Плен – Сезон 2 Епизод 103 (Ето какво ще видим)

Времето тече бавно и тежко, докато камерата се плъзга над имението потънало в мрак. Величествените му фасади са потънали в тишина, а вятърът тихо разлюлява клоните на вековните дървета в двора. Прозорците светят тук-там като самотни очи в нощта.

Камерата влиза в имението, където Хира лежи безжизнена върху голямото легло, лицето ѝ е бледо, а тялото – отпуснато. Орхун стои пред прозореца, а погледът му се рее, някъде отвъд тъмнината. Орхун е върнал Хира у дома…, но гневът и разочарованието му не са го напуснали, дори са нараснали в тишината.

Споменът връхлита отново Орхун като нанесен внезапен удар…

Вижда я отново, сякаш е сега – Хира, бледа и със сълзи в очите, когато напуска стаята на Джихангир. Погледът му тогава пламти от гняв, а нейният – от болка.

Край на спомена…

Ръката на Орхун, стисната в юмрук, бавно се разтваря. В дланта му лежи пръстенът на Хира, мъничък и хладен. А в ушите му все още отекват думите ѝ, онези, които късат сърцето му на парчета:

„Как можеш да не ми вярваш? Не съм те предала! Никога. Никога. Това съм аз… Хира!“

Погледът на Орхун се замъглява от болка… поглежда към пръстена, а после бавно се обръща към безжизнената фигура в леглото.

– Истина ли казваш… – прошепва дрезгаво, почти без глас.

Но съмнението не се задържа дълго в главата му. Лицето му се изопва, раменете му се изпъват. С едно рязко движение излиза от стаята, сякаш се задушава да стои близо до нея.

Орхун спира пред вратата на стаята и си поема дълбоко дъх, опитвайки се да овладее бурята в себе си. Споменът отново проблясва в съзнанието му…

„Не, не… не лъжа. Никога не съм те предавала. Небето и земята са ми свидетели, дъхът ми да секне, ако лъжа…“

Телефонът му звъни и звукът го изтръгва от мислите. Поглежда дисплея, Кенан. Орхун се отдалечава от стаята и вдига.

– Кенан?

Камерата ни показва Кенан, който седи на дивана в кухнята, лицето му е напрегнато. Не е издържал и е набрал Орхун. Двете сцени се преплитат.

– Добър вечер, Орхун… Не те събудих, нали?
– Не, не спях. Има ли нещо?
– Всъщност и аз това исках да разбера. Когато се обади така, Нуршах се притесни… Но я успокоих, не се тревожи.
– Ясно.
– Нуршах не знае, че ти звъня… Просто, ако има нещо или ако мога да помогна с нещо – кажи.
– Благодаря. Единственото, което можеш да направиш, е да се грижиш за сестра ми. Добре ли е, нали?

Кенан се поколебава. В гърдите му се надига вина, за чувствата, които мисли, че Нуршах изпитва, и за отвличането, което са скрили от Орхун.

– Добре е… всичко е наред. Не се тревожи.

Орхун проговаря с тежест, макар и да не знае истината:

– Вече ти казах… няма нужда да го повтарям. Даде ми дума. Поверих я на теб. Щом казваш, че е добре – вярвам ти.
– Помня всяка твоя дума.
– Добре… Лека вечер.
– Лека нощ.

Разговорът приключва. Орхун прибира телефона си с бавни, отмерени движения, после за миг затваря очи, сякаш иска да спре времето завинаги.

Меки слънчеви лъчи се промъкват през завесите и падат върху спящото лице на Хира. Тя леко потрепва, а после бавно отваря очи, стресната от слаб шум наблизо. Главата ѝ тежи, мислите ѝ са мъгляви. Когато се надига, опряла ръка на слепоочието си, вижда Муса, приведен до нощното шкафче, как налива вода от кана.

– Ах, сестричке… – прошепва той виновно. – Опитвах се да бъда тих, а събудих те… да ме вземе дяволът.

Хира бавно поема дъх, опитвайки се да събере мислите си.

– Как… как се озовах тук? Последното, което помня… – гласът ѝ заглъхва.

И тогава… споменът я пронизва.

Последният кадър преди да загуби съзнание – погледът на Орхун, пълен с ярост…

Сълзите на Хира отново потичат, а тя не може да ги спре. Изведнъж тя се изправя от леглото.

– Сестричке… – казва Муса уплашено, но Хира го прекъсва, гласът ѝ трепери:
– Къде е Орхун?
– Беше тук… – отвръща Муса внимателно. – Той те доведе. Стоя до теб цяла нощ. Току-що излезе.

Хира не казва нищо, а очите ѝ се пълнят с още сълзи.

– Сестричке, страх ме е… – продължава Муса. – Зет ми е като бомба, ти си така… дори г-жа Афифе е странна. Нещо лошо се е случило, нали? Искаш ли да говорим? Може би ще помогна…
– Трябва да го видя… – казва Хира, а сълзите вече се стичат по бузите ѝ.

Тя се запътва към вратата, но краката ѝ се подкосяват. Муса нежно я хваща за ръката и я спира.

– Сестричке! Не си добре. Почакай малко! Не отивай сега при зет ми. Нека се успокои! Кипи от гняв… не знам какво е станало.

Но Хира вече не слуша, думите избухват от нея с тъжен бунт, сякаш забравила, че говори на Муса:

– Отидох при Нуршах… Не при онзи мъж! Той не ме разбира… не иска дори да ме чуе…

Муса я гледа объркан…

– Не разбирам нищо… Какво говориш? Почакай… легни…
– Не! – отсича Хира. – Трябва да говоря с Орхун!

Тя излиза, а Муса се втурва след нея, разтревожен.

Орхун седи сам в кабинета си, вперил поглед в снимката на Хира върху бюрото. Погледът му е мрачен и мъглив, а юмруците му, стиснати до побеляване. В стаята влиза Афифе, стъпките ѝ са решителни, а погледът – пронизващ.

– Не разбирам какво толкова те е шокирало! – изстрелва тя.
– Не е моментът – отвръща Орхун със студен тон.
– Всичко, което отлагаш да обсъдиш, се връща при теб – гласът ѝ е твърд, и също така студен. – И пак ли ще кажеш, че не е време?

Орхун рязко се изправя и обръща гръб, вперил очи през прозореца, сякаш иска да избяга от думите ѝ.

– Предупредих те от самото начало… – продължава Афифе, настъпателна. – Грешка беше дори да помислиш да се ожениш за това момиче, но не ме послуша! Ето го резултата! Благодари на Господ, че видя истинското ѝ лице преди сватбата.

Въпреки че гневът го гори, думите на майка му се забиват в душата му като отровни стрели.

Камерата ни показва Хира, която стои като вкаменена пред вратата на кабинета на Орхун. Очите ѝ са празни, а в тях плуват сълзи. От изражението ѝ става ясно, че е чула всичко. Малко зад нея Муса стои, наблюдава я с тревога.

Отвътре ехти гласът на Афифе, който все едно ѝ ударя шамар след шамар:

– Това момиче щеше да опетни нашето име! Аз направих същата грешка… От простолюдието друго освен предателство не може да се очаква…

Хира се хваща за стената, сякаш силите я напускат и ще рухне. Муса не издържа.

– Сестричке… нека те върна в стаята ти… – прошепва той.

Тя вдига ръка в безмълвен жест – не трябва.

И отново гласът на Афифе прорязва въздуха:

– За жалост, живееш моята съдба…

Хира не издържа повече. Сълзите избухват, потичат по лицето ѝ, докато цялото ѝ тяло се тресе от беззвучен, отчаян плач…

Камерата отново пренася сцената в кабината, където думите на Афифе прорязват въздуха като острие. Орхун стои до прозореца, гърбът му е изправен, но лицето му е каменно. Всяка нейна дума се забива дълбоко, като пръст в отворена рана.

– Надявам се, че си научи урока, Орхун Демирханлъ – заявява Афифе с хладна, отмерена жестокост.

После се обръща рязко, а токчетата ѝ отекват по мраморния под.

На прага на кабинета, с разтреперани устни и мокри от сълзи очи, стои Хира. Афифе я вижда и я поглежда с отвращение, и без да каже и дума, продължава към стаята си.

Хира преглъща сълзите си и пристъпва напред, но в този миг Орхун се появява на прага, за да затвори вратата. Погледите им се срещат, нейният, пълен с отчаяние и надежда, и неговият… студен и непроницаем.

Устните ѝ потрепват, сякаш иска да изрече нещо, но той затваря вратата пред лицето ѝ. Дървото се затръшва със сух удар, който разтърсва сърцето ѝ.

Хира остава от външната страна, съкрушена, прегърбена, с ръка, която бавно се плъзва по вратата… не грубо, не обвиняващо, а с последна, отчаяна нежност.

Орхун хваща дръжката на вратата от едната страна, а Хира от другата.

Хира не спира да плаче.

Орхун гледа втренчено в затворената врата.

„Твоят дъх е и моят дъх…“, спомня си Орхун.

„Толкова съм спокойна… сякаш съм в приказка…“, спомня си Хира.

В главата на Орхун отеква и друг техен спомен:

„Не се страхувай… няма да те оставя…“, беше ѝ обещал той.

„Ще бъдем щастливи до края на живота си… нали?“, беше го попитала Хира.

Очите на Хира вече са океан от сълзи, тя се задушава, хваща се за гърлото, обръща се рязко и хуква навън, през градината. Зад нея Муса се втурва разтревожен, опитвайки се да я настигне.

От другата страна на вратата, Орхун стои неподвижно. Пръстите му се стягат върху дръжката, сякаш ще я отвори… но не го прави. Задържа дъха си, после с рязко движение отдръпва ръката си, сякаш самият допир го изгаря.

А във въздуха остава само тишината… и болката…

Слънчевите лъчи танцуват по тежките кадифени завеси в стаята на Нева, докато тя нанася последния щрих от грима си пред огледалото. Очите ѝ блестят, устните ѝ са изкривени в самодоволна усмивка. Победата ѝ е сладка… и ѝ се наслаждава бавно, с наслада.

Телефонът ѝ звъни, на екрана светва – името на Джихангир. Нева се смее саркастично.

– Разбира се, че мислите ти са при Хира… – прошепва тя с отровна мекота. – Но няма да те тревожа повече.

В следващия миг лицето ѝ мигновено се променя, усмивката се стопява, погледът ѝ става уж тъжен. Вдига телефона с престорена загриженост.

– А, батко… как си? Толкова се притеснявах за теб. Тъкмо щях да ти звъня.

Камерата се премества при Дихангир, който седи сам в хотелската си стаята, вперен в празното пространство пред себе си.

– Защо си щяла да ми звъниш? Случило ли се е нещо?

Камерата се връща отново при Нева.

– Притесних се за теб – гласът ѝ е мек и съчувствен, но очите ѝ блестят лукаво. – Знаеш, винаги мисля за теб.
– Как е положението в имението? Има ли нещо, което трябва да знам? – гласът на Джихангир е напрегнат.

Нева примигва невинно, сякаш няма никаква вина за хаоса, който е предизвикала.

– Всички са много напрегнати… Никой с никого не говори. Снощи… Орхун доведе Хира… в безсъзнание.

Камерата отново се пренася при Джихангир, който е притеснен от казаното от сестра му.

– В безсъзнание?! Какво е станало?

Сцената отново се връща в стаят на Нева.

– Не успях да разбера… – вдига рамене Нева престорено. – Орхун е толкова ядосан, че е невъзможно дори да се приближиш до него, камо ли да поговориш.
– Ясно… Кажи ми веднага, ако се случи нещо, добре?
– Разбира се, батко. Ще се чуем.

Джихангир затваря, но остава с поглед, втренчен в нищото, като човек, когото го гложди лошо предчувствие.

Сцената се връща при Нева, която оставя телефона върху тоалетката и прошепва през зъби с гняв, който изгаря усмивката ѝ:

– Не попита дори как е сестра ти… Само Хира, Хира, Хира!

Нева се изправя, походката ѝ е плавна и хищна. Приближава до вратата, наостря слух и се вслушва. Коридорът е притихнал.

– Прекалено тихо е тук… – промърморва тя, а устните ѝ се извиват в коварна усмивка, която бавно се разтяга по лицето ѝ.

И в тази тишина, в която всички страдат, Нева сияе, доволна от руините, които оставя след себе си.

Мирисът на прясно кафе изпълва хола, докато Гонжа внимателно поставя чашата пред Перихан.

– Не виждам Афифе никъде… – прошепва Перихан, поглеждайки наоколо с повдигнати вежди. – Къде е? Добре ли е? Знаеш ли нещо?
– Почива си в стаята… – отвръща Гонжа.

Перихан махва с ръка, с онзи присъщ за нея авторитетен жест, и Гонжа се отдръпва с лек поклон.

– От тях нищо не може да се научи… – въздъхва Перихан и отпива от кафето си с грациозност.

В този момент в салона се поява Нева, усмивката ѝ е безупречна и сяда до Перихан, сякаш сцената е подготвена специално за нея.

– Ах, Нева, мила… – усмихва се Перихан лукаво. – Виждам, че си в прекрасно настроение.
– Както винаги – отвръща Нева с кадифенглас и леко повдигната брадичка. – Къде са всички?
– Всички изчезнаха! – Перихан драматично разперва ръце. – Имението се превърна в къща на духове…

Гласът ѝ звучи весело, но зад смеха ѝ се крие остър, саркастичен тон.

– След всичко, което се случи… нормално е, разбира се – казва Нева със сладка усмивка, а очите ѝ проблясват като на хищник, надушил плячка.

Перихан я поглежда със странна смесица от любопитство и подозрение, като че ли казва без думи: „Знам, че беше ти…“

– Какъв гениален заговор! – въздъхва тя театрално.
– Нали? – отвръща Нева с усмивка, в която се крие отрова. – Който и да го е направил, много добре го е обмислил.

Устните ѝ потрепват леко нагоре, сякаш едва сдържа самодоволството си, но не казва направо, че тя е в центъра на всичко.

– Ах… поклон пред този ум – промърморва Перихан и оставя чашата си с лека усмивка.

Нева се навежда леко към нея, като заговорничка, готова да сподели тайна.

– А може и изобщо да не е заговор… – изсъсква тя като змия. – Може Хира и брат ми наистина да са заедно. Нали г-жа Афифе и Орхун ги видяха с очите си? На мястото на г-жа Афифе аз щях да потърся още доказателства.

Перихан мигновено улавя намека, скрит между думите.

– Още доказателства? – повтаря бавно, сякаш опипва капан. – Като какви, например?

Усмивката на Нева се разтяга… бавна, лукава, коварна, като на човек, който вече е направил следващия си ход и просто чака всички останали да разберат това.

Хира седи прегърбена на пейка в горичката на имението, лицето ѝ е скрито в дланите, а раменете ѝ треперят. Муса стои до нея, очите му блестят от тревога.

– Моля те, сестричке… не плачи. Не мога да стоя и да не правя нищо. Кажи ми… какво мога да направя за теб? – прошепва той, гласът му звучи безпомощно.

Но Хира не го чува, сякаш е заключена в собствената си буря…

Хира си спомня погледът на Орхун, пълен с гняв:

– Лъжеш ме! Гледаш ме в очите и ме лъжеш!

– Не! Не, не лъжа! – гласът ѝ се къса от болка.

– Кога стана такава… Или винаги си била, а аз съм бил сляп?

Сега, когато тези думи кънтят в съзнанието ѝ, Хира стиска зъби, а нова вълна от сълзи се стича по бузите ѝ. И тогава си спомня гласът на Афифе – хладен и отровен:

– Грешка беше дори да помислиш, че можеш да се ожъниш за нея! От простолюдието друго освен предателство не може да се очаква…

Спомня си също така как Орхун затръшва вратата в лицето ѝ. Ударът отеква в гърдите ѝ, по-силен от всяка дума.

Муса я гледа отчаян, докато Хира се разпада пред очите му.

– Кажи ми, сестричке… може би ще измислим нещо… кажи на брат си – моли той, коленичил пред нея.

Хира вдига поглед, очите ѝ са замъглени.

– Не разбирам как стигнахме дотук… как се случи всичко… Нуршах казва, че не ми е писала от друг номер, но аз видях това съобщение. Затова отидох в хотела… Мислех, че тя е там.
– И после? – пита Муса тихо, сякаш се страхува от отговора.
– Всичко се срина, Муса… Онзи мъж беше там. Ако знаех, мислиш ли, че щях да отида? Влязох, мислейки, че това е стаята на Нуршах… но той излезе оттам. И точно тогава… вратата се отвори. Орхун беше там… и госпожа Афифе. Не можах да кажа нищо… дори аз не разбрах какво се случи.

Муса присвива очи, мисълта бързо прехвърча в ума му.

– Някой ти е подготвил капан, сестричке! Но кой… кой може да направи това?

Хира поклаща глава безмълвно, сякаш самата мисъл я задушава.

– Не направих нищо лошо… – прошепва, гласът ѝ едва се чува. – Никога не бих наранила Орхун…

Риданията я разтърсват, а думите ѝ вече едва се разбират.

– Влошаваш се, сестричке… – прошепва Муса, изправяйки се рязко. – Ще ти донеса вода. Почакай тук. Ще говорим пак после…

Той хуква към къщата, а Хира се свлича назад на пейката, въздишка се къса от гърдите ѝ… и тя продължава да плаче.

В кабинета си Орхун стои като статуя, вперил поглед в празното. Очите му горят, челюстта му е свита от гняв, отровен от мисълта, че е бил предаден. На вратата се чука.

– Влез! – гласът му прорязва тишината.

Влиза Али, притеснен, но усмихнат.

– Чичо… тръгвам за училище. Мислех… дали ти и кака Хира няма да ме закарате?

Погледът на Орхун омеква за миг, но болката се надига отново като прилив и гласът му излиза остър, макар и не груб:

– Не днес!

Али навежда глава, натъжен.

– Добре… – прошепва и излиза бавно.

Вратата се затваря, а тишината отново поглъща стаята. Орхун удря с длан по бюрото и се изправя рязко.

– Губиш контрол, Орхун Демирханлъ! – изрича през зъби, като към враг.

Приближава прозореца и… замръзва. Долу, в градината, вижда Хира – сломена, разплакана. В гърдите му за миг проблясва нещо, което напомня болка… не ярост.

Но споменът го връхлита.

Спомня си момента, в който видя Хира с Джихангир в хотелската стая.

Извръща се от прозореца, хваща най-близкия стол и го запраща към пода с глух трясък. Купчина папки политат от бюрото, разпилени като разбитите му чувства.

Стаята потъва в хаос, а тишината след удара е по-свирепа от всеки вик.

Източник: PoTv.bg