winless
Хира взема съдбовно решение – „Край с оправданията!“ След всички обиди, след като Орхун отказва да я чуе, тя се изправя пред самата себе си и прекъсва последната нишка, която я свързва с мъжа, когото обича. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.110 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 29 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 110 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира, със сълзи в очите, взема съдбовно решение – „Край с оправданията!“
След всички обиди, след като Орхун отказва да я чуе, тя се изправя пред самата себе си и прекъсва последната нишка, която я свързва с него.
В имението, заслепен от гняв и гордост, Орхун забранява дори името ѝ да се споменава. Но зад стените на кабинета си той се бори със спомени, които не може да изтрие… Колкото повече я отрича, толкова по-силно я обича.
Али плаче за Хира. „Тя ще се върне, нали?“ – пита той с надежда, която разбива сърцата на зрителите..
А в сенките Нева тъче своя коварен план – уж загрижена, но всъщност доволна от всяка пролята сълза.
Не пропускайте епизод, в който любовта се превръща в клетва, доверието – в бездна, а сълзите – в сила!
След като Орхун гневен напуска работилницата, Якуб подава чаша вода на Хира, която бавно се показва от скривалището си. Тя е бледа, очите ѝ блестят от сълзи, но се опитва да изглежда силна.
– Пий, момиче – прошепва Якуб с глас, в който се усеща повече болка, отколкото утеха. – Няма да излекува сърцето ти, но…
Той сяда срещу нея, с поглед, пълен с безпомощност и обич.
– Хайде да поговорим малко – добавя старецът, сякаш търси начин да достигне до нея.
Но Хира е пречупена. Сякаш думите ѝ изгарят устните, преди да излязат.
– За какво да говорим още, чичо Якуб? – гласът ѝ трепери, а сълзите вече се стичат по лицето ѝ. – Той затвори вратата завинаги… ти сам го чу. Да чакам тя да се отвори е напразна мечта. Каза, че гори отвътре, но и мен изгори в този огън. Умирах хиляди пъти пред очите му, а той не ме видя! Не ми повярва. Не ми се довери. Разкъса сърцето ми!
Хира се опитва да спре плача, но раменете ѝ треперят, а всяка сълза предава колко е безсилна.
– Силата на клеветата не беше в думите, нито в този, който ги изрече – казва тя, сякаш говори повече на себе си, отколкото на Якуб. – Клеветата няма власт, ако няма кой да ѝ повярва. Достатъчно беше само да се обърне към мен. Достатъчно беше веднъж наистина да ме изслуша. Но той не го направи…
Хира спира за миг, поема дъх, после поглежда към Якуб с празен поглед.
– Нямам вече сили да се боря, чичо Якуб. Нямам сили пак да го моля да не вярва на тези думи и да чуе мен. Това е краят.
Тишината в работилницата се сгъстява. Времето сякаш спира. Хира бавно се изправя, с прегърбени рамене и стъпки, тежки като на обречен. Напуска помещението, а Якуб остава сам, с поглед, в който болката и безсилието се смесват в тиха, безкрайна тъга.
На улицата, Хира върви с наведена глава. Сълзите се стичат по лицето ѝ, а в ушите ѝ още кънтят тежките думи на Орхун. Те сякаш не дават покой на сърцето ѝ, превръщайки всяка стъпка в агония.
„Можеше да се случи на всеки, но не и на нас! „– ехти в мислите ѝ гласът му. „Всеки греши, но не и тя! Бил съм толкова заслепен, че не видях какво става! Не позволих никой да каже лоша дума за нея, а тя… забоде нож в гърба ми! Гледаше ме в очите и ме лъжеше право в лицето!“
Споменът е като удар. Хира усеща как земята под краката ѝ се разклаща.
„Знаеш ли за какво най-много съжалявам?“ – гласът на Орхун звучи още веднъж в съзнанието ѝ. „… че ѝ се доверих толкова, че я обичах толкова много.“
Сякаш реалността и спомените се сливат. Но когато се връща в настоящия момент, Хира продължава да върви напред. По лицето ѝ е изписана огромна болка, но същевременно в погледа ѝ започва да проблясва решителност. Тя попива сълзите си с треперещи пръсти, опитвайки се да възстанови достойнството си.
– Толкова лесно ли е да ме изтриеш от живота си? – говори вътрешният ѝ глас, пропит с болка. – След като не искаш да ме виждаш, да не ме чуваш, ако не ми вярваш… тогава аз никога…
Гласът ѝ вътрешно се пречупва, но тя събира сили.
– Никога повече няма да те убеждавам в своята невинност! – решително звучи в мислите ѝ, макар сълзите още да блестят по лицето ѝ. –Няма, няма повече да го правя, няма да настоявам!
Стъпка по стъпка, Хира се отдалечава. Тревогата изписва черти по лицето ѝ – къде ще отиде? Какво ще прави отсега нататък? Но тя е взела решение – никога повече няма да се опита да убеди Орхун, че е невинна.
В имението цари напрегната тишина. В трапезарията, до големия прозорец, Муса стои неподвижен и вперен в двора, очаквайки всяка минута да види Орхун и Хира да се завърнат. В очите му проблясва надежда, но сърцето му е неспокойно.
Към него, с бавна крачка и натежала душа, се приближава Гонжа. Лицето ѝ е помръкнало.
– Не дойдоха, нали? – пита тя с тревожен глас.
– Не – отговаря Муса, но веднага се опитва да я успокои. – Но ще дойдат. Зет ми няма да изостави сестричката ми, не се тревожи.
– Дано, Господи! – прошепва тя и се отправя към кухнята.
Муса отново обръща очи към прозореца и внезапно сърцето му подскача.
– Най-накрая! – възкликва развълнувано. – Нали ти казах! Колата влезе през портата!
С надежда, която го разтърсва до дъното на душата, Муса се втурва към входа.
– Те са тук! Сестричката ми е тук!
Отваря вратата с усмивка, готов да прегърне Хира, но вместо това вижда Орхун – сам. Усмивката му изчезва, а надеждата се пречупва в гърдите му.
– Зетко? – гласът на Муса трепва. – А сестричката ми?
Орхун минава покрай него без дума, дишайки тежко, и се насочва към кабинета. Муса не се предава.
– Зетко, Хира никога не би направила такова нещо! Никога!
Орхун се обръща, лицето му е мрачно, а гневът му избухва като гръм:
– Никога повече! Името ѝ няма да се споменава в този дом!
Муса застива, преглъща мъчително, очите му се пълнят със сълзи.
– Но, зетко…
В този миг от стаята си излиза Али. Момчето изглежда объркано и тъжно, с празен поглед.
– Чичо? – пита той тихо. – Кака Хира си тръгна ли?
– Тръгна! – отсича Орхун без колебание.
Али вече подозира истината, но в гласа му все още звучи тънка струна надежда.
– Тръгна… но ще се върне, нали?
Орхун преглъща яростта, която го задушава, и с ледено спокойствие слага край на всичко.
– Няма да се върне!
– Чичо! – избухва Али в сълзи и тръгва след него, отчаян, сякаш не иска да приеме присъдата. – Ти и преди каза, че няма да се върне, а тя се върна. Ще се върне пак, нали?
– Казах ти! – гласът на Орхун кънти из цялата зала. – Няма! Темата е приключена!
Разтреперан и изтерзан, той влиза в кабинета си и затръшва вратата. Али подскача от уплаха и се хвърля в прегръдките на Муса. Двамата остават сгушени един в друг – дете и мъж, еднакво безпомощни пред бурята, която ги помита.
В кабинета Орхун едва се сдържа. Ръката му се вдига, готова да стовари юмрук върху масата. Но пред очите му изплува спомен – Хира поставя нежно ръка върху неговата и шепне: „Стига, моля те…“
Юмрукът увисва във въздуха.
Отново го връща друг образ – как тя държи ранената му ръка и се грижи за него с обич. Болката го прерязва. Бавно отпуска ръката си, сякаш Хира още е там.
Погледът му пада върху снимка, обърната настрани върху библиотеката – той, Хира и Али, усмихнати заедно. Приближава се, протяга ръка… но я спира, свива пръстите в юмрук и отдръпва.
– Теб вече те няма! – крещи Орхун, сякаш иска да надвика собственото си сърце.
– Ще те изтрия от сърцето си! – думите му кънтят в празното помещение. – Все едно никога не си била в него! Ще те погреба толкова дълбоко, че лицето ти, погледът ти, гласът ти… всичко ще изчезне! Край! Ти си никоя за мен!
С гняв обръща снимката, лицата на миналото остават скрити. Очите му са мътни, решителни – Орхун е тръгнал по път, от който няма връщане.
Накрая сяда тежко на стола си. Лицето му е застинало – същото, както в онзи миг, когато си помисли, че е загубил Хира завинаги.
В кухнята на имението мирисът на запържен лук се смесва с тревогата, която тежи във въздуха. Халисе внимателно разбърква в тенджерата, докато Гонжа нарязва моркови на масата. Двете работят мълчаливо, но по лицата им ясно личи безпокойството. Накрая Халисе нарушава тишината:
– Нямаше никакви проблеми между тях… Кога станаха такива неща? Сигурно някой ги е урочасал – казва тя и въздиша тежко.
Гонжа спира за миг, ножът в ръцете ѝ замръзва, а мислите ѝ веднага отлитат към Муса.
– И Муса много се натъжи. Няма го никъде… да отида ли да видя къде е? – пита тя притеснено.
– Не, момиче! – отвръща строго Халисе. – Не се мяркай из къщата, докато всички са ядосани.
Докато изсипва зеленчуците в тенджерата, вратата на кухнята се отваря и влиза Муса. В ръката си държи малка чанта.
– Ето го – прошепва Халисе.
– Муса, добре ли си? – обръща се към него Гонка и забелязва чантата. – А това в ръката ти какво е?
Халисе също го поглежда тревожно.
– Муса?
Младият мъж отпуска ръце и с пресипнал глас казва:
– Дойдох да се сбогувам. Простете ми, ако някога съм ви обидил с нещо…
– Какво сбогуване, какви ги говориш? – ококорва се Гонжа, а очите ѝ се пълнят със сълзи.
Халисе се съвзема и рязко отвръща:
– Такива неща няма! Дай ми това!
– Ако сестра ми не е тук, и аз няма да остана – заявява Муса и стиска чантата.
Халисе спира да бърка яденето и без да чака, взема чантата от ръцете му.
– Всичко е още ново. Утре е друг ден. Г-н Орхун няма да остави Хира ей така.
В този миг в кухнята тихо влиза Нева. Щом чува името „Хира“, тя се спира на прага. Не се показва, а остава да слуша скришом.
– Но той я остави – отвръща Муса отчаяно. – И каза името ѝ повече да не се споменава.
– Не слушай какво говори! – изправя се Халисе и казва майчинска увереност. – Гледай какво крие сърцето му, а то не може да понесе отсъствието ѝ. Времето лекува всичко…
Тя хваща Муса за раменете и го поглежда строго:
– Но кой знае къде е сега Хира? Какво прави? Намери я! И тогава ще говорим за останалото. Не можеш да си тръгнеш така!
– Правилно е! – добавя Гонжа и очите ѝ блестят от решителност. – Къде е? Какво прави? При кого ще остане? По-добре ѝ се обади, разбери къде е и иди при нея!
Думите на двете жени връщат сили на Муса.
– Правилно казвате – отвръща той твърдо. – Сестра ми има нужда от мен сега. Няма да я оставя сама! Ще я намеря!
– Гонжа – обръща се Халисе с тих, но решителен глас, – иди без да те видят. Приготви куфар от стаята на Хира, сложи вътре няколко нейни неща и Муса ще ги занесе. Ясно ли е?
– Ясно е, како. Веднага тръгвам – кимва Гонжа.
– Сигурно има нужда от нещо сега – добавя Халисе.
– Да, права си – съгласява се Гонжа и се отправя към вратата.
Нева се отдръпва тихо, със скрита усмивка, в която проблясва нещо коварно. Докато тя изчезва по коридора, Гонжа тръгва в обратната посока – решена да помогне на Хира.
В градината на имението въздухът е натежал от напрежение. Муса върви бързо към изхода – лицето му е решително, крачките му са пълни с нетърпение. Той знае какво трябва да направи – да стигне до сестричката си. Но точно в този миг зад него се разнася глас, който го кара да спре.
– Муса! – извиква Нева, която излиза от къщата.
Младият мъж се стяга, очите му потъмняват от раздразнение. Той не иска да я чува сега, но въпреки всичко спира. Нева бърза да го настигне, лицето ѝ е напрегнато, но думите ѝ звучат почти като меко ухажване.
– Отиваш при Хира, нали? – пита тя, вперила поглед право в него.
Муса мълчи за миг, колебае се дали изобщо да отговаря. Накрая кимва утвърдително.
– Муса – започва Нева с привидна загриженост, – съжалявам за всичко, което се случи. Знам, че с Хира никога не сме били близки… Но това, което ѝ причиниха, е голяма несправедливост. Никоя жена не заслужава такова унижение!
Муса слуша мълчаливо, без да сваля очи от нея, сякаш се опитва да отгатне истинските ѝ намерения.
– Ако си тръгнал при нея, има едно място, което знам – продължава Нева, гласът ѝ е мек, почти съзаклятнически. – Там отиват жени, които имат нужда от помощ. Ако аз ѝ го кажа, Хира никога няма да приеме. Тя не ме обича. Но ако ти ѝ го предложиш, може да се съгласи…
Муса вдига глава и с гордост отговаря:
– Няма нужда! Сестра ми не е сама. Тя има мен!
Той тръгва отново, но Нева бързо хваща ръката му, спирайки го.
– Муса! Не става дума за гордост. Искам да помогна. В тази къща нас не ни обичат, да, но това е проблем на Афифе и Орхун. Аз нямам нищо против Хира. Не мога да позволя една жена да остане без дом и да живее по хотелски стаи, Муса.
Думите ѝ оставят следа – колкото и да не му се иска, Муса разбира, че тя има право. Той се колебае, а Нева мигновено усеща това. Изважда малка визитка и я подава с лукава настойчивост.
– Моля те, вземи я. Говорих вече с хората там, знаят за какво става въпрос. Един твой телефон ще е достатъчен. Ако не се обадиш – добре, но поне я дръж при себе си.
Муса взема картата неохотно. Очите му обаче излъчват решимост – той ще намери сестра си, независимо от всичко.
Тръгва към портата и се отдалечава с бързи крачки. В този момент на лицето на Нева се появява усмивка – лукава и тънка. Усмивка, която разкрива, че отново е намислила нещо.
В парка, сред шума на листата и далечния смях на деца, Хира седи сама на една пейка. Погледът ѝ е втренчен в нищото, ръцете ѝ са отпуснати в скута, а сърцето ѝ – разбито. Очите ѝ блестят от неизсъхнали сълзи, а в тях се чете безкрайна умора.
В този момент пред нея се появява Муса. Крачките му са бързи, пълни с решителност и болка.
– Сестричке! – извиква той и гласът му трепери.
Хира вдига глава. Погледът ѝ среща неговия – и двамата са обгърнати от една и съща мъка. Тя не казва нищо, сълзите сами се стичат по лицето ѝ. Муса веднага сяда до нея, сякаш иска с присъствието си да изтрие болката ѝ.
– Питах те как си, но… как може човек да е добре в такава ситуация? – говори той с горчивина. – Постъпиха ужасно с теб, това е голяма несправедливост. Аз повече не мога да остана там! Никога няма да прекрача прага на онова имение!
– Недей, Муса! – прекъсва го Хира с отчаян глас. – Това е домът ти, работата ти. Не си тръгвай заради мен.
– Но теб те няма там! – отговаря той със стиснати зъби.
– Но Али е там – казва тя тихо, а очите ѝ се пълнят със сълзи. – Аз не съм там… а той какво ще прави без теб?
Муса замлъква. Думите на Хира го удрят право в сърцето. Той не намира отговор. Само въздъхва тежко и промълвява:
– Целият му свят рухна, когато разбра, че няма да се върнеш…
Очите на Хира се замъгляват още повече. Едно единствено име излиза от устните ѝ, като стон:
– Аличо…
И сълзите отново потичат, мокрят лицето ѝ, сякаш никога няма да спрат.
В имението, в собствената си стая, Али седи на леглото – свит, мълчалив, изгубен в огромния свят. До него на нощното шкафче стои поднос с храна, който дори не е докоснал.
На прага се появява Афифе. Тя го наблюдава мълчаливо, лицето ѝ е сериозно, но очите – по-мекo, отколкото обикновено. Когато Али я забелязва, се измества на другия край на леглото, сякаш се затваря още повече в себе си. Афифе обаче влиза и сяда до него. Гласът ѝ е тих, почти майчински:
– Толкова си тъжен… и с право. Но понякога, Али, трябва да приемем неща, колкото и да болят. Аз също някога трябваше да се откъсна от човек, когото обичах…
За пръв път Афифе разкрива част от себе си, която никой не е виждал. В гласа ѝ се усеща рана, която не е заздравяла. Али я слуша внимателно, за първи път усеща тъгата и човечността в баба си.
– Знам, че е тежко, и ще бъде тежко – продължава тя. – И аз минах по този път. Но успях да го преживея. И ти ще успееш. Ще го преодолеем заедно. Аз съм тук до теб, когато имаш нужда. Не забравяй това, Аличо.
Това е първият път, когато тя го нарича с умалителното „Аличо“. Думата излиза странно от устните ѝ, дори самата тя го усеща, но не променя тона си. Става бавно и се отправя към вратата. Погледът ѝ пада върху подноса с храна.
– Изяж яденето си. Не бива да оставаш гладен – казва тя с твърд, но загрижен тон.
И излиза.
Али остава сам, но сърцето му усеща – баба му е различна тази вечер. За пръв път е видял в нея не само строгата жена, а и някой, който също е познал болката от загубата.
В парка времето сякаш спира. Листата шумолят леко, птиците отлитат, а Хира и Муса продължават да седят един до друг на пейката. Между тях има мълчание, което тежи повече от всякакви думи.
– Недей да се тревожиш за Али, сестричке – прошепва Муса, като че ли иска да я успокои. – Не мисли за него. Той е поверен на мен! Ще ти нося новини от него, а когато нещата се оправят между вас…
Хира поклаща глава. В очите ѝ няма и следа от надежда.
– Няма да се оправят, Муса…
Мълчанието се връща. Муса не намира думи, а сърцето му се свива още повече. След кратка пауза, той тихо пита:
– А ти… какво ще правиш сега, сестричке?
– Повярвай ми, не знам – отвръща тя и поглежда към земята. – Къде ще отида? Но трябва да започна отнякъде. Първо ще намеря място, където да остана. После ще си намеря работа, ще започна да работя. А след това…
Думите ѝ секват. Гласът ѝ се пречупва, сякаш бъдещето е прекалено мъгливо, за да го опише.
Муса замръзва, но в съзнанието му веднага изниква споменът за Нева и думите ѝ.
„Ако отидеш при нея, има място, което знам. Там отиват жени, които имат нужда от помощ. Ако аз ѝ го кажа, няма да приеме. Но ако ти ѝ го предложиш, може да се съгласи.“
„Няма нужда – беше отвърнал тогава той. – Сестра ми не е сама. Има мен.“
А гласът на Нева не спираше: „Муса, не става дума за гордост. Ние не сме обичани в този дом, да, но нямаме нищо против Хира. Не мога да позволя една жена да остане без подслон…“
Муса се колебае за миг. После, без да назовава името на Нева, тихо казва:
– Някой ми спомена за едно място… Мисля, че можеш да отседнеш там, докато си подредиш живота.
Гласът му заглъхва. Хира го слуша внимателно, замислена, с поглед, който се губи в далечината.
Денят се превръща в нощ. Камерата бавно обхожда Истанбул – светлините на града заблестяват като безброй звезди върху земята. Улиците оживяват с ритъма на нощта, но някъде сред този огромен град, две души седят сами и мислят как да продължат, след като светът им се е разпаднал.
В малката къща, посочена от Нева, Хира и Муса влизат в тишината на нощта. Вратата се затваря зад тях, а Хира стои неподвижно, сякаш не усеща мястото около себе си. Очите ѝ са празни – домът, обзаведен с мебели и удобства, за нея е просто подслон, нищо повече.
– Да видя дали не липсва нещо – казва Муса и веднага тръгва да проверява.
Хира остава на прага, потънала в тъга. След минути Муса се връща, по-ведър, с желание да внесе надежда:
– Хм, всичко е точно както казаха. Печката работи. Видях стаите, кухнята, всичко е наред. Вратите и прозорците са здрави. Нищо не липсва. А мебелите… както им казват, „обзаведена къща“.
Хира го поглежда с объркване и притеснение:
– А няма ли да плащам за този дом? Сигурен ли си?
– Казах ти, че няма – отвръща Муса уверено. – Успокой се.
Тя прехвърля поглед през стаята – уморена, с изражение на жена, която едва се държи на краката си. Муса усеща отчаянието ѝ и веднага предлага:
– Мога да остана, ако искаш.
– Не! – рязко казва Хира и после смекчава тона си. – Не, Муса, вече говорихме за това. Ти трябва да се върнеш в имението, Али има нужда от теб.
Муса прави знак с ръка, че разбира.
– Добре, сестричке. Утре сутрин ще дойда рано, ще закусим заедно. Ще взема нещо по пътя, става ли?
Той сочи към масата, където е оставил торбичка.
– Изяж този сандвич, преди да изстине. Недей да стоиш гладна.
– Добре, не се тревожи – отвръща тя уморено. – Върни се в имението, преди да е станало късно. Виж как е Али!
– Добре – кимва Муса и се насочва към вратата. Хира тръгва след него, за да го изпрати.
В имението, в своята стая, Нева седи удобно на дивана. Усмивка на удовлетворение блести по лицето ѝ, докато държи телефона до ухото си.
– Благодаря, че ми съобщи – казва тя и затваря.
После, с коварна нотка в гласа, промълвява:
– Значи сама си отишла там, скъпа Хира. Сега веднага ще кажа на брат си, за да не се тревожи повече.
Нева сменя изражението си – доволната усмивка изчезва, заменя я изкуствена тъга. Подготвя се за разговора с Джихангир.
В същото време Джихангир седи на дивана, потънал в мрачни мисли. Телефонът звъни, той го вдига веднага.
– Ало? – гласът му е напрегнат.
– Здравей, батко – чува се ведрият глас на Нева. – Как си?
– Как да съм, Нева? – отвръща той раздразнено. – Ядосан съм.
Тя прави жест с ръка, сякаш си казва: „Така ти се пада.“ Но думите ѝ излизат с меден тон:
– Исках да ти кажа една добра новина.
Джихангир се изненадва. В слушалката звучи гласът на сестра му:
– Настаних Хира в една от къщите на нашите компании.
– Как така? – изненадан е Джихангир. – Как Хира прие такова нещо?
– Разбира се, тя не знае, че къщата е наша – отговаря Нева с престорена невинност. – Смята, че е институция, която помага на жени без дом.
– Аха… – въздъхва Джихангир, а лицето му просветлява.
– Какво да направя, братко? – продължава Нева с фалшива загриженост. – Не можех да стоя и да гледам как тя няма къде да отиде. Намерих това решение.
– Добре си постъпила – казва Джихангир и за първи път от много време в гласа му има облекчение.
В този миг лицето на Нева се разтяга в усмивка – тънка, коварна, и плашещо доволна. Тя е постигнала своето.
Какво се случва между Кенан и Нуршах?
Между Кенан и Нуршах напрежението расте. Скандалът им започва заради дреболия – измислени буболечки от Нуршах в кантората, но бързо се превръща в откровение за истинските им проблеми. В яда си Кенан ѝ казва да си тръгне, а Нуршах, горда и обидена, решава да приеме думите му буквално.
Въпреки това, Кенан не може напълно да я пусне – подава ѝ ключ от празната къща на сестра си Вуслат, за да има къде да отиде. Уж под предлог заради „слуховете в квартала“ и „делото за попечителство“, Кенан всъщност намира начин да я защити и да му е под око. Нуршах се настанява там, хладна на външен вид, но вътрешно разкъсана. Първата нощ самота ѝ тежи – тя се убеждава, че трябва да го забрави, но откривайки негов стар фотоалбум, неволно се усмихва и си признава, че чувствата ѝ към него са още живи.
От другата страна Кенан също не намира покой. В офиса се радва на „тишината“, но спомените за дребните им закачки го преследват. При първия проблем – спряла вода в новата къща – Нуршах несъзнателно му се обажда. Той ѝ помага, пак се заяждат, но и двамата усещат колко трудно е да бъдат истински далеч един от друг.
На пръв поглед всеки от тях търси самота, но зад студените им думи, които си разменят се крие друго – че много си липсват, чувство което нито Кенан, нито Нуршах могат да признаят гласно.
Какво се случва с Рашид?
Рашид се опитва да си върне контрола над живота – по неговия си, комичен и наивен начин. След среща с агенция за имоти той излиза с широка усмивка: ако успее да продаде къщата на висока цена, ще реши всички проблеми наведнъж. В мечтите му планът е идеален – ще се освободи от Наджи, ще купи по-малко жилище, а с останалите пари ще подари на Афет бленуваните златни гривни.
Вкъщи обаче картината е друга. Вместо да говори с Афет, той измерва стаите с крачки, като дете, което си играе на строителен инженер. В този момент тя го заварва и го гледа подозрително. Рашид веднага измисля извинение – твърди, че просто прави „разтягане преди сън“. Афет не се впечатлява и му напомня кой държи властта у дома: в спалнята ще се върне едва когато китката ѝ зазвъни с нови гривни.
Оставен сам на дивана, Рашид преглъща унижението и си повтаря, че трябва да е благодарен, че поне не е на улицата. Но надеждата му остава жива – щом къщата се продаде, „всичко ще се оправи“. Той заспива с тази мисъл, сякаш тя е последната му спасителна сламка.