Наследство – Епизод 676 и 677 (Ето какво ще видим)

В имението Дженгер подава на Нана плик. Тя го поема и се намръщва. Пита какво е това. Дженгер ѝ обяснява спокойно, че е бонус от г-н Яман. Нана повдига вежди и пита направо дали вътре има пари. Дженгер потвърждава.

Вместо радост, в Нана се надига парещо чувство. Лицето ѝ се променя. Усмивката изчезва, в погледа ѝ проблясва раздразнение. Казва рязко, че ще покаже какво означават тези пари. Обръща се и с бързи крачки влиза в кабинета на Яман и хвърля плика на бюрото му.

– Какво е това, така ли цениш хората. Даваш бонус и всичко приключва ли?

Яман вдига поглед, изненадан. Казва спокойно, че това е премия.

– Това не оправя нищо – отвръща тя. – Ядосана съм.

Думите ѝ излизат една след друга, без пауза. Казва, че сърцето ѝ не е за продан, че не е предмет, който се поправя с пари. Напомня му, че той е само нейният шеф.

Яман се опитва да разбере за какво говори, пита я объркано, но Нана не спира.

– Не можеш да правиш това – гласът ѝ е остър.
– Не забравяй мястото си!

Яман повишава тон, иска да я накара да млъкне и да го изслуша. Нана обаче вече е прекрачила границата. Нарича го дивак, при това голям дивак. В гласа ѝ има повече болка, отколкото обида.

Нана се обръща и все така ядосана напуска кабинета му. В този момент по стълбите се появява Адалет, също с плик в ръка. Радостна, тя възхвалява името на Яман. Нана я поглежда и с горчива ирония подхвърля дали и нейното сърце е било разбито.

После пита какво държи Адалет. Жената отговаря с усмивка, че иска да благодари на г-н Яман, защото всяка година дава бонус на всички. Гласът ѝ е искрен, пълен с благодарност.

Нана застива.

Адалет добавя, че г-н Яман е помислил и за Неслихан, че има бонус и за нея. В този момент Яман излиза от кабинета си, а Адалет го благославя и пожелава здраве.

Нана прошепва, почти без глас, пита дали това е подарък за всички. Адалет кимва, благодари още веднъж на Яман за вниманието и си тръгва.

Думите ѝ действат като студен душ. Гневът на Нана се разсейва, отстъпва място на неудобство.

В коридора настава тишина. Нана отваря уста, опитва се да каже нещо, да се извини.

– Аз…

Яман я прекъсва спокойно. Казва, че понякога хората грешат, без да искат, и казват думи, които нараняват.

По късно Недим пристига в имението.

– Как вървят приготовленията за пратката – пита Яман.

Недим примигва за миг. В съзнанието му изплува друг разговор – гласът на Шевкет Карачалъ, спокоен и уверен, който му казва, че ще даде знак за първата пратка след няколко дни и че може да започне подготовката. Споменът изчезва толкова бързо, колкото се е появил.

– Всичко е наред – отговаря Недим. – Няма проблеми.

Яман не откъсва очи от него.

– Не искам спънки, Недим.
– Всичко е под контрол – уверява го той. – Довери ми се.

В този момент телефонът на Недим започва да звъни. Той поглежда екрана и напрежението минава по лицето му. Не вдига.

– Отговори – казва хладно Яман.
– Обаждат се от склада – оправдава се Недим. – Искат отчет на всеки час. Ще им се обадя по-късно.

Яман се намръщва.

– Отговори. Щом звънят толкова настойчиво, значи е важно.

Недим преглъща.

– Не е редно да говоря тук и да те занимавам, Яман. Ако подпишеш това, ще изляза да говоря, има ли още нещо, което искаш от мен.

Яман взема документа, хвърля бърз поглед.

– Дръж ме в течение за пратката.
– Разбира се.

Недим излиза. Вратата се затваря, а Яман остава неподвижен. Погледът му е замислен, сякаш усеща, че нещо нередно се върши зад гърба му.

В коридора Недим най-сетне вдига телефона. Гласът му вече е друг.

– Обади се в най-неподходящия момент. Яман беше до мен.

От другата страна Шевкет Карачалъ не крие нетърпението си.

– Кога тръгва пратката?

– След няколко дни всичко ще е готово.

– Да не вземе онзи да се усети.

Недим се усмихва самодоволно.

– Няма да разбере нищо. Не се тревожи. Той ми вярва. От години аз отговарям за това, ще държим връзка. Отпусни се!

Разговорът приключва. Недим сваля телефона и за миг остава сам, с гръб опрян в стената. В очите му проблясва амбиция, примесена с хладна решителност.

– Твоята ера приключи, Яман – прошепва. – Започва нова. Моята!

В стаята си Юсуф затваря ципа на раницата и въздъхва доволно.

– Готов съм.

Нана го поглежда с усмивка, в която има нежност и малко тъга.

– Много си се постарал. Наистина ти е липсвало училището, скъпи.
– Разбира се, че ми липсваше – казва той, като добавя малко притеснен. – Само че… малко ме е страх. Ами ако децата пак започнат да се заяждат, както миналия път.

Нана се навежда към него и докосва рамото му.

– Няма да го направят, птичке. Ти бъди добър с всички.

Юсуф повдига вежди.

– А ако те не искат да са добри с мен.
– Тогава те губят – отвръща тя спокойно. – Приятелството е ценно. Трябва да знаеш стойността му.

Юсуф я поглежда сериозно, сякаш е стигнал до важно решение.

– Тогава се сдобри с чичо ми. За да изсъхне кърпичката.

Нана се усмихва и вдига ръце.

– Виж, моята кърпичка вече е суха. А ти танцува толкова хубаво. Ще изиграя този танц пред чичо ти. Ще танцувам хаял и той ще се засмее.

Юсуф се разсмива.

– Казва се халай, Нана.
– Ела, тогава да танцуваме халай заедно – казва тя и прави няколко несигурни стъпки. – Така ли е. Едно, две, три…
– И аз не го знам – признава Юсуф.
– Нищо – махва с ръка Нана. – Ще говорим пак, птичке. Ох, малко нещо забравих. Купих ти малък подарък за училище. Сега ще се върна, почакай ме!

Нана излиза и отива в стаята си, където застива изненадана. На тоалетката вижда, саксия с рододендрон, а на стената картина с така познатите ѝ родни, грузински планини.

– Това е моята планина… рододендрон…

Яман влиза в стаята и се приближава към нея.

Нана го гледа изненадано.

– Ти го направи! Как? Откъде намери това цвете?

– От оранжерията, където пазаруваше брат ми Зия – отговаря Яман. – Там има цветя от целия свят. Това пристигна вчера, от планината на твоя роден край. Казаха ми, че може да живее при всякакви условия, че ще цъфти и тук, както у дома. Не исках да тъгуваш по дома си.

Нана все още не може да се съвземе от изненадата не казва нищо.

Действието се пренася пред имението, където към портата се приближава непозната възрастна жена Представя се като Акча. Името прорязва Яман като нож, защото за него тази жена е мъртва от години.

Той разказва на Нана, че това е по-малката сестра на баща му. Омъжила се за сирийски вожд, за да събере пари за операцията му. Скоро след това дошла новината за катастрофта, в която тя починала и емейството рухва, а баща му никога не се съвзема. Години наред всички са вярвали, че тя не е жива.

Яман гневен влиза в хола на имението, където жената седи спокойно на дивана.

– Коя си ти – гласът му кънти. – Леля ми е мъртва! Стига с тази лъжа!

Тя го гледа спокойно.

– Погледът ти още гори, Яман – казва тя. – Такъв беше и като дете, времето е променило мен, но не и теб.

Той я хваща за ръката и дръпва ръкава ѝ, на кожата ѝ показва дълъг белег. Яман застива.

– Помня – казва шокиран Яман. – Ти ме прикри. Горещата вода се изля върху теб. Тогава се появи този белег.

В очите на Акча проблясват сълзи.

– Казаха ни, че си мъртва – гласът на Яман се пречупва. – Къде беше през цялото това време?

Жената се усмихва тъжно.

– Когато ме видя, усети, че съм се върнала от мъртвите. Ти беше дете. Аз си тръгнах. Но баща ти беше всичко за мен, когато се разболя, сякаш земята се разтвори под краката ми.Тогава се появи вождът, предложиредлага пари, толкова, колкото са нужни, за да живее баща ти, а в замяна поиска аз да се оженя за него.
– Направила си го заради баща ми – прошепва Яман.
– Да – кимва тя. – Извадих сърцето си и го дадох. Но мъжът, за когото се омъжих, беше жесток. Затвори ме. Живеех като в затвор.

Яман стои напрегнат, челюстта му е стегната, а ръката му неволно се свива в юмрук. До него Адалет не успява да сдържи сълзите си. В салона настава тишина, която Акча разкъсва.

– В онова село нямаше нищо, нито ток, нито телефон. Носталгията ме изяждаше. Исках да се обадя на брат си, да чуя гласа му, но не ми позволяваха. За да не ме търсят, разпространиха новината, че съм умряла.

Тя си поема дълбоко въздух.

– Затова всички тези години не можах да ви кажа нищо. Нямах деца, държаха ме като пленница, като робиня.

Очите на Нана се пълнят със сълзи.

– Не тъгувай– продължава Акча, обръщайки се към Яман. – Не съжалявам за нито миг. Не наведох глава. Бог ми е свидетел. Заминах, за да може брат ми да има дълъг живот.

Яман отново хваща ръката си. Споменът го връхлита – баща му, паднал от бесилото, ръката му премазана, болката, която не е избледняла.

– Но той не умря, защото сам се отказа от живота – казва Яман с напрегнат глас.
– И все пак злото не победи – отвръща Акча спокойно. – Има неща, които не можем да предотвратим. Дадох на брат си н

Яман кимва.

– А как успя да дойдеш? – пита той.
– Тиранинът загина във войната – отговаря тя. – Племето се разпадна. Така успях да се измъкна. Първо отидох в старата махала, търсих дълго, намерих къщата. Надявах се, че ще те открия, но после разбрах, че брат ми е починал отдавна.

Акча оглежда имението.

– Тогава ми разказаха за вас тримата. И си казах, че ще се изправя пред моя Яман. Погледни се, силен си, стоиш на краката си уверено. Сега мога да умра спокойна. Видях те! Синът ми е като планина!

Яман пристъпва към нея, хваща ръката ѝ и я целува с почит.

– След всичко, което направи за баща ми, ти си единственият ми роднина – казва той. – Моята леля Акча. Лелята от планината.
– Ти си моят син – отвръща тя. – Моят лъв, Яман.

Нана се усмихва през сълзи.

Изведнъж лицата на всички се променят, когато Акча задава въпроса, който прорязва въздуха.

– А къде са моят Ялчин и моят Зия.

Яман навежда глава. Акча скърби за Ялчин и Зия, приемайки болката като Божия воля. Думите ѝ разтърсват Нана, която разпознава в нея същата вътрешна сила и достойнство, каквито вижда и у Яман.

Адалет предлага на Акча да си почине, а Айнур я отвежда в стаята ѝ.

Насаме с Яман, Нана не успява да сдържи сълзите си. Тя говори за жертвата на Акча и за тежката смесица от радост и болка, когато близки хора се намират след години раздяла. Яман я уверява, че е добре, но е ясно, че и той е дълбоко разтърсен.

Погледът на Яман върху сълзите на Нана връща болезнен спомен от миналото и думите, с които някога я е наранил. Тя му казва, че денят е важен за него и че е до него, ако има нужда от помощ.

В мислите на Яман изплува посланието от писмото на Сехер, че правилният човек се познава по грижата, по погледа и по щастието в очите на Юсуф. Той започва да гледа на Нана по нов начин.

Нана признава, че напоследък плаче повече, мислейки за майка си, чийто гроб дори не знае къде се намира.

Айнур се суети като подрежда последните вещи, след което се обръща с уважение към Акча. Уверява я, че всичко е приготвено, представя се и обяснява кой за какво отговаря в къщата. Постепенно разговорът ѝ преминава в намеци за Нана – бавачката на Юсуф, която според нея е странна, чужденка и не винаги внимава какво говори. Опитва се да я спечели, но Акча я прекъсва спокойно и мъдри ѝ напомня, че човешките грешки не трябва да се разнасят, защото думите омърсяват и този, който ги изрича, и този, който ги слуша. Айнур остава засрамена и се оттегля.

Излязла от стаята, тя усеща разочарование, че не е постигнала целта си, но е решена да не се отказва. Ако не може открито, ще действа по заобиколен път, докато Нана не напусне имението.

Останала сама, Акча се отдава на спомените и болката си. С тиха тъга признава, че не е успяла да бъде до племенниците си и да ги защити, но благодари на съдбата, че Яман е стигнал дотук.

Яман влиза при нея, загрижен дали се чувства добре и дали има нужда от нещо. Акча му отвръща, че има една молба.

По-късно тя стои пред гроба на брат си, съкрушена, но достойна. Сълзите ѝ падат, докато говори за съдбата, която я е довела до това място.

Юсуф наблюдава надгробния камък с детска тъга и споделя колко много му се иска всички от семейството му да бяха живи. Нана го утешава с нежност, а той я прегръща и я моли никога да не го оставя, а тя му обещава, че ще бъде до него.

По-късно Акча, Яман и Нана се връщат в имението. Адалет им отваря врата. Нана леко докосва рамото на момчето.

– Хайде, да се качим в стаята ти, птичето ми.

Юсуф я поглежда замислено.

– Преди ми разказваше приказки за птици, защо спря?

Нана се усмихва.

– Мога пак, за птици ли искаш?
– Може, но и за нещо друго – отговаря Юсуф.

Яман поглежда телефона си.

– Трябва да се обадя.

Нана кимва.

– А какво ще кажеш за приказка от моя край.
– Да – очите на Юсуф светват.
– Грузинска приказка.
– Искам – казва той нетърпеливо.
– Тогава да отидем в стаята ти – усмихва се Нана. – Там ще ти я разкажа.

Тя го хваща за ръка и тръгват нагоре. Яман се обръща към леля си.

– Умори се. По-добре си почини.
– Полека – чува се гласът на Нана от стълбите.

Акча ги изпраща с поглед, после се обръща към Яман. Гласът ѝ е спокоен, но внимателен.

– Сине, не ме разбирай погрешно. Ти и внукът ми сте смисълът на живота ми. Но не бих била спокойна, ако не попитам. Изглежда добро момиче. Но все пак е чужденка. Подходяща ли е наистина за бавачка на моя внук?

Яман отговаря без колебание.

– Да, лельо. Подходяща е! Бъди спокойна!

После добавя по-меко:

– Хайде, отиди да си починеш, наистина си уморена.

Акча кимва. Погледът ѝ за миг отново се плъзва към стълбите, където Нана и Юсуф вече са изчезнали. В очите ѝ има съмнение, но и нещо друго – любопитство, което тепърва ще търси отговор.

Ферит застава срещу Айше. Между тях има напрежение, което не може да се скрие. Той я гледа право в очите.

– Отново си същата – казва спокойно. – Затворена, хладна. Какво ти става. Все едно върна времето назад, кажи ми какво направих. Ако съм те наранил, дори без да разбера, кажи ми.

Айше мълчи за миг, после гласът ѝ излиза равен, но натежал.

– Сгреших, че приех поканата ти. Бях благодарна за помощта и си помислих, че това е достатъчно, за да опитаме пак, а ти веднага започна да градеш мечти. Ферит, казвам ти го за последен път. Ти и аз, това няма да се случи. Защото знам едно, ти не се променяш.

По-късно Ферит и Айше влиза в стаята за разпит, а той заключва вратата. Айше го гледа с недоверие.

– Ще отворя, ако ми кажеш истината – казва твърдо Ферит.
– Нямам какво да ти казвам – отвръща тя рязко и отмества поглед.

Ферит сяда срещу нея.

– Нека започнем отначало. Вечерята, вълнението, погледите, и двамата го усещахме. После ми се обади една жена, каза, че е в опасност, трябваше да тръгна, казах ти, че ще говорим по-късно.

Ферит я гледа право в очите.

– После отидох в парка… Последва кратък разговор. И ти, видя ни заедно и реши вместо мен, нали?

Айше стиска устни.

– Нямаше какво да решавам. Видях ви прегърнати. Всичко беше ясно – отвръща ядосана Айше.
– Не бяхме прегърнати – настоява Ферит. – Тя ме хвана, бях замаян, това беше капан. Виждах я за първи път, инжектира ми нещо, загубих съзнание. Дадох кръв за изследване, чакам резултатите.

Айше се смее горчиво.

– Разбира се, а аз съм приказна героиня. Ако позволиш, искам просто да си тръгна.

Ферит става и се приближава.

– Не съм те лъгал. Всичко беше нагласено, но не от мен. Бях използван. Ти ме познаваш, знаеш кой съм.
– Стига – прекъсва го тя студено. – Най-много ме боли това, че за миг повярвах. В теб, в нас. Ти винаги си на една крачка от това да бъдеш човекът, когото бих могла да обикна, но никога не правиш последната.

Ферит замлъква, знае, че думите вече не могат да я върнат.

Корей научава, че Ферит е дал кръв за изследване. В него се надига тревога. Истината може да срине плана му. Той действа веднага, търси начин да спре резултатите или да подмени пробата. Играта става по-опасна.

Източник: PoTv.bg