winless
Яман най-сетне попада на писмото на Сехер – думите ѝ отварят стари рани и поставят сърцето му пред тежък избор. Как ще реагира Яман, когато прочете посланието, оставено от жената, която никога не е престанал да обича? Вижте какво ще се случи в епизод 675 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 12 декември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 675 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман става неволен свидетел на разговор между Пелин и Нана – и така научава, че Нана е отхвърлила предложението на Лука. Новината го разтърсва повече, отколкото е готов да си признае.
В кабинета си той най-сетне попада на писмото на Сехер – думите ѝ отварят стари рани и поставят сърцето му пред тежък избор. Как ще реагира Яман, когато прочете посланието, оставено от жената, която никога не е престанал да обича?
Сблъсъкът между Яман и Нана е неизбежен – напрежението избухва в остри думи, изречени от него, които нараняват Нана.
В парка Пелин моли Ферит за помощ – но срещата им поема неочакван и зловещ обрат. Тя го напада със спринцовка, а Ферит губи съзнание. Айше става свидетел на случилото се, но погрешно тълкува сцената. Със сърце, разбито от онова, което вярва, че е видяла, тя отменя вечерята си с Ферит.
Близо до паркингът пред фирмата на Яман седят Нана и Пънар и си говорят.
– Наистина ли ти предложи брак – пита Пънар с недоверие в гласа. – Не мога да повярвам – И какво му отговори?!
Нана се усмихва едва забележимо.
– Разбира се, че отказах – казва спокойно
Думите ѝ стигат до Яман, който тъкмо излиза от главния вход на сградата. Той спира неволно, остава в сянка, невидим за тях, но всяка дума пада право в съзнанието му.
– Никога дори не съм си представяла нещо подобно – продължава Нана – Обичам Лука, но като брат – Казах му го директно
По лицето на Яман пробягва почти незабележима усмивка. Погледът му се прояснява, сякаш от гърдите му пада тежест.
Действието се връща в кабинета на Яман. Недим седи в стола на Яман и оглежда помещението с хладно задоволство, като човек, който вече си представя как всичко това му принадлежи.
– Скоро от теб няма да остане и следа, Яман Къръмлъ – прошепва той с нисък глас – проточва думите с наслада.
Тишината е прорязана от звъна на телефон. Недим хвърля поглед към екрана и приема разговора без колебание.
– Да, Шевкет!
От другата страна се чува дрезгав, нисък глас.
– Как вървят нещата с първата доставка?
– Всичко е по план – отговаря Недим уверено – Движа се тихо! – Никой нищо не подозира!
– Добре – приключи я възможно най-бързо – отсича Шевкет и затваря без сбогуване
Недим оставя телефона на бюрото. В ъгълчето на устните му се появява леденa усмивка.
Действието се пренася в имението. Яман седи зад бюрото си, пред него са отворени папки с документи, но мислите му са далеч от всичко това.
Усеща облекчение, дори радост, че Нана е отхвърлила предложението на Лука. Но на мига това облекчение се превръща в нещо друго, в гняв, който е насочен право към самия него.
– Какво правя…?! – прошепва почти без глас, сякаш се страхува, че слабостта му може да бъде чута. – Защо съм щастлив? Защото го е отхвърлила? Защо остана? Заради Юсуф… или заради…?
Юмруците му се свиват, дъхът му се накъсва.
– Страх ме беше, че ще си тръгне, бях бесен, но защо? Нали се заклех, че повече никого няма да допусна до себе си!
В пристъп на ярост Яман замахва с ръка и помита всичко от бюрото, което се разпилява по пода с глух трясък.
Сред разпилените предмети погледът му се спира на едно единствено нещо – сгънат розов лист. Сърцето му ускорява ритъма си. Навежда се и с трепереща ръка вдига листа, почеркът му е до болка позната – почеркът на Сехер.
Не чака нито миг. Разгръща го и започва да чете.
„Моя Северна звезда,
животът с теб е най-голямото щастие, което ми се случи. Не се сърди за това, което ще напиша. В детството си загубих твърде много, хора, надежди и мечти. Ти все повтаряш да оставя миналото зад себе си, да мълча, да не се връщам към болката. Но понякога това е единственият начин да ми олекне, да излея мислите си на хартия и да ги изпратя към теб.
Обичам те! Искам да бъдеш щастлив, дори и мен вече да ме няма.
Не позволявай тъмнината пак да те погълне. Не издигай стени около сърцето си. Не се превръщай в сянка.
Някой ден някой ще се появи, а може би вече се е появил, и ще го усетиш – не веднага, но ще го усетиш, че това е тя. Не затваряй вратата за нея след мен. Ако я отблъснеш, ще се отдалечиш и от мен. Защото само твоето щастие ще ми донесе покой.
Знам какво ми обеща, че никой никога няма да заеме мястото ми, но те моля – не спазвай тази клетва.
Ако се колебаеш, погледни я в очите. Виж как се грижи за теб, как се бори за усмивката ти. Виж колко щастлив е Юсуф.
Тогава ще разбереш, че сте се намерили взаимно. И каквото и да става, не се отказвай от нея. Не ѝ позволявай да си тръгне!“
Яман свършва да чете и дълго гледа в празното пространство пред себе си, сякаш думите ѝ още ехтят във въздуха и не му позволяват да се върне в реалността.
– Защо ми го написа… – прошепва с глас, пропит от болка. – Искаш да наруша дадената ти дума? Нямаш право да искаш това от мен! Нямаш! Не мога!
Смачква писмото в дланта си и тръгва към вратата. Лицето му е напрегнато, в очите му проблясват чувства, които вече не успява да сдържи.
На стълбите се разминава с Нана. Подминават се без дума. Яман дори не я поглежда – сякаш бяга, не само от нея, а и от самия себе си.
Нана се обръща след него – тревогата се изписва ясно в погледа ѝ.
– Ако само знаех какво го измъчва… – прошепва с горчивина. – Щях да направя всичко – за да му помогна.
Думите ѝ остават без отговор. Яман е твърде далеч, затворен в собствената си битка.
Яман отива при часовникаря Вели.
– Ела, седни – казва спокойно – Пак се е объркал часовникът ти, стрелките са се преплели, човек си мисли, че знае всички пътища, че разбира всичко, а това е най-голямата му заблуда, пътищата на съдбата не се четат, най-неочакваната новина идва от място, което си мислиш за недостъпно.
– Тя ми е оставила писмо – казва Яман глухо.
Вели кимва.
– Който обича, иска любимият му да бъде щастлив, дори когато самият той вече го няма, това е единственото, което казва любовта, редът на света не греши, дава ти отговорите точно когато не ги очакваш, затова часовникът ти се обърка.
– Каквото и да е написала, обещанието си остава обещание – отвръща Яман – И аз съм този, който трябва да го спази!
Вели го поглежда замислено.
– От едната страна, тя, от другата, клетвата ти – да видим кое ще натежи повече на везните на живота
В същото време Нана чака Яман да се прибере. Часовете се нижат бавно, тиктакането на часовника се врязва в тишината, сякаш времето нарочно се бави. Нана върви напред-назад из стаята. Поглежда към телефона, после към вратата, сякаш всеки момент очаква да се отвори.
– Къде ли е? – гласът ѝ едва се чува. – Излезе ядосан… и дори не каза, че ще закъснее!
– Недей да мислиш лошо, Нана – прошепва сама на себе си – За какво се тревожиш толкова. Възрастен мъж е, ако реши, ще се прибере и сутринта. Трябва да си лягам!
Тръгва към стаята си, но спира.
– Ще ожаднея… по-добре да взема вода
Връща се в кухнята, отваря шкафа… и пак се колебае.
– И без това не съм уморена. Ще почистя ориза… поне ще помогна на кака Адалет.
Сяда на масата и започва да сортира зрънцата. Ръцете ѝ работят спокойно, но мислите ѝ са неспокойни.
Изведнъж подскача.
– Това… кола ли е?
Не, причуло ѝ се е… Тя взема телефона и отново набира номера на Яман.
– Вдигни… може би искам да ти кажа нещо важно!
Яман стои с телефон в джоба, който вибрира за пореден път.
– Със сигурност звъни за нещо дребно – промърморва той – Ако беше важно, Дженгер щеше да ме потърси
Вели го наблюдава отстрани, с онзи дълбок поглед, който сякаш вижда повече, отколкото трябва.
– От едната страна е тя – казва той спокойно – от другата е думата ти. Да видим кое ще натежи накрая?!
– Няма да наруша обещанието си! – отсича Яман.
Действието се връща в имението. Нана е седнала в хола – пръстите ѝ без да спират въртят каишката на ръчния часовник – погледът ѝ отново и отново се връща към входната врата.
Накрая – входната вратата най-сетне се отваря..
Яман влиза, навъсен и напрегнат. Опитва да мине покрай нея, както винаги, без да спира. Този път Нана застава на пътя му.
– Къде беше? – в гласа ѝ има повече страх, отколкото укор – Притеснявахме се!
– Имах работа! – отговаря кратко като избягва да я погледне
– Писах ти, звънях ти, защо не отговори?
– Казах, имах ангажименти! Отдръпни се!
– Не. Няма да се отдръпна. Пак не ме чуваш – гласът ѝ вече трепери – Цялата къща беше на нокти, Юсуф заспа, повтаряйки името ти, не можеш просто да изчезнеш, ей така!
Яман спира. Обръща се бавно. В очите му проблясва остро раздразнение.
– Не съм длъжен да давам обяснения! – казва той рязко – Махни се от пътя ми. Няма да повтарям!
– Ще дадеш – отвръща тя и макар гласът ѝ да трепери, не отстъпва – не защото ти нареждам, а защото си човекът, от когото всички зависят, и всички тук се тревожат за теб!
Яман се напряга, за миг мълчи.
– Добре. А ти… ти част ли си от това семейство?!
Тези думи я удрят силно. Нана застива.
– Извинявай… отново прекрачих границата – казва Нана – Лека нощ!
Нана се обръща и излиза на терасата. Тя се обляга на парапета и се заглежда в далечните светлини на града.
– Прав е. Не съм от семейството му. Нямам право да му искам обяснения, но защо боли така?! – пита се Нана със сълзи на очи.
В този момент Яман излиза на терасата. Нана го вижда и бързо избърсва сълзите си.
– Казах го, защото ме ядоса – признава Яман.
– Извиних ти се – отвръща тя спокойно – Прав си. Знам си мястото. Само… утре се покажи на Юсуф. Много се притесни!
Нана влиза и оставя Яман сам на терасата.
„Ти част ли си от това семейство?“, мисли си той.
Нана се връща в стаята си като си мисли: „Прав е, това не е моя работа. Аз съм тук заради Юсуф. Помислих си, че това е моят дом… но не е. Трябва да го запомня!“
Сутринната Нана и Юсуф закусват в кухнята, Яман влиза и сякаш нищо не е станало, казва спокойно:
– Юсуф днес може да отиде на училище!
Юсуф се усмихва, но усмивката му почти веднага угасва. Погледът му се мести от чичо му към Нана.
Между тях стои нещо неизказано, като невидима стена.
– Вие сте се скарали, нали? – пита Юсуф.
Яман и Нана мълчат. Не отричат. Не потвърждават.
В парка Пелин и Ферит седят на пейка под гъстата сянка на старо дърво.
– Запомних името ти – казва тя, с глас, в който има повече решимост, отколкото страх, а погледът ѝ непрекъснато шари наоколо, неспокоен, нащрек. – Само ти можеш да ми помогнеш, от теб се боят, казаха, че заради теб всичките им схеми са се разпаднали.
Пръстите ѝ се свиват върху коленете, гласът ѝ трепери.
– Използват хора като мен – бедни, отчаяни, такива, за които никой не пита, едва успях да избягам, ако ме намерят, ще ме убият.
Ферит не откъсва очи от нея, в погледа му се чете съчувствие, но и някаква вътрешна тревога.
– Добре, спокойно, няма да те оставя – казва той и посяга към телефона си.
В същата секунда Пелин се движи рязко, в ръката ѝ вече има спринцовка, иглата потъва в шията му.
Ферит не успява дори да се дръпне, силите го напускат мигновено, погледът му се замъглява, тялото му се отпуска и той се свлича безпомощно в ръцете ѝ.
Няколко минути по-късно. По алеята в парка Корей и Айше вървят един до друг – разговорът е лек, почти непринуден. Докато внезапно Айше спира – рязко, сякаш нещо я пронизва отвътре. Тялото ѝ се вцепенява.
На няколко метра пред нея се разкрива гледка, за която няма място в нейния свят – Ферит е в прегръдките на непозната млада жена. От нейната позиция всичко изглежда недвусмислено – момичето се навежда към него, устните ѝ докосват неговите, лицата им се притискат едно в друго.
В погледа на Айше първо проблясва недоумение, после се надига нещо по-дълбоко и тежко – болка.
Сърцето ѝ се свива в гърдите като уловено в капан, дъхът ѝ секва. За миг не успява да си поеме въздух.
През последните дни тя започва да вярва, че с Ферит могат да се върнат назад, да съберат парчетата, че все още може да има път за тях двамата, а сега…
Всичко рухва в рамките на секунда.
Чувството е като предателство, като измама, поднесена с усмивка, сякаш някой грубо изтръгва сърцето ѝ и го захвърля на студения паваж.
Корей говори до нея. Гласът му сигурно е разтревожен, но Айше не чува нищо.
Светът на Айше току-що се срина.
По-късно Ферит изведнъж се надига от дървената седалка – погледът му се размътва, а тила го пронизва разцепваща болка. Главата му пулсира, сякаш всяко тупване бие в слепоочията. Светлината на деня го заслепява, а клепачите му тежат като олово.
За миг не разбира къде се намира. Обръща глава, опитва да разпознае околността, но всичко плува. Подпирането на пейката е единственото, което не позволява на земята да се изтърколи под краката му.
– Какво, по дяволите… – измърморва и притваря очи, вперен в празнината на спомените си. Последното, което помни, е… Нищо. Един голям, задушаващ мрак.
Инстинктивно посяга към джоба си и пръстите му докосват сгънат лист. Замръзва. Изважда го внимателно – ръцете му потрепват. Хартията е пожълтяла, неравната ѝ повърхност подсказва, че е престояла дълго в нечии ръце.
На нея има само едно изречение – изписано подредено, почти елегантно:
„Греховете на миналото хвърлят дълги сенки.“
Малко по-късно, в полицейския участък.
В помещението се носи острата миризма на кафе, а луминисцентните лампи хвърлят студена светлина върху умореното лице на Ферит. Той изглежда като човек, току-що изваден от водовъртеж. Кръговете под очите му издават, че още не се е съвзел.
Поставя листа върху бюрото на Волкан и поема въздух.
– Виж това!
– Това някаква загадка ли е? – пита изненадан той.
– И аз така си мислех. После се сетих. Това е цитат, от Агата Кристи.
Волкан вдига поглед.
– Онази жена… тя спомена Алканларите. Мислиш ли, че са те? Някакво закъсняло отмъщение?
Ферит поклаща глава.
– Не. Те не си играят с думи и заплашителни бележки. Ако искаха мъст, щяха да го направят директно. Това не е техният стил.
– Но има и други, които си вкарал зад решетките – подсказва Волкан. – Списъкът е доста дълъг. Някой може да е решил, че моментът е настъпил.
Ферит за миг притаява дъх.
– Който е зад това, е използвал името на Алканларите, за да ме примами. И е успял. Трябва да призная, че е умен ход.
Очите му се присвиват.
– Това е лично. Чувствам го. Тази жена не я познавам… но някой много добре знае как да ме удари.
– Искам целия запис от камерите в парка – добавя рязко. – Всяка секунда.
– Добре. – Волкан кимва, макар че изглежда неспокоен. Взира се внимателно във Ферит. – Само че… човек си пребледнял. Сигурен ли си, че тя само те е приспала? А ако е било нещо по-сериозно? Може и да е отрова. Болница няма да ти навреди.
Ферит отсича с жест.
– Това по-късно. Има нещо по-важно, и ти знаеш какво.
– А, вечерята с Айше – досеща се Волкан.
– Точно така. – Ферит едва изправя рамене, но се опитва да изглежда стабилен. – Планът остава, ще отида, дори да се строполя в чинията с десерта.
Волкан го поглежда невярващо.
– Май наистина ти пука, щом си готов да колабираш пред свещите
Вечерта постепенно се спуска над града. Ферит стои пред огледалото – стегнат, внимателен към всеки детайл. Заглажда ръкава на ризата, пристяга възела на вратовръзката, сякаш изпълнява ритуал, който може да подреди и мислите му. На устните му се появява едва забележима усмивка – различна от обичайните, почти… истинска.
Взима телефона и набира номера на Айше. След няколко сигнала чува гласа ѝ.
– Айше? Напомням, че тази вечер имаме резервация.
Настъпва миг тишина. После следва отговор – хладен, с отсечен тон.
– Няма да дойда!
Ферит присвива вежди.
– Защо? Гласът ти… звучи странно. Добре ли си? Болна ли си?
– Да. Простудих се.
– Това не е добре… – шепне той, изведнъж загрижен. – Искаш ли да ти донеса нещо? Някаква супа?
– Не обичам супи. Просто ще си почина. Лека нощ.
Линията прекъсва мигновено. Ферит остава неподвижен, държейки телефона, който вече не издава ни звук. Не знае, че от другата страна Айше се бори с треперенето на глас и с парещите сълзи, които отказват да спрат.
Пред очите ѝ стои образът, който я разкъсва – Ферит в прегръдките на друга жена.