Плен – Сезон 2 Епизод 102 (Ето какво ще видим)

Нощта е тиха, а хладният вятър носи аромат на жасмин от алеите на градината. В мрака едва различимата фигура на Хира се прокрадва бавно между сенките. Косата ѝ е разрошена, роклята – измачкана и покрита с прах от улиците, по които е бродила без посока. Очите ѝ са празни, но в тях се чете отчаяние.

Спряла пред тежката входна врата на имението, тя поема дълбоко дъх, сякаш се готви да се хвърли в буря.

– Не ме изслушахте… но ще трябва да го направите – прошепва на себе си, гласът ѝ е пресипнал от плач и умора.

С трепереща ръка натиска дръжката и влиза.

В полумрака на просторния хол Афифе седи в креслото си, с чаша чай в ръка. Внезапният звук от отварянето на външната врата я кара да се изправи. Очите ѝ се присвиват, когато на прага на залата се появява Хира, като привидение, прегърбена от тежестта на унижението.

Афифе рязко се надига. Лицето ѝ пламва от гняв, а токчетата ѝ отекват заплашително по мраморния под, докато се приближава към нея.

– Как смееш да прекрачиш прага на тази къща?! – гласът ѝ прорязва тишината като камшик.

Хира вдига поглед, очите ѝ са замъглени от сълзи, а устните ѝ треперят.

– Моля ви… всичко сте разбрали грешно, аз…
– Грешно?! – прекъсва я Афифе със тон, който кара въздуха да изстине. – Коя всъщност си ти? Когато всичко е кристално ясно, ти имаш наглостта да стоиш тук без срам! Това ли е истинското ти лице? Мислиш, че можеш да заблудиш когото и да било? Какво още чакаш, за да си тръгнеш? Вън! Веднага! Нямаш място в тази къща!

Думите се забиват в Хира като нож. Погледът ѝ се плъзва отчаяно из стаята… Орхун го няма… Не е тук. Няма кой да я защити, няма кой дори да я изслуша.

Сърцето ѝ се свива, а раменете ѝ се отпускат, сякаш тежестта на целия свят пада върху тях. Без да каже нищо, без да се защити, тя се обръща бавно и тръгва към изхода.

Афифе остава в хола, с втренчен поглед след нея и с изражение, пълно с хладна омраза.

В горния край на стълбището, полускрита в сянката, Нева наблюдава всичко. Устните ѝ се извиват в лукава, доволна усмивка… точно това е очаквала.

Тъмнината е гъста, а клоните на старите дървета се преплитат над главата на Хира като черни сенки. В далечината се чува далечно боботене на гръмотевица, а вятърът нашепва тъжни мелодии. Хира седи свита на пейката сред горичката зад имението. Сълзите се стичат по бузите ѝ и капят върху ръцете ѝ, стиснати в скута. Раменете ѝ се разтърсват от безмълвен плач, а в гърдите ѝ ехти тъпа, непрестанна болка.

Оказва се, че Хира дори не е напуснала имението. След като Афифе я изгони, краката ѝ просто я доведоха до тук – като отчаяна сянка, която няма къде другаде да отиде.

Тя вади телефона си с треперещи пръсти и набира Орхун. Поглежда екрана с надежда… но отговор не идва. Само глухият, бездушен сигнал на свободната линия.

– Къде си… – прошепва тя, гласът ѝ се къса от отчаяние.

Хира затваря очи и за миг си позволява да. се отпусне. А после… в съзнанието ѝ проблясва спомен.

Слънцето грее меко, а морето блести в далечината като разлято сребро. Хира стои до Орхун на високия хълм. Поглежда го въпросително, сякаш пита „Защо сме тук?“

Орхун мълчи за миг, после очите му омекват.

– Понякога, когато гневът ми ме обземе, идвам тук… за да не нараня никого – признава той, а в гласа му прозира ранима искреност. – Спокойствието на това място гаси яростта в мен. Кара ме да се чувствам… жив.

Хира го поглежда, а в очите ѝ пламва топлина. Усмивка озарява лицето ѝ – толкова нежна и искрена, че за миг светът спира. После насочва поглед към безкрайния хоризонт и дълбоко вдишва въздуха, пропит със свобода.

Споменът като че ли разпалва искра в очите ѝ. Хира изправя глава, а в гърдите ѝ се заражда нещо, което почти е забравила – надежда.

– Там трябва да си… да, сигурно си там. Моля те, нека да си там – прошепва тя, този път с глас, в който трепти копнеж.

Сълзите още блестят по лицето ѝ, но тя рязко се изправя. Изморена, със слаби крака и разкъсана от болка, тръгва с бързи стъпки. Сякаш самата надежда я тласка напред… към него, към мъжа, който обича и никога не би предала.

Топлата светлина от нощната лампа едва осветява стаята, хвърляйки дълги сенки по стените. Джихангир седи напрегнат на ръба на леглото, все още блед, а погледът му е замъглен от умора и съмнения. Вратата тихо изскърцва и Нева влиза, плавно и почти безшумно, като хищник, който не иска да подплаши жертвата си.

Очите ѝ мигновено се спират върху червенината по врата на брат ѝ. Тя присвива устни, преструвайки се на загрижена, и бавно се приближава.

– Дори дивак не би направил такова нещо, батко… – гласът ѝ е мек, но в него се усеща скрита наслада. – Какъв човек е този Орхун? Много ли те боли?

Джихангир рязко се дръпва назад, отмествайки я с поглед, сякаш не иска съчувствие.

– Забрави… Кажи ми какво става в имението?!

Нева изправя рамене, а лицето ѝ се изглажда в привидно неутрално изражение, докато старателно прикрива доволната искрица в очите си.

– Афифе се прибра първа, разбира се… мрачна като буреносен облак – започва тя, все едно разказва приказка. – Разярена, връхлетя върху всички. Крещя на прислугата, докато се поуспокои, после се затвори в стаята си. По-късно, привечер, се върна в хола… Батко, трябваше да я видиш – стоеше като статуя, не мърдаше. Докато не се появи Хира. Щом момичето прекрачи прага, Афифе се хвърли върху нея като ястреб… Горката… плачеше неутешимо.
– За какво говореха? – очите на Джихангир се впиват в Нева.
– Не чух много, бях горе… – повдига леко рамене тя, с престорено съжаление. – Но разбрах едно – Афифе вече е произнесла присъдата на Хира.

Джихангир стисва челюст, разочарован, че Нева не е научила нищо повече. Тя обаче, с лукаво блясващи очи, пуска куката:

– А не е ли възможно Хира да е дошла… заради теб?

Джихангир рязко поклаща глава, погледът му е твърд и категоричен.

– Не! Хира не е дошла при мен. Нямам и капка съмнение. Беше шокирана, че ме вижда там. Дори не знаеше, че това е моята стая. Всъщност… тя ме нарече Нуршах. Каза: „Нуршах, ти ли си в банята?“ – абсурдно е, но точно така стана. Ясно е, че някой я е довел там нарочно. С план. Но кой? И защо?

Нева се навежда леко напред, а по устните ѝ пробягва хищна усмивка, която се опитва да скрие.

– Афифе? Мислиш ли, че е възможно?

Джихангир я гледа втренчено за миг. В мислите му проблясва нещо опасно.

– Афифе Демирханлъ… защо не? Нищо не би ме учудило, ако е тя.

– Перихан ми каза, че Афифе никога не е приемала Хира – допълва Нева с уж небрежен тон, докато в гласа ѝ звучи тих триумф. – Може да е скроила всичко, за да провали сватбата им.

Джихангир се замисля, потънал в мрачни мисли. А Нева, скрита зад престорената си загриженост, се усмихва едва забележимо – знае, че е посяла съмнението в него… и че то ще расте в съзнанието на брат ѝ.

Луната се е издигнала над морето, а вълните се разбиват глухо долу, далеч под стръмния хълм. Хира стои там, самотна, със сянка на отчаяние в очите. Сърцето ѝ потъва, когато разбира, че мястото е пусто. Орхун не е тук.

– И тук те няма… – прошепва тя, а гласът ѝ трепери. – Боже… какво да правя сега?

С трескави ръце вади телефона си и отново набира номера му. Чака. И отново, само студеният, бездушен глас на телефонния секретар:

– Абонатът, който търсите, е извън обхват…

Сълзите ѝ вече текът неудържимо.

– Трябва да ти разкажа… – хлипа тя, гласът ѝ се къса. – Знам, че ако ме чуеш, ако само веднъж ме изслушаш, ще ми повярваш, но те няма! Изчезна! Не вдигаш ли, че съм ти звъняла! Не се прибираш у дома! Не ми се обаждаш обратно! Няма те…

Телефонът отново изписква, но е същото безмилостно съобщение:

– Абонатът, който търсите, е извън обхват. Моля, опитайте по-късно…

Коленете ѝ омекват, тялото ѝ се свлича върху влажната трева, сякаш цялата надежда е изтекла от нея. Хира се разпада в нощта, безсилна и сломена, докато сълзите ѝ капят безспир по земята… а около нея цари само мрак и тишина.

Вятърът се плъзга по високата трева, а луната рисува сребърни линии по повърхността на морето долу. Хира седи на пейката като изгубено дете, свита в себе си. Раменете ѝ се разтърсват от беззвучни хлипове, а сълзите ѝ блестят в мрака като малки перли.

Някъде зад нея се чуват стъпки – тежки, решителни. Орхун се появява от сенките, висок и мрачен като бурен облак. Двамата не се забелязват в първия миг, Хира е изгубена в болката си, а Орхун, в гнева си.

В един момент Хира вдига глава… и светът ѝ внезапно се озарява. Очите ѝ се разширяват, в тях проблясва надежда.

– О, благодаря ти, Господи… – прошепва тя с пресипнал глас. – Всичко ще свърши. Ще ти разкажа всичко и ще свърши…

Събира последните си сили, изправя се и хуква към него. Стъпките ѝ са бързи, решителни. Застава пред Орхун и той, който до този момент гледа встрани, се сепва. Погледът му среща нейния… и пламва от гняв.

– Трябва да ме изслушаш! – казва Хира твърдо, с отчаяна увереност.

Орхун мълчи, студен и непоклатим като скала, а Хира усеща как сърцето ѝ се свива.

Погледът му гори, сякаш може да изпепели всичко пред себе си. Хира започва да говори, гласът ѝ трепери от паника.

– Нищо не е такова, каквото изглежда…
– Не искам да чуя нищо! – прекъсва я Орхун рязко, гласът му кънти в нощта. – Няма обяснение за това, което видях! Никакво!

Очите ѝ се пълнят със сълзи, а разочарованието я прерязва като нож.

– Как можеш да го кажеш? Как можеш дори да си го помислиш?

Гневът на Орхун се смесва с болката и го прави още по-свиреп.

– Не беше просто един миг, не беше една случайност! Какво щеше да си помислиш, ако беше ти? Кажи ми, в какво щеше да повярваш?!

Всяка негова дума я разкъсва. Хира едва диша, но намира сили да отвърне:

– В теб… – гласът ѝ се пречупва. – Щях да повярвам в обещанията, които ми даде. В клетвите, които ми изрече.

Сълзите се стичат по бузите ѝ, докато тя се бори да говори.

– Заклех се да ти бъда вярна до края на живота си. Как можеш да мислиш обратното? Мислех, че си ядосан… и имаш право. Но вярвах, че когато чуеш всичко, ще ми повярваш. Никога не съм си представяла, че можеш да допуснеш, че бих те предала. Как можеш да не ми вярваш? Не те предадох. – поклаща глава, отчаяно Хира – Никога! Никога! Това съм аз! Хира!

Орхун стои мълчалив, лицето му е каменно, но в погледа му бушува буря.

Хира поема рязко дъх и с последен напън прошепва:

– Нуршах ми писа от друг номер, че ѝ е много зле. Помоли ме да отида. Затова отидох в хотела… и тогава го видях. Онзи мъж…
– Съобщение? – гласът на Орхун е остър, недоверчив.

Боли я, че той е толкова несправедлив… но вади телефона си и му го подава, пръстите ѝ треперят.

– Да… ето. Виж.

Орхун взима телефона от ръцете ѝ, влиза в съобщенията. Хира го гледа напрегнато, затаила дъх, сигурна, че най-сетне всичко ще се изясни.

– Няма нищо тук – казва той студено.

Очите на Хира се разширяват от шок.

Сцената се променя! В стаята си Нева е вперила очи в екрана на лаптопа. Програмата пред нея показва съобщенията от телефона на Хира. Устните ѝ се извиват в злокобна усмивка, докато шепне със сарказъм:

– Когато не намериш съобщението в телефона си… искам да видя лицето ти, Хира. Никога няма да докажеш невинността си.

Нева затваря лаптопа с доволна усмивка – планът ѝ върви като по часовник.

Камерата се връща на хълма. Хира грабва телефона от ръцете на Орхун и сама вперва поглед в екрана.

– Как така?! Какво значи „няма“? Бяха тук! Кълна се, че бяха тук! Как не ги виждаш?!
– Да ѝ се обадим и да я попитаме – изсъсква Орхун и набира Нуршах.
– Абонатът, който търсите, е извън обхват. Моля, опитайте по-късно – проговаря студеният глас от телефона.
– Телефонът ѝ е изключен – промърморва той.
– Не беше от нейният номер… – казва Хира, очите ѝ се пълнят отново със сълзи. – Беше друг номер. Когато отидох в хотела, се обадих и на нейния, и на този, от който ми писа, но не можах да я намеря. Тогава още повече се паникьосах… пишеше, че е напуснала квартала и…
– Защо не ми каза?! – прекъсва я рязко Орхун.
– Пишеше да не казвам на никого. Не исках да предам доверието ѝ. Исках първо да говоря с нея и…
– Достатъчно! Млъкни! – крещи Орхун.

В погледа му проблясва нещо – мисъл, която го разяжда. Той поглежда телефона си, потънал в мрачни съмнения… а между тях зее пропастта, в която бавно потъва всичко, което някога е имало между двамата.

Орхун набира някакъв номер.

Сцената се променя. Кенан, които тръгва да си ляга, се чуди, дали Нуршах не се е влюбила в него.

–Каква любов? Но това поведение на Нуршах е странно! Възможно ли е? – пита се Кенан. – Орхун ми повери сестра си! Изключено ! Невъзможно е! Дори да се случи, аз трябва да попреча на това!

В този момент телефонът на Кенан звъни.

– Защо ли ми звъни толкова късно Орхун? – пита се Кенан като поглежда към телефона си и отговаря.

Камерата ни показва Нуршах, която седи замечтана в леглото си.

–Нуршах, спиш ли? – тропа Кенан по вратата на стаята.
–Не, може да влезеш – отговаря тя.
–Брат ти звъни – казва той като ѝ подава телефона си.
–Брат ми ли? Защо? – пита изненадана Нуршах.
–Не знам – отговаря Кенан.

Нуршах взема телефона.

–Ало, батко! Добре ли сте? Всичко наред ли е? – пита притеснена тя.
– Нуршах, защо телефонът ти еизключен? – пита строго Орхун като включва телефона си на високоговорител.

Камерата ни показва лицето на Нуршах. Веждите ѝ се свиват изненадано. Странно!Защо брат ѝ задава такъв въпрос? В ума ѝ проблясва мисълта, че може би е разбрал за отвличането… Стъписана, тя изстрелва първото, което ѝ идва.

– Изключен е, защото… ами… няма нищо особено. Няма за какво да се тревожиш.
– Изпращала ли си съобщение на Хира от друг номер? – пита Орхун като гледа Хира в очите.

Нуршах се втрещява. Тонът на Орхун, въпросите му… толкова са странни.

– Не. Разбира се, че не. Защо да правя такова нещо? Батко, вие добре ли сте? – пита притеснена Нуршах. – Всичко наред ли е? Защо задаваш такива въпроси?
– Добре е. Ще говорим по-късно – отвръща Орхун и прекъсва разговора, без дори да изчака отговор.

Орхун впива очи в Хира… и в тях гори пламък, по-свиреп от всякога.

–Гледаш ме в очите и ме лъжеш! – изръмжава като диво животно Орхен.
– Не… не! – Хира поклаща глава, сълзите ѝ се стичат безспир. – Не те лъжа!
– Ти, кога стана такава?… – гласът му се пречупва в ярост. – Или винаги си била, а аз просто съм бил сляп?
– Не, не съм ти изневерила! Никога не съм те предавала… – отвръща тя, гласът ѝ трепери. – Небето и земята са ми свидетели, дъхът ми да секне, ако лъжа… не те предадох, не ти изневерих!

Но изражението на Орхун не омеква. Очите му остават тъмни и студени като стомана.

Орхун се обръща рязко, сякаш готов да си тръгне… и в този миг светът на Хира рухва. Погледът ѝ се замъглява, краката ѝ омекват, и преди да успее да изрече и дума, тялото ѝ се свлича безсилно на земята.

Орхун застива. Вятърът изстенва над хълма…, а тишината поглъща всичко.

Източник: PoTv.bg