Наследство – Епизод 686 (Ето какво ще видим)

Действието прескача Яман е сам в кабинета си. В ръката му е броеницата, която върти бавно, почти несъзнателно. Пръстите му я познават, сякаш винаги е била част от него. Спомня си, моментът, в който Нана му я подава. Той отказва, а тя го поглежда с поглед, който не допуска възражение. „Ти си главата на това семейство, време е да я носиш!“

В същото време в стаята си Нана се опитва да заспи. Образът на брат ѝ изплува ясно, болезнено близо, сякаш стои точно пред нея.

– Ако беше до мен, не бих искала нищо друго, само да ме гледаш така, нищо повече! – казва със сълзи на очи Нана.

След което заспива, а сънят ѝ се разпада на ужасни, несвързани картини. Пари, разхвърляни навсякъде, банкноти, напоени с кръв, ръцете ѝ треперят.

– Кръв…, кръв…

Гласовете се наслагват един върху друг.

– Имаш пари, но не го знаеше, наследството на брат ти Азис ще те направи богата! Трябвало е да го разбереш по-рано, адвокатът, водил процедурата, е бил убит, вероятно са искали достъп до наследството, затова е било блокирано.

Нана гледа банкнотите, те лепнат по пръстите ѝ.

– По тях има кръв! – ужасена е Нана.

От сенките излиза Идрис, усмивката му е жестока, а очите – празни.

– Разбира се, че има, кръвта на хората, които убих!

Нана отстъпва, ужасът я парализира.

– Това си ти, не може да си ти, ти си мъртъв!

Идрис се приближава.

– Мислиш ли, че беше лесно да ти оставя тези пари, знаеш ли колко хора убих за тях, сложих печата си с кръв върху всяка банкнота, няма да ти ги оставя, и ти ще умреш, като всички останали!
– Не, не, Идрис, ти си мъртъв, не го прави!

Идрис крещи, думите му режат като нож.

– Ще умреш!

Нана плаче насън. Събужда се рязко. Сърцето ѝ бие като лудо, дишането ѝ е накъсано. В съзнанието ѝ изплуват думите на Яман, ясни и стабилни като котва. „Дадох обещание на брат ти, ти си ми поверена, няма да позволя заради грешка да си навредиш, какво ще направиш с тези пари?“

Нана излиза от стаята си, иска да говори с Яман, тръгва по коридора, но спира. В главата ѝ отекват думите на лелята. „Виждам как го гледаш, не го прави, дете мое, това не може да стане!“

В този момент Яман се изправя срещу нея.

– Нещо случило ли се е? – пита той.

Нана се стяга, скрива всичко зад равния си тон на гласа.

– Не, скучно ми е, обикалям, или и това ми е забранено? – сопва му се тя като прави крачка назад. – По-добре да се прибера в стаята си.

Обръща се и си тръгва. Думите, които иска да каже, остават в нея, натрупани, неизречени. Има нужда да говори с него, но не може.

Действието прескача на сутринта. В кухнята Айнур си тананика, докато сервира на лелята на Яман. Движенията ѝ са леки, почти безгрижни.

– Дъще, весела си, добри новини ли получи? – интересува се Акча.
– Да, от родния ми край, но съм и тъжна, заради Юсуф, толкова се привърза към бавачката, ако си тръгне, как ще свикне?

Лелята се сепва.

– Откъде дойде това?
– Тя нищо не казва, но видях самолетния билет, както и да е, да ѝ е на късмет – отвръща доволна Айнур.

Лелята замръзва. Спомените се подреждат един след друг. Думите, които е казала на Нана в кухнята. „Ти имаш други навици, не си въобразявай, ти си само бавачка, не можеш да имаш други мечти за моя племенник!“….. „Виждам как го гледаш, не го прави, дете, това е невъзможно!“

Сърцето ѝ се свива.

– Ох, нараних гордостта ти, мое момиче – говори си Акча.

Айнур я поглежда въпросително.

– Казахте ли нещо?
– Не, нищо важно, благодаря! Бог да благослови ръцете ти – отговаря Акча.

Лелята остава замислена. Мислите ѝ са при Нана. Айнур се усмихва леко.

– Да ти е сладко!

В салона Яман съобщава на Нана новината свързана с наследството ѝ спокойно, почти делово. Преводът ще бъде извършен още днес, а думите му увисват във въздуха.

– Толкова бързо ли? – пита тя, изненадана, сякаш все още не е сигурна дали изобщо иска тези пари.

Яман говори спокойно, почти служебно, сякаш иска да държи емоциите на разстояние. Обяснява, че за да мине наследството по сметката ѝ, са нужни подписи с мокро мастило. Това трябва да стане пред нотариус и затова ще отидат в кантората на адвоката.

Тя приема без колебание.

– Добре, ще отида и ще го уредя сама!

Яман я поглежда остро, като човек, който вече е чувал това твърде много пъти.

– Сама няма да стане, закуси и тръгваме заедно.
– Не искам закуска! – отговаря студено. – Да тръгваме веднага, искам това да приключи възможно най-бързо. Колкото по-бързо свърши, толкова по-добре.

Яман я оглежда от глава до пети, след което казва с онази смес от грижа и раздразнение, която вече ѝ е позната. Напомня ѝ как следи времето в Берлин, а не забелязва студа в Истанбул. Навън е студено, трябва да си сложи нещо, иначе ще настине.

– Няма да настина! Добре съм така! – отвръща Нана.

Яман въздъхва, на път е да избухне.

– Казах ти да облечеш нещо. Не можеш да се грижиш за себе си, а аз ти поверявам да се грижиш и за дете, а ти казваш, че можеш да се справиш с всичко.
– Да, мога! Преди теб не съществувах ли? До тази възраст ти ли беше с мен? Дойдох тук сама! – отвръща Нана.
– И аз се чудя как си стигнала до тук сама. Истинско чудо, но понякога такива неща се случват.
– Мога да се грижа за себе си! Не ми трябва никой! – отвръща обидено Нана.

Яман и Нана вече са в колата. Яман се опитва да говори с нея, казва ѝ, че днес ще получи наследството, че трябва да реши какво ще прави с него. Пита я дали има план, дали е мислила. Настоява за отговор, но тя не реагира.

Яман натиска рязко спирачката. Нана се сепва.

– Какво стана? Пристигнахме ли?

Яман я поглежда подозрително и забелязва слушалките на ушите ѝ.

– Сложила си слушалки ли?

Нана отвръща, че предпочита да слуша музика, вместо да бъде мъмрена. Добавя с горчивина, че щастието ѝ и без това е кратко.

Яман не пропуска да я ужили. Подхвърля, че може би трябва да си сложи нещо и на устата, за да не говори.

В имението Акча е не намира покой. Страхува се, че е наранила гордостта на Нана, че тя ще си тръгне. Чуди се дали внукът ѝ няма да тъгува, заради нея. Акча се опитва да намери бавачката, за да говори с нея. Дженгер ѝ казва, че е излязла по-рано и не знае къде е, съветва я да ѝ се обади. Акча набира номера на Нана.

Нана вижда обаждането и сърцето ѝ се свива. Сигурна е, че Акча е разбрала, че е навън с Яман и отново ще ѝ се ядоса.

Акча се пита къде е момичето и решава да се обади на Яман.

Яман веднага вдига. Нана разбирайки, че Яман говори с леля си, започва да маха с ръце и да му прави жестове, че не иска да говори с леля му.

Яман отговаря на Акча, че в момента има работа и са навън заедно с бавачката. Акча отвръща, че ще говорят, когато се върнат. Уверява го, че няма проблем, че просто е искала да поговори с Нана.

Разговорът свършва. Яман веднага се обръща към Нана, раздразнен от жестовете ѝ. Пита я какво прави и дали не е полудяла.

Нана отговаря спокойно, че просто е искала да му напомни да предаде поздрави на леля Акча.

А в същото време си мисли, че когато се върне в имението, Акча ще я разпитва и отново ще ѝ говори, че не се учи от грешките си.

Малко по-късно телефонът вибрира в тишината на колата. Яман вдига, без да откъсва поглед от пътя.

– Господин Яман… здравейте… идвате, нали.
– След малко. Почти пристигаме.
– Добре. Чакам.
– Няма проблем, нали?
– Няма. Парите се върнаха, минаха по своя път и накрая стигнаха при истинския си собственик.

Думите отекват в главата на Нана и се разпадат на картини. Тя си припомня кошмар, който сънува вечерта. Парите изцапани с кръв, Идрис, който стой пред нея… Нана се сепва. Реалността я обгръща рязко. Тя отваря прозореца на колата, вятърът реже лицето ѝ.

– Какво става? Защо отваряш? Затвори! Полудя ли!
– Забранено ли е и да дишам. Войник ли съм, само заповеди раздаваш, казах, че ще отида сама.
– Да, сякаш всичко правиш сама!
– Стига! Спираш и се прибираш! Аз ще се справя с всичко – отвръща ядосана Нана.

Яман я гледа, без да я разбира. В този момент светофарът светва в червено. В същия миг Нана рязко отваря вратата и изкача на пътя. Яман реагира мигновено, излиза след нея, гласът му разкъсва шума на улицата.

– Какво правиш? Веднага се качвай в колата!
– Нищо не разбираш! – обръща се ядосана Нана. –Тези пари са проклятие за мен. Кошмар, който не ме оставя да спя.

Яман застива за миг, после приближава.

– Какъв кошмар, за какво говориш?

– Не искам това наследство. Колко хора са умрели, за да го получи Идрис, тези пари са мръсни, по тях има кръв.

Яман върви към нея бавно, сякаш се страхува да не я изплаши. Слага ръце на раменете ѝ, погледът му е твърд, а гласът, нисък.

– Не! Тези пари не са на Идрис. Оставил ги е брат ти, за да защити сестра си, това не е проклятие, а знак на обич. Наследство, което трябва да те подкрепи, не да те тежи.

Нана се опитва да възрази.

– Но…
– Чуй ме! – прекъсва я Яман. – Ти не си човек, който бяга, винаги се бориш. Винаги! Затова сега трябва да защитиш това, което ти принадлежи. Дори някой да хвърля сянка върху тези пари, от теб зависи дали сянката ще остане. Разбираш ли ме? И престани да плачеш! Непоносима си така!

Нана мълчи, след секунда кимва леко. Яман забелязва как тялото ѝ трепери. Излязла е само по тънък пуловер. Без да каже и дума сваля палтото си и я загръща с него.

Двамата тръгват обратно към кръстовището. Мястото е същото, но колата, я няма.

Яман оглежда улицата, челюстта му се стяга.

– По дяволите, оставих ключовете вътре. Откраднали са я!

– Какво? Къде ти беше умът? Как можа да си толкова невнимателен?

Яман се обръща рязко.

– Къде ми беше умът ли? Това го казва човекът, който изскочи по средата на кръстовището, и едва не го блъснаха. Ако беше казала какво те мъчи, нямаше да сме тук.
– Значи пак аз съм виновна?! – ядосва се Нана.

– От два дни те питам какво ти е. Държиш се странно, криеш неща. Дори не каза, че си тръгваш. Заминавай където искаш, но кажи. Да подготвя Юсуф. Защо го криеш?

– За какво заминаване говориш? – пита учудена Нана.

– Видях билета, мислеше, че няма да забележа? – отговаря Яман.

Тя го гледа невярващо.

– Помислил си, че билетът е мой?!

Яман се смущава.

– А не е ли?

– Купих го за Пънар. Помислил си, че си тръгвам. Обещах, че ще остана. Как можеш да мислиш, че ще ви оставя. Не искам да живея без вас двамата!

Гласът ѝ трепери, очите ѝ се пълнят със сълзи.

Яман я гледа, сякаш думите ѝ рушат нещо тежко вътре в него. Подозрението и гневът се разпадат без звук. За миг не намира какво да каже. Признанието ѝ го удря право в сърцето.

Айше влиза в кабинета на Ферит с чаша чай в ръка. Поставя я върху бюрото спокойно, почти небрежно. Той едва я поглежда. Лицето му е напрегнато, гневът още стои там, недоизказан. Ясно е, Айше е прекрачила границата, която той сам поставя, и се е включила в акцията въпреки забраната му. Влязла е в офиса на лихваря, когато всичко е висяло на косъм.

– Стига си се цупил – казва тя, сякаш между другото – бяха на крачка да разберат, че си полицай, трябваше да вляза.

Ферит вдига поглед, в който проблясва ярост.

– Добре, разбирам, но можеш ли да ми обясниш какво беше това, цялото това заиграване, как можа да се държиш така пред онзи психопат, пое прекалено голям риск, комисар Айше.

Тя не отстъпва, гласът ѝ е хладен, уверен, без и следа от колебание.

– Ако си позволи и най-малкото подозрително движение, ще съжалява, че е роден, ние сме полицаи, рискът е част от работа ни, а когато гледам Кирпи и брат му, не мога да стоя със скръстени ръце

В този момент на телефона си Айше получава съобщение. Тя поглежда екрана, Ферит също, и двамата разбират веднага.

– Шереф – казва Айше – кани ме на закуска…

Лицето на Ферит се втвърдява, в погледа му се смесват ревност и тревога. Той не казва нищо, но мълчанието му говори достатъчно. Камерата остава върху него – неподвижен, напрегнат, с усещането, че тази игра става все по-опасна, не само за разследването, но и за тях самите.

По време на закуската с лихваря Айше допуска фатална грешка. В един миг невнимание се издава и маската ѝ пада, Шереф вижда слушалката в ухото ѝ. Истината изплува рязко, няма време за отстъпление. Шереф реагира мигновено, чупи слушалката, чрез която тя е в постоянна връзка с Ферит, и преди някой да успее да се намеси, я обезврежда грубо. Хваща я здраво и я извежда през задния изход на офиса си. Всичко става прекалено бързо. Няма свидетели, няма шанс Ферит да ѝ се притече на помощ.

Източник: PoTv.bg