winless
Нана прави жест от сърце към Яман, но подаръкът ѝ отключва неочаквано напрежение. В същото време различните ѝ виждания с лелята на Яман за бъдещето на Юсуф изострят конфликта и поставят всички пред труден избор. Вижте какво ще се случи в епизод 679 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 18 декември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 679 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана поднася на Яман специален подарък – броеница, а когато тя се разпада в ръцете им, напрежението между двамата става още по-осезаемо, а Яман остава разкъсан между тежестта на миналото и чувствата, които започват да изпитва към Нана.
Междувременно Айше получава шокиращо известие от банката – кредитната ѝ карта е натрупала огромни задължения. Корай предлага да ги изплати, но Айше категорично отказва да приеме помощта му.
В имението напрежението расте. Акча все по-настойчиво се намесва във възпитанието на Юсуф. Нейният строг подход е в пълен разрез с начина, по който Нана иска момчето да расте, и това задълбочава конфликта между двете жени.
Ферит вече не издържа и се изправя срещу Корай. Между двамата избухва караница. Корай умело се представя за жертва, а Айше прогонва бившия си съпруг с тежки думи.
Въпреки всичко Ферит успява да открие Пелин и се доближава до разплитането на интригата. Ще успее ли най-сетне да докаже невинността си и да изчисти името си?
Леля Акча застава пред Юсуф в градината, държейки в ръката си стара кожена прашка.
– Вземи я – казва сериозно и го поглежда право в очите. – На този свят има хора без сърце. Един ден може да се изправиш срещу някого, който ще иска да нарани теб или близките ти. Трябва да си готов да ги защитиш.
Юсуф приема подаръка с усещане за гордост, примесено с тревога. Все още не разбира напълно тежестта на тези думи, но те се запечатват дълбоко в него.
Малко по-късно Нана вижда Юсуф с прашката в ръце. Любопитството ѝ бързо се превръща в тревога.
– Откъде имаш това?! – пита разтревожено.
– Прашка… Леля Акча ми я даде. Казва, че съм пораснал и трябва да защитавам семейството. Но аз не мога да хвърлям камъни по птиците. – отвръща Юсуф.
Нана кляка пред него и му казва нежно, но твърдо.
– Недей! Никога не наранявай живо същество. Хайде сега в кухнята. Млякото ти е готово.
Без да губи време, Нана вижда Акча в хола и се изправя пред нея.
– Защо сте му дали тази прашка? – гласът ѝ е овладян, но твърд.
Акча въздъхва, засегната от тона ѝ.
– Юсуф порасна – отвръща Акча хладно. – Отдавна не е дете за плюшени мечета. Трябва да израсне като мъж. На тази възраст трябва да се учи как да пази дома и семейството си.
Нана я поглежда право в очите.
– С цялото ми уважение към вас…, но Юсуф все още е дете – казва уверено. – Дете, което е преживяло повече, отколкото много възрастни. Той има нужда от спокойствие, от топлина, от сигурност. Не от още страхове. Не искам да чувства, че трябва да ни защитава. Това е наша задача. Ние трябва да го пазим. Не той нас.
– Ти си неговата бавачка, дъще! – припомня ѝ Акча. – Той е моя кръв, моят живот. Искам да порасне по най-добрия начин.
– Може да не е моя кръв – отвръща Нана решително, – но е и моят живот.
Отстрани Айнур наблюдава напрегнато и прошепва:
– Напрежението расте, госпожице Нана. Бурята се задава.
В следващата сцена Нана получава пакет. В същия момент вижда Яман и лицето ѝ се озарява.
– Дойде, купих ти нещо. Знам, че не обичаш такива неща, но, моля те, приеми го.
Тя му подава подаръка – красива черна броеница от камък. Яман я поглежда изненадан.
– Откъде е това?
– Ти ми подари цвете от родната ми земя – отвръща Нана. – И аз исках да ти благодаря.
– Нямаше нужда – отвръща Яман.
– Ти каза, че баща ти е имал такава. Време е и ти да имаш своя, затова я купих. Нали ти си главата на това семейство?
Думите ѝ го връщат назад. Яман си спомня разговора на терасата, спомена за баща си.
„Въпреки бедността ни носеше по нещо малко, само за да ни направи щастливи. После заставаше до прозореца и ни гледаше, въртейки броеницата си в тишина. Само тогава се усмихваше. Тогава се чувствах добре, сякаш всичко е наред. Когато пораснах, я взех и опитах да я използвам като него, но не можах.“
Нана продължава:
– От днес можеш да я използваш, а когато Юсуф се усмихва, очите ти също се усмихват. Аз приех твоя подарък, сега ти приеми моя. Защото ще бъдем заедно като тази броеница – ти ни държиш.
Яман я гледа мълчаливо.
– Хайде – добавя тя с усмивка. – Не бъди Ябан, приеми я!
Той не откъсва поглед от нея.
– Когато си ми ядосан, я използвай, ще се успокоиш.
Яман преглъща трудно. След това си спомня и думите на леля си: „Казваме амин на съдбата, но има и воля на човека. Бог дава разум, за да го използваме и да носим последствията.“
Яман стои срещу Нана с броеницата в ръка и я гледа мълчаливо. Тя усеща колебанието му и гласът ѝ леко трепва.
– Не ти ли хареса? Опитах се да избера най-хубавата за теб…
Нана му я подава отново, но Яман не успява да я вземе, защото броеницата се изплъзва от ръцете на Нана, пада на земята и се къса. Мънистата се разпръскват.
– Казах ти, че когато си нервен заради мен, да я използваш… а виж сега, броеницата вече се предаде – казва тя с тъжна усмивка.
– Недей да се натъжаваш, така е трябвало да стане – опитва се да я успокои Яман.
– Не… не винаги трябва да е така, ще видиш, ще я събера отново.
Той се навежда да помогне, но тя веднага го спира.
– Остави, аз ще го направя.
– Добре – съгласява се Яман.
Нана започва да събира мънистата и прошепва, повече на себе си:
– Как ще я събера отново… това е почти невъзможно.
В този момент се чува гласът на лелята.
– Хайде, сине, ела. Храната ще изстине.
Яман тръгва с леля си към кухнята, където жената е сложила масата за любимия си племенник.
– Благодаря, лельо. Сигурно си се уморила.
– Не, сине. За теб бих се уморила с радост, защото това означава, че съм намерила смисъла на живота. Хайде, започвай.
Яман забелязва, че в ръката му е останало едно мънисто от броеницата. Стиска го и в съзнанието му изплуват думите на Ферит:
„Имаш късмет. Животът ти поднася нещо ценно и ти казва – вземи го. Не го отхвърляй. Това не се случва всеки ден. Това е съдба!“
Яман затваря юмрука си около мънистото и си мисли: „А аз… не исках ли съдбата да е такава?“
Лелята го поглежда внимателно.
– Замислен ли си, сине, или не ти хареса храната?
– Не, лельо. Няма как да устоя на тази храна. Изглежда много вкусна.
– Добър апетит.
Яман пъхва мънистото в джоба си и започва да яде.
– Забравих айряна – казва лелята и му налива.
– Бог да благослови ръцете ти.
– Добър апетит.
По-късно Яман е в кабинета си. Мислите му отново се връщат при Нана.
„Приех твоя подарък, сега приеми ти моя, щее бъдем заедно като тази броеница – ти ни държиш.“ „Хайде, не бъди инат, приемя я.“ „Когато си ядосан на мен, я използвай и ще се успокоиш.“
Яман поглежда писмото на Сехер и мънистото от броеницата на Нана. Изглежда объркан… но вече не е безразличен.
На закуска Айше получава съобщение на телефона си. Тя го отваря и застива, вперила поглед в екрана на телефона. Известието от банката я шокира – има задължение по кредитната карта в размер на 150 хиляди лири. Сърцето ѝ започва да бие лудо, за миг дъхът ѝ секва.
– Какво има? – пита Корай, влизайки в кухнята с торба още топли хлебчета.
Айше се обръща към него, пребледняла, стискайки телефона като неопровержимо доказателство.
– Имам задължения… по картата. Сто и петдесет хиляди! – думите едва излизат от устата ѝ. Гласът ѝ трепери, а по тялото ѝ преминава студена вълна. Тя рязко отваря чантата си, вади портфейла и го претърсва отново и отново. – Няма я. Картата ми липсва. Някой я е взел!
– Боже… – прошепва Неше, която тъкмо влиза. – Как ще се справим с това? Не можеш ли да се обадиш в банката и да заявиш за кражба?
– Няма да ми повярват… Как ще го докажа? – Айше е на крачка да се разплаче.
– Спокойно – намесва се Корай, учудващо спокоен. – Първо ще намерим изход, после ще се паникьосваме.
– Но кой би могъл да го направи? И как? – пита се Айше на глас, объркана и изплашена.
В следващата сцена бившите съпрузи Корай и Айше стоят на улицата. Айше е с тъмни кръгове под очите, раменете ѝ са отпуснати, сякаш тежестта е станала непоносима за нея.
– Изглежда наистина зле – казва тя. – Блокираха картата, но дотук. За тях това е просто дълг, а за мен… шок и ужас… ще трябва да го изплатя.
Корай замълчава за миг, после отвръща сериозно:
– Знам, че не искаш да го чуеш… но имам спестявания, ще покрия всичко, ще се оправим. Ние сме семейство, Айше, дори и неофициално.
– Благодаря ти, Корай – отвръща тя. – Оценявам го, наистина, но няма да приема нито една лира от теб, не по този начин.
В този момент разговорът им е прекъснат рязко. Появява се Ферит. Очите му горят от ярост. Без предупреждение се хвърля към Корай и му нанася силен удар в лицето.
– Ти, подъл мръсник! Търся те от вчера! – крещи комисарят, готов за още един удар.
Айше реагира мигновено. Хваща Ферит за ръката и застава между тях.
– Пусни го! – крещи тя.
– Не! Той ми заложи капан, Айше! Всичко беше планирано – първо онази жена, после фалшивите кръвни изследвания… Иска да ме намразиш!
– Полудя ли?! – крещи Айше, очите ѝ пламтят от гняв и разочарование. – Спри с тези глупости и ни остави на мира! Мислех, че си просто лъжец, но ти си същото така и добър манипулатор! Измамник! Не искам повече да те познавам!
– Защо постоянно ме нападаш? – намесва се Корай с привидно спокойствие, сякаш той е жертвата.
– Млъкни! – изсъсква Ферит, готов отново да се хвърли към него. – Аз не съм като теб. Не кроя планове зад гърба на хората. Не крада чужди животи!
Айше поема дълбоко въздух, опитвайки се да овладее емоциите си.
– В резултатите дори няма името на Корай – казва тя хладно. – Анализите са направени от друг лекар. А сега си тръгвай, Ферит. Преди напълно да унищожиш и последното, което е останало от уважението ми към теб.
Ферит отстъпва крачка назад, дишайки тежко. Знае, че сега няма как да я убеди. Трябват му доказателства – ясни и неоспорими.
В следващата сцена се пренасяме в кабинета на Ферит в районното управление. Волкан влиза с мрачно изражение.
– Провери ли записите от камерите в болницата? – пита Ферит без поздрав.
– Да. Прегледах всяка секунда, но Корай не е там. Няма нито следа от него.
Ферит се отпуска назад в стола и затваря очи.
– Чудесно. Време е да се запиша в клуба на губещите. За първи път в живота си усещам, че съм загубил. Този паразит… наистина е планирал всичко до последния детайл.
– И какво правим сега?
– Единственият човек, който можеше да ми помогне, е онази жена от парка – казва Ферит. – А тя изчезна. Сякаш се изпари. Всичко е в моите ръце… и въпреки това вече съм изгубил всичко.
Ферит се разхожда из центъра на града, потънал в мислите си. Завива зад един ъгъл и изведнъж я вижда, позната фигура. Жената, която го упои в парка. Той вижда лицето ѝ за части от секундата, преди тя да се обърне и да побегне.
– Стой! – крещи Ферит и се втурва след нея.
Пелин изчезва между паркираните коли. В бързината от чантата ѝ пада бял плик. Ферит спира, навежда се и го вдига. Вътре намира снимка. Тя е на нея, заедно с още две жени, напълно непознати за него.
Челюстта му се стяга, в очите му проблясва решимост.
– Сега вече имам следа… – промърморва. – Бягай, където искаш. Но ако не те намеря, значи не се казвам Ферит Булут. Ще те извадя дори от най-дълбоката дупка.
Стиска плика в ръката си и продължава напред с бърза крачка. За първи път от дълго време в него се появява надежда.