Прелистват. Снимката на Нана изниква – млада, със слънчева усмивка, уловена в кадър.

– Билa си толкова красива… – казва Юсуф. – И всъщност не си се променила изобщо.

Нана се изчервява леко, мило, естествено.

Юсуф, в типичната си детска откровеност, добавя:

– Толкова ли ти липсва приятелят ти? Значи сте близки… като мен и Йойкю.

Яман стои зад тях и слуша – неволно.

Юсуф първи забелязва присъствието му.

– Чичо, ела! Искаш ли да видиш снимки от детството на Нана?

Яман повдига вежда.

– Нямаш ли по-важни неща за вършене… като част от учебните ти задължения? Свърши ли си всичките?

– Свършили сме ги – намесва се Нана, усмихната, но предпазлива.

– Урокът е на първо място – отсича той. – Личните ви занимания не трябва да му пречат.

– Никога няма да пречат – уверява го тя. – Особено днес. Приготвих гозинаки… ела да опиташ.

Яман дори не отговаря, само хвърля поглед към часовника и се обръща рязко.

Нана също поглежда часа.

– Трябва да се приготвя. Лука пристига всеки момент.

Юсуф подскача.

– И аз идвам!

– Ела, птичето ми – казва Нана и двамата се качват нагоре по стълбите.

– Колко дълго възнамерява да се приготвя… – промърморва Яман. – Гозинаки…

Погледът на Яман попада върху масата, където Нана е оставила всичко разтворено – албума от ученическите ѝ години, чинийка със сладките, молив, който всеки момент ще падне от масата..

– Виж какво е направила… всичко на ръба. Все така разхвърляна и непохватна.

Взима годишника и започва да го прелиства, търсейки снимката на Лука. Намира я. Спира.

– Това ли е Лука? – произнася го с такъв тон, сякаш снимката лично го е предизвикала.

Накрая поглежда и към чинийката. Отчупва малко гозинаки, сдъвква го, сякаш и сладостта е враг, който трябва да опитоми. И въпреки желанието да остане невъзмутим – погледът му меко се измества към стълбището, по което Нана преди минута изчезна.

Гозинаки… Лука… Нана…

Нито една мисъл не му дава мира.

В компанията Недим крачи нервно. Лицето му е стегнато, почти бледо от възмущение.

– Не е ясно дали изобщо ще имаме среща или ще ни треснат вратата в лицето – изрича той. – Не всичко е готово. И да, ясно е, че има човек, който те вади от равновесие… който изкарва яростта ти на повърхността.

Името „Нана“ не го произнася, но то виси във въздуха. Недим стиска юмрук.

– Но това няма да продължи така. Ще оставя проблема с прането на пари да утихне… и тогава ще видиш кой съм. Ще седна на този стол. Заслужавам го.

Очите му блестят с опасно самочувствие, което той внимателно пази скрито под неутралната си маска.

В този момент се появява служителката – същата, която намери писмото на Сехер.

– Още ли си тук? – пита я Недим, изненадан.

– Ще тръгвам. Донесох нещо, което пристигна за вас – казва тя и подава малка, елегантна кутия.

Недим отваря кутията, в нея има ключ придружен от бележка и започва да чете на глас:

– „Ако убедиш Къръмлъ да транспортира нашата стока, това подаръче ще бъде твое.“

Погледът му се премества върху снимка на яхта, блестяща като златна примамка.

– „Има още много награди, които чакат. Очаквам отговора ти.“

Подписът свети като нож върху бележката: Шевкет Караджалъ.

Недим затваря очи.

– Този човек е голям наркобос. Правил ми е тази оферта преди. Аз отказах… и Яман никога не разбра.

Той усеща как изкушението внимателно се промъква в мислите му, като змия, която търси пролука.

– Твърде е рисковано – казва на глас, сякаш убеждава себе си.

Хваща телефона, пръстът му трепери леко, но решително.

– Не – произнася ясно, след като гласът на наркобарона се чува отсреща. – Казах ти преди и казвам и сега – не. Твърде е рисковано. Яман никога не би приел подобна работа. Мрази незаконните сделки до смърт.

Отсреща прозвучава смях. Студен, неприятен, уверен.

– Недим… – произнася Шевкет, като че ли разговаря със свой човек. – Международният трафик минава през мен. Аз играя на голямо поле… и знам как теб да те включа в играта. Не си ли най-близкият човек на Яман?

Тишина. Недим не диша.

– Искай каквото поискаш – продължава Шевкет. – Убеди го. И милион долара ще са твои. Давам ти втора възможност да помислиш.

Линията прекъсва.

Яман стои в хола, облегнат леко на масата, докато отчупва още едно парченце от гозинаките. Хрупкавият звук изпълва тишината и той кимва с неочаквано одобрение.

– Не е никак лошо – изрича, сякаш се изненадва от собствения си вкус.

Юсуф се намества до него и блесва с онзи детски ентусиазъм, който винаги разбива сериозността на Яман.

– Ядеш гозинаки. Знаеш ли, това е любимият десерт на Лука. И на Нана ѝ харесва много.

Яман присвива очи, нещо между раздразнение и сарказъм минава през лицето му.

– За съжаление знам – казва сухо. – Като се появи, ще изяде достатъчно. Очевидно ги обича… прекалено много.

Юсуф вече е отворил годишника. Показва снимка с развета коса и големи детски очи.

– Виж, това е Нана. Била е толкова хубава, като малка.

Погледът на Яман омеква за миг, но той скрива това под обичайното си равнодушие.

– Не се е променила особено.

Юсуф прелиства и посочва друга снимка.

– А ето го Лука. И знаеш ли как са му казвали? „Красавецът“.

Думата пада в стаята като камък във вода.

Яман взима рязко годишника от ръцете на момчето.. Показва друга снимка, почти предизвикателно.

– Това е Лука.

– Не – казва Юсуф и сочи към страницата. – Това е другият. Има двама Лука в годишника.

Яман застива. Погледът му се насочва към Нана, която се появява на върха на стълбите. Косата ѝ пада свободно по раменете, лицето ѝ свети с онзи чист ентусиазъм, който често го разклаща.

Звънецът на входната прорязва тишината.

Нана хуква към вратата.

– Лука!

Вратата се отваря и в рамката застава висок мъж с пътна чанта през рамо. Усмивката му е широка.

– Нана!

Той посяга към ръката ѝ и я целува, сякаш това е нещо, което прави от години.

От другия край на салона Яман наблюдава.

Челюстта му се стяга. Погледът му потъмнява. Ръката му едва забележимо се свива.

И ревността – онази тиха, но смазваща ревност, която дори той не признава – избухва вътре в него, без звук, но с такава сила, че дори въздухът край него става по-плътен.

Сега вече е ясно: Лука е пристигнал. Но Яман е този, който е загубил равновесие.

Пристигането на Лука превръща наелектризира атмосферата в имението. Нана стои срещу него, усмихната и доволна като човек, който наистина е чакал този момент. Лука ѝ говори тихо, но думите му са достатъчно отчетливи, за да ги чуе всеки в стаята.

– Колко си се променила… – казва той, поглеждайки я с топлина. – Годините са те направили още по-красива. Косата ти е като вълните на морето.

Отстрани Яман се напряга, пръстите му леко се свиват около годишника, който все още държи. Айнур наднича от коридора, уж случайно, но очите ѝ внимателно следят всичко.

Юсуф дърпа ръкава на Яман и прошепва объркано:

– Говори ѝ като в стихотворение. Не разбирам нищо от това.

Нана се изчервява и се опитва да подтисне смеха си.

– Лука, стига, засрамваш ме. Ако продължиш, ще се скараме.

– Добре, добре, предавам се – казва той и се усмихва победено. – Мълча. Обещавам.

Лука се навежда към Юсуф, погледът му е топъл.

– Ти трябва да си птичето на Нана. Много ми е говорила за теб. Радвам се, че те срещам.

После протяга ръка към Яман.

– И ти трябва да си Ябан Къръмлъ.

Яман приема ръката му, с каменно лице.

– Яман. Яман Къръмлъ – поправя го Яман.

Отстрани Нана се намесва бързо, почти засрамено:

– Казах му, че те наричам Ябан… тогава още не те познавах добре.

Лука кимва с усмивка, която сякаш казва „Не се притеснявай“.

– Знам. И също така знам колко много се промени всичко, откакто тя те опозна. Радвам се, че те срещам, Яман.

Яман не мигва. Не показва нищо.

– Говориш турски?

Нана отговаря вместо Лука, сякаш е свикнала да го защитава:

– Лука говори няколко езика. Много е умен… и винаги е бил добър с мен. Радвам се, че най-после се запознахте.

Яман свива устните си в тънка линия.

– Добре дошъл. Разположи се удобно. Аз имам работа.

Обръща се и се отправя към стълбите, напълно неподвижен отвън, но вътре в него всичко пулсира.

Нана поглежда Лука и махва към всекидневната.

– Хайде, ела. Да седнем вътре.

Но точно когато те тръгват, думите на Нана достигат до ушите на Яман, който вече е на първото стъпало.

– Толкова ми липсваше. Радвам се, че дойде, Лука.

Той замръзва за миг. Само миг. А после продължава нагоре, но стъпките му звучат тежко.

В кабинета си в имението Яман стои до прозореца, телефонът е притиснат до ухото му, а погледът му се плъзга през стъклото, но не вижда нищо пред себе си. Вижда други сцени. Вижда Лука, наклонен над ръката на Нана. Вижда усмивката ѝ, онова сияние, което тя трудно крие.

Гласът му звучи стегнат, професионален, но вътрешно напрежението тиктака.

– Има няколко точки по протокола, при които съм блокирал. Затова поисках становището на адвокатската кантора. Преди да започне срещата, изпрати ми имейла. Ще го прегледам.

– Господин Яман, ще присъствате ли на срещата? – пита Фуат от другата страна.

Яман затваря очи, а в главата му проблясва образът на Лука, докосващ ръката на Нана; чува го да казва „прекрасна си“; вижда я да се усмихва по начин, по който не се усмихва на никого в тази къща.

Фуат повтаря въпроса, търпеливо:

– Няма проблем с времето, но… ще бъдете ли там?

Яман го прекъсва рязко, сякаш отрязва нишката на мисълта си.

– Ще бъда. Лично. И ще посрещна гостите ни лично.

– Добре е. Ако адвокатите дадат отрицателна оценка, срещата ще бъде отменена и Недим ще трябва да поръча нов анализ – обяснява Фуат.

Но Яман едва го слуша. В ума му се връща гласът на Нана, онзи топъл, неподправен тон:

„Моят Лука е много интелигентен. Много добър. Радвам се, че се запознахте.“

Чува всяка дума така, сякаш тя стои до него.

– Г-н Яман? – гласът на Фуат се връща отдалечено, като ехо.

– Нека подготвят всичко така, сякаш ще подписваме – казва той, този път твърдо, без колебание. – Ще присъствам.

Край на разговора.

Яман оставя телефона на бюрото. Пръстите му почиват върху дървената повърхност, но напрежението е като ток, преминаващ през тях.

– Да се запознаем с „умния“ младеж… – промърморва. – Който в момента е с Юсуф. Да видим какво ще научим.

Той се отправя към коридора, стъпките му отекват твърди и уверени.

Но зад тази увереност нещо друго пулсира: ревност, която той не признава, гняв, който се опитва да сдържи, и желание – остро, непокорно, което го кара да слуша…

… и да разбере какво точно Лука казва на Нана.

Защото това вече не е просто любопитство.

Това е битка, която той още не е започнал, но вече е вътре в нея.

В кухнята на Айше кипи трескава подготовка. Тя и Неше се готвят за вечерята. Масата в хола е подредена. Това не е просто вечеря. Това е вечер, която може да промени всичко.

Айше хвърля поглед към часовника, после към Неше.

– Всичко трябва да е безупречно – казва тя.

Неше кимва – очите ѝ светят с нетърпелие.

Ферит и Волкан трябва да пристигнат всеки момент.

Миг по-късно атмосферата се променя рязко, като че ли невидима ръка дръпва завесата и открива друга, далеч по-хаотична сцена.

В жилището настъпва малък апокалипсис.

Айше, иначе винаги спокойна и контролираща всяка ситуация, изведнъж замръзва ужасена.

Ферит и Волкан се почесват по вратовете, по косите… и тогава тя разбира.

– Въшки! – избухва тя с паника и погнуса.

Двамата мъже застиват като ученици, хванати в крачка.

– Навън! Веднага! И двамата! – казва Айше, сочейки към вратата, сякаш е командира на полицейска операция.

Ферит и Волкан се споглеждат, но без да задават въпроси, почти тичайки излизат навън.

Айше си поема въздух, готова да възстанови контрол, когато вижда как Дога и Неше също започват да се чешат.

– Не… – прошепва Айше с разширени очи. – Не може да е истина…

Айше закрива уста с длан, като че ли това може да спре надвисналата катастрофа.

– Започна се… – прошепва тя.

Кухнята, масата, свещите, съвършената вечеря… Всичко изведнъж губи значение.

А вечерята, която трябваше да промени живота им, се превръща в начало на хаос, който никоя от тях не е очаквала.

Източник: PoTv.bg