Наследство – Епизод 678 (Ето какво ще видим)

Вечер е, а Яман стои замислен на терасата, а Нана се приближава към него.

– Не можа да заспиш ли?

Яман я поглежда.

– И ти също ли?

– Мислех за миналото – казва тя след кратка пауза. – После за баща си. Не е ли същото и при теб. Болката, за която казваш, че е отминала… всъщност не отминава.

– Достатъчно е само да погледнеш назад – отвръща Яман. – И миналото застава пред теб.

Нана въздъхва.

– Всичко е било трудно за теб, но баща ти не е като моя. Той е бил добър човек.

Яман се замисля.

– Беше млад, но се разболя внезапно. Знаеше точно в колко часа идва пощальонът и сядаше до прозореца. Чакаше писмо от леля ми. Пощальонът знаеше, че го чака, и още отдалече махаше с ръка, че няма нищо. Един ден дойде телеграма… че леля ми е починала. Оттогава състоянието му се влошаваше с всеки изминал ден, болестта му напредваше.

– А как го помниш, когато беше здрав? – пита Нана внимателно.

– Имаше броеница.

– Знам какво е броеница – казва тя. – Брат ми също имаше.

– Тогава болестта още не го беше сломила – продължава Яман. – Чаках го да се прибере от работа. Бяхме бедни, но винаги носеше нещо дребно, за да ни зарадва. После заставаше до прозореца и ни гледаше. Прекарваше броеницата през пръстите си, мълчаливо, само тогава се усмихваше, и аз се чувствах добре. Сякаш всичко е наред. Мислех си, че ако държа тази броеница, ще порасна. Взех я, опитах се да я използвам като него… но не успях.

Нана го гледа дълго.

– Оттук нататък можеш – казва тихо. – Защото когато Юсуф се усмихва, очите ти също се усмихват.

После добавя:

– Не знам дали баща ми е имал броеница, видях го само веднъж. Оставил е майка ми, докато е била бременна. Години по-късно отидох в дома му… и ме изгони.

– Той е загубил! – казва Яман уверено. – Не ти!

Нана се усмихва тъжно.

– Странно е, нали. Нито ти, нито аз, нито Юсуф имаме баща, но Юсуф е късметлия. Няма баща, но има теб. Няма да преживее това, което ние сме преживели.

Гласът ѝ се пречупва.

– Пак станах ревла. Трябва ни нещо, което да ни разведри. Почакай ме.

Нана се прибира в къщата, а след малко се връща с две чаши в ръце.

– Напоследък много ми харесва – казва Нана с мека усмивка. – Реших да опитам да го направя сама. Странен е животът, нали. Заведе ме да пием салеп в деня, когато исках да си тръгна. Помниш ли? Бях толкова тъжна тогава… всъщност исках да остана, но не можех да го кажа. А сега… пием го тук. Заедно… Спокойно. И ми е хубаво, че съм тук.

Нана го поглежда колебливо и добавя по-тихо:

– Знам, че понякога ти досаждам. И днес пак казах нещо излишно… нарекох леля ти стара. Беше ми ужасно неудобно. А ако ме чуе как те наричам Ябан… сигурно изобщо нямаше да ме хареса.

Яман се усмихва едва забележимо. Погледът му остава вперен някъде напред в далечината, а гласът му звучи тихо, почти като признание:

– Когато човек те опознае, няма как да не те обикне – изрича той, после бързо добавя. – Искам да кажа… и тя ще го разбере, щом те опознае.

Нана го гледа с усмивка, накланя леко глава.

– Това не беше ли признание – пита с уж сериозен тон. – Кажи си… радваш се, че съм тук, нали? Все се оплакваш от мен, а всъщност… ме харесваш, нали?

Яман избягва погледа ѝ, но лицето му го издава. В чертите му се появява онази мекота, която рядко показва, нещо топло и истинско, което не може да бъде скрито, дори и да не е изречено на глас.

В същото време Акча слиза тихо по стълбите, водена от жаждата за чаша вода. Имението спи, стъпките ѝ едва се чуват. Когато минава през хола, погледът ѝ неволно се спира на прозореца към терасата.

Акча забавя крачка, а след това спира.

Под лунната светлина вижда Яман и Нана, които стоят близо един до друг, наведени леко напред, сякаш светът около тях не съществува. Говорят си тихо, усмихват се един на друг.

В мислите на Акча се поражда съмнение.

„Боже… това момиче наистина ли е тук само като детегледачка…“

Нана отпива малка глътка и поглежда Яман с престорено недоволство.

– Както и да е… за да чуя хубава дума от устата ти, трябва да я вадя с пинсета. Кажи поне, добре ли направих салепа?

Яман повдига чашата, замисля се за секунда.

– За първи опит… не е зле, поне не е нещо, което не може да се пие.

Нана се намръщва.

– Какво значи това? Все „не е“, „поне“. Добър ли е, лош ли е? Не разбирам турския ти!

– Да кажем, че става – отвръща той. – Може да се пие.

Лицето ѝ светва.

– Значи съм се справила. Добър апетит!

В този момент зад тях се чува тихият глас на Ащча.

– Добър вечер, деца.

Двамата се обръщат. Акча стои до вратата, загърната в шал.

– Лельо… не си ли легнала? – пита Яман.

– Не можах да заспя, сине – отвръща тя. – Как да затворя очи, след като чаках този ден тридесет години. Слава на Бога, че след толкова време пак сме под един покрив. Казват, че всичко си има време, розата не цъфти преди времето си, слънцето не изгрява по-рано. Значи нашето време да се съберем е дошло сега.

После се усмихва леко.

– А и леглото беше прекалено меко, викнала съм да спя на твърдо, затова само се въртях.

– Ще свикнеш и с това – казва Яман. – Край на живота в мизерия.

Акча го поглежда с обич.

– Благодаря ти, сине…

После очите ѝ се спират върху Нана.

– Какво правите тук толкова късно, ще настинете.

– Пием салеп – обяснява Нана. – Искате ли да ви направя и на вас?

– Благодаря ти, дъще – поклаща глава Акча. – По това време няма да ми понесе. После изобщо няма да заспя.

Тя въздъхва.

– А и честно казано, не искам да спя. Години наред мечтаех за този ден. Нека очите ми останат будни, колкото искат, стига да мога да ви гледам… теб и моя Юсуф.

Нана усеща, че моментът е личен. Прави крачка назад.

– Сигурно имате какво да си кажете, аз ще си лягам. Лека нощ!

– Лека нощ, дъще – отвръща Акча топло.

– Благодаря.

Акча поглежда към небето.

– Студено е. Този хлад не е за добро. Да влизаме вътре!

– Добре, лельо – кимва Яман. – Да влезем.

По-късно Яман тръгва към стаята си, но решава да провери Юсуф, на вратата се сблъсква с Нана.

– Исках да проверя Юсуф…

Нана го поглежда, поставя ръка на устата му, а след това плахо я отдръпва и довършва мисълта му тихо:

– …дали не се е събудил. Но когато влязох, той вече беше буден. Прочетох му приказка, току-що заспа.

Нана бързо се прибира в стаята си, Яман също влиза в кабинета си. На бюрото си вижда писмото на Сехер. Той го взема в ръка и си спомня думите, който каза на Нана на терасата: „– Когато човек те опознае, няма как да не те обикне – изрича той, после бързо добавя. – Искам да кажа… и тя ще го разбере, щом те опознае.“

В съзнанието му отекват думите на леля Акча, изречени с онази тежест, която не позволява да бъдат забравени.

„Човек се учудва, когато вземе решение, без да мисли за началото и без да предвиди края – беше казала тя. – Не е лош, дори вярва, че постъпва правилно. А после разбира, че времето е минало с грешни решения, а животът се е изнизал. Нека думите на леля ти звучат в ушите ти, когато вземаш решенията, които ще определят пътя на живота ти.“

Към този вътрешен глас се добавя друг, по-суров, по-прагматичен – гласът на Вели.

„От едната страна е тя (Нана), от другата – обещанието ти (Сехер). Да видим кое ще натежи повече на везните на живота.“

Яман остава неподвижен.

– Взех решение! Дадох обещание, което ще спазвам цял живот! – Гласът му заглъхва. – Как да го наруша?

В тишината въпросът остава без отговор, но съдбата вече е направила своя ход.

Сутринната на масата Яман остава сам с леля си Акча.

– Милото ми дете…(Акча има предвид Юсуф) яде като птичка и веднага се наяде. Тя (Нана) казва, че теглото му е нормално, но на мен ми се струва слаб.

Тя замълчава за миг.

– Когато бяхме на гробището, Юсуф говореше за леля си, Бог да я прости. Тя живяла ли е тук? Да не казах нещо неуместно, сине, виждам как лицето ти помръкна.

Яман отговаря спокойно, но тежко.

– Тя беше леля на Юсуф… и моя съпруга.

Акча замира.

– Ах, мило мое дете… колко много си бил изпитван с раздяла и смърт. Бог да ти даде търпение и сили. Човек умира и става пръст…, но любовта му остава в сърцата на живите.

– Трябва да изляза по работа – казва Яман. – Ако имаш нужда от нещо, кажи на г-жа Адалет.

Акча го гледа след него.

– Горкото ми дете… огънят в сърцето ти още тлее.

Ферит вдига телефона и още по гласа отсреща разбира, че чакането е свършило. Резултатите от кръвните изследвания са готови. Той не губи нито минута, отива при Айше и почти веднага двамата отиват в болницата. Ферит е уверен, че този път истината е на негова страна. Готов е да докаже окончателно, че в парка е бил дрогиран и е станал жертва на добре замислена интрига.

В лабораторията напрежението нараства, когато лаборантката му подава резултатите. Ферит ги взема, погледът му пробягва по редовете… и увереността му започва да се пропуква, няма следа от приспивателно. Няма следа от каквато и да е упойваща субстанция. Само сухи медицински данни.

Айше го гледа, а погледът ѝ е студен и далечен. Разочарована тя му ударя плесница.

– На лъжата краката са къси, Ферит. Жалкото е, че твоите стигнаха чак до болницата.

Гласът ѝ е равен, без гняв, без емоция. Точно от това го заболява най-много, а не от шамара. Айше се обръща и си тръгва, без да чака обяснение.

Ферит остава сам, с листа в ръка и тишината около себе си, с тежестта на недоверието, което този път няма как да отмие с думи.

Камерата ни показва Корай, който скрит зад ъгъла наблюдава с доволна усмивка на уста.

Айше говори с гняв, който трудно удържа. Гласът ѝ трепери, очите ѝ блестят от обида.

– Представяш ли си… имаше наглостта да ми каже, че щяла съм да му се извиня, щом видя резултатите – казва Айше. – Завлече ме в лабораторията, сякаш беше напълно сигурен, че всичко ще бъде в негова полза. Каква безочливост само!

Неше я изненадана, искрено потресена.

– Не мога да повярвам… Ферит наистина ли се опита да те убеди, че някой го е дрогирал.

– Да – почти крещи Айше. – Само че планът му се провали. Резултатите бяха чисти, напълно чисти, а той… смути се. Засрами се, защото го хванах в лъжа. Това вече не е просто наглост, това е майсторство в измамата. Пълен манипулатор!

Неше свива устни и поклаща глава.

– Поне сам падна в собствения си капан. Разхожда се из парковете, прегръща някакви жени, а после ти разказва приказки за тайни нападения и упойващи вещества. Хайде де… дори Додо нямаше да му повярва.

Айше замлъква за миг. Погледът ѝ се замъглява.

– А аз за секунда… – тя спира, стиска устни. – Няма значение.

Неше я прегръща през раменете.

– Добре, че истината излезе наяве, Ферит не те заслужава. Да, боли, но може би Господ те е опазил от него.

Действието се пренася в дома на Султан, където Ферит и Волкан седят в хола и обсъждат случилото се.

Ферит прокарва пръсти по бузата си, която все още пари.

– Удари ме толкова силно, че очите ми се насълзиха – казва Ферит. – Дори не пожела да чуе какво имам да кажа, за нея всичко е приключило.

Волкан поклаща глава, неспособен да го проумее.

– Но как е възможно – пита. – Как така изследванията не показаха нищо.

– Започвам да разбирам. Това не беше случайно. Някой го е подготвил. Помисли – губя съзнание, събуждам се в прегръдките на жена, която виждам за първи път. Айше… минава точно тогава, и то в деня на нашата вечеря. Прекалено съвършено, нали.

Волкан замълчава и обмисля думите му.

– А после токсикологичният доклад излиза чист – казва накрая. – Няма нищо. Никакво доказателство. Ферит… това можеше да го направи само един човек.

Ферит кимва бавно.

– Точно така, онзи нищожен плъх от лабораторията, Корай. От самото начало беше замесен. Завиждаше ми за Айше, искаше да ме очерни. Само той е имал достъп, само той е могъл да подмени пробите или да манипулира резултатите.

Волкан въздъхва тежко.

– Добре си разплел случая, комисарю, но какво следва?

Ферит стисва челюсти.

– Няма да се откажа, докато не го докажа. Рано или късно истината ще излезе наяве, и когато това стане… Корай ще си плати за всичко.

Корай говори по телефона с Пелин, жената, която изигра своята роля в цялата интрига. Гласът му е хладен, самоуверен.

– Ферит е в по-лошо положение, отколкото ако наистина беше умрял – казва спокойно и самодоволно Корай. – Айше вече никога няма да му повярва. Никога! Ако знаех, че ще стане толкова лесно… щях да го планирам много по-рано.

От другата страна настъпва тишина. После Пелин отговаря със студен, безкомпромисен тон.

– Не знам кой си и какво точно имаш срещу него… но за мен това не е достатъчно. Не ми стига, че е унижен, няма да се задоволя с това.

– Слушай ме внимателно! – гласът на Корай се изостря. –Ферит вече е мъртъв – не физически, но отвътре. Съсипах репутацията му и доверието към него. Ако продължиш да се месиш, можеш да си навлечеш сериозни проблеми. Ако нещо се обърка, ти не ме познаваш, аз не те познавам. Ясно ли е?!

– Ясно! – отвръща Пелин.

Връзката прекъсва. Тя остава сама, а на устните ѝ се появява тънка, отровна усмивка. Прошепва, почти без звук:

– Това няма да ми стигне! Искам да го унищожа напълно!

Играта вече е навлязла в опасна фаза. Ще успее ли Ферит да докаже, че наистина е бил дрогиран? Докъде е готова да стигне Пелин в жаждата си за отмъщение и дали Корай няма да попадне в собствения си капан?

Отговорите са съвсем близо!

Източник: PoTv.bg