Наследство – Епизод 670 (Ето какво ще видим)

Яман стои замислен в кабинета си. Протяга ръка към папката с доклада – там, между страниците, лежи писмото на Сехер, но телефонът звъни рязко и го откъсва.

– Аз щях да ви се обадя, господин Месут, – казва Яман, – да отложим срещата.

Гласът отсреща решава вместо него – да я отложат, но само за два часа, и да я направят по видеовръзка. Яман дава кратки инструкции и звъни на Фуат, който е с Недим. Новината ги устройва повече, отколкото трябва.

– Добре е, че шефът е зает напоследък – отбелязва Недим. – Така ще подпише чека без да се замисли.

Фуат, по-обигран в измамите, го уверява:

– Няма да ни хванат. Ще променя счетоводните записи така, че никой да не разбере.
– Отлично – заключава Недим, доволен, че всичко върви по план.

Дженгер наднича в кабинета на Яман.

– Г-н Яман, костюмът за срещата е готов.
– Няма да ходя – отвръща Яман.
– Всичко наред ли е?
– Да. За по-възрастните е по-лесно да се включат онлайн.

В този момент се появява и Нана с малък поднос.

– Не си ял… – казва тя.
– Не.
– Кака Адалет го изпраща.
– Добре.

Тя вече се обръща да излезе, но спира на прага.

– Знам, че си затрупан с работа… но да те питам… хареса ли ти Лука? За мен е много важен. А теб те познавам, трудно допускаш хора, но той… той е добро момче.
– Хората се опознават с времето – отвръща Яман.
– Но аз го познавам – казва тя уверено.
– Човек не може да се прецени за минута. Доброто и лошото се виждат, когато заедно преодолеете някой трудности. Трябва да работя.

Нана завърта очи и под носа си промърморва:

– На теб никой не ти допада…
– Какво каза? – повдига вежда Яман.

Тя се усмихва невинно:

– Казах, че си много внимателен.

Яман уж работи в кабинета си си, но вниманието му е заето с това, което се случва зад вратата. Няколко приглушени стъпки отвън разклащат самообладанието му. Той започва да крачи из стаята – нервен и напрегнат. Ревността му личи във всяко движение.

– Познавам я по-добре, отколкото тя самата предполага – прошепва той, сякаш се опитва да си върне контрола.

В този момент влиза Дженгер с табла и аромат на прясно кафе, който за миг раздвижва застоялия въздух. Яман спира рязко и го пронизва с поглед, който повече пита, отколкото думите му.

– Всичко наред ли е – обръща се към него, без да прикрива напрежението.
– Разбира се, господине – отвръща Дженгер, но ъгълът на устните му леко потрепва, сякаш се забавлява с настроението на Яман.
– Питам за госта – уточнява Яман, вече нетърпелив.
– В момента са в стаята на Юсуф. Играят с него… и изглежда се забавляват добре – съобщава Дженгер, с онзи спокоен тон, който още повече изостря чувствата на Яман.

Това изречение е като сигнал. Яман моментално поглежда часовника, а чертите на лицето му се изопват в студена линия.

– Стана късно. Юсуф трябваше отдавна да е започнал онлайн урока си – казва той.

Дженгер го наблюдава внимателно, а в погледа му проблясва сдържан смях, онзи тих, който казва: „Знам какво те гложди“. Но Яман е твърде ядосан, за да го забележи.

Столът изскърцва, когато той се изправя рязко. Гневът му е толкова осезаем.

– Тя се е увлякла… забравила е за него отново – казва той, не толкова на Дженгер, колкото на себе си. В погледа му има смесица от ревност, разочарование и онова чувство, че губи контрол над нещо, което държи близо до сърцето си.

И сега вече няма сила, която да го спре да тръгне към стаята на Юсуф.

Нана пита Лука кой е любимият ѝ танц, а той отговаря без колебание, че това е кандагана.

– Така е – усмихва се тя, приятно изненадана.

В този момент влиза Яман, а Юсуф, развълнуван, кани чичо си да се включи в играта.

– Нана, ти му обясни – настоява момчето.

Тя поглежда към Яман, сякаш проверява настроението му:

– Задаваме си въпроси.
– И с каква цел? – пита той сухо.
– За да разберем колко добре се познаваме… и да опознаем и батко Лука – обяснява Юсуф.
– Така е – потвърждава Лука.

Яман, който едва сдържа гнева поглежда към Лука, а Юсуф се смее, без да подозира нищо.

– Скъпи, сега е твоят ред – окуражава го Нана, за да може и Яман да проследи правилата.
– Коя е любимата ми храна? – пита Юсуф.

Нана и Лука едновременно отговарят:

– Бисквити с шоколадови парченца.

Челюстта на Яман се стяга. Дори въздухът около него сякаш натежава.

– Как ти знаеш? – пита изненадан Юсуф Лука.

Лука вдига рамене, сякаш е най-естественото нещо на света:

– Нана винаги говори за теб.
– А моята любима храна? – обръща се той обратно към Юсуф.
– Не знам… – признава момчето.
– Мантъ – намесва се Нана.
– Точно така – усмихва се Лука.

Гневът на Яман се сгъстява като буреносен облак. Нана продължава:

– А от плодовете най-много обичаш круши. Знам дори любимия ти десерт – гузинаки.
– Знаеш всичко за батко Лука – удивлява се Юсуф.
– Да – кимва тя.

Яман вече е на път да избухне, но Юсуф протяга ръка към него:

– Чакай, играта почти свърши – спира го Юсуф, когато вижда, че Яман е готов да прекрати всичко.

Погледите на Нана и Яман се пресичат за миг, в който дори въздухът замира. Лука го усеща и нещо в него се стяга.

– Нана, твой ред е – напомня той.

Тя прочита следващия въпрос:

– Кой е моят характерен жест?

Юсуф се усмихва — явно знае отговора, но оставя другите да отгатнат.

– Като да хвърляш камъчета с прашка ли? – пита Лука.
– Не – поклаща глава Нана. – Кой е моят жест?

Тогава Яман заговорва:

– Когато мислиш как да решиш нещо, събираш косата си. В момента, в който вземеш решение, я връзваш.

Тя го гледа с изненада, почти разголена от това признание.

– Да… точно така. Това правя.

Лука присвива очи, не му харесва това, че Яман я познава толкова добре.

– Чичо те познава – казва Юсуф, почти горд.
– Да – отвръща тя.
– Мисля, че играта приключи. Ела с мен – казва Яман с тон, който не оставя място за възражения.

Яман излиза, а Нана го следва. Лука се опитва да задържи Юсуф:

– Хайде да продължим.

В коридора Нана настига Яман.

– Какво има? – прошепва тя.

Яман не отговаря веднага, а поглежда часовника си:

– Колко е часът?
– Дванайсет.
– Дванайсет и петнайсет. Това означава, че Юсуф закъснява за онлайн урока си. Разбирам, че имаш гост, но в тази къща приоритетът е той.

Гласът му е студен, почти без емоция.

– Никога няма да пренебрегна птичето… Часът му беше преместен. Говорих с учителя – обяснява Нана.
– Не ми каза. И все още не разбираш… не търпя да нарушаваш правилата.
– Съжалявам. Наистина.
– Каза, че няма да го забравяш.
– Не съм забравила правилата… забравих колко може да си див. Затова ти казах „съжалявам“.

Тя се обръща и тръгва надолу по коридора с яд, премесен с болка. След миг и Яман слиза по стълбите, все така свъсен, сякаш сам се бори със собствения си гняв.

Лука продължава да играе с Юсуф, когато се появява Нана – задъхана, а по лицето ѝ се чете напрежение, което тя се опитва да прикрие.

Лука веднага усеща промяната. Погледът му се плъзга към нея с онова тихо внимание, което трудно може да се скрие.

– Добре ли си? – пита той, прекъсвайки играта.Нана се насилва да се усмихне. – Добре съм. Просто се сетих за урока – казва, а после се обръща към Юсуф. – Готов ли си да започнем?Юсуф поклаща глава, нацупен като малко коте, на което току-що са прибрали играчката. – Искам още да поиграем.Лука се навежда към него, като се опитва да омекоти ситуацията.– Нана има работа, ще продължим играта по-късно – обещава той.Нана кимва, макар че в очите ѝ проблясва умора. – Можеш и ти да си починеш малко, Лука – добавя сякаш повече от учтивост, отколкото от нужда.Юсуф вече е взел таблета, но Лука продължава да гледа Нана – внимателно, настойчиво.– Свърши си задачите. Ще те изчакам отвън. Трябва да поговорим… Знаеш, че не съм тук само заради работата.Думите му остават да висят във въздуха – недоизказани, но достатъчно ясни. Нана затваря очи за миг, сякаш търси опора в себе си.– Знам… – прошепва. – Дошъл си заради мен.Лука не потвърждава, но и не отрича. Просто се обръща и излиза.– Хайде, Юсуф, отвори таблета – казва Нана, връщайки гласа си към задачите си. – Започваме урока.

Докато Юсуф послушно се подготвя, тя взема телефона и изпраща съобщение на учителя. Пръстите ѝ се движат механично, но мислите ѝ са далеч от екрана. В мислите ѝ, отново се прокрадва строгият поглед на Яман… онзи поглед, който я преследва и когато се опитва да бъде спокойна. Нана остава неподвижна за секунда, достатъчно дълго, за да покаже колко дълбоко я тревожи поведението му, и колко трудно ѝ е да го признае пред когото и да било.

Онлайн срещата на Яман приключва. Той бавно сваля слушалките си, а в погледа му проблясва онзи навик да премисля всяка дума, която е чул. Отвън се чува кратко почукване. Вратата се открехва и в кабинета влиза Лука

– Имаш ли малко време? – промълвява той, без обичайната си учтивост. – Трябва да поговорим.

Яман се изправя, раменете му се изпъват.

– За какво става дума?

Лука прави още една крачка навътре, затваря вратата след себе си и въздухът между двамата натежава.

– За Нана. Не се тревожи, няма да те бавя.
– Слушам те – отвръща Яман.
– Нана и аз сме заедно от деца – подхваща Лука и думите му придобиват топлина, която изненадва. – Тя е много важна за мен. Уникален човек. Преживяла е повече, отколкото някой би предположил, и въпреки това е запазила светлината си.

Веждите на Яман леко се свиват.

– Защо ми казваш всичко това?
– Защото Нана е тъжна. Наистина тъжна. Сърцето ѝ е наранено. Не знам дали ти е споделила… Животът ѝ в Хаяти беше самотен и тежък. Често падаше, още по-често се налагаше да започва отначало, но никога не се отказваше. Изгради се като силна жена, но в душата си остана ранима – като дете, което още вярва в доброто.
– Знам, че не ѝ е било лесно – отвръща Яман.
– Когато говорим, тя винаги споменава Юсуф. И теб – продължава Лука. – Нана не допуска хората около себе си. Страхува се да не изгуби това, което ѝ е ценно. Но теб… теб те е поставила на място, което никой друг не е достигал. Доверява ти се истински. И сега аз те питам – отнасяш ли се с нея така, както заслужава? Искрено се надявам отговорът ти да е „да“, защото Нана е човек, който трябва да е заобиколена от добри хора около себе си. Това ѝ дължим.
– Изминахме дълъг път заедно – признава Яман. – Тя ми се довери… така, както малко хора го правят. В моите очи тя е поверена на мен, а всичко останало не е ничия работа.

Лука кимва, сякаш е очаквал такава реакция.

– Не исках да те засегна – казва той. – Това е всичко. Довиждане.

Яман остава сам в кабинета. Погледът му се забива в празното пространство, сякаш там стои самият Лука, още задаващ въпросите си.

– Кой си ти, че да ме разпитваш… – мърмори Яман, а в гласа му проблясва нещо необуздано. – Как разбра, че аз…

Думата заседва в гърлото му.

Ръцете на Яман се свиват на юмруци – бавно, болезнено. Цялото му тяло се стяга, защото това, което не може да изрече, разкъсва сърцето му.

Недим звъни на Яман в онзи тих следобед, когато имението изглежда спокойно само на пръв поглед. Гласът му е делови, леко напрегнат, трябвало да дойде, за да подпише няколко чекове. Яман, хладно, му отговаря кратко, че го очаква. Дженгер влиза при Яман внимателно, сякаш не иска да прекъсне мислите му.

– Приятелят на Нана тръгва си – съобщава той.

Яман само кимва. Достатъчно е. Дженгер разбира и и излиза. Долу, при входа, Нана помага на Лука да се стегне за път.

– Таксито ще е тук всеки момент – казва тя. – Паспортът е у теб, нали?
– В куфара… – отвръща той, докато разкопчава ципа.
– Извади го. Ще ти потрябва в хотела.

Точно тогава се появява Недим, който ги поздравява. .

– Това е Лука – обяснява Нана – Приятел от моето детство.
– Приятно ми е – кимва Недим, но погледът му е хладен.
– И на мен – отговаря Лука, докато продължава да рови в куфара.

За броени секунди търсенето се превръща в паника.

– Няма ги… нито паспортът, нито личната карта.

Юсуф, който наблюдава всичко, предполага, че може да са горе в стаята.

– Невъзможно – поклаща глава Лука. – Не съм ги вадил. Само отворих куфара по пътя… може да са изпаднали.
– Какво правим сега? – пита разтревожена Нана.

Недим мигом се намесва.

– Трябва да уведомиш полицията. Опасно е, може да попаднат в чужди ръце.
– Да, направи го веднага – казва Нана, вече напълно разтревожена.
– Жалко, че си ги изгубил – добавя Недим.
– Да… жалко – промълвява тя.

Но той продължава, сякаш му харесва да държи двамата в напрежение.

– Почакай. Може някой да ги намери и да ги предаде.
– А аз без паспорт в хотел няма как да се настаня… – въздъхва Лука.
– Какво ще правиш? – пита Нана.
– Наистина не знам…

Тогава Юсуф подхвърля решение.

– Остани в имението! Ще кажем на чичо.

Недим пребледнява от неудоволствие, макар да се опитва да го прикрие под тънка усмивка.

– Не звучи разумно… – изрича напрегнато.
– Не е удобно – съгласява се Лука. – Яман едва ли ще го одобри.
– Защо да не се съгласи? – учудва се Юсуф искрено.

Думите му увисват между тях като нажежена искра. Всички замлъкват, сякаш току-що е произнесена истина, която никой не е имал смелост да изкаже.

Камерата ни показва Яман, който стои на прага и ги наблюдава, а в гласа му няма колебание, когато казва:

– Можеш да останеш. Този дом е и твой. Твоят гост е и мой гост.

Думите му изненадват Нана. Юсуф подскача развълнувано, очите му блестят.

– Ще остане! Лука може да остане!

Лука кимва смутено.

– Благодаря ви.

Нана едва успява до отвърне.

– И аз ти благодаря… наистина.

Но Яман вече се обръща към Недим: – Да прегледаме тези сметки.

Нана докосва ръката на Лука.

– Хайде, да влизаме – и го води към къщата, но на прага усеща напрежението между Яман и Недим.

Гласът на Яман разрязва тишината. – Тук има проблем.

Недим пребледнява.

– Как е възможно това, Яман? Погледни пак…
– Дай ми документите от миналия месец – казва Яман без да повишава тон. – Някой ме краде.
Недим само повтаря объркано. – Как може да се случва такова нещо?
Но Яман вече кипи отвътре. Разгръща папките рязко, твърдо. – Ето ги. Някой се опитват да подкопава бизнеса ми. Напразно. Голяма лодка не се обръща лесно. Особено когато не позволявам на дребнавите да прекрачват границата на собствената си глупост.

Нана усеща как думите му я пронизват. Отново я изненадва – този човек, в когото силата и добротата се сменят с ослепителна бързина.

Тя остава неподвижна, когато Яман продължава.

– Не следиш ли хората, които трябва да контролираш? Как допусна това?

Недим играе на обиден. – Заклевам се, ще разбера кой стои зад всичко и ще плати за това, Яман.

Но Яман го прекъсва с ледено спокойствие. – Знам какво можеш, Недим. Знам докъде стига умът ти, силата ти. Никога не съм искал повече. Но виждам, че дори това не можеш да направиш. Значи съм надценил способностите ти.

– Яман… – опитва се да възрази Недим..

– Аз съм Яман Къръмлъ! – заявява Яман. – Не допускам плъхове в рабатите си. Отстранявам ги. Един по един. – И завършва с кратко: – Можеш да вървиш.

Недим се обръща и тръгва, преглъщайки горчивина. А когато случайно поглежда към Нана и разбира, че тя е чула всичко, срамът му го огъва още повече. Яман остава– неподвижен, самоуверен, мъжът, който едновременно отваря врати и слага граници, без да оставя след себе си нито една излишна дума.

Източник: PoTv.bg