Наследство – Епизод 689 (Ето какво ще видим)

Нана се обажда на Пънар и ѝ споделя, че вече е взела решение какво да направи с наследството, ще направи фондация на името на брат ѝ. Тя е решила да даде парите на деца без родители. Реакцията на Пънар е искрена и развълнувана. Тя вижда в това решение естествено продължение на характера на Нана и не крие възхищението си.

Разговорът обаче не спира дотук. Нана поднася още една новина – този път лична и неочаквана. Тя е уредила Пънар да замине за Берлин. Пънар е напълно изненадана, дори засрамена от жеста, и трудно намира думи, за да изрази благодарността си.

Нана омаловажава признателността и признава, че би искала да направи още повече. Развълнувана Пънар споделя, че вече е в Истанбул, и предлага да се видят. Нана приема без колебание и обещава скоро да излезе, за да се срещнат.

Нана тръгва да излиза за срещата си с Пънар, но се сеща, че не забравила нещо важно, да каже на Яман, че излиза. В този момент вижда кафето в ръцете на Айнур и разбира, че същото за Яман. Преди да успее Айнур да реагира, Нана посяга и поема подноса, решена сама да го занесе. Айнур я гледа с изненада и леко възмущение, опитва се да я спре, но Нана само се усмихва и продължава.

Тя почуква кратко и влиза. Нана оставя кафето пред Яман, а гласът ѝ звучи игриво.

– Кафето ти!

Яман повдига поглед, изненадан от присъствието ѝ, и се намръщва повече от навик, отколкото от раздразнение.

– Защо ти го донесе, няма ли други хора в имението?

Нана не се смущава. Приближава се още малко и вади от джоба си няколко локума завити в салфетка. Поставя го до чашата.

– Исках аз да ти го донеса, за да ти кажа благодаря. На Юсуф много му харесват и винаги ги нося със себе си. Това е малък подарък за теб.

Яман я гледа мълчаливо, погледът му се задържа върху ръката ѝ, после върху локума. Нана се усмихва и прави крачка назад.

– Да ти е сладко, и дори да правиш такава физиономия, за мен днес си страхотен.

Тя си спомня причината защо е дошла при него и добавя спокойно, че след малко ще излезе, че ще се срещне с Пънар, но ще се върне преди Юсуф да излезе от училище. Яман само кимва, но тонът му омеква.

– Внимавай!

Нана уверено му отвръща, че всичко ще е наред. Той ѝ казва да уведоми шофьора, за да я закара и върне, и я отпраща с думите, че има работа. Когато остава сам, Яман посяга към сладкото, усмивката му е почти незабележима, но достатъчна – денят му вече има друг вкус.

Нана е отвлечена

Колата, в която пътува Нана, спира рязко. В същия миг друг автомобил се врязва отзад. Звукът от удара е глух и тежък. Тялото на Нана се накланя напред, после се връща назад. Шофьорът Бюлент веднага поглежда в огледалото и стиска волана.

– Какво става?

Двамата мъже слизат на пътя, между клаксоните и погледите на шофьорите. Булент не крие раздразнението си и с твърд глас настоява, че при червен светофар няма как да се оправдае подобен удар. Другият мъж отвръща, че спирането е било внезапно и че вината не е негова. Нана стои настрани и наблюдава спора, съсредоточена и напрегната.

Бюлент посочва с ръка смачканата задна част на колата и настоява, че щетата е очевидна, че светофара е червен и всичко е ясно. Отсреща му отвръщат, че законът ще реши и че полицията трябва да бъде извикана. Това още повече изкарва Бюлент от равновесие. Той настоява да се разберат помежду си, без полицай и протоколи, без усложнения.

В този момент между колите се появява мъж с грубо лице и неспокоен поглед. Той се приближава до Нана и с припрян глас я моли за помощ. Обяснява, че съпругата му ражда в колата, че са блокирани в задръстването и че не знае какво да направи. Нана се обърква за миг и пита как може да помогне тя. Мъжът я умолява да тръгне с него, да остане до жената, докато той извика линейка. След кратко колебание Нана се съгласява и казва на Бюлент, че ще се върне скоро. Той, все още ядосан и не е достатъчно бдителен, повтаря на другия шофьор да не намесва полицията и да се разберат.

Докато вървят, Нана пита от колко време са започнали родилните болки. Мъжът отговаря, че от известно време и че именно заради това не са обръщали внимание на задръстването. В гласа му има напрежение, но и нещо неясно. Нана уверено казва, че изглежда като нормално раждане.

Те спират до кола, паркирана встрани. Улицата е тиха, няма задръстване. Нана се оглежда и започва да се притеснява.

– Каза, че сте попаднали в задръстване, защо ме доведе тук?

Отговор няма. В следващия миг зад нея се появява друг мъж. Ръката му се вдига и ударът я застига в тила. Светът пред очите на Нана се разпада. Тялото ѝ се свлича на асфалта.

Яман разбира, че Нана е отвлечена

В същото време Бюлент се чуди, къде може да е отишла бавачката. Той опитва да се свърже с Нана, но никой не вдига. Той тръгва да я търси, като продължава да се опитва да се свърже с нея. След няколко метра, чува звънене и вижда телефона на Нана да лежи встрани от пътя.

Бюлент веднага се обажна на Яман.

– Г-н Яман… мисля, че се случи нещо много лошо. Бавачката изчезна!

В кабинета си Яман се изправя рязко.

– Какво означава това? Как можахте да я оставите да тръгне сама?

Бюлент разказва на Яман какво се е случило.

– Къде си? Изпрати ми местоположението си, веднага!
– Изпращам го веднага, господине!

Миг по-късно Яман набира Ферит.

– Ферит, детегледачката изчезна. Бях я изпратил с шофьора. Станал е пътен инцидент, спрели са и са слезли от от колата, след това тя изчезва, мисля, че е отвлечена!

Ферит слуша, без да го прекъсва.

– Чакай, може и да не е отвлечена. Знаеш ли къде е видяна за последно? – пита Ферит.
– Изпращам ти местоположението веднага.
– Изпрати ми го, ще се заема веднага – отвръща уверено Ферит.
– Уведоми ме при най-малката следа. Трябва да разбера кой го е направил!
– Не се тревожи, братко, ще направя всичко възможно, ще те държа в течение.

Недим се досеща, кой може да е отвлякъл Нана

Яман набира Недим и още щом чува гласа му, говори рязко.

– Бавачката е отвлечена. Явно е някой от враговете ни. Кой е той? Разследвай! И то веднага!

Недим не задава въпроси.

– Добре. Веднага пращам хората да проверят.

– Не губи време, побързай!

Разговорът приключва, Недим се замисля.

– Да не би да е Идрис…

Настъпва кратка пауза. Недим се колебае за миг.

– Наистина ли е така?

В същото време колата, в която е Нана спира рязко. Тя отваря очи, замаяна, и инстинктивно посяга към вратата. Една ръка я спира грубо.

– Къде си тръгнала? – пита мъжа до нея като насочва пистолета си в главата ѝ.– Пусни ме. Помощ. Казах да ме пуснеш – гласът ѝ е дрезгав, но пълен с ярост.– Не мърдай, жено! – заплашва я той.

Нана се обръща към мъжа до нея и шофьора, погледът ѝ блуждае между непознатите лица.

– Кои сте вие? Какво искате от мен? Пуснете ме, мръсници!

Мъжът се навежда към нея, гласът му е нисък и заплашителен.

– Погледни ме! Аз не съм като мъжете, които познаваш. Ако не искаш да ти разпръсна мозъка по стъклото, не ме нервирай!

В този момент телефонът на мъжа звъни, той отговаря.

– Братко Ахмет, получихме пакета и го водим. Пътят е чист.

Отсреща отговорът идва без емоция. Камерата ни показва Казим, който говори с мъжа, а до него седи Идрис.

– Добре, и ние тръгваме – казва Казим.

След като приключва разговора съобщава на шефа си.

– Братко, взели са момичето и идват, вече са на път. Няма никакви проблем!

Идрис слуша и се усмихва едва забележимо.

– Добре, нека дойдат! Денят е днес!

Мислите му се насочват към Нана и думите му звучат почти като изповед.

– Сестричке, как може да забравиш за мен и да живееш спокойно. Върнах се за теб. Адът не ме прие. Отсега нататък ще бъда твоят демон!.

В този момент телефонът на Идрис звъни, на дисплея се изписва името на Недим. Идрис го поглежда и оставя встрани.

– После, Недим. Сега съм зает. Имам работа. Първо убийството. Всичко по реда си – казва доволен Идрис.

Ферит се обажда на Яман и му казва, че отвличането е планирано, а камерите са умишлено избегнати. Мъжът, който е примамил Нана, е стар и безскрупулен престъпник. Миналото му и връзката с района Гюлтепе очертават първия реален път към похитителя и превръщат случая в надпревара с времето.

Яман приема новината без колебание и въпреки предупрежденията на Ферит решава да действа сам. За него откриването на Нана не е операция, а лична мисия.

В управлението Ферит продължава ръководи операцията по издирването – разпитът на братa на похитителя не дава резултат, затова полицията го следи, очаквайки контакт, който да ги отведе до Нана.

Между служебните разговори се разкрива и човешката страна на Ферит – той е помогнал на семейството на Кирпи, воден от убеждението, че смисълът е в подкрепата на най-близките.

В същото време Яман пристига в автомивката, за да потърси брата на похитителя на Нана.

– Ти ли си Фарук? – пита побеснял Яман.

Мъжът поклаща глава бързо, почти рефлекторно, и с треперещ жест посочва встрани.

– Не… той е там.

Яман пристъпва напред. Погледът му се втвърдява, гласът му става нисък и опасно спокоен. В неговия тон няма място за преговори. Уплашен мъжът казва, къде може да е брат му.

Кадърът се сменя. Яман вече е навън. Вади телефона си, говори кратко и ясно, без излишни обяснения. Решението е взето.

– Ферит, имам адрес на склад. Тръгвам натам веднага. Изпращам ти локацията, за да си наясно.

Той приключва разговора, погледът му се насочва напред. Колата потегля рязко, а в очите му има само една цел да намери и спаси Нана.

В склада Нана прави опит да избяга от похитителите си, но тя я упояват и връзват.

В същото време Идрис нарежда на Казим да спре по-далече от склада. Казим поглежда въпросително към Идрис.

– Братко, защо спираме толкова далече?

Идрис не отговаря веднага.

– Когато веднъж си умрял, внимаваш да не умреш втори път, Казимчо. Хайде, сложи това, преди да влезем.

Той му подава маска.

– Мъжете не бива да ни разпознаят – обяснява Идрис. – Никой не трябва да знае, че сме живи. Последният човек, който трябва да го разбере, е Нана. И тя ще отнесе това в гроба си. Хайде.

Двамата влизат в склада, а Кундуз ги гледа с недоумение, когато ги вижда с маски.

– Какви са тези неща, братко? Маски и глупости…

Идрис се приближава заплашително, гласът му е леден.

– Знаеш ли какво е маска? Покривало, за да не гледат очи ти благородното ми лице, което ще избие теб и семейството ти, ако продължиш с тъпите си въпроси. Не ти се вижда лицето ми, нали? Казват, че прекаленото любопитство убива човека рано. Не питай много, за да живееш дълго. Идиот.

Казим добавя спокойно, почти без емоция.

– Изчакай да си свършим работата. После ще заровиш тялото.

Идрис влиза в помещението, в което е Нана, тя е вързана и в безсъзнание. Той пристъпва към нея бавно, насладата личи във всяка негова стъпка.

– Ето че пак се срещаме, малка сестричке. Искаше ми се да не спиш, а да видиш ангела си на смъртта. Върнах се за теб. Ти съсипа живота ми. Ти ме уби. Сега е мой ред. Предай поздрави на Азиз!

Идрис насочва пистолета в главата на Нана, но в този миг отвън се чува глас, който разтърсва склада.

– Къде е тя? Кажи ми, къде е!

Глас, който не оставя място за съмнение. Яман е тук. Идрис замръзва. Очите му се пълнят с ужас. Лицето на Идрис пребледнява, споменът за удара, за онзи момент, в който колата почти го беше убила, го парализира. Пръстите му се разтварят, оръжието пада на пода с метален звън. Страхът го сграбчва изцяло.

Навън хаосът е пълен. Крясъци, псувни, паника. Кундуз изскача напред, опитва се да спре непознатия.

– Спри! Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? Кой си ти?

Яман пристъпва напред, погледът му е смъртоносен.

– Казвам се Яман Къръмлъ!

Вътре в помещението Идрис започва да трепери, гласът му се къса.

– Това е той… той е, Казим! Той е!

Казим се оглежда панически.

– От къде се взе този? Какво ще правим, братко?

Идрис се отдръпва, паниката го завладява напълно. Казим го хваща за рамото.

– Добре ли си, братко?

Идрис диша тежко, погледът му е изгубен.

– Ангелът ми на смъртта дойде, Казим. Махни ме оттук. Веднага!

Казим се обръща рязко.

– Да бягаме отзад, братко. Сега!

Двамата в паника напускат помещението, а в този момент Нана идва в съзнание и чува гласа на Яман – глас, пълен с убийствена ярост. Закани, които не звучат като думи, а като обещание. Сърцето ѝ се свива. Тя вика името му, отчаяно, със страх, че може да го загуби.

Изстрели прорязват въздуха. Два. Остри, глухи, окончателни. Нана замръзва. В главата ѝ нахлува една-единствена мисъл – ами ако нещо му се е случило? Сълзите се стичат неудържимо, молитвите се блъскат една в друга. Вратата се отваря рязко. Един от похитителите влиза вътре, но рухва ранен. А след него… влиза Яман.

Жив, стои срещу нея, погледите им се среща и времето спира. Нана не вярва на очите си. Повтаря го отново и отново, сякаш ако спре да го казва, той ще изчезне. Яман я развързва, вдига я внимателно, оглеждая с поглед дали е добре. Тя се вкопчва в него, плаче, шепне думи на родния си език – думи за страх, за загуба, за това как не би могла да живее, ако нещо му се случи.

Малко по-късно, все още трепереща, тя се опитва да събере мислите си. Опитва се да си спомни дали е чула нещо важно което може да помогне. Нана поклаща глава, още разтреперана.

– Не… нищо не чух. Не знам нищо. Знам, че звучи глупаво… но за миг ме побиха тръпки, сякаш видях Идрис.

Яман въздъхва, погледът му се смекчава.

– Този кошмар вече свърши. Хайде. Да си ходим у дома. Хайде.

В същото време Идрис и Казим му се прибират, задъхани, убедени, че са се измъкнали, без никой да разбере, че са живи. Но спокойствието им трае кратко. Недим ги заварва неподготвени. Гневът му е необуздан и опира пистолета си в гърлото на Идрис. Недим не може да скрие, чувствата си, които изпитва към Нана и Идрис бързо разбира истината, като му се усмихва подигравателно.

Недим поставя ясни граници – Нана не трябва никога повече да бъде докосната. Нито заради наркотици, нито заради власт. Заплахата му е по-страшна от смъртта. Когато си тръгва, въздухът остава наситен с напрежение. А Идрис вече знае – Недим е влюбен. И това го забавлява.

В имението всички са на крака, притеснени, а когато Нана пристъпва в къщата, краката ѝ омекват. Яман я поддържа, но тя се отдръпва – твърде горда, твърде объркана.

Нана е посрещната с топлина и грижи. Изпращат я да си почине. В стаята си, сама, тишината я връхлита. Изстрелите отекват отново в главата ѝ. Страхът да не загуби Яман я задушава. Ръката ѝ се плъзга към гърдите. Сърцето ѝ бие лудо, сякаш иска да изскочи.

Спомените нахлуват един след друг. Първото отвличане. Обещанието на Яман, че никога няма да ѝ позволи да пострада. Моментът, в който я защити без колебание. Думи на леля Акча, предупрежденията, че трябва са си знае мястото, че тя е само една бавачка и не може да има други мечти.

Нана затваря очи.

– Възможно ли е това? Или наистина имам чувства към него?

Сърцето ѝ отговаря вместо нея, биейки все по-силно.