Плен – Сезон 2 Епизод 100 (Ето какво ще видим)

В кабинета на Орхун цари делова атмосфера. Той крачи бавно из стаята, телефонът е плътно до ухото му, а тонът му е хладен и строг.

– Подгответе досието, както казах – нарежда той. – И искам към него да бъдат приложени и цените от миналата година. Всичко трябва да е готово, когато стигна до офиса.

В този момент вратата се открехва и в стаята влиза Хира – в ръцете си държи поднос с кафе, а на лицето ѝ грее усмивка. Веднага щом Орхун я вижда, строгият му израз се смекчава. Погледите им се срещат и той я поздравява без думи, само с погледа.

– Има ли още нещо, което искате да кажете? – довършва разговора той по телефона. След кратка пауза кимва и заключава: – Добре.

С едно движение прекъсва линията.

– Не те притеснявам, нали? – пита Хира внимателно, докато оставя кафето на бюрото. – Не исках да пропуснеш часа си за кафе. Приготвих маслени банички с маслини – любимите на Али. Ще опиташ ли?
– Кафето е достатъчно – отговаря той спокойно. – Благодаря.

Докато се връща към бюрото, погледът му ненадейно се спира върху ръката ѝ. Пръстът, на който винаги блести пръстенът, сега е празен. Орхун замръзва за миг. Хира забелязва погледа му и веднага обяснява:

– Свалих го, за да не се изцапа, докато месех тестото – казва тя бързо. – Ще отида да го сложа веднага.

Орхун леко кимва, без да каже нищо повече. В този миг телефонът му известява ново съобщение, а той хвърля кратък поглед към екрана.

– Май днес си доста зает – отбелязва Хира с усмивка, в която прозира разбиране.
– Очаквам един доклад – отвръща Орхун. – После ще мина през офиса. Имам кратка среща.
– Тогава няма да те задържам повече – казва Хира и с нежност добавя: – Успех.

Тя се обръща и излиза от кабинета, а Орхун я изпраща с поглед пълен с любов. След това вдига чашата, отпива от кафето и за миг остава неподвижен, потънал в мисли за Хира.

През малкото прозорче на фурната се виждат златисто зачервените банички. Халисе се навежда, за да ги провери, а ароматът на масло и маслини изпълва кухнята. В този момент Хира влиза с усмивка на лице – лека, жизнерадостна, сякаш самата светлина влиза с нея.

– На баничките им трябва още минутка-две – казва Халисе. – Скоро ще ги извадя.
– Благодаря ти, Халисе. Ако някой попита – шегува се Хира, – аз съм ги направила, но ти си ги опекла.
– О, момиче – отвръща Халисе със смях, – чудото е в това, че ти ги приготви.

Тя подава чаша топло мляко.

– Стоплих мляко за Али, трябва да му го занеса.
– Дай на мен, аз ще му го занеса – предлага Хира.

Докато взима чашата, погледът ѝ се плъзга по плота.

– Тук го оставих… – мърмори Хира.
– Какво търсиш? – пита Халисе.
– Пръстена си, свалих го, докато месих тестото. Сложих го тук, а сега го няма.

Халисе също хвърля поглед.

– Сигурна ли си, че точно тук го остави? Да не си го свалила някъде другаде?
– Не… Господи… – Хира клати глава, но после въздиша. – Нищо. Първо ще занеса млякото на Али, после ще търся.

Халисе остава сама в кухнята и се навежда, за да провери под плота.

– Да не е паднал на пода, или да се е търколил някъде… – мърмори тя, ровейки се и в коша.

В същото време в стаята си Нева гледа пръстена на Хира с зловеща усмивка, после се обръща към екрана на компютъра.

– Да видим какво сте си писали с Нуршах преди… Добре, че качих съобщенията ви на компютъра си – говори си тя със самодоволство.

На екрана излизат стари чатове между Хира и Нуршах. Нева прелиства с блясък в очите.

– Как сте се обръщали една към друга, какви шеги… Има разстояние, има и топлина. Всичко е тук! Браво на мен. Щом повярват, че тези съобщения идват от Нуршах, всичко е готово. – Тя взема нов телефон от кутията. – Да започнем тогава.

Пръстите ѝ бързо потракват по клавиатурата.

– Да видим, г-це Хира… Ето ти едно съобщение от Нуршах.

Междувременно Халисе изважда коша за боклук, търси вътре.

– Халисе! Намери ли го? – пита Хира с надежда в гласа.
– Огледах навсякъде, момиче. Сигурна ли си, че точно тук го остави? – пита Халисе.
– Спомням си, че го сложих на плота… – шепне Хира. – Къде ли може да е изчезнал?
– Огледах и пода – казва Халисе, – няма го.
– Да не се бъркам…? – Хира стиска чашата, объркана.

Отвън се чува гласът на Шевкет:

– Г-жо Халисе, елате насам!
– Идвам – отвръща тя и излиза.

Хира остава сама, обикаля с поглед плота.

– Господи… – издиша тя.

Тогава телефонът ѝ иззвънява. На екрана излиза непознат номер.

– Кой ли е? – прошепва тя и отваря съобщението.

„Хира, аз съм Нуршах. Телефонът ми е счупен, пиша ти от друг номер.“

Хира повдига вежди. Нещо не е наред. Но преди да отговори, пристига второ съобщение:

„Трябва да дойдеш, спешно е. Моля те, не казвай на майка ми, брат ми или на никой друг. С Кенан ужасно се скарахме. Ще се отдалеча за малко от квартала. Ела в хотела, ще ти пратя адрес.“

Хира чете отново и отново, замислена. В същия миг в стаята си Нева, държаща телефона в ръка и се усмихва коварно.

– Хира, символът на чистотата… – мърмори тя. – Каквото и да ти се случи, ще е заради добротата ти. Ще скочиш сляпо в капана, сигурна съм.

Хира пише отговор:

„Разбира се, ще дойда. Добре ли си? Мога ли да чуя гласа ти? Ще ти се обадя!“

Хира звъни, но никой не вдига, но получава ново съобщение идва.

„Не мога да говоря по телефона. Много съм зле. Моля те, ела и не казвай на никого.“

Хира веднага отговаря. На екрана на Нева мигновено изскача съобщение. Тя чете и се подсмихва: „Идвам веднага.“

– Орхун… – прошепва Нева, с очи, блестящи от отмъщение. – Да видим докога ще вярваш на бъдещата си жена. Не мога да чакам! Така или иначе, билетът ми за първия ред вече е в ръцете ми.

Хира излиза от гардеробната, облечена и готова да тръгне. В ръката ѝ е телефонът – проверява дали има ново съобщение от Нуршах. Очите ѝ проблясват, когато вижда локация.

– Изпрати ми адреса – прошепва тя и веднага се обажда, за да си поръча такси. Вратата на стаята е открехната, а думите ѝ не остават незабелязани.

В коридора Нева е притиснала ухо към вратата, но веднага щом вижда Афифе да се качва по стълбите, се прибира в стаята си. Тя оставя вратата леко открехната, за да наблюдава какво се случва.

– Ало, едно такси..– чува се гласът на Хира. – Спешно, до имението Демирханлъ…

Афифе спира на място, очите ѝ се присвиват.

– Такси ли извика? Къде ли ще ходи? – мърмори Афифе със съмнение в гласа.

Хира понижава гласа си, но всяка нейна дума се чува ясно в коридора.

– До хотел „Сапфир“… да, същият. Колко километра е оттук? Значи ще успея да се върна преди да се стъмни… Да, колата ще ме чака, нали?

Лицето на Афифе застива, напрежението я обхваща.

– Хотел… такси… какво замисля тя? – шепне сама на себе си Афифе.

От таксиметровата компания ѝ обясняват, че кола няма веднага, но ще изпратят шофьор до десет минути.

– Моля, побързайте – настоява Хира. – Ще ви чакам.

С тревога тя поема към вратата, а Афифе се връща в стаята си, за да не бъде забелязана. Но щом Хира слиза по стълбите, тя изскача и тръгва след нея, очите ѝ проблясват от подозрение.

Наблизо Нева наблюдава всичко, доволна от случайността.

– Няма нужда да си мръдна и пръста, г-жо Афифе – прошепва тя с ехидна усмивка. – За такова съвпадение дори и аз не бих помислила. Перфектно е!

На входа на имението Хира за миг се спира.

– Не казах на Орхун – мисли си тя. – Да му звънна ли? Но той има среща, а Нуршах настоя да не казвам на никого. Какво да правя?

Стиснала телефона, тя си напомня:

– Нуршах поиска да отида веднага. Сигурно е нещо сериозно. Ще се обадя на Орхун, след като я видя.

И с ускорени крачки напуска имението, обхваната от тревога.

В същото време Афифе я проследява със студен поглед. До нея застава Шевкет.

– Ще ти дам задача – казва тя с ледено спокойствие. – Слушай внимателно…

Но в този момент Нева също слиза и прекъсва разговора, престорено загрижена.

– Г-жо Афифе, добре ли сте? Изглеждате пребледняла… Сигурно сте изморена.

Афифе е готова да нареди нещо на Шевкет, но думите ѝ увисват във въздуха.

– Между другото – продължава Нева с усмивка – в хотел „Сапфир“ има невероятен СПА център. Брат ми е отседнал там. Масажите са чудо! Искате ли да ви запиша час?

Името на хотела удря Афифе като гръм. В главата ѝ отекват думите на Хира:

– „Хотел Сапфир… знаете ли къде е?“

Невинната уж реплика на Нева е последната капка. Афифе се хваща за парапета, едва запазва равновесие.

– Госпожо, добре ли сте? – пита Шевкет притеснено.

Афифе вече е убедена, няма съмнение, че Хира изневерява на Орхун с Джихангир.

– Няма нужда повече да ме информирате – казва тя притеснена. – Научих достатъчно…

Играта на Нева е успешна – в мислите на Афифе се настанява отровата на съмнението.

В градината на имението Хира стои неспокойно, поглеждайки към алеята, сякаш всяка секунда е вечност. Телефонът ѝ иззвънява. Тя вдига веднага, гласът ѝ е припрян, но топъл.

– Ало… Вие сте тук? Добре, идвам веднага.

Без да губи време, Хира тръгва към порта. Стъпките ѝ са бързи, почти забързани, а лицето ѝ прозира онази невинност, която я прави уязвима. От верандата, като хищник в засада, Нева я следи с хладна усмивка. Бавно изважда телефона си и набира номер.

– Тръгва – казва тя с коварен тон и веднага затваря.

Хира продължава напред, без да подозира нищо за клопката, която я очаква. Нейната доброта и доверчивост я водят право в капана, подготвен от Нева.

Малко по-късно, когато Нева вече се готви да се прибере, вниманието ѝ е привлечено от рязко отварящата се входна врата. Афифе, напрегната и неспокойна, излиза почти тичайки, следвана от Шевкет. На лицето ѝ личи тревога, която Нева не пропуска да улови.

– Пригответе колата веднага! – заповядва Афифе, гласът ѝ звучи остро и нетърпеливо.
– Веднага, госпожо – отвръща Шевкет.

Афифе върви бързо към порта на имението, а Нева я наблюдава доволна. Тя си поема дълбоко въздух и на лицето ѝ се появява усмивка, победоносна, коварна.

– Дори да исках, нямаше да стане толкова добре! – прошепва със задоволство. – Какъв прекрасен ден! Всички отиват там, където аз искам да бъдат! Хайде, заемете местата си на сцената! Подготвих ви спектакъл, който никога няма да забравите…

Орхун влиза в имението ядосан, говорейки по телефона със асистентката си.

– Срещата се отменя и аз го научавам в последната минута! – изригва Орхун. – Защо не се обади да потвърдиш? Да, права си, че съм прав, но това нищо не променя, Пънар! Да не се повтаря!

Затваря телефона с рязко движение и оглежда салона с напрегнато изражение. В този момент Гонжа, излизаща от кухнята, го забелязва.

– Добре дошли, г-н Орхун – поздравява тя, сякаш иска да разсее напрежението.

Орхун кимва мълчаливо, но погледът му продължава да обхожда стаята.

– Ако търсите госпожа Хира – добавя Гонка – видях я да се качва към стаята си.

Без да подозира, че Хира всъщност вече не е в къщата, Орхун тръгва нагоре по стълбите.

Той отваря вратата на спалнята с надеждата да я намери, но вътре няма никой. Орхун се приближава към гардеробната и почуква по вратата.

– Обличаш ли се? – пита той, но отговор няма.

На тръгване окото му улавя нещо на нощното шкафче, пръстенът. Лицето му се свива за миг.

– Намерила е пръстена, а не си го сложила – прошепва той, почти на себе си.

Поглежда го за кратко, но решава да не му отдава значение и бързо излиза от стаята.

Нева, скрита зад полуотворената врата на стаята си, наблюдава всяко движение. По лицето ѝ пробягва коварна усмивка. Щом вижда, че Орхун държи пръстена в ръката си, злобното ѝ удовлетворение нараства. След като той се отдалечава, тя влиза в стаята и поставя пръстена обратно на нощното шкафче.

– Орхун Демирханлъ… – изсъсква саркастично. – Бъдещата ти съпруга не носи пръстена, който е символ на любовта ви. Нали беше „толкова специален“? За кого ли го свали? Защо ли го остави? Я виж как започваш да се объркваш…

С удовлетворение от злобната си интрига, Нева напуска стаята.

В собствената си стая, тя грабва телефона и набира номера на своя човек в хотела.

– Не е ли пристигнала още? – пита нетърпеливо Нева. – Да не сваляш очите си от нея. Щом дойде, веднага ми съобщи. Няма да повтарям два пъти какво трябва да направиш. Разбра ли? Добре.

На пътя, колата на Афифе спира на светофар. Очите ѝ са вперени в таксито, в което седи Хира. Афифе си спомня, как Хира не ѝ отговори, дали е била сама в градината в болницата.

Афифе стиска устни, докато си припомня как тогава Хира не можа да отговори на въпроса ѝ.

– Попитах я дали е сама в болничната градина – разсъждава Афифе. – Не можа да ми даде отговор. А Цихангир беше с нея. Ако нямаше какво да крие, щеше ли да се държи така?– Не мисля – беше казал Шевкет тогава.– Крие нещо. Трябва да разбера – отвърна тя сама на себе си.

После, когато беше готова да покаже снимката на Орхун:

– Но не мога да петня ничия чест само със съмнения! Дори и това да е Хира…

Сега обаче погледът на Афифе е пълен с ярост.

– Значи съм била права. Наглост! Как смееш, Хира? Веднага след като се скара с Орхун заради Джихангир, веднага тичаш в хотела, където той е отседнал! Срамота!

Погледът ѝ се впива в силуета на Хира през задното стъкло на таксито, пълен с омраза.

В колата Хира, нищо неподозираща, пътува към капана, който Нева ѝ е приготвила. Вътрешният ѝ глас не ѝ дава мира.

„ Нуршах ми каза да не казвам на никого. Но как да тръгна, без да кажа на Орхун? Ако разбере, ще се разгневи. И ще е прав. Тъкмо когато се помирихме, отново ще разклатя доверието му в мен.“

Разкъсвана от колебания, тя стиска телефона си.

„Но обещах на Нуршах. Не мога пак да наруша обещанието си“

Хира прибира телефона в чантата си и вдига поглед. Погледът ѝ пада върху ръката ѝ, по-точно безимения пръст, който е празен, без пръстена. Сърцето ѝ се свива.

Междувременно, пред хотела, Хира слиза от таксито. Афифе, която я следи от колата си, пребледняла наблюдава всяка нейна стъпка.

– Добре ли сте, госпожо? – пита притеснено Шевкет от предната седалка.

Но Афифе дори не чува. В главата ѝ бушуват мисли.

„ Очевидно е като бял ден – минава ѝ през ума. – Изневерява на сина ми. Но дали е правилно да се опитвам да го доказвам сама? Ами ако не ми повярва? Ако реши, че го правя, за да я отдалеча от него?“

Лицето ѝ помръква още повече, ръцете ѝ треперят.

„Но ако види с очите си… тогава няма да има никакви съмнения. Ще я изтръгне от сърцето си като нож. Да, ще боли, но по-добре една последна рана, отколкото безкрайна измама…“

Решението е взето. Афифе излиза от колата, заповядвайки остро:

– Слезте и двамата!

Шевкет и шофьорът се подчиняват. Афифе набира номер с треперещи пръсти.

В същия миг, в имението, Орхун тръгва към градината, когато телефонът му звъни. Вижда името на майка си и вдига.

– Ало, майко? – обажда се.

Гласът на Афифе е трескав и не може да бъде овладян:

– Сега ще ти изпратя адрес. Където и да си, каквото и да правиш, остави всичко и идвай веднага!

Орхун замръзва, усещайки, че нещо сериозно се случва.

– Какво става? – пита напрегнато.

– Недей да задаваш въпроси! – отсича Афифе и затваря телефона.

След секунди Орхун получава съобщение с адреса на хотела. Орхун се напряга и тръгва незабавно.

В сянката на стълбището, Нева го наблюдава с лукава усмивка. Веднага взема телефона си и набира номера на хотелския служител:

– Тя там ли е? – прошепва с нетърпение.

По лицето ѝ проблясва доволство от отговора.

– Добре. Задръж я малко! – заповядва и затваря.

В хотела, пред асансьора, служителят пристъпва към Хира с учтивост.

– Позволете, госпожо – казва той, правейки ѝ път.

Асансьорът пристига. Хира влиза, служителят влиза след нея.

– На кой етаж? – пита той с усмивка.

– Пети, моля – отвръща Хира и в същото време вади телефона си от чантата.

Докато вниманието ѝ е отклонено, служителят незабелязано натиска бутона „стоп“. Асансьорът внезапно спира. Хира подскача уплашена.

– Какво стана? Защо спря? – пита тя паникьосано. – Повреда ли има?

– Така изглежда – отвръща мъжът хладнокръвно. – Но не се тревожете. Скоро ще тръгне пак. Това вече се случи няколко пъти тази седмица.

– А колко време ще чакаме? – нервничи Хира. – Няма ли да се обадите за помощ?

– Колегите ми вече са разбрали. Сигурен съм, че ще реагират веднага.

Хира кимва, но очите ѝ се изпълват с напрежение. Тя се опитва да прикрие страха си, без да подозира, че това е само началото на играта.

В същото време Кенан и Нуршах успяват да надхитрят похитителите и бягат към близката гора.

– Няма никой наоколо – казва Кенан, без да забавя ход. – Но не бива да се отпускаме. Ела, по този път!

Нуршах се втурва след него, но силите я напускат. Дъхът ѝ се къса, крачките ѝ стават по-бавни. Най-накрая се подпря на едно дърво, после коленете ѝ се огъват и тя се свлича на земята.

– Аз съм изгубена… – прошепва тя отчаяно.

Кенан се връща и коленичи до нея. Очите му са решителни, гласът, твърд, но окуражаващ.

– Хайде, Нуршах, още малко усилие. Почти стигнахме. Трябва да продължим още малко, за да се отдалечим от тях.

Кенан протяга ръка. Нуршах, все още задъхана, вдига поглед към него. В очите ѝ се чете онова признание, което устните не смеят да изрекат, за нея Кенан е спасителят, нейният герой.

– Дай ми ръката си – настоява той.

Треперещата ѝ длан се плъзга в неговата. Само със силата на този допир тя се изправя отново.

– Хайде! – извиква Кенан.

И двамата отново се втурват напред. Камерата ги следва на пресекулки, препускат през клоните, прескачат паднали клони. В един момент пред тях се изпречва огромен повален ствол.

– Не мога… – задъхва се Нуршах. – Изморена съм. Да го заобиколя ли?

Кенан отново протяга ръка.

– Не, няма нужда. Хайде, ела по-близо, дай ми ръката си.

Тя отново се доверява и се хваща за него.

– Едно… две… три! – брои той.

С негова помощ Нуршах прескача дървото.

Двамата продължават да бягат, но след няколко крачки въздухът се раздира от внезапния вик на Нуршах.

– Ах! – извиква уплашена Нуршах.

Кенан рязко спира и се обръща, но нея я няма.

– Нуршах! – вика той, гласът му трепери от тревога.

Камерата остава върху лицето му, изпълнено с паника и решителност, докато той напрегнато оглежда гъстата гора, в която сякаш тя е изчезнала.

В гъстата гора ехото на гласовете се разнася напрегнато. Кенан тича тревожно натам, откъдето преди миг се чу отчаяният писък на Нуршах.

– Нуршах! – вика той задъхано. – Нуршах, чуваш ли ме? Къде си?

Отдолу, зад едно възвишение, се чува болезненият ѝ глас.

– Тук съм! Паднах!

Кенан мигом се спуска в посоката на звука и я вижда, свита на земята, стиска глезена си с лице, изкривено от болка.

– Как успя да го направиш това? – пита той задъхано, но гласът му е по-скоро загрижен, отколкото укоряващ.
– Да не мислиш, че паднах нарочно? – отвръща тя задъхано.
– Добре, добре. Недей да мърдаш. Ей сега идвам – казва Кенан и бързо слиза при нея.

Той коленичи до Нуршах и протяга ръка.

– Боли ли много? – пита, а тя само кимва с очи, пълни със сълзи.
– Глезенът ми… – изхлипва тихо.

Кенан внимателно се протяга да докосне глезена ѝ, но въпреки болката Нуршах отдръпва крака си в паника.

– Нека видя – настоява той.
– Не! Няма нужда – казва бързо тя, сякаш се страхува от самото му докосване.
– Не бъди инат! – казва Кенан, този път по-меко. – Няма да те нараня.
– Достатъчно съм наранена вече – отвръща тя с отчаяние.
– Трябва да видя дали няма рана – настоява той.
– Няма нужда! Да не си лекар? – изстрелва Нуршах нервно.
– Не съм лекар, но поне ще разбера дали е нещо сериозно – отговаря той спокойно.
– Няма открита рана. Добре съм. Даже ако стана, ще се оправя – казва тя, опитвайки се да прикрие болката си.
– Хайде, бавно… – предлага Кенан и протяга ръка.
– Не! Ще стана сама – упорства тя.

Но щом се опитва да се изправи сама, губи равновесие и пада в ръцете на Кенан.

– Виждаш ли? – казва той, докато я поддържа. – Не си добре. С глезена ти има нещо. Моля те, седни и ме остави да видя.

Нуршах замръзва в прегръдките му, сърцето ѝ бие силно не само от болката, но и от близостта.

– Няма време! – прошепва тя, паникьосана. – Трябва да се махнем, преди мъжете да дойдат.

– Упорита лейди… – въздъхва Кенан, но този път с търпение. – Добре. Внимавай. Аз съм зад теб. Стъпвай бавно. Да не губим време.