Наследство – Епизод 671 (Ето какво ще видим)

Яман седи замислен в кабинета си. Спомените го връщат в онзи миг, в който Нана застава пред него притеснена, а той я гледа със смесица от решителност и нежност.

– Исках отново да ти благодаря – казва му тогава. – Пак ме изненада.
– Няма нищо изненадващо – отвръща Яман. – Както ти казах… този дом вече е и твой.

Между тях се разлива мълчание, което не е празно, а наситено. Погледите им се задържат един в друг, сякаш очите им говорят това, което устните не смеят.

Споменът избледнява, а Яман си поема дъх, сякаш се опитва да потисни вълнението си. Опитва се отново и отново до убеди себе си, че всичко е заради Юсуф, че Нана е важна за детето, и това е причината да бъде до нея.

Яман излиза от кабинета си и търси Нана. Той я вижда да стои на терасата с Лука. Двамата си похапват и си говорят.

– Един път взех ябълки за вкъщи, а някой влезе в кухнята. Скочих през прозореца… ябълките се затъркаляха по земята.

Лука се засмива и добавя.

– На следващия ден ми донесе и на мен от тях.

Нана се смее тихо, поглежда го с топлина, която идва от преживяното в миналото.

– Тук се чувствам добре – признава тя. – Аделет готви неща, които харесвам.
– Щастлива ли си в този дом? – пита Лука, внимателно, почти проверяващо.
– Да. Макар да звучи странно… – Нана се замисля за миг. – Дойдох тук водена от желание за мъст, а срещнах Юсуф. С него все едно животът ми се подреди, запълни се празнината, която носех толкова години.

Лука я гледа дълго, без да се шегува казва:.

– Знам колко много обичаш Юсуф.

На прага, скрит в полумрака, Яман слуша всяка тяхна дума, но напрежението в стойката му го издава.

– А този мъжът? – подхваща Лука. – Виждам, че го уважаваш, но изглежда суров. Не ти ли е трудно с него?

Нана се усмихва едва забележимо.

– Не е такъв, какъвто изглежда. Преживяхме много заедно. Направил е за мен неща, за които никой не знае. – В гласа ѝ прозира възхищение. – За хората, които обича, би направил всичко. Той е смел, непоколебим… истински боец. И го разбирам, защото и аз съм такава.

Лука повдига вежди, а усмивката му се връща, но вече с друго значение.

– Само да знаеш… познавах те преди всички тук. Не ме оставяй на заден план. Иначе ще стане причина да ревнувам.

Смехът им отеква, но Нана усеща, че под думите на Лука има повече, отколкото той показва.

А в сянката на вратата Яман стои неподвижен. Всеки негов мускул е напрегнат, сякаш готви да реагира на нещо, което още не се е случило.

В офиса Недин се настанява в стола на Яман така, сякаш отдавна му принадлежи. Пръстите му плъзват по облегалката, а в ума му изплува споменът за тежкия удар, който получи от Яман.

„Кой мислиш, че си?“ – ехти гласът на Яман. – „Каква полза от теб, щом не можеш да свършиш работа? Помощникът е още по-ненужен, отколкото си мислех. Аз съм Яман Къръмлъ. Аз ловя плъховете.“

Недин повтаря тихо името му, но в гласа му няма страх. Има предизвикателство.

– Яман Къръмлъ… човекът, който уж плаши всички, а аз му показах кой е истинският плъх.

Телефонът му иззвънява. Той отговаря с увереността на човек, който вече е преминал граница и не смята да се връща назад.

– Можем ли да се чуем за подробностите? – пита делово.
– Готов съм – отговаря мъжът отсреща, гласът му е сух, опасен.
– Добре – казва Недин. – Това е само твоя молба… дори милион долара няма да променят мнението ми.

Той затваря телефона и се отпуска назад, сякаш вече си представя как мястото на Яман е негово.

Но бурята, която сам предизвиква, тепърва ще се надига. И когато Яман разбере какво се готви, едва ли ще остави някой да седне в стола му без последици.

Яман не мигва цяла нощ, всеки шум отеква в него като предупредителен знак. Къщата е тиха, но напрежението е почти осезаемо. По коридора пробягва бледа светлина и той вижда Нана, която върви внимателно, с фенерче в ръка.

– Помислих си, че чух Юсуф – прошепва тя, щом среща погледа му. – Затова станах да проверя.

В гласа ѝ се усеща леко притеснение, което тя се опитва да прикрие. Яман отстъпва крачка, за да ѝ направи място, и се вглежда в лицето ѝ.

– Нана… напрегната си, нали? – пита тихо. – Заради това, че в къщата има непознат.
– Не се тревожи. Лука е добър човек… поне досега такъв съм го виждала. – Усмихва се едва забележимо. – Ще остане при нас само за кратко. Всичко е наред, не си въобразявай излишни неща. Лека нощ, Яман.
– Лека нощ… – отвръща той, но думите му остават тежки и недоизказани.

Щом Нана се отдалечава, Яман чува от долния етаж гласът на Лука – тих, уверен, почти самодоволен. Яман се спира на стълбите, остава скрит в полумрака и слуша.

– Да, оставам в имението – казва Лука на някого по телефона. – Те ме приеха, а Нана не подозира нищо. Всички онези истории за бизнес, за срещи – измислици. Целта ми е ясна. Няма да си тръгна, докато не я постигна.

Сърцето на Яман се стяга, но не от страх, а от ярост. Той усеща как кръвта му кипва, как ръцете му инстинктивно се свиват.

– Оказа се лъжец – прошепва през зъби. – Но каква е истинската му цел?

За миг си представя как слиза долу, сграбчва Лука за яката и го изхвърля от дома си, както се изхвърля нежелан натрапник, но разумът го връща обратно.

– Ако го направя сега… няма да мога да разкрия истинското му лице. Нана няма да ми повярва, докато не види доказателства. – Няма да мръднеш от тази къща – прошепва Яман, сякаш му говори право в очите. – Ще останеш тук… докато разбера какво планираш.

Действието прескача на сутринта. Яман е в кабинета си, а Дженгер влиза при него с папка в ръка.

– Г-н Яман, документите, които очаквахте, току-що пристигнаха.

Дженгер подава папката и излиза.

Яман оставя писалката и отваря папката.

– Да видим кой всъщност си… – промърморва той.

Яман разлиства папката, след което ядосан се обажда по телефона.

– Това е нищо. Общодостъпна информация, която може да се намери за пет минути. Искам да стигнеш по-надълбоко. Прерови миналото му, личното му пространство. Има ли престъпления, връзки с незаконни дейности… нещо скрито.

Яман затваря папката с тихо тупване.

– Ще разбера кой си всъщност, Лука. Лука Челидзе.

В трапезарията Лука, Нана и Юсуф закусват. Лука се оглежда с престорена загриженост.

– Къде е г-н Яман? Няма ли да закусва с нас?

Юсуф се усмихва, свикнал с отсъствията на чичо си.

– Чичо е зает. Обикновено не закусва с нас.

В този се появява Яман, а присъствието му променя цялата атмосфера в стаята.

– Имаме гост. Няма да ви оставя сами тази сутрин.
– Радвам се, че дойде, чичо! – оживява се веднага Юсуф.

Адалет нарежда спокойно:

– Айнур, донеси чиния за г-н Яман.

Напрежението между Лука и Яман е осезаемо.

– Нямахме възможност да поговорим – казва Яман, без да откъсва очи от мъжа срещу себе си. – С какво се занимаваш?

Лука се усмихва спокойно:

– С конфекция. Мода, текстил.

Нана се включва, горда и уверена в думите си:

– Лука води преговори с голяма текстилна фирма в Турция. Планират да създадат нов бранд.
– Ако успея да ги убедя на срещата – добавя Лука скромно.

Нана го поглежда с топлина, която засилва раздразнението на Яман.

– Ще стане. Ти можеш. Ще постигнеш голям успех – казва уверена Нана.

Лука се навежда леко към нея, сякаш изрича нещо само за двама им:

– Ако имам подкрепата ти… няма как да се проваля.
– Имаш я – отвръща Нана. – Минал си през огън. Постигнал си всичко сам. Затова вярвам в теб.

Яман слуша мълчаливо, без да изпуска нито дума. А в съзнанието му отекват предишните думи на Лука, чути тайно:

„Нана не знае нищо. Историите за работа са лъжа. Целта ми е ясна. Няма да си тръгна, докато не я постигна.“

„Лъже, гледайки я право в очите…“, мисли си Яман, а пръстите му се свиват под масата.

На глас Яман пита спокойно:

– Кога е срещата?
– Утре – отговаря Лука.
– С коя компания? Може би мога да помогна.
– Истанбул Текстил.

Яман се навежда леко напред, гласът му е нисък, но рязък като нож:

– Ще ти дам един съвет. Знаеш ли кое е най-важното в бизнеса… и между хората? Честността. Изградих всичко в живота си върху нея.

Лука кимва веднага, твърде бързо.

– Напълно съм съгласен. И за мен честността е основа на всичко.
– Надявам се да е така – казва Яман, пронизвайки го с поглед. – Приятен апетит.

Яман става от масата и излиза.

В кабинета си Яман говори по телефона.

– Лука Челидзе утре трябваше да присъства на среща с фирма „Истанбул Текстил“. Провери го внимателно. Искам да знам кой е всъщност. Когато имаш информация, звънни.

Затваря и точно тогава на вратата се появява Нана.

– Какво стана долу? – пита тя. – Защо говориш така с него? Нищо не разбирам. Какво се опитваш да направиш? Какво означава всичко това? Обясни ми.

Яман се обръща бавно към нея.

– Трябва да знам кой съм пуснал в къщата ми.

Погледът на Нана попада върху папката, върху която е написано името на Лука.

– Казах ти, че е мой приятел. Защо го проверяваш? – ядосва се Нана и взема папката.
– Това е просто мярка за сигурност – отвръща той сухо, сякаш говори за нещо напълно безлично.
– Ти имаш проблем… – прошепва Нана, борейки се да не повиши тон. – Проблем с това да вярваш на хората.
– Проблемът не е в мен – прекъсва я Яман. – Проблемът е в теб. Ти не умееш да пазиш себе си.
– Лука не е направил нищо лошо – отвръща тя твърдо.
– Минали са четири години, откакто не сте се виждали – отвръща той. – Хората се променят. Ако ще живее под моя покрив, имам право да знам кой е.
– И какво откри? – пита Нана. – Нищо… нали?
– Дадох обещание на брат ти. Трябва да те пазя – отговаря Яман.

По лицето на Нана пробягва сянка – дълбока, потресена, сякаш тези думи ѝ припомнят нещо, което я боли. Яман стои неподвижен срещу нея – суров, непробиваем, но в очите му се чете нещо, което никой освен нея не би забелязал.

Нана се обръща и заедно с папката в ръка излаза ядосана от кабинета.

Айше подрежда къщата на Султан с обичайната си сръчност, когато нещо меко се плъзва от рафта и пада до краката ѝ. Навежда и вижда тъмночервен стар тефтер, усеща как по гърба ѝ пробягва хлад. Корица, леко захабена от години докосвания… а вътре –до болка познат почерк. Почеркът на Ферит.

Сърцето ѝ се стяга в неравен ритъм. Сяда на дивана, колебае се един кратък миг, после любопитството взема превес. Разгръща го:

– Скъпи Абидин, много време мина, откакто последно ти писах. Може би се чудиш къде изчезна този непостоянен човек цели шест години. Истината е… през повечето от тях нямах какво да кажа. До днес. Днес видях Айше. Работим заедно. А освен това сме съседи. Можеш да си представиш какво означава това. Ти, бедни ми Абидин, пак ще трябва да търпиш откровенията ми. Защото аз… аз още я обичам. Безумно.

Мисълта, че може да бъдем отново заедно, разкъсва гърдите ми. Липсваше ми усмивката ѝ. Дори онзи поглед, с който можеше да ме смрази за секунда.

Айше плъзга пръсти по хартията, а в гърдите ѝ нещо се свива – нежно и остро едновременно, като забравено чувство, което се събужда прекалено внезапно.

В този миг зад нея се чува леко поскърцване. Вратата се отваря и Ферит застава на прага. Стъпва напред и застива, когато вижда тефтера в ръцете ѝ. За секунда по лицето му пробягва сянка на смущение, но щом среща влажния ѝ поглед и онзи едва забележим, треперещ усмивка, Ферит се успокоява.

Той влиза тихо, без да бърза. Айше подскача, затваря тефтера с почти виновен жест и прошепва объркано:

– Ами… взимах прането и… дневникът падна на пода. Не исках… – затваря тефтера в бърз жест, а бузите ѝ поруменяват.

Ферит не изглежда ядосан. Напротив, в погледа му има мекота, такава, която рядко си позволява.

– Намерила си Абидин – казва спокойно. – Верният ми спътник от дванайсетгодишен. В него оставях всичко, което е било важно за мен. Не е просто дневник. Той е… свидетел на живота ми.

Настъпва тишина – плътна, наситена, пълна с онова недоизказано усещане, което двамата избягват от години. В нея има и страх, и надежда, и още нещо,

– Пазя го, за да помня къде съм бил, какво съм чувствал и… кого съм обичал – добавя Ферит почти шепнейки.

Айше повдига поглед. В погледа ѝ проблясва неуверено вълнение, но тя вече не бяга.

– Интересно е… – прошепва тя. – Не те познавах от тази страна. Може би… най-добре е да прибереш Абидин на сигурно място. Изглежда, че пази прекалено много тайни.

Думите ѝ са меки, но между тях се прокрадва нова, крехка близост – онази, която дълго е била заключена, а сега стои на прага, готова да влезе.

Ферит и Волкан прекарват нощта в дома на Айше – дребна авантюра, родена от принудителното обезпаразитяване на собственото им жилище. Самата мисъл за „инвазията от бълхи“ вече се превръща в неизчерпаем извор на шеги. Двамата се чешат през смях, ръкомахат бурно, а Айше безуспешно се опитва да наложи ред, като едновременно се забавлява на хаоса, който нощните ѝ гости внасят в дома.

Действието прескача на другия ден в полицейското управление. Телефонът на Айше звъни.

– Да, Неше… – казва тя внимателно. – Какво?!
– Лоша работа – казва тя. – Неше и Додо са пълни… бълхи. Цяла нощ не са спрели да се чешат.
– Какви бълхи?! – подскача Волкан.

Айше отправя строг поглед към него и Ферит.

– Подозирам гостите ни от снощи.
– Добре, обади се веднага на фирма за обезпаразитяване – добавя тя, вече на ръба на нервите си.

Ферит повдига ръце в защита.

– Какво е станало?

Айше го пронизва с поглед.

– Какво мислиш? Ти и Волкан сте внесли бълхите у дома. Бях убедена, че сте се отървали от тях.

Волкан трепва.

– Чисти сме! Комисарю… кажи нещо.

Ферит се прокашля виновно.

– Не бях сигурен. Може да съм облякъл стария анцуг.
– Ферит! – реагира Айше.

Той повдига рамене.

– Ти го беше изпрала. Какво да направя? Не се ядосвай. Щом така или иначе ще викате обезпаразитители, останете у нас днес.

Айше присвива очи, Волкан се хваща за главата, а Ибо тихо прошепва:

– Значи и бълхи имаме… И леглото… пак няма да спя тази нощ.

В другия край на града Корай действа бързо и уверено. С помощта на опитен хакер влиза в банковия акаунт на Айше и краде от сметката ѝ сто и петдесет хиляди лири.

Източник: PoTv.bg