Наследство – Епизод 674 (Ето какво ще видим)

Яман се отдалечава мълчаливо, убеден, че Нана току-що приема предложението на Лука, не подозира колко жестоко греши.

Лука стои срещу Нана, ръцете му леко треперят, в очите му има надежда, която осветява цялото му лице.

– Обичам те, искаш ли да се омъжиш за мен?

Нана го гледа дълго, гърдите ѝ се свиват, после тихо отвръща, почти без глас.

– И аз те обичам.

В този миг усмивката му разцъфтява, но секунда по-късно нещо в лицето ѝ се пропуква, очите ѝ се пълнят със сълзи,тя отвръща поглед.

– Какво става с теб, защо плачеш, нали това трябва да е щастлив миг?

Тя поклаща глава, поема си въздух на пресекулки.

– Лука… обичам те, но като брат, ти си ми приятел, мой брат, винаги съм те обичала като част от семейството си, но нищо повече.

Думите остават да висят между тях, Лука мълчи,в очите му проблясва сянка от разочарование, после я скрива, повдига поглед и отвръща с крехка усмивка.

– Разбирам, поне опитах, но ми обещай едно, няма да изгубим това което имаме, защото дори да не сме двойка, не мога да си представя живота без твоето присъствие.

Вечерта Лука докарва Нана до портата на имението. Той застава срещу Нана, погледът му търси нейния, гласът му е овладян, но под думите се усеща напрежение.

– Погледни ме, ти винаги ще останеш мой приятел, това няма да се промени.

Прави пауза, сякаш подрежда мислите си, после говори по-бавно.

– Опитах просто да рискувам, на този свят няма друг човек, когото да съм обичал толкова, нямам намерение да те губя напълно, затова те моля, нека се правим, че този разговор не се е случвал, не мога да бъда човекът, който помрачава тази усмивка, затова се усмихни малко.

По лицето му минава крехка усмивка.

– Тази нощ ще остана в хотела, и за теб ще е добре, за да си подредиш мислите, утре ще дойда и ще си взема нещата.

Нана влиза в къщата , а Юсуф радостно я посреща и я прегръща силно, сякаш се страхува да не я изгуби.

– Много ми липсваше, какво ти е, защо си тъжна, нещо случи ли се.

Нана кляка пред него, погалва лицето му и насила се усмихва.

– Аз не мога да бъда тъжна до теб, миличък, толкова съм щастлива, че си до мен.

В този момент Яман отваря входната врата. Юсуф се обръща радостен към него.

– Чичо, добре дошъл, може ли тази вечер да спя с Нана.

Нана кимва спокойно.

– Разбира се, отиди в стаята си, ще взема малко вода и идвам веднага.

Юсуф тръгва към стаята на Нана, а тя прави крачка напред, но гласът на Яман я спира, рязък, непреклонен.

– Какво правиш?

Тя се обръща към него, изненадана.

– Ти няма да спиш с него, няма да позволя да го привързваш още повече към себе си.

Думите му увисват остро във въздуха.

– Казах ти правилата още в началото.

Нана го гледа неразбиращо, гласът ѝ омеква.

– Но ние вече сме спали заедно…
– Това бяха изключения, повече няма да се случва, ще спазваш всички правила до последната минута, в която си тук.

Нана го гледа втренчено, в очите ѝ се смесват болка и объркване.

– Не знам какво става с теб, но ти имаш проблем.
– Нямам проблем – отсича Яман.
– Тогава защо си такъв, уморих се да се опитвам да те разбирам, още ли всичко се върти около Лука, ако е така, той е един от най-достойните хора, които познавам.

В този момент се намесва Дженгер, погледът му прескача напрегнато между двамата.

– Всичко наред ли е, г-н Яман – ако става дума за г-н Лука…
– Всичко е наред – прекъсва го Яман рязко и тръгва към стаята си.

На следващият ден частният детектив се обажда на Яман.

– Имаме нова информация, успяхме да стигнем до подробностите по делото заради което Лука е получил шестмесечна присъда, официално става дума за отвличане, но истината е съвсем различна, Лука е скрил в дома си жена която е бягала от съпруга си, който я е малтретирал, помогнал ѝ е защото не е имала къде да отиде, десет дни по-късно е бил освободен.

Яман стиска зъби, гневът се надига внезапно, но зад него се прокрадва и нещо друго, тежко и неловко.

– Това трябваше да го знам още вчера, изрича рязко и затваря без да чака отговор.

Телефонът остава в ръката му, той е не само ядосан, но се чувства и неудобно, че прибързано е осъдил Лука.

Жената от счетоводството пристъпва плахо към бюрото на Яман, в ръцете си държи папка.

– Г-н Яман, трябва да подпишете и това, за плащането на Нана Мариям.

Той посяга машинално към документите, погледът му е далечен.

Думите на Нана от предния ден още отекват в съзнанието му, признанието ѝ към Лука .

– Лука, и аз те обичам.

Това е като парче лед в гърдите му. Споменът избледнява. Яман връща папката обратно на жената.

– Вземете това… по-късно… – казва Яман без да я погледне – може да си вървите.

След малко Нана влиза в кабинета с папката в ръце, спира на прага, усеща стената от студ пред себе си.

Тя остава неподвижна.

– Не ви ли казах да си вървите – повтаря гневен Яман.

– Не те разбрах – отвръща изненадана Нана.

Яман рязко поглежда Нана.

– Какво правиш тук.

– Г-н Дженгер не беше добре, донесох нещата, които поискахте.

Яман застива за миг.

– Какво му стана?

– Зави му се свят, но сега е по-добре.

Нана оставя папката и се усмихва леко, но в усмивката има напрежение.

– Няма нужда да ми благодариш, нищо не е, но явно гневът ти още не е отминал, какво става с теб, кажете ми, може би ще мога да помогна.

– Няма нищо с което да ми помогнеш, отвръща той рязко, и никога няма да има.

– Аз ли пак направих нещо, ядосан ли си ми.

Погледът му става остър.

– Ти си придаваш прекалено значение, мислиш ли че всичко, за което се ядосвам, е заради теб.

Нана преглъща, думите я удрят право в гърдите.

– Тогава защо се държиш така, ако имаш нещо, което да ми кажеш – кажи го.

– Няма нищо – ако ти имаш да казваш нещо – кажи!

– Какво да кажа, не разбирам какъв е проблемът ти с мен.

Настъпва тежка пауза, после идва кратката присъда.

– Излез!

Тя го гледа още миг, очите ѝ блестят, не от сълзи, а от обида.

– Добре, излизам, ти си дивак, ти си Ябан.

Вратата се затваря зад нея, звукът отеква дълго, а Яман остава сам сред документите и неизказаните думи.

Нана върви бързо по коридора към асансьора, стъпките ѝ отекват нервно. Мърмори си, докато натиска бутона.

– Този човек е луд, невъзможно е да говориш с него, камо ли да се разбереш за каквото и да било.

Асансьорът не реагира. Нана въздиша шумно, обръща се леко към празния коридор.

– Уф, ако ти не идваш, аз си тръгвам.

Тя поема надолу по стълбите към следващия етаж, а телефонът в ръката ѝ звънва. На дисплея си изписва името на Пънар.

Нана вдига набързо. Пънар говори разтревожено, сякаш усеща напрежението в гласа ѝ.

– Не успях да ти звънна по-рано, бях заета. Стана ли нещо? Не звучиш добре.

Нана се подпира на парапета, сякаш има нужда да спре за миг.

– Ябан пак ми се развика. Дойдох тук, в компанията му… главата ми се изпразни от нерви и забравих да ти звънна.

– Чакам те – казва Пънар.

– Идвам. В кое кафене си.

Нана стига до етажната площадка и влиза в другия асансьор, този път без да мисли много.

В същото време Яман, останал в кабинета си, гледа документите пред себе си без да ги вижда. Напрежението от предишния разговор още го държи. Накрая с недоволство събира нещата си и решава да си тръгне.

В асансьора Нана продължава разговора си с Пънар, говори бързо, почти задъхано.

– Ябан забрави една папка у дома и затова дойдох в офиса. Вече излизам, ще съм при теб скоро, ако успея да сляза с този асансьор. Изля си нервите върху мен. Но какво да очаквам, все пак е Ябан. И съжалявам, че дойдох.

Яман влиза в асансьора в момента, когато тя казва това. Погледът му се вдига рязко. Нана го вижда.

– Ще ти звънна по-късно, батерията ми пада – казва тя на Пънар. – Аха… свърши.

Яман я гледа право и хладно. Нана повдига брадичка.

– Какво има. Не лъжа. Ти си Ябан.

Той мълчи, но напрежението между двамата изпълва асансьора. Нана натиска бутона, вратите се затварят и кабината тръгва.

– Слава Богу, че са малко етажите – казва тя, докато се обляга назад.

И точно тогава асансьорът спира с дръпване. Нана се хваща за ръката на Яман, рязко и без да мисли.

– Какво стана?! – пита тя с притеснение в гласа.

– Спряхме – казва той спокойно, твърде спокойно за вкуса ѝ.

Нана се втренчва в него.

– Какво искаш да кажеш… че съм заключена с теб. Това е двойно по-страшно.

– А аз с теб. И това е истинският ужас – отвръща Яман.

Нана оглежда панела в паника.

– Нямаш телефон, а моят е без батерия.

– Това е реалността – казва той с раздразнение. – Там, където стъпиш, нищо не расте. Навсякъде създаваш проблеми.

– Основният проблем е твоята отрицателна енергия – сопва се тя.

– Как някой може да стои на едно място с теб и да бъде позитивен – отвръща той.

И двамата започват да натискат бутоните, опитват всеки един, но асансьорът не помръдва.

Студена вълна минава през Нана. Тя се хваща за парапета, дишането ѝ се променя.

Фобията ѝ не е каприз, тя се изправя срещу нея сега, в тази тясна кутия, до човек, който разклаща нервите ѝ и без това.

Погледът на Нана се плъзга към Яман, вече не е ядосана, а изплашена. Тя поглежда към вратата и крещи.

– Ако има някой там, ние сме заключени, помогнете, спасете ни.

Яман поклаща глава, опитва се да звучи твърдо, но дълбоко в него се надига притеснение.

– Стига, тук няма никой.

Нана го гледа с ужас, който се разлива по лицето ѝ.

– Как така няма никой. В твоята огромна компания, как е възможно.

Тя посяга към панела на асансьора и започва трескаво да натиска бутоните. Сигнал, аларма, каквото ѝ попадне под ръка.

– Аларма, аларма, реагирайте.

Вътрешният монолог на Яман проблясва като тиха паника зад привидното му спокойствие.

– Помощ, помогнете ми.

Нана продължава, вече почти хлипайки.

– Никой не идва, защото турският ми не се разбира. Затова никой не ме чува.

Тя удря с длани по стените, не спира за миг.

– Има ли някой там, чува ли ни някой.

Яман хваща ръцете ѝ, за да я спре, гласът му прозвучава по-рязко от обичайното.

– Достатъчно. Алармата не работи, бутоните няма да помогнат.

Но Нана продължава да удря и да вика.

– Има ли някой. Някой да ни чуе.

Яман отново се опитва да я задържи.

– Така няма да стигнеш доникъде.

Тя се дръпва и го пронизва с поглед, в който страхът се бори с гнева.

– Тогава как можеш да си толкова спокоен.

Яман я гледа строго, но под строгия му поглед има тревога.

– Остани неподвижна за секунда. Само за секунда.

Нана клати глава отчаяно.

– Не мога. Не мога да стоя затворена. Имам голяма фобия. И съм тук, в капан, и то с теб. Няма въздух. Не мога да дишам.

Тя започва да се задъхва още по-силно, опитва се да си поеме въздух. Яман протяга ръка към нея, гласът му омеква.

– Дишай дълбоко. Опитай се да се успокоиш.

Но думите му се разбиват в нейната паника.

– Как да се успокоя, като сме заключени. Боже, моля те, помогни ми.

Яман я наблюдава внимателно, тревогата вече е изписана на лицето му.

Нана си говори сама, сякаш се опитва да се измъкне от собствената си мисъл.

– Спокойно, Нана, успокой се. Ти не си тук, Яман не е с теб.

Лицето на Нана се свива от страх.

– Ще умра, нали. Вече не мога да дишам. Ще умра.

Тя го поглежда с отчаяние.

– Кажи ми бързо.

Яман се обърква.

– Какво искаш да ти кажа.

Нана преглъща, трепери.

– Кака Адалет ме научи на една много красива дума. Дай ми благословията си.

Яман въздъхва дълбоко.

– Тя е твоя.

Но Нана настоява.

– Трябва да я повториш. Така е по правило.

Яман поклаща глава.

– Стига. Не говори глупости. Ще излезем оттук.

Паниката прелива в нея отново като вълна.

– Трябва да излезем. Трябва да излезем. Трябва да излезем.

Тя се свлича на пода, притиска лицето си с ръце и хлипа.

– Задушавам се. Нямам въздух.

– Въздухът тук стига и за двама – казва Яман . – Не се плаши, нищо няма да се случи.

– Не мога да си поема въздух… – думите ѝ излизат накъсани.

Той веднага коленичи до нея, обгръща ръцете ѝ със своите.

– Погледни ме.

Нана вдига очи. В тясното пространство погледите им се срещат и всичко друго сякаш изчезва.

– Дишай бавно – прошепва Яман. – Спокойно… Аз съм тук. В безопасност си. Ще излезем. Помисли за всичко, което минахме заедно. Победихме заедно, гледахме смъртта в очите и пак сме тук, рамо до рамо.

– А тогава ти счупи вратата заради мен, нали… – пита тя с треперещ глас.

– Да – отвръща той без колебание. – И сега ще излезем оттук. Повярвай ми. Ела.

Помага ѝ да се изправи, държи я здраво.

– Ако се наложи, ще разбия и тази врата.

– Знам, че ще го направиш… – шепне тя, опитва да си поеме дълбоко въздух, но силите ѝ я предават и тя се свлича на гърдите му, разплакана.

– Спокойно – казва Яман и я притиска леко. – С теб съм.

В този миг лампата в асансьора светва. Пространството изведнъж се прояснява, вратата трепва.

– Видя ли – прошепва той. – Казах ти, че ще излезем.

Излизат. Яман я води, притисната до него към кабинета си.

– Хайде, спокойно… дишай бавно.

В кабинета Яман настанява Нана на стол. Тя още е бледа.

В този момент влиза Недим.

– Какво стана с теб – пита Недим, без да откъсва очи от Нана. Яман го поглежда изкъсо.

– Останахме блокирани в асансьора – обяснява той – На нея ѝ прилоша, когато не ѝ стига въздух, състоянието ѝ се влошава – Дай ѝ вода.

Недим подава чашата и за миг докосва ръката ѝ. Яман следи движението. Нана отдръпва ръката си и оставя чашата настрани.

– Добре ли си, Нана? – пита Недим.

– Добре съм вече.

В този момент влиза Пънар.

– Какво се случи?

– Останах блокирана в асансьора – отвръща Нана.

– Сама ли беше? – пита Пънар с тревога.

– Не – казва Нана и поглежда към Яман.

– Добре, че не си била сама – въздъхва Пънар.

– Просто ми се зави свят, но вече мина – добавя Нана.

Пънар я хваща под ръка.

– Хайде да подишаш малко свеж въздух.

Докато излизат, Нана се обръща назад. Погледът ѝ среща този на Яман.

– Благодаря ти.

Недим остава на мястото си, мълчалив и все по-раздразнен.

Пред полицейското управление Корай разговаря с момиче, което току-що е срещнал. Двамата са обединени от общ враг – Ферит.

– Виж – казва Корай – тръгваме по този път заедно, вярно е, и двамата мразим Ферит, но ти още не си ми казала какво ти е направил, защо си му толкова ядосана.

Пелин го поглежда, очите ѝ проблясват студено.

– Това ще си го запазя за себе си, стига си увъртал, кажи какво можем да направим.

Корей се усмихва бавно и опасно.

– Добре, ако толкова искаш да съсипеш живота му, ще му отнемем най-ценното.

– Какво е то?

– Нещо което всъщност е мое, Айше, този негодник прави всичко заради нея, целият му живот е Айше, а той не я заслужава, изобщо не я заслужава.

Погледът на Пелин се изостря.

– И какво точно мога да направя?

– Ще направим така, че Ферит да загуби Айше завинаги, тя никога повече няма да му прости, ще съсипем живота му, ще го направим непоносим, вярвай ми, какво ще кажеш, с мен ли си.

Пелин не се колебае.

– Ако тази жена значи толкова много за него, бих направила всичко, само и само този мръсник да страда.

– Отлично! – отвръща доволен Корей.

Пелин, съучастничката на Корай, се обажда на Ферит. Гласът ѝ трепери, дишането ѝ е накъсано, звучи като на човек, който е на ръба на смъртта.

– Ферит… животът ми е в опасност – изкрещява в слушалката – Опитаха се да ме принудят да участвам в контрабанда… Сега ме издирват, защото знам твърде много – Чух как говореха и за теб – Ти си единственият, от когото се страхуват – Моля те… помогни ми – Успях да избягам, в парка съм, близо до полицейското управление, но те са навсякъде – Наблюдават ме – Толкова ме е страх.

– Спокойно – отговаря Ферит с твърд, овладян глас – Идвам веднага.

Прекъсва без колебание и тръгва към парка с бързи крачки.

В същото време Пелин сваля маската на ужаса от лицето си. Очите ѝ изведнъж стават студени, съсредоточени. До нея стои Корай, усмихва се доволно.

– Браво – казва той тихо – Звуча напълно убедително, а сега минаваме към втората част от плана.

Бърка в джоба на якето си и изважда спринцовка.

– Вземи това – подава ѝ я – Когато Ферит се доближи, го убождаш във врата – Само това! Не мисли, не импровизирай! Действаш бързо! Оставаш сама, без да допускаш грешка.

Пелин гледа спринцовката няколко секунди. После я прибира в чантата си и кимва.

– Няма да сгреша.

Корай влиза в управлението. Вътре Айше държи Дога за ръка.

– Здравей – усмихва се той – Готови ли сте да запишем нашата ученичка.

– Да – отвръща Айше – Само трябва да свърша още нещо в кабинета на директора.

– Да минем през парка – предлага уж между другото Корай – По-кратко е, а и времето е чудесно , на Дога ще ѝ хареса.

Айше се съгласява. Тримата излизат от сградата, тръгват към парка, без да подозират, че всяка крачка ги води право към капана.

Източник: PoTv.bg