Наследство – Епизод 672 (Ето какво ще видим)

Нана слиза по стълбите и се приближава към Лука, който се обръща към Нана с широка усмивка.

– Изглеждаш невероятно.
– Благодаря. Да тръгваме ли? – пита Нана.

Лука спира за миг и оправя реверите на палтото на Нана.

– Шнолата ти стои чудесно! А аз как съм? Вратовръзката ми стои добре, нали?

От площадката на горния етаж Яман ги наблюдава.

Нана поглежда Лука със закачлива усмивка.

– Значи чакаш комплимент. Много добре ти стои!.
– Ще те заведа в един нов ресторант. Отворил е съвсем скоро – „Космос“.

Яман крачи нервно из залата.

– Не мога да стоя със скръстени ръце, докато онзи върти своите игри.

Телефонът вече е до ухото му.

– Здравейте, господин Мюфит. Как сте?

Нана и Лука пристигат в ресторанта, който е пълен – шум, смях, звън на чаши.

Лука и Нана се оглежда наоколо. Те са изненадани да видят Яман на една от масите. Яман се прави, че не ги вижда задълбочен в делови разговор със събеседника си.

– Явно, ресторантът е много популярен, след като и твоя шеф е тук – отбелязва Лука.

Нана си спомня думите на Яман: „Дадох дума на брат ти, затова трябва да те защитавам!“

– Каква случайност. Колко приятно. Ще вечеряме всички заедно – отвръща Нана.

В този момент Яман поглежда към тях. Нана го поздравява с кимане на глава, Яман в отговор също ѝ кима.

Лука и Нана се настаняват на една от масите, която е успоредна на тази на Яман. Нана поглежда към него и въздиша тежко. Сервитьора им донася менютата.

– Хайде да си изберем нещо. Ти какво ще ядеш? – пита Лука като отваря менюто.

Действието прескача. Лука се навежда леко към Нана.

– Всъщност много добре, че паспортът ми изчезна. Така ще прекараме повече време заедно.
– Да – отвръща Нана.

Яман отправя суров поглед към Лука като си мисли: „Какви ли измислици отново ѝ говори?! Какъв лъжец!“

Лука усеща погледа му и се подсмихва.

– Гледа ме така, сякаш съм му враг. Яман Къръмлъ явно изобщо не ме харесва. Да не би да те ревнува? Възможно ли е?

Нана реагира веднага, без колебание, с хладен тон.

– Къръмлъ не ревнува. На него чувствата не са му силна страна – отвръща Нана.

Срещата на Яман върви в делови ритъм. Той говори спокойно, но всяка дума тежи на мястото си.

– Без моя подпис нищо не се решава. Тази точка задължително влиза в договора. Да не пропускаме този факт, господин Мюфит. Къръмлъ Холдинг е стабилна и доказана компания. И ние сме сред хората, които познават този пазар най-добре.

Мюфит кимва, без възражения.

– Да.

Малко по-късно музиката в ресторанта променя обстановката. Лука се навежда към Нана, погледът му я търси.

– Промени се. Искам пак да видя усмихнатата Нана. Преди не можеше да стоиш на едно място, щом засвири музика. Тръгваше да танцуваш веднага. Затова ти подготвих изненада.

Първите акорди се разливат в ресторанта. Нана замръзва за миг.

– Лука, това е любимата ми песен. Танцувахме на нея на училищното представление.
– Затова звучи сега. Да танцуваме! – предлага Лука и застава пред нея.

Нана се засмива и подава ръка.

– Хайде.

На съседната маса Мюфит поглежда към Яман.

– Какво става? Защо замълча? – пита изненадан мъжа.

– Срещата приключи! – заявява Яман, едва сдържайки гнева си или по-точно ревността си, виждайки как Нана и Лука се носят на дансинга. –Считайте, че сме се разбрали. Останалото ще довършим по-късно.

– Разбрах! – отговаря мъжа и тръгва да си ходи.

След минути Яман се приближава до масата на Лука и Нана.

– Приключих по-рано. Исках да се присъединя.

Нана го поглежда.

– Ако ще си говорим приятно, защо не.
– Предпочитам да довършим разговора от сутринта. Не изяснихме всички подробности около работата ти – казва Яма.

Лука отговаря с лека предизвикателна усмивка.

– Да не мислиш да смениш транспорта с текстила. Ще станем ли съперници?

Погледът на Яман остава спокоен.

– Спокойно, нямам такива намерения, но ако го направя, тогава наистина е добре да се страхуваш.

Лука се усмихва още по-широко.

– Уверен си. Харесва ми. И аз съм такъв. Стигнах дотук с големи компании. „Сентекс“, „Акдемирлер“…
– И „Йълмаз Текстил“ – прекъсва го Яман, ясно показвайки, че знае много повече, отколкото трябва.

Лука се стъписва.

– Откъде знаеш?
– Искам да познавам хората около тези, които са важни за мен – казва спокойно Яман – а доколкото знам, фирмата, за която си работил, е била замесена в сериозни злоупотреби.

Лука не губи самообладание.

– Така е, разбрах късно, но веднага прекъснах всякакви връзки, и аз четох за теб, Яман – миналото ти е бурно, сблъсъци, арести, затвор, дори започнах да се тревожа за Нана.

Яман не отклонява поглед.

– Да, направих грешки, но намерих пътя си, днес стоя изправен, и правя всичко, за да защитя хората, които обичам.

Погледът му се прехвърля върху Нана. В него има нещо повече от загриженост, нещо, което тя не успява да подмине. Тя свежда очи, смутена, после се изправя с неубедителното оправдание, че трябва да отиде до тоалетната, и ги оставя сами.

Лука се обръща към Яман, гласът му става по-нисък.

– Ти не си тук заради този ресторант, нито заради храната, нито заради мен – казва Лука студено, с предизвикателство в гласа.

Яман не отрича. Говори бавно и твърдо.

– За мен има само едно, безопасността на Нана, и ще направя всичко необходимо, за да я осигуря.

В същото това време Недим се среща с наркобарона Шевкет – човек, чието име се изрича шепнешком дори в подземния свят.

Шевкет го гледа недоверчиво и студено.

– Първо ще попитам едно нещо, защо реши да предадеш Яман Къръмлъ?

Недим не отвръща поглед. В гласа му има жлъч и решимост.

– Да кажем, че разбрах твърде късно, че никога не получих онова, което заслужавах, но скоро ще поправя тази грешка, и ще си взема всичко, което трябва да бъде мое!

Очите на Шевкет се присвиват.

– А мога ли да ти се доверя, ще се справиш ли без бившия си приятел?

Недим изсумтява презрително.

– Този въпрос ме обижда, цялата компания носи следите от моя труд и усилия, ако не вярваш в това, можем да приключим разговора още сега.

Настъпва кратка тишина. Шевкет го наблюдава внимателно, сякаш чете между редовете. После устните му се изкривяват в сдържана усмивка.

– Вярвам ти, в очите ти гори огънят на отмъщението, ясно е, че си се заклел да унищожиш Къръмлъ, а аз ценя хората, които знаят какво искат.

Той се обръща рязко към вратата и извиква:

– Зафер!

Появява се мъж и подава на Недим куфар. Карачалъ го побутва напред.

– Приеми това като малък подарък за началото на нашето… приятелство, за първата пратка ще те уведомя до няколко дни.

Недим поема куфара, без да крие задоволството си.

– Готов съм, всичко е под мой пълен контрол, Къръмлъ няма да заподозре нищо!

Шевкет го поглежда право в очите.

– Имаш ли още нещо да искаш от мен? Чудя се, ще вкарам Киримлъ в капан с пратката, ще се погрижа полицията да конфискува стоката и какво още?

Недим мълчи за миг, после проговаря бавно, почти театрално.

– Когато дойде точният момент, ще поискам услуга, ще направим запис, видеозапис, който да съсипе Яман Къриълъ – веднъж завинаги!

В стаята настъпва тишина. Двамата се гледат дълго, не като съюзници, а като хищници, които временно вървят в една посока.

По-късно в имението Яман крачи напред-назад в кабинета си, мислите му се блъскат една в друга.

– Каква е целта му, какво иска да постигне този човек, който лъже така лесно, какво общо има бавачката с него, а изгубената лична карта и паспортът, да не би да са само удобен повод.

Яман взема телефона си и се обажда на Ферит.

– В имението имам грузински гост, казва се Лука Челидзе, изгубил е документите си, уведомихме полицията, но искам лично да знам какво се случва.
– Ще проверя, но кой е той? – интересува се Ферит.
– Не е важно – важно е да стане бързо!
– Разбрах, ще те свържа с Ибо – отвръща Ферит.

След като приключва разговора си с Яман Ферит веднага се обажда на Ибо.

– Ибо, имам задача за Къръмлъ, проверяваш и изпращаш информацията директно на него, някой на име Лука Челидзе, виж дали е подал сигнал за изгубен паспорт, какъв е статусът.
– Веднага ще проверя – отвръща Ибо.

След малко Ибо изпраща съобщение на Яман, в което пише, че е прегледал регистрите, но няма никакъв запис на име Лука Челидзе.

– Защо излъга? – говори си сам Яман като ходи побеснял напред-назад в стаята – Кой си ти всъщност, какво търсиш тук, ще ми обясниш всичко, до последната подробност?

Без да губи време, Яман влиза в стаята на Лука. Вижда куфара му, и без колебание го отваря и го отваря. Дрехите са подредени грижливо, а сред тях намира лична карта и паспорта на Лука, документите, които уж бяха изгубени.

Лицето на Яман пламва от гняв. Челюстта му се стяга.

В този миг входната врата долу се отваря. Гласовете на Нана и Лука изпълват антрето – още носещи емоциите от вечерята. Смехът им заглъхва още на прага – Яман стои срещу тях, неподвижен, като буреносен облак.

– Защо излъга?! – избухва Яман – Кой си ти и какво търсиш тук, каза, че си изгубил документите, а това какво е?

Яман хвърля паспорта и личната карта към Лука. Те падат на пода. Лука отстъпва крачка назад, шокиран.

– Ти… си ровил в нещата ми – гласът му трепери от гняв и недоумение.
– Разбрах, че не си подавал сигнал за изгубени документи, влязох в стаята ти, кажи направо, каква ти е истинската цел? – гласът на Яман трепери от гняв.

Нана се намесва рязко, гласът ѝ звучи разтреперан от възмущение.

– Какво говориш? Какво правиш? Документите ги донесоха с куриер, преди да тръгнем за ресторанта. Лука не лъже.

Яман отваря уста да каже нещо, но в този миг телефонът му звъни. Вдига. Гласът на Ибо потвърждава всичко – името е било въведено погрешно в системата и затова не е излязло при проверката. Паспортът и личната карта вече са предадени на Лука.

Яман застива.

– Добре, благодаря.

Затваря бавно. Думите за извинение засядат в гърлото му.

– Аз…
– Ти пак не му вярваш – казва Нана с болка. – А нали се разбрахме, че доверието е важно?

Лука поема дълбоко дъх.

– По-добре да си тръгна. Ще си събера багажа.

Лука си обръща и тръгва към стълбите, а Нана взема документите му от Яман и тръгва след него.

В хола Яман крачи напред-назад. Нана се доближава към него.

– Остави ме сам! – изрича Яман.

Нана не отстъпва.

– Казах ти, че не лъже, но ти не ме чу. Забрави ли онзи таен разговор, в който сам каза, че аз не знам нищо и че си лъгал за срещите?

Погледът на Яман се изостря.

– Каквото и да мислиш, ти не знаеш всичко. Не ми говори за доверие.
– Когато човек сгреши, трябва да може да го признае. Толкова ли е трудно? – пита гневна Нана.

Лука стои на прага и чува всяка дума.

– Чакам – обръща се тя към Яман. – Ще се извиниш ли?

Мълчание.

– Ясно. Няма да чакам напразно.

Нана се обръща и ядосана напуска хола. На стълбите среща Лука с куфар в ръка. Двамата разговарят тихо на грузински.

– Това не трябваше да се случва.
– Не се тревожи. На теб ти отива да се смееш, не да плачеш.
– Съжалявам.
– Недей, не е твоя вина. Ще отида на хотел, по-добре да бях отишъл още в началото.

Лука тръгва да си ходи, а Нана се опитва да го спре. Тогава се появява Яман.

– Няма да ходиш никъде – казва той. – Става въпрос за недоразумение. Казах ти, че съм човек, който се учи от грешките си. Затова оставаш като наш гост.

Лука се колебае. Нана хваща ръката му.

– Остани. Моля те. Дай ми багажа.

Той се съгласява, но в погледа му остава гняв.

Яман остава насаме с мислите си. Знае, че е прибързал. Няма да го пусна да си тръгне, докато не разбера какво замисля.

След малко Дженгер пристига в кабинета на Яман.

– Ще следиш Лука, ще бъдеш неговата сянка – нарежда Яман. – Ще следиш всяка негова стъпка в това имение. Този човек крие нещо. Лъже Нана. Не знам какво възнамерява да направи, но ще го разбера.

След като домът на Айше е напръскан срещу бълхи, Ферит и Волкан посрещат Айше, Неше и малката Дога в дома си. Малко по-късно Ферит вдига температура, а Айше се грижи за него.

В кухнята Айше приготвя супа Ферит, а Ферит седи до масата, увит в одеяло, отпаднал от настинката, но с поглед, прикован в нея.

– Веднага след сватбата ни и аз се разболях тежко, помниш ли – подхвърля Ферит, с лека усмивка.

Айше не спира да бърка.

– Помня. Вдигна висока температура. Уплаших се тогава.
– Преувеличавах, нали. А помниш ли какво ти казах.

Тя се усмихва бледо.

– „Дръж ме за ръката, моя Айше.“ Какво друго можеше да кажеш.

Ферит замълчава за миг, спомняйки си онези дни.

– Разболях се, но си струваше. Тогава всичко беше толкова лесно. Толкова… красиво. Иска ми се да мога да се върна там. В дните, когато беше до мен.

Той протяга ръка и бавно докосва нейната. Гледа я право в очите.

– Никога не съм те забравял, Айше. И ти го знаеш. Спомняш си всичко – моментите ни, любовта ни. Може би ако си припомниш колко щастливи бяхме… може би тогава ръцете ни отново…

Айше рязко се изправя и дръпва ръката си. В очите ѝ се появява студ.

– Нищо не съм забравила. И не се тревожи, помня всичко много добре. Между нас няма нищо ново. Има само минало. А времето минава, Ферит, и заедно с него всичко се променя. Може би вкусът на тази супа е същият, но ние вече не сме.

Тя се обръща, без да му оставя шанс за отговор.

– Айше, моля те, изслушай ме… – започва несигурно той.
– Вече е късно. Лека нощ – хвърля през рамо и напуска кухнята.

Ферит остава сам. Гледа към вратата дълго, сякаш още я вижда там. След миг прошепва:

– Очите ти казват друго… дори когато не искаш да го признаеш. Те те издават.