winless
Орхун вижда със собствените си очи Хира в хотелската стая на Джихангир! Шокиращата гледка разпалва яростта му, убеден, че Хира му изневерява с братовчед му, Орхун избухва и си тръгва, без да ѝ даде шанс да се оправдае. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.101 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 15 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 101 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира пристига в хотела и чука на вратата на Джихангир, мислейки, че Нурша е там. Когато никой не отговаря, служител, който също работи за Нева, отваря вратата.
Джихангир излиза от банята и е изненадан да види Хира в стаята си.
Хира е шокирана да го види там и напуска бързо, но когато отваря вратата, Орхун и Афифе стоят пред нея.
Орхун, разтърсен от гледката, стига до единственото обяснение, което умът му допуска, че Хира му изневерява с братовчед му. В пристъп на ярост той напада Джихангир и си тръгва, без да изслуша обясненията на Хира.
Джихангир не разбира какво се случва, а Хира е убедена, че той ѝ е направил тази капан.
Действието продължава от предния епизод. Тясното пространство на асансьора в хотела се превръща в клетка, в която въздухът става все по-тежък. Хира стои притисната до стената, пръстите ѝ нервно натискат по екрана на телефона, но той не показва никакъв сигнал. Погледът ѝ се стрелка ту към вратата, ту към лампите над нея, които мъждукат лениво.
– И телефонът не работи… – прошепва тя, сякаш на себе си.
Паниката в очите ѝ се засилва. Тя рязко се обръща към мъжа до себе си, служител на хотела и човек на Нева, който се опитва да изглежда спокоен, но ръцете му също издават напрежение.
– Защо не тръгва? – гласът ѝ вече трепери. – Ами ако никой отвън не знае, че сме заседнали тук? Ако просто… са ни забравили?
– Това е невъзможно – отвръща мъжът кратко, почти автоматично.
– Тогава какъв е проблемът? – настоява Хира, очите ѝ блестят от напрежение. – Техническа повреда ли е? Колко ще стоим така, заключени между етажите?
– Повярвайте ми, и аз не знам… – признава мъжът с безпомощна усмивка. – Трябваше вече да са го оправили.
Хира въздъхва тежко. Погледът ѝ се замъглява от напиращи сълзи.
– Но… трябва да се направи нещо! – гласът ѝ се чупи. – Не можем да стоим тук до довечера, затворени като… – думите секват, удавени в паниката.
– В момента няма какво друго да направим… освен да чакаме – казва мъжът, без да я поглежда.
Хира усеща как гърдите ѝ се стягат, сърцето ѝ бие като лудо. Пот избива по челото ѝ, яката ѝ лепне по врата. Тя я дръпва нервно, опитва да си поеме дъх, маха с ръка пред лицето си, за да създаде поне илюзия за прохлада.
Действието се пренася пред хотела. Афифе седи в колата, ръцете ѝ са свити в юмруци, а погледът ѝ непрекъснато се стрелка към ъгъла, от който всеки момент трябва да се появи Орхун. Сърцето ѝ блъска, но не от нетърпение, от страх. Тя е притеснена как може да реагира синът ѝ като види Хира и Джихангир заедно.
Афифе си спомня думите на Нева.
„О-о-о… Тези обеци… Сякаш съм виждала една от тях в хотелската стая на брат ми…“„Какво говориш? Какви обеци? Каква стая?“ – пита разтревожена Афифе„Ами… моята обеца…“ – несигурният глас на Хира още отеква в главата ѝ.
И тогава, хладният тон на Орхун: „Нева е права. Намерих обецата при Джихангир. Хира я беше изпуснала, когато дойде да ме види в болницата. Джихангир я намерил.“
Споменът пронизва Афифе.
В този миг Орхун се появява в далечината, високата му фигура се откроява на фона на фасадата на хотела. Той забавя крачка, когато вижда майка си, и напрежението между тях изпълва въздуха.
Афифе отваря вратата и слиза от колата. Орхун я наблюдава внимателно, после поглежда към сградата пред тях, лицето му се изпъва от странна смесица от подозрение и безпокойство.
– Какво правиш тук? – гласът му звучи рязко, почти обвинително. – Това е улицата на хотела, където е отседнал Джихангир.
– Точно така. Разбрал си правилно – отговаря Афифе .
– Какво става? Защо ме извика тук? – в гласа му вече има напрежение.
– Скоро ще разбереш… – прошепва Афифе, опитвайки се да овладее гнева, който заплашва да избухне.
Афифе хвърля на сина си поглед, който не търпи възражения, и тръгва към входа на хотела. Ръцете ѝ са скръстени пред гърдите, а стъпките ѝ отекват твърдо по плочките. Орхун я следва, а очите му блестят от безпокойство.
– Майко… ще ми кажеш ли най-накрая какво се случва? – настоява Орфун, но отговор не идва. – Питам те нещо! – гласът му вече прорязва въздуха като камшик.
Афифе дори не се обръща. Вътрешно кипи, но иска Орхун сам да види. Не иска да изрича нито дума, преди да види истината със собствените си очи.
– Малко търпение… Скоро ще разбереш всичко – изрича та.
– Не! – рязко отвръща Орхун, гласът му отеква. – Сега!
Афифе спира. Бавно се обръща и поглежда сина си. Очите ѝ са пълни с болка и огън едновременно, а той стои пред нея, напрегнат до крайност, в очакване на отговор, който може да промени всичко.
Действието се връща в асансьора, където тясното пространство сякаш се свива все повече и повече около Хира. Тя стои изправена като опъната струна, дъхът ѝ е накъсан, а очите ѝ се стрелкат между тавана и вратата, която все така упорито отказва да се отвори.
– Защо още не се оправя? – прошепва с глас, който вече трепери от нетърпение. – Какво чакаме? Навън няма никакъв звук… Трябва да стигна до приятелката си, нямам време да стоя тук!
С трескаво движение тя пристъпва към металната врата и започва да тропа с юмрук по нея, шумът отеква глухо между стените.
– Има ли някой?! – вика силно, почти крещи.
Служителят на хотела, който до този момент се опитва да запази спокойствие, я поглежда притеснено.
– Госпожице… моля ви, успокойте се – прошепва, но тя дори не го чува.– Някой да ни чуе! – крещи Хира. – Заседнали сме в асансьора, моля ви, помогнете ни!– Госпожице, моля… – повтаря мъжът, но думите му увисват безсилно във въздуха.– Не мога повече да се успокоявам! – избухва Хира. – Половин час стоим в тази тясна кутия, а никой не идва! Трябва да стигна при приятелката си, разбирате ли?! – гласът ѝ се пречупва, после отново се издига в писък. – Помооощ!
Докато тя крещи, мъжът, решил че е успял да я задържи достатъчно дълго, тихомълком включва отново асансьора. Хира спира, а после усеща лекото подрусване, когато кабината отново тръгва.
– Ооо… най-после! – възкликва тя.
По лицето на служителя се изписва горда усмивка, сякаш току-що е извършил геройство. Хира веднага грабва телефона си и очите ѝ светват.
– И телефонът тръгна! – възкликва тя, бързо отваряйки съобщенията си.
– Казах ви – отвръща мъжът с въздишка на облекчение.
Хира бързо написва: „Тук съм. В асансьора съм!“ – и го изпраща до Нуршах. (Хира си мисли, че си пише с Нуршах, не знае, че след малко ще падна в капана на Нева. )
В същото време, по стълбите на хотела, Афифе и Орхун се изкачват тежко, стъпалата ехтят от стъпките им. Афифе е задъхана и стиснала чантата си, но в очите ѝ гори решителност.
– Асансьорът точно сега ли намери да се развали?! – мърмори тя и избърсва потта от челото си.
– Майко… – гласът на Орхун звучи напрегнато, почти умоляващо. – Ще ми кажеш ли вече? Какво правим тук? Какво си намислила?
Афифе спира за миг, поема дълбоко дъх и тръгва отново.
– Още малко… – изрича тихо, но в думите ѝ се усеща напрежение. – Скоро ще видиш.
– Да видя какво? – настоява Орхун, гласът му прорязва тишината. – Какво криеш от мен?
– Престани с въпросите! – избухва тя. – Скоро ще видиш кой какво крие… със собствените си очи.
Дългият коридор на хотела е притихнал и студен, лампите мъждукат меко по тавана, а звукът от токчетата на Хира отеква като удари на сърце. Служителят върви пред нея и от време на време я поглежда крадешком.
– Ето я… онази стая в края на коридора – посочва той с едва доловима усмивка.
– Благодаря – прошепва Хира и вече ускорява крачка, сякаш я води невидима сила.
Тя стига до вратата, вдига ръка и започва да чука бързо, с нетърпеливи, настоятелни удари. Коридорът отеква от звука, но от вътрешността не се чува нищо.
– Нуршах! Нуршах! – гласът ѝ вече е пропит от тревога.
Служителят се отдръпва настрани, но очите му се присвиват хитро. Докато Хира чука отново, той бързо вади телефона си и изпраща съобщение на Нева.
„Мисля, че г-н Джихангир не е вътре. Не отваря. Гостенката ще се усъмни.“
Хира изважда телефона си с треперещи пръсти, звъни на Нуршах.
– Хайде… отговори ми… – шепне отчаяно, докато напрежението в гърдите ѝ нараства.
Десет секунди по-късно телефонът на служителя вибрира. На екрана светва съобщението от Нева, а гласът ѝ като ехото на друг свят зазвучава в съзнанието му:
„Говорих с брат си, със сигурност е в стаята, каза, че ще вземе душ. Пусни гостенката вътре, не я карай да чака.“
През това време Хира вече едва се сдържа, гласът ѝ пресеква.
– Боже… извинете… – обръща се рязко към служителя, който бързо прибира телефона и се приближава.
– Да, госпожице? – пита предпазливо.
– Вратата не се отваря… а съм сигурна, че приятелката ми е вътре! – очите на Хира са разширени от паника. – Може да ѝ се е случило нещо!
– Какво например? – повдига вежди той, опитвайки се да звучи спокоен.
– Не знам… – гласът ѝ се пречупва. – Каза ми, че ще ме чака тук. Защо тогава не отваря?
– Може да е слезла до лобито? – предлага той неуверено.
– Не… – прошепва Хира, а страхът ѝ вече се усеща във въздуха. – Тя сама ме извика. Каза, че е спешно. Дойдох тичешком. Каза, че ще ме чака тук. А дори не отговаря на съобщенията ми… Ако беше навън, щеше да ми пише. – после почти без глас добавя: – Боже, моля те, нека не се е случило нищо лошо…
Служителят я гледа колебливо още миг, после въздъхва тихо.
– Добре… По принцип нямам право, но… ще ви отворя.
– Моля ви… – очите на Хира проблясват от отчаяна надежда.
Той бърка в джоба си, вади резервния ключ и го плъзга в ключалката. Щракване. Вратата се открехва.
Хира не чака покана. Сърцето ѝ бие лудо, докато тя прекрачва прага и почти се втурва вътре, сякаш там я очаква самият отговор на страховете ѝ.
Погледът ѝ обхожда бързо стаята, а гласът ѝ звучи отчаяно:
– Нуршах? Тук съм… Къде си?
Служителят остава на прага, наблюдава я мълчаливо, докато тя обикаля тревожно с очи. И тогава, от банята се чува шум от течаща вода. Хира замръзва, после дъхът ѝ излиза като въздишка на облекчение.
– В банята е… Слава Богу! – прошепва на себе си и за първи път от часове по лицето ѝ пробягва бегла усмивка.
Хира се обръща към мъжа на вратата.
– Явно е под душа. Чува се вода. Извинявайте, че ви паникьосах – казва вече по-спокойна.
– Няма проблем – отвръща той учтиво.
– Просто… не звучеше добре в съобщенията си. Писа, че е спешно. Затова се изплаших, че ѝ се е случило нещо… Съжалявам още веднъж.
– Нищо страшно. Радвам се, че приятелката ви е добре. Ще ви оставя, трябва да се върна на работа – мъжът се покланя леко и тръгва.
– Благодаря – прошепва Хира и го изпраща с поглед.
Вратата се затваря тихо зад гърба му. Стаята потъва отново в тишина, а Хира се обръща към банята:
– Нуршах! Ще те почакам тук – подвиква, опитвайки се да звучи весело.
Тя сяда на ръба на леглото и чака, а стрелките на стенния часовник отмерват тежките секунди.
На етажа под стаята на Джихангир, по стълбите, Афифе и Орхун се изкачват с напрегнати стъпки. Орхун поглежда номера на етажа и очите му се присвиват.
– Майко… какво става? – гласът му е рязък. – Отиваме точно на етажа, където е Джихангир! Защо?
Афифе стиска чантата си, сякаш иска да я смачка.
– Спри да питаш. Още малко… Скоро сам ще видиш.
Тя тръгва отново, но Орхун хваща ръката ѝ и я спира.
– Да видя какво? – настоява той, а гласът му вече трепери от напрежение. – Кажи ми! Какво се опитваш да откриеш?
Афифе го поглежда с нервен, почти виновен поглед.
– Защо ме водиш в стаята на Джихангир? Някой ти се обади ли? Разбрала си нещо, което не знаем? Продава ли акциите, които взе от теб, какво прави, майко? Защо мълчиш?!
Докато думите на Орхун се сипят като куршуми, Афифе мълчи и само стиска устни, очите ѝ горят от напрежение.
Междувременно, горе в стаята, Хира все още чака Нуршах да излезе. Времето тече бавно и тежко. Тя решава да говори по-силно, за да я чуе през шума на водата:
– Нуршах! Много се притесних за теб. Хванах първото такси и веднага дойдох. Добре ли си?
От банята не идва никакъв отговор. Мълчанието натежава и започва да я задушава. Очите ѝ се плъзват по стаята… и тогава вижда.
На нощното шкафче лежат мъжки часовник и мъжки портфейл.
Хира застива. Кръвта ѝ изстива, когато осъзнава какво вижда.
– Но… това… – прошепва, гласът ѝ трепери. – Това са мъжки вещи…
Поглъща, гърлото ѝ е като изсъхнало.
– Какво правят в стаята на Нуршах? – издишва, а в очите ѝ се появява паника. – Или… съм влязла в грешната стая?
Тя се обръща рязко , и тогава времето спира.
Вратата на банята се отваря с тихо скърцане и от нея излиза Джихангир, косата му още мокра, капки вода се стичат по голата му шия.
Хира замръзва на място. Джихангир също застива, погледът му е хладен и изненадан, докато очите на Хира се разширяват от ужас.
– Ти… какво правиш тук? – гласът ѝ едва излиза, пресеква от паника.
– Аз… живея тук – отвръща той спокойно, но със сянка на недоумение. – А ти? Какво правиш ти тук?
Хира усеща как кръвта изстива във вените ѝ. Мислите ѝ се блъскат хаотично, но една дума се откъсва от устните ѝ, пропита с отчаяние:
– Нуршах!
Тя се обръща рязко и почти се втурва към вратата, но Джихангир реагира мигновено, хваща я за ръката.
– Почакай! Спри за секунда! – гласът му се опитва да звучи спокоен, но напрежението се усеща.
– Пусни ме! – извиква Хира, очите ѝ блестят от паника.
– Няма ли да ми кажеш какво става? – пита Джихангир, но Хира вече измъква ръката си с рязко движение.
Хира стига до вратата и я отваря… и тогава замръзва.
На прага стоят Орхун и Афифе.
Погледът на Орхун се втвърдява като стомана, когато вижда Хира в стаята, а зад нея, Джихангир с мокра коса и хавлия около врата. Погледът на Афифе проблясва студено и осъдително.
Хира се опитва да проговори, гласът ѝ трепери:
– Аз… дойдох за Нур…
Но не успява да довърши.
Орхун преминава покрай нея, без дори да я погледне, и побеснял се хвърля върху Джихангир. Пръстите му се впиват в гърлото му с такава сила, че Джихангир залита назад.
– Не! Спри! – изкрещява Хира, но гласът ѝ се губи.
– Орхун! – опитва се да го спре Афифе, но синът ѝ не я чува.
Очите му горят от ярост, челюстта му е стегната, ръцете му стискат още по-силно. Джихангир се задъхва, от устните му се изтръгва хрип, а лицето му посинява.
– Моля те, недей! – Хира се хвърля напред, но краката ѝ не помръдват, сякаш гледа сцена от кошмар.
– Сине… Орхун, спри! – гласът на Афифе вече е писък, отчаян и разплакан. – Ще го убиеш!Орхун! Сине, спри! – викът ѝ прорязва тишината.
И едва тогава… сякаш нещо го изтръгва от унеса. Орхун мигва, дъхът му излиза на пресекулки, и внезапно ръцете му се отпускат. Джихангир се срива назад, поемайки жадно въздух.
Орхун бавно обръща глава, погледът му се впива в Хира като нож. В очите му се смесват разочарование и гняв, които казват повече от всяка дума.
Хира стои вцепенена. Тя го гледа умоляващ поглед, които крещи „Моля те, остави ме да ти обясня!“. Но изражението на Орхун не омеква и за миг. С рязко движение той се обръща и тръгва към вратата.
– Не можеш да си тръгнеш така! – гласът ѝ се къса от напрежение. – Трябва да ме изслушаш!
1 / 3
Хира се хвърля след него, но Афифе внезапно застава пред нея. И тогава… шамарът ѝ отеква като гръм в тишината на стаята.
Главата на Хира се извърта встрани от удара. За миг всичко утихва. По бузата ѝ се отпечатват пръстите на Афифе, а очите ѝ се пълнят със сълзи, не от болка, а от унижение. Афифе я пронизва с поглед, изпълнен със студена ярост и презрение, и без да каже нито дума, излиза от стаята.
Джихангир, все още прегърбен и с ръка на гърлото, се опитва да поеме дъх, очите му блестят от объркване.
– Някой ще ми обясни ли какво точно стана?! – изригва той. – Първо нахлуваш ти, после цялото семейство Демирханлъ… и преди да разбера какво се случва, Орхун се хвърля върху мен и едва не ме уби! Какво, по дяволите, се опитвате да направите?!
Хира трепери, но този път не от страх. Погледът ѝ се изпълва с пламък и тя се обръща към него с гняв.
– Заради теб! – думите ѝ удрят Джихангир. – Всичко е заради теб! Ти направи това! Ти го подреди! Подхвърли ми този капан!
– Не… – поклаща глава Джихангир, изглежда искрено изненадан, но Хира вече не го слуша. Поглежда го с отвращение, устните ѝ потрепват, и излиза от стаята със сълзи в очите, решена да настигне Орхун.
Коридорът на хотела ехти от стъпките ѝ. Хира забелязва асансьорите и се втурва натам, натискайки бутона с треперещи пръсти.
– Господи… помогни ми… – прошепва тя задъхана. – Какво се случва?!
Цифрите над асансьора показват, че кабината се движи нагоре, а не надолу. Хира натиска бутона отново и отново, отчаяно.
– Трябва да ме изслуша… трябва да ме изслуша! – повтаря си, докато сълзите вече се стичат по лицето ѝ.
Не издържа повече, обръща се и хуква към стълбите, токчетата ѝ тракат бясно по мрамора.
Орхун напуска хотела като буря. Вратата на фоайето се тряска зад гърба му, когато стига до колата си. Спира за миг, поема дълбоко дъх, после с две ръце се подпира на покрива, сякаш се опитва да изтръгне гнева от себе си.
– Защо… Защо?! – гласът му избухва в празното пространство.
След миг рязко отваря вратата, сяда, тръшва я силно и запалва двигателя. Колата изсвистява и потегля с писък на гуми.
Хира излита от вратите на хотела, сякаш я гони пожар. С поглед обхожда улицата, но от Орхун няма и следа. Телефонът вече е в ръцете ѝ, пръстите ѝ треперят, докато набира номера му.
– Не! Не можеш да си тръгнеш така! – гласът ѝ пресеква. – Трябва да ме изслушаш… Ще разбереш, че е капан, само ако чуеш… Моля те, отговори ми!
Тя притиска телефона до ухото си, докато сълзите се стичат по бузите ѝ.
Орхун спира рязко колата край пътя. Гърдите му се повдигат бързо, а погледът му е замъглен от ярост и болка.
…припомня си мига, в който Хира отвори вратата на хотелската стая, а зад нея стоеше Джихангир с мокра коса…
Звукът на звънящ телефон пронизва тишината и го изтръгва от мислите. Поглежда дисплея, Хира.
Лицето му се изкривява от гняв. С рязко движение отваря вратата и излиза навън, сякаш въздухът в колата вече не стига.
Вятърът духа в лицето му, когато изкрещява с глас, разкъсван от болка:
– Как можа да ни го причиниш?! Как?!
Гласът му отеква по склона, разкъсвайки тишината. Очите му пламтят, а ръцете му треперят.
– Защо?! Защооо?! – вика отново, сякаш иска да изхвърли гнева от себе си.
После застива… Сам, смазан от разочарование.
Пред хотела Хира стои със слушалката, притисната до ухото, и чака.
„Абонатът, който търсите, не може да бъде намерен. Моля, опитайте по-късно отново…“
Гласът на телефонния секретар пронизва сърцето ѝ като ледена стрела. Хира бавно сваля телефона, екранът се размазва от сълзите ѝ.
– Господи… моля те, помогни ми… – прошепва тя.
И се свлича отчаяно на тротоара, сгърчена от безсилие, със стиснат телефон в ръка и сълзи, които не спират да се леят от очите ѝ.
Хира върви безцелно по странична уличка, недалеч от хотела. Очите ѝ са зачервени, а в ръката ѝ телефонът е стиснат като последната ѝ надежда.
– Отговори… моля те, отговори… – прошепва, докато слушалката е допряна до ухото ѝ.
Но отсреща няма нищо. Само тягостна тишина.
Хира сваля телефона, преглъща тежко и сълза се откъсва от миглите ѝ.
– Няма да отговори… – гласът ѝ трепери. – А трябва… трябва да говоря с него, трябва да го стигна…
Тя обхожда с поглед улицата, отчаяно търси изход, но не намира нищо. И тогава, внезапно, лицето ѝ просветва от мисъл:
– Нуршах! – прошепва с искра надежда. – Ако стигна до нея… тя ме извика тук… Само тя може да убеди Орхун!
Започва бързо да рови в телефона.
– От кой номер ми беше писала… а, ето го!
Хира набира. Сърцето ѝ блъска, докато звънците текат, но вместо глас чува студения тон на електронното съобщение:
„Набраният номер не се използва.“
Тя застива.
– Как… не се използва? – прошепва. – Добре… ще набера истинския ѝ номер…
Побързва да го намери и набира, с отчаяние в гласа:
– Хайде… хайде, Нуршах, моля те…
Но и тук…
„Абонатът, който търсите, не отговаря в момента. Моля, опитайте по-късно отново…“
Хира сваля телефона, паниката отново се надига в гърдите ѝ.
– Господи… моля те, помогни ми…
И тогава телефонът ѝ иззвънява.
Очите ѝ проблясват.
– Орхун! – издишва с трепереща надежда и поглежда екрана…
Но номерът е непознат.
Тя все пак отговаря, преглъщайки с усилие:
– Ало? Нуршах… ти ли си? Къде си?!
– Аз съм… Джихангир – отговаря студено мъжки глас от другата страна.
Хира се вцепенява, кръвта ѝ сякаш замръзва.
– Недей да затваряш – бърза Джихангир, гласът му е задъхан. – Трябва да ми обясниш това! Не знам в какво ме обвиняваш, но не съм направил нищо! Дори не знаех, че ще идваш!
– Не! – изригва Хира. – Достатъчно! Не искам да слушам нищо! Стой далеч от мен, чу ли?!
Тя затваря рязко.
Джихангир тряска слушалката и за миг просто стои неподвижен, раздиран от разочарование. После изведнъж грабва сакото си и излиза.
Хира все още е разтреперана. Отваря отново екрана с името на Орхун, поглежда го сякаш умолява и започва да говори сякаш е пред него:
– Трябва да ме изслушаш… Нуршах ме извика там, затова отидох… трябва да чуеш това, моля те…
Тя отново набира.
Някъде по горски път, зад волана, Орхун поглежда дисплея. Лицето му е мрачно, веждите свъсени. Не вдига.
– Моля те… отговори… моля те… – шепне Хира и сълзите отново потичат по лицето ѝ.
Джихангир излиза и погледът му започва да търси.
– Да не е от другата страна… – промърморва, очите му шарят напред-назад.
Той продължава да обикаля, без да знае, че Хира е само на метри от него, свита зад паркирани коли.
Хира е седнала на пейка, телефонът в ръцете ѝ, очите ѝ са пълни със сълзи.
Джихангир прекосява кръстовището и я зърва. Спира като закован.
– Намерих те! – издишва с облекчение и тръгва към нея.
– Хира! – гласът му отеква, когато я наближава.
Тя рязко се изправя, очите ѝ светват от гняв, и се обръща да тръгне, но той я настига и хваща ръката ѝ.
– Почакай! Почакай, само секунда!
– Пусни ме! – извиква тя и рязко издърпва ръката си.
– Искам само да поговорим – гласът му този път звучи умолително. – Опитвам се да разбера какво става… Наистина.
Хира отстъпва назад с уплашени, трескави движения, очите ѝ са влажни, но твърди.
– Дръпни се от мен! Стой далеч!
Тя тръгва бързо, почти тичайки.
– Не знам нищо… – прошепва Джихангир след нея, гласът му звучи празно.
Хира не се обръща.
Джихангир остава сам, загледан след нея….
Рашит, с телефон в ръка, изригва от гняв до слисания Сафет. Никой от хората му не отговаря и той усеща предателство. Подозренията му се впиват в Сафет, когото почти стиска за гърлото, докато сипе закани, ако някой е взел парите от Нуршах и е избягал, ще ги намери дори вдън земя.
Сафет избухва и разсича напрежението, мъжете похитили Кенан и Нуршах са арестувани от полицията. В един миг гневът на Ращит рухва, отстъпвайки място на паниката. Очите му се разширяват, ако двамата мъже споменат името му пред полицията, е загубен.
– Не са казали моето име, нали, Сафет?! Кажи ми, че не са! Не могат да са го казали! Ако го направят… Афет ще ме изостави, ще изгния в затвора, Сафет! – ужасен повтаря Рашит.
– Слушай ме… успокой се! – опитва се да го спре Сафет, протягайки ръка.
Но Рашит не чува. Гневът и паниката му са го погълнали изцяло.
– Как да се успокоя?! Можеш ли ти да се успокоиш на мое място?! – избухва той.
– Те… не са арестувани за отвличане – казва Сафет, внимателно подбирайки думите си.
Рашит е шокиран. Дишането му се забавя, погледът му се впива в приятеля му.
– За какво тогава? – прошепва, сякаш се бои от отговора.
– Защото колата е била крадена – обяснява Сафет, вдигайки рамене.
Рашит поема дълбоко въздух, а гърдите му се повдигат рязко. Гневът в очите му отстъпва място на раздразнение.
– Какво?! Крадена?! И защо не ми каза по-рано, бе? Щях да получа инфаркт! – избухва той, макар вече гласът му да звучи по-уморено, отколкото уплашено.
– А кога да ти кажа?! – възкликва Сафет. – Не ми остави възможност!
Рашит издиша шумно, сякаш се освобождава от насъбралото се напрежение в гърдите му, но мърморенето му не стихва.
– Тези идиоти… да отвличат хората с крадена кола?! Къде ги намери?!
– Не знаех, че могат да са толкова глупави! – отвръща Сафет и поклаща глава.
В този миг лицето на Рашит застива.
– Какво има? – пита Сафет, забелязвайки промяната.
– Ако са ги хванали… – прошепва Рашит, гласът му трепери, – тогава… къде са Нуршах и Кенан?
Действието се пренася в гората, където Кенан върви уверено напред, а зад него Нуршах едва се влачи, пребледняла и изтощена. Той се обръща и я поглежда с необичайна мекота в гласа, пита я дали още я боли.
Тя прошепва, че е на предела си – гладна, изтощена, без сили да направи дори още една крачка. Кенан признава, че и той умира от глад, но когато тя отчаяно пита дали ще започнат да гризат кората на дърветата, в погледа му проблясва нещо, и без да обясни, тръгва встрани.
Паника обхваща Нуршах, но Кенан се обръща с лека иронична усмивка и я дразни, че се страхува да остане сама. Нуршах му отвръща раздразнено, че това не ѝ е първият път в гора, а той я подиграва, че ако е била някъде, сигурно е било за пикник с приятелки.
Нуршах стиска зъби от сарказма му, но не отвръща, само го гледа с поглед, в който гладът ѝ вече се смесва с ярост. Кенан започва да бере горски плодове, а тя внезапно подскача, ужасена от въображаема змия. Той я дразни отново, но ѝ подава подава.
Нуршах ги гледа подозрително и отказва да яде. Тя изпада в паника, че ще се натровят, и блъска плодовете от ръцете му, преди да успее той да ги опита. Кенан избухва, според него отровни са плодовете в града, не тези тук, но тя настоява, че поне в града има болници.
Накрая признава, че е гладна като него, но ще издържи, трябва да намерят изход, не да рискуват. Кенан само свива рамене и отвръща, че не е дворцов благородник, ще яде каквото си иска.
–Яж и се натрови! Пещерен човек такъв!! – избухва тя, а той просто се усмихва, като отхапва от горския плод и доволно измърморва: – Ммм… вкусно!