Наследство – Епизод 681 (Ето какво ще видим)

Нана и Яман вземат Юсуф от училище и се прибират в имението. Лелята на Яман ги посреща още на входа. Очите ѝ първо търсят внука ѝ.

– Как мина първият ти ден, мой малък лъв? – пита тя.

Юсуф се изправя, сякаш иска да изглежда по-голям.

– Добре мина. Не се случи нищо от това, което ме тревожеше. Само че имам много домашни работи за утре. Трябва да науча зейбек за представлението. После да репетирам Хадживат и Карагьоз. И имам задача за състезание.

(Бележка на редактора: Зейбек е традиционен танц от Егейския регион, носещ духа на воините зейбеци. Той се танцува бавно и тържествено, с широки движения и паузи, в които тялото сякаш говори. Стъпките напомнят полета на хищна птица – разперени ръце, обикаляне, внезапно спиране. В зейбека има гордост, смелост и вътрешна дисциплина. Това не е танц за показ, а израз на характер и сила. В традицията той се превръща и в танц на ухажването – мъжът показва решимостта си, а жената отговаря на ритъма, когато приеме присъствието му.)

Нана се усмихва и леко докосва рамото му.

– Не се притеснявай, птиченце. Ще направим всичко.

Тя му подава ръка.

– Хайде, да се преоблечем и започваме веднага.

Юсуф тръгва с нея нагоре по стълбите. Яман ги проследява с поглед. Поглед, който остава зад тях, дори когато изчезват. Леля му го наблюдава, но не казва нищо.

На няколко крачки встрани Айнур е чула разговора.

– Дано не каже на г-н Яман какво ѝ казах преди малко, въобще не го обмисли – мисли си тя.

Акча се обръща към Яман.

– Как мина денят ти, сине? Добре ли си?

Яман се замисля за кратко. В съзнанието му изплува моментът, в който играе с Нана, смехът, който идва неочаквано.

– Добре беше. – отговаря той и тръгва към кабинета си.

В същото време Нана и Юсуф излизат в двора. Нана отново застава срещу Юсуф. Позиционира се така, че той да я вижда ясно.

– Гледай внимателно! Разтваряш ръцете, правиш крачка към мен, завърташ се, спираш, чакаш, и започваш отначало.

Юсуф опитва. Стъпките му се разпадат. Раменете му увисват.

– Не мога.

Нана не повишава тон. Просто се приближава.

– Няма да се отказваш. Ръцете. Крачката. Завъртането. Сега около мен. Бавно. Спокойно.

Юсуф пак греши. Гласът му се пропуква.

– Не става! Какво ще правим?

Нана го поглежда за миг, сякаш нещо ѝ е хрумнало в момента.

– Почакай тук! Идвам веднага!

Нана се отдалечава. Юсуф остава сам в средата на двора. Вдишва дълбоко, разтваря ръце и започва отново, този път без да спира.

Нана влиза в кабинета и вратата се затваря тихо зад нея, Яман вдига поглед. Между тях остава малко разстояние, но напрежението го изпълва изцяло. Той посяга към бюрото, сякаш иска да скрие броеницата, после спира. Оставя я на мястото ѝ, нарочно, така че тя да я види.

– Дойдох да те помоля за помощ със зейбека. Честно казано, не храня големи надежди, но все пак реших да опитам.

Погледът ѝ спира върху броеницата и мънистото до нея. Очите ѝ светват.

– О, намерил си го. Липсващото парче. Било е тук. Ще довърша броеницата.

Яман я гледа с интерес, с онази лека усмивка, която се появява само когато не се защитава.

– Хайде, не ме гледай така. Наистина имам нужда от помощта ти. Да вървим.

Той кимва без да каже нищо и излизат от кабинета заедно.

В двора слънцето ги посреща фронтално. Нана застава срещу Юсуф и започва да му показва стъпките. Яман остава настрани и наблюдава.

– Така ли е, чичо? Нана, правилно ли го правя?

Тя поглежда към Яман, сякаш търси потвърждение.

– Добре ли сме?

Яман се приближава.

– Гледай ме сега. Първо бавна обиколка като ефе, покажи силата си, увереността.

(Бележка на редактора: Ефе е водачът и най-уважаваният воин сред зейбеците. Той е човек на честта, смелостта и справедливостта, защитник на слабите и пазител на реда. В танца зейбек образът на ефето се изразява чрез бавна, уверена походка, високо вдигната глава и движения, които показват самоконтрол и вътрешна сила. Когато танцьорът „влиза като ефе“, той не бърза и не се доказва – присъствието му само по себе си носи тежест и уважение.)

Юсуф се опитва да повтори.

– Така ли, чичо.

– Трябва да усетиш музиката.

Яман затваря очи за миг. Тялото му се отпуска, движенията стават по-дълбоки, по-смислени. Нана го наблюдава, заслепена от светлината и от начина, по който той се слива с ритъма. Слънцето очертава силуета му.

Яман отваря очи и я поглежда. Обикаля около нея. Коленичи. Вдига ръце и крака в точния момент. Спира. Коленичи отново и я гледа. Поза, която задържа дъха.

Нана започва да се движи около него. Стъпките ѝ са по-леки, но погледът ѝ е прикован. Очите им се срещат. Времето се разтегля.

Яман отново я обикаля. Коленичи. Докосва земята, после гърдите си, челото си и накрая сочи нагоре към нея. Жест, който говори без думи – домът, сърцето и умът са отворени.

Камерата ни показва Айнур, която ги наблюдава, стиснала устни от яд.

– Ще ти покажа какво значи да танцуваш с г-н Яман. Ако не мога да привлека лелята на моя страна, ще се погрижа да изчезнеш от това имение. Заклевам се!

След танца Яман се приближава към Нана. Двамата спират един срещу друг. Погледите им се задържат – кратко, но достатъчно, за да изчезне всичко наоколо. В този миг ръкопляскането на Юсуф разкъсва тишината.

– Страхотни сте. И ти, чичо. Нали, Нана.

Юсуф сияе от възторг. Нана се обръща към Яман, все още под влиянието на ритъма.

– Ти си го знаел този танц?

Яман кимва леко.

– Чичо го е знаел.
– Сега вече разбираш зейбека, юначе.

Юсуф се изправя гордо и показва.

– Първо разтварям ръцете, после коленича, точно като теб.
– Много добре. Само че трябва да го правиш бавно. И лицето ти да е сериозно. Докато танцуваш, враговете ти трябва да усещат силата ти. А приятелите – спокойствието ти. Хайде, продължавай да репетираш.

Погледът му се спира за миг върху Нана. Тя отвръща с едва доловимо кимване.

– Имам работа!

Той си тръгва. Нана остава на място. Думите му отекват в нея. Погледът ѝ го следва, докато изчезне, а усещането е като внезапен, дълбок удар.

В кабинета Яман затваря вратата и посяга към писмото на Сехер. Чете бавно.

– Един ден ще срещнеш правилния човек. Ако не си сигурен, погледни я в очите. Ще видиш как се тревожи за теб, как мисли дали си добре. Гледай я така, както те слуша. Виж радостта, която свети в очите на Юсуф.

Мислите му се връщат в двора – в танца, в начина, по който Нана се движи около него, в погледа ѝ под слънцето.

Той продължава да чете.

– Трябва да разбереш, че ти я намери и тя намери теб. Каквото и да се случи, не се отказвай от нея.

Яман оставя писмото. Гласът на Вели изплува ясно в съзнанието му.

– От едната страна е обещанието ти. От другата – думите в това писмо. В кантара на живота ти кое тежи повече?

Той остава замислен. Везните още не са спрели да се люлеят.

Действието прескача. Юсуф седи до леля си развълнуван, с очи, които блестят от гордост. Говори бързо, думите му се преплитат, но радостта му е ясна.

– В училище след Карагьоз и Хадживат следва зейбек. Чичо ме научи. Направихме задачата за състезанието перфектно. Сам нямаше да се справя. Всичко е благодарение на Нана. Тя ми уши и костюма. Точно както трябва. С всичките части, за да се закрепят.

Нана седи наблизо до тях, леко смутена, но се усмихва топло.

– Лук не мога да режа, но това го мога – отбелязва Нана.

Акча я гледа с онзи поглед, в който има и строгост, и разбиране.

– Това означава да си полезна.

Нана се замисля за секунда.

– Полезна – повтаря тя.

Яман слуша отстрани, без да се намесва. Погледът му не се откъсва от Нана. Тя добавя с лека усмивка, сякаш се извинява предварително.

– Само че в кухнята не съм особено добра.

Яман чува и това. Не казва нищо. Акча говори бавно, без да бърза, сякаш подрежда мислите си.

– Няма успех без усилие, дъще. За всяка работа се иска труд.

Нана я поглежда леко объркана.

– Не съм сигурна, че разбирам напълно. Ако ми покажеш, ще се науча. Предполагам, че става дума за готвенето.

Възрастната жена се усмихва едва забележимо.

– Означава, че успехът важи за всичко. Нищо не идва даром. Без труд няма резултат. Щом не влагаш усилие в кухнята, значи просто не ти е на сърце.

Нана кимва бавно.

– Вярно е, не съм голям майстор в кухнята, но птиченцето го обичам много. И за него ще направя всичко.

Яман наблюдава сцената мълчаливо. Погледът му не се откъсва от нея.

Нана се засмива, прегръща силно Юсуф и притиска бузата си към косата му.

– Ти си най-сладкото нещо на света, живот мой!

Яман отново я поглежда. Този път погледът му остава по-дълго.

Юсуф се обръща към леля си Акча.

– И ти ще дойдеш, нали?

– Никога няма да закъснея за твоя ден, внуче.

Очите на момчето светват.

– Трябва да сме елегантни, като всички родители, които ще са там. Ще бъдем най-хубавото семейство.

В този миг погледите на Яман и Нана се срещат. Кратко. Ясно. Достатъчно. Айнур и Хала забелязват това.

Нана се навежда към Юсуф.

– Не се тревожи, скъпи.

Айнур се отправя към кухнята. Адалет вече е запретнала ръкави.

– Днес има много работа. Дай ми зеленчуците и месото.

Айнур стиска зъби.

– Понякога се чудя дали е възпитателка или истинска херцогиня. А ние работим като слуги. И г-н Яман я гледа по този начин.

Адалет не вдига поглед.

– Имаме много работа за вършене. Ще събера дрехите от кошовете и после ще проверя съдовете – казва Адалет.

– Какво ти става, султанке Адалет? – пита замислена Айнур.

Айнур си спомня погледите в двора. Начинът, по който Яман гледа Нана. Чувството в гърдите ѝ става непоносимо. Това вече не се търпи. Няма да позволя Нана да стане господарката на имението, но как да се отърва от нея. Нана няма да отиде на училищното тържество. Трябва да я спре.

Спомня си думите на Юсуф – за костюма, който Нана е направила, за задачата за състезанието, за първото място. Части от костюма, които се закрепват.

Айнур влиза в стаята на Юсуф. Взима костюма, готова да разкъсат плата, но спира за миг. После го пуска в коша с прането.

Спомня си, че след малко Адалет ще събере дрехите за пране..

– Адалет ще го изпере, при това на деветдесет градуса.

Усмивка се прокрадва по лицето ѝ.

– Ах, виж какво стана, няма костюм, няма и задача за състезанието. Ах, мила моя!

В парка Ферит тръгва след бившата си съпруга. Айше се отдалечава бързо след сблъсъка му с Пелин, без да се обръща, без да чува нищо друго освен собствените си мисли. Стъпките ѝ са резки, решителни. Ферит я настига почти тичешком.

– Айше, почакай.

Гласът му трепери, звучи не като на комисар, а като на мъж, който губи нещо важно.

– Наистина ли няма да кажеш нищо. Ти видя. Тя каза всичко. Аз съм невинен. Не съм ѝ причинил нищо лошо. Моля те… кажи нещо.

Айше спира, но само за миг, не се обръща. Раменете ѝ са изправени, но в гласа ѝ има болка, която се усеща.

– Може и да не си наранил това момиче, но това не означава, че си невинен.

Ферит застива, Дъхът му спира в гърдите.

– В моите очи ти все още си виновен – продължава Айше, вече по-рязко. – Заради теб животът на сестра ѝ се разпаднал. И знаеш ли кое е най-страшното, че дори не осъзнаваш какво си направил. Нямаш представа какви руйни си оставил след себе си.

Айше не изчаква отговор. Тръгва отново, още по-бързо. Този път Ферит не я спира. Остава сам. Стои неподвижно и гледа в празното пространство пред себе си, сякаш се опитва да сглоби истина, която досега му е убягвала.

– Но аз… не съм направил нищо лошо на Йешим. Разделихме се спокойно. Без скандали, като приятели. Това няма смисъл. Възможно ли е тя… да е излъгала сестра си, но защо, това не е в нейния характер.

Ферит се качва в автомобила си В погледа му се появява решимост, примесена с тревога.

– Трябва да говоря с нея. Да я погледна в очите. Да разбера какво всъщност е станало!

Действието се пренася в дома на Пелин. Тя влиза в стаята с купа гореща супа, от която се вдига пара. Миризмата на леща изпълва въздуха – същата, каквато сестра ѝ винаги е обичала. На дивана седи Йешим. Погледът ѝ е втренчен някъде отвъд прозореца, празен и неподвижен, сякаш тялото ѝ е тук, но духом не.

– Како… гладна ли си – пита Пелин, приближавайки се. – Направих супа от леща. Такава, каквато обичаш.

Йешим не реагира, дори не мига. Пелин въздъхва тежко. В този миг звънецът на вратата пронизва тишината.

Тя тръгва да отвори и застива, на прага стои Ферит.

– Как ни намери?! Махай се оттук – избухва тя и се опитва да затръшне вратата. Сблъсква се със съпротива. Комисарят я спира с рамото си и без покана влиза вътре.

Йешим се надига от дивана. Очите ѝ се разширяват от изненада.

– Вероятно е дошъл да види какво е направил, како – казва Пелин ледено.
– Стига, моля те – отвръща Ферит твърдо, но без агресия. – Дойдох да говоря с нея.
– Казах ти да си тръгваш. Как смееш да идваш тук след всичко. Какъв човек трябва да си, за да имаш наглостта…
– Стига, Пелин – прекъсва я Йешим. Гласът ѝ е тих, но решителен. – Остави ни сами.

Пелин се намръщва, но излиза. В стаята настава тежка тишина. Ферит гледа Йешим с тревога. Тя отвръща лице, неспособна да срещне погледа му.

– Днес говорих със сестра ти – започва той с пресипнал глас. – Каза ми, че съм те наранил. Но… Йешим, ние просто се разделихме… преди десет години, спокойно, без драми.

Приближава се, изгубен, сломен.

– Кажи ми какво направих. Какво съсипа живота ти. Моля те. Ако наистина съм те наранил… ако заради мен си стигнала дотук… никога няма да си го простя.

Спира срещу нея, в погледа му се чете молба и безпомощност.

– Пелин се е заклела да ме унищожи, заради теб, но аз дори не знам за какво. И знаеш ли… аз също страдам. Животът ми се разпадна. Ако искаш да ме боли – вече ме боли. Всеки ден. Моля те, Йешим… кажи нещо.

Йешим стои с гръб към него, неподвижна и мълчалива.

Ферит навежда глава. Разбира, че днес няма да получи отговор. Излиза. Вратата се затваря тихо след него.

Мълчанието тежи, докато Йешим най-сетне прошепва – повече към себе си, отколкото към сестра си:

– Какво си направила, Пелин?

Пелин застава зад нея, но гласа ѝ няма колебание, нито разкаяние.

– Отмъстих! Жената, която обича, го напусна1 сега знае как боли, също като теб.

Йешим бавно се свлича обратно на дивана и закрива лицето си с ръце.

– Ти… ти нищо не разбираш…

Гласът ѝ трепери. Сълзите се стичат по бузите ѝ, а Пелин стои неподвижно, в очите ѝ вече няма триумф, само празнота.

На следващата сутрин Айше подрежда документите на бюрото си. Денят тече спокойно, почти монотонно, когато вратата на полицейското управление се отваря и нарушава настаналата тишина. На прага стои Йешим. Лицето ѝ е бледо, погледът – уморен, но решителен. Тя влиза бавно, сякаш всяка крачка ѝ тежи, и спира срещу Айше.

– Вие ли сте комисар Айше?

Айше вдига глава, изненадана, и се изправя.

– Да. Как мога да ви помогна?
– Искам да поговорим! Насаме, ако е възможно!

Малко по-късно Айше, Йешим и Ферит седят около малка маса в кафето на управлението. Йешим говори спокойно, само погледа ѝ издава колко сложно е всичко.

– Ферит няма нищо общо с травмата, през която минах, той е невинен, това исках да кажа. Съжалявам за всичко, което се случи, за объркването, за болката, която ви причиних без причина.

Тя се надига, готова да си тръгне, но Айше я спира.

– Почакай, от какво се страхуваш, ние търсим истината. Ако не Ферит те е наранил, тогава кой.
–Ти беше жена, пълна с живот, мечти, енергия. Какво се случи с теб, Йешим. Как изчезна така внезапно от света? – пита Ферит.

Йешим не отговаря, обръща се и излиза, без да каже дума. Ферит тръгва след нея. Догонва я на паркинга, точно пред входа, хваща я леко за рамото.

– Не бягай! Длъжна си ми да кажеш истината! Десет години, Йешим. Десет години мълчание. И аз бях изгубен тогава, но ти… ти изчезна без следа.

Йешим най-сетне спира. Очите ѝ се пълнят със сълзи. Гледа го с болка, която сякаш идва от дъното на душата ѝ.

– Преди десет години, в деня, в който се разделихме… се прибирах. Бях разбита, в шок. И тогава той… появи се от нищото. Пресече ми пътя, нападна ме. Искаше да ме нарани, блъснах го, в паниката, инстинктивно.

Йешим преглъща трудно.

– Падна по склона… в канавката. Аз не отидох при него, не можех, страхът ме парализира. Той не мърдаше, лежеше неподвижен. Портфейлът му беше паднал, взех го. Видях личната карта, казваше се Сюлейман Ачикел.

Ферит слуша без да я прекъсва. Лицето му се променя с всяка дума.

– Исках да спасявам животи, Ферит, мечтаех да стана лекар, а станах… убийца.

Гласът ѝ трепери.

– Не можех да кажа на никого. Прибрах се и излъгах, казах на Пелин, че ти си причината да се чувствам така, и тя ми повярва. Всички ми повярваха!

Ферит пристъпва по-близо. Гласът му омеква.

– Успокой се, погледни ме, ти не си виновна, той те е нападнал, това е самозащита, ти си жертвата, и дори не знаеш дали е умрял, може да е оцелял. Каквото и да се е случило… аз съм до теб. Не си сама.

Йешим го гледа дълго, сякаш за първи път от десет години усеща облекчение.

– Има още нещо…

Гласът ѝ заглъхва, докато камерата бавно се отдалечава. Думите ѝ остават тайна за зрителите.

Ферит се връща в управелнието с нова решителност. Събира екипа без колебание.

– Търсим мъж на име Сюлейман Ачикел. Проверете архивите, медицинските регистри, адресните регистрации. Всичко. Трябва да го намерим. Веднага.

Волкан сяда пред компютъра и след минути вдига глава.

– Имам го, в системата е. Има криминално досие. Преди шест години е осъден за изнасилване. Получил е абсурдно лека присъда. Излязъл е и после пак е изчезнал.

По лицето на Ферит минава гняв и отвращение.

– Значи е жив, и още ходи на свобода. Наранил е и друга жена. Той няма да спре, докато някой не го спре.

Айше гледа партньора си с нарастващо безпокойство.

– Кой е той.

Ферит се обръща към нея. Гласът му е твърд, но овладян.

– Същият човек, който е нападнал Йешим преди десет години. В нощта, когато се разделихме. Тя го е отблъснала, мислейки, че е мъртъв. Това е съсипало живота ѝ. Живяла е с вина, убедена, че го е убила. А аз… аз съм бил само удобно оправдание. Никога причината.

Айше свежда поглед. По лицето ѝ преминава сянка на срам и разкаяние. Осъзнава колко лесно е повярвала на чужда версия, колко несправедлива е била към него. Мълчи…. После пристъпва бавно към Ферит. Погледите им се срещат.

В очите ѝ има вина. Ще намери ли сили да се извини. Готова ли е да признае, че е сбъркала.

Източник: PoTv.bg