winless
Докато Хира започва нов живот далеч от Истанбул, в имението настъпва мрак – Аличо отслабва с всеки изминал ден без нея. А когато резултатите от изследванията пристигат, Орхун чува присъда, която преобръща света му… Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.115 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 7 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 115 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Муса разкрива истината пред Орхун, че Хира заминава.Как ще реагира Орхун?
Далеч от Истанбул, Хира започва нов живот във Франция. Седмица по-късно тя звъни на Муса и му споделя, че с всеки изминал ден се чувства все по-добре и дори възнамерява да продължи образованието си. Орхун става свидетел на разговора им!
В имението мракът на отсъствието на Хира тегне над всички. Аличо отказва да се храни! Докато Орхун се убеждава, че детето ще свикне без нея, Афифе усеща истината – малкият няма да приеме заминаването ѝ и тревогата ѝ нараства с всеки изминал ден.
И тогава идва ударът – резултатите от изследванията на Али пристигат. Орхун е извикан в болницата и чува най-страшното: Али страда от рядко и сериозно заболяване.
В късните часове на нощта, когато тишината е толкова гъста, че можеш да я „усетиш“, величественото имение е обвито в полумрак. В кабинета, осветен само от приглушената светлина на настолната лампа, Орхун е сам. Седи на масивното си бюро, прегърбен над документи, сякаш работата е единственият начин да заглуши болката и гнева, които го изяждат отвътре. Погледът му е съсредоточен, ръцете му се движат механично, но зад тази привидна хладност се крие буря от чувства и болка.
Тишината е нарушена от едно колебливо почукване. Орхун повдига глава, лицето му застива, а после с твърд глас изрича:
– Влез!
Вратата бавно се открехва и в стаята пристъпва Муса. Погледът му е потънал в тъга. Орхун го поглежда за миг, след което се връща към документите си, сякаш присъствието му не е важно.
– Извини ме – започва тихо Муса, – каза да не те безпокоя, но… има нещо важно. Сестра ми, Хира…
При споменаването на това име, Орхун рязко оставя писалката.
– Казах, че името ѝ няма да се изрича в този дом, Муса! – отвръща рязко Орхун. – Знаеш, че не понасям правилата ми да бъдат нарушавани!
Муса преглъща и прошепва със свито сърце:
– Тя заминава.
Думите увисват във въздуха като удар. Орхун е шокиран от чутото, но поглежда Муса с онзи ледено-сдържан израз, който никой не може да разчете.
– Знам, че е забранено да споменавам името ѝ – продължава Муса, гласът му трепери. – Хира ми каза да не казвам на никого. Но ти си единствената ми надежда. Може би ти ще я разубедиш…
В очите на Орхун за миг проблясва нещо – изненада, може би болка, но той отново се скрива зад мълчанието си.
– Тя страда много – шепне Муса, сякаш всяка дума къса душата. – Казва, че са разрушили света ѝ, че са я опетнили несправедливо честта ѝ. Най-много я боли, че ти… че ти не си повярвал в нея.
В стаята настъпва тежка пауза. Орхун е неподвижен, лицето му е каменно.
Муса вече не издържа – сълзи се стичат по бузите му. С отчаяние в гласа той се обръща за последен път:
– Моля те, спри я! Тя не е виновна за нищо!
Орхун не помръдва. Очите му са приковани в Муса, но зад тях бушува ураган, който никой не може да предвиди. Какво ще направи – това остава загадка, дори камерата не може да проникне в стените, които е издигнал около сърцето си.
И така – сцената застива на напрегнатия му поглед, който не издава нищо… и казва всичко.
Нощта е гъста и студена, а тишината около къщата на компанията е смущаваща. Джихангир пристъпва към вратата на Хира, сърцето му бие лудо – не може да приеме, че тя наистина ще си тръгне. Стои дълго пред входа, нерешителен. Най-после събира сили и почуква.
Минутите се точат, но от другата страна няма отговор. Сянката му се разлива по стената, докато той чака. Стиснал зъби, натиска звънеца отново, този път по-настоятелно.
– Къде е това момиче? – прошепва с отчаяние, а гласът му се губи в нощта.
Очите му се плъзгат към прозореца – опитва се да надникне вътре, сякаш ще я открие, скрита от света. Но вместо това, от мрака се появява пазачът на блока.
– Господине – казва с равен тон мъжът, – няма никой в апартамента.
Джихангир се обръща рязко, сякаш някой го е ударил.
– Как така? – пита невярващо.
– Госпожицата остави ключа и си тръгна – отвръща пазачът спокойно, без да подозира как тези думи сриват човека пред него.
Очите на Джихангир се разширяват, всичко в него застива. Разбира – закъснял е. И в този миг, нощта около него изглежда още по-черна.
Действието се пренася в таксито, което кара Хира към летището. Тя седи мълчалива. Погледът ѝ е втренчен през прозореца – градът остава зад нея, улиците, които някога носеха надежда, сега са само спомени.
Очите ѝ блестят от тъга, но тя не позволява сълзите да потекат. Вътрешният ѝ глас звучи като шепот, натежал от болка: „Тук всичко свършва. Най-хубавата страница от живота ми се затваря.“
Колата се движи напред, а с всеки изминат метър, сърцето на Хира се откъсва от света, който някога е бил неин дом.
В тъмния кабинет на имението, вратата се открехва плахо. Гонжа пристъпва вътре, държейки в ръце подноса с кафето, което току-що е приготвила за Орхун. Погледът ѝ обхожда празното помещение. Бюрото е подредено, лампата още свети, но от Орхун няма и следа.
– Г-н Орхун е излязъл… закъснях ли? – прошепва сама на себе си тя, притискайки чашата към гърдите си. – Нали поиска кафето точно по това време… къде ли е отишъл?
Гонжа, объркана и неспокойна, излиза от кабинета.
Сцената се връща в таксито, което се движи бавно по пътя към летището, лицето на Хира е осветено от светлините на улиците, които се редуват като мигащи спомени. Погледът ѝ е забит в прозореца.
Чува се гласът на Хира върху кадъра: „Казвам се Хира. Нямам фамилия. Нямам красиви спомени от миналото, нито живот, за който да живея. Докато прекарвах дните си под горещото слънце… той дойде.“
Сцената ни връща в имението. В същия миг, в градината, Орхун стои изправен в мрака. Силната му фигура се откроява сред сенките, но очите му издават буря. Ярост и болка се борят в него, а той се опитва да ги удържи зад мълчанието.
„Той промени всичко“ – продължава гласът на Хира. „Той ми показа, че имам сърце. Минахме през бури, спъвахме се… но накрая се хванахме един за друг и се изправихме.“
Орхун рязко спира, погледът му се впива в тъмнината пред него, сякаш там е заключена отговорът на цялата му болка.
„Той ме накара да повярвам, че всичко може да се промени, че животът може да стане красив. Стоеше зад мен като планина“
В таксито, Хира не откъсва очи от нощния пейзаж. Горчивината в погледа ѝ е безкрайна.
„От него се научих да мечтая. Да се боря за мечтите си. За първи път бях щастлива с него.“
А в градината на имението, Орхун все още стои неподвижен, но напрежението в тялото му го издава.
„За първи път повярвах в щастливо бъдеще с него… – гласът на Хира трепери, докато сълзите вече пълнят очите ѝ. „Но после той разруши всичко, което беше изградил. А аз останах под тези руини, заедно с мечтите си. Сега съм разбита. Всичко се разпадна.“
В градината Орхун мълчи, стои като статуя в мрака, а светът около него се руши невидимо.
„Аз съм Хира! Родена съм свободна. Живях като робиня, докато той не се появи. Той ме освободи… но тогава започна истинското ми робство.“
Нищо не издава какво изпитва Орхун, очите му остават приковани в тъмнината.
„Робството на неговата любов. Никой вече не може да ми върне свободата.“
Хира се отпуска на прозореца на таксито, гласът ѝ кънти с болка:
„Моето робство е за цял живот. Пълно с болка и раздяла. Тръгвам си. Сбогом, Истанбул. Сбогом, мои надежди. Мои мечти!“
В този миг Орхун вдига очи към небето. Погледът му се заковава в светлинките на самолет, който прелита над имението. Сърцето му се свива, а думите на Хира отекват в нощта:
„Сбогом!“
Камерата замръзва върху лицето на Орхун, осветено от лунната светлина. Погледът му е болезнено втренчен в самолета, който отнася тази, която някога е била смисъл на живота му.
ФРАНЦИЯ ЕДНА СЕДМИЦА ПО-КЪСНО
В градината на френска къща, озарена от утринно слънце, всичко изглежда като застинало в картина. На масичката до креслото са подредени няколко френски книги, стъклена кана с вода и чаша. Над всичко се чува нежният глас на Хира, която чете на френски от роман:
– Жената се обърна… Прекрачи прага и си тръгна, за да не се върне никога. Погреба сърцето си до мъжа, когото остави зад себе си.
Старата госпожа, настанена в креслото си, слуша с полуотворени очи и неусетно се унася в сън. Хира оставя книгата на масата и с нежност приглажда шала върху раменете ѝ. Усмивката ѝ е тъжна, а движенията внимателни. В този миг телефонът ѝ иззвънява. Тя се отдръпва, за да не я събуди, и тихо отговаря:
– Муса…
От другата страна гласът му, наситен с копнеж, я разтърсва:
– Хира!
Очите на Хира веднага се пълнят със сълзи. Тя прехапва устни, за да не се разплаче. Муса, скрил се в ъгъла на градината на имението, говори полугласно, оглеждайки се нервно, за да не бъде чут.
– Как си, сестричке? Липсваш ми ужасно. Постоянно мисля за теб.
Хира се опитва да звучи уверено, макар сърцето ѝ да се свива от мъка.
– И ти ми липсваш… Добре съм, не се тревожи. Всеки ден е малко по-добър от предишния. Парченцата отново се нареждат едно по едно. От следващата седмица започвам курс.
Погледът ѝ се плъзга към старата дама, заспала спокойно в креслото.
– Племенницата на мадам Корсини ме подкрепя да завърша образованието си.
Гласът на Муса се разведрява.
– Толкова се радвам! Знам, че ще успееш. Започваш нов живот, Хира. Сигурен съм, че ще се справиш!
Но в този миг зад гърба му изниква Орхун. Тъмният му силует пада върху тревата, а гласът му прорязва въздуха като гръм:
– Муса!
Младият мъж подскача, рязко отдръпва телефона от ухото си. А от другата страна Хира застива. Познава този глас… И сърцето ѝ спира за миг.
– Какво правиш тук? – гърми Орхун. – Говориш по телефона ли?
Хира слуша мълчаливо. Гласът на Орхун, пренесен през слушалката, я разтърсва до основи. Муса заеква, опитвайки се да се измъкне:
– Ъ… свърши. Всъщност вече приключих.
Орхун избухва отново:
– Дворът е в безобразие! Вече две седмици входът на главната порта стои недовършен! Трябва ли аз да ти напомням за всичко?
Хира усеща как дъхът ѝ секва. Всяка негова дума е нож в сърцето ѝ.
– Къде е икономът? – добавя студено Орхун.
Муса снишава тона си, вече дистанциран, опитвайки се да прикрие вълнението си:
– Добре, шефе! Ще се погрижа веднага.
Хира шепне едва чуто, сякаш за себе си:
– Шеф?… (Бел. редактора: Преди Муса винаги наричаше Орхун зет.)
Орхун се обръща с хладно лице и се отправя към имението, без да добави повече. Едва когато силуетът му се изгубва, Муса слага панически телефона отново до ухото си:
– Съжалявам, сестричке…
Но отсреща на линията няма никой. Хира вече е затворила. Муса сваля апарата и въздиша дълбоко.
– Градината е същата градина… но зет ми не е същият… – промърморва той, преди да се захване с работата си.
А в далечината, във френската градина, Хира остава вцепенена. Болката ѝ е невидима, но безкрайно тежка. След миг тя взема празната чаша от масата и с бавни крачки влиза обратно в къщата.
Вратите на имението се отварят и Орхун прекрачва прага. Стъпките му отекват твърдо по мраморния под, а лицето му е като изсечено от камък – без изражение, без капка слабост. Той поема по познатия коридор към кабинета си, когато гласът на Афифе прорязва тишината:
– Орхун!
Той застива за миг. Погледът му остава вперен напред, но гласът ѝ го е спрял. Афифе излиза от стаята на Али. Очите ѝ са пълни с тревога, а походката ѝ издава тежестта, която носи в сърцето си. Приближава се до сина си с едва прикрито отчаяние.
– Али не хапва и залък – казва тя тихо, но гласът ѝ трепери. – Откакто тя си тръгна… нищо не е сложил в устата си.
Орхун я поглежда за кратко, очите му мрачно проблясват. От устните му се откъсват думи, остри като нож:
– Ще свикне!
Без да ѝ остави възможност да каже каквото и да било, той завива рязко и влиза в кабинета си. Вратата се затваря след него, а в коридора остава само Афифе. Тя гледа към затворената врата, лицето ѝ е изпълнено с безсилие и болка.
Бавно се обръща и тръгва обратно към стаята на Али. Застава на прага и се заглежда в детето. Али е седнал с отпуснати рамене, погледът му е угаснал, лицето – бледо и уморено. Тъгата е притиснала малкото му сърце и сякаш е отнела дъха му.
Афифе въздъхва тежко, а после внимателно затваря вратата. Гласът ѝ е почти шепот, докато говори сама на себе си:
– И аз казах, че ще свикне… Но това дете никога няма да го приеме. Никога няма да свикне.
Камерата се задържа върху угрижено лице на снежната кралица.
В кабинета си Орхун седи зад бюрото си, опитва се да се съсредоточи върху работата, но не му се получава. Ръцете му прелистват документи, но мислите му са далеч. Изнервеното му дишане изпълва стаята.
В този момент на вратата се чува почукване.
– Влез! – гласът му звучи рязко.
Вратата се открехва и плахо влиза Гонжа. В ръцете си носи малка кутия и чашата с прясно приготвеното кафе. Тя пристъпва внимателно, почти боязливо.
– Това пристигна за вас – казва тихо и поставя кутията на бюрото му. После оставя кафето до документите.
Орхун разкопчава кутията с едно движение. Погледът му се заковава върху съдържанието – образец на покана за сватба с имената Хира и Орхун. Върху нея е положено малко, свежо букетче лавандула, което носи аромат на спомени.
И тогава спомените от миналото оживяват пред очите на Орхун:
– Трябва да е нещо просто. Не прекалено показно… – чува се нежният шепот на Хира.– Както пожелаеш. Но имам идея… – отговаря неговият собствен глас.– Наистина съм любопитна… – гласът на Хира звучи с усмивка.– Бъди търпелива. Ще подготвя пример.
Лицето на Орхун се вкаменява. Вместо нежност, в чертите му се настанява гняв. Миналото, което някога е било надежда, сега е само една огромна рана.
Гонжа, вдигайки празната чаша от бюрото, се усмихва леко:
– Какъв прекрасен аромат на лавандула…
Орхун рязко я пронизва с поглед.
– Излез! – отсича грубо.
– Съжалявам… – опитва се да каже тя, но думите ѝ се губят.
– Казах излез! – прекъсва я с глас, който кънти в стаята.
Гонжа изхвръква навън, уплашена и разплакана. Орхун се изправя, очите му се заковават в една точка, сякаш замръзнал между минало и настояще.
Спомените нахлуват като вихър пред него:
– Мигът, когато видя Хира да излиза от хотелската стая на Джихангир.
– Мигът, когато затръшна вратата на кабинета пред лицето ѝ.
– Мигът, когато изгони Хира от имението и затвори вратата след нея.
Орхун се връща в настоящето с тежест, която го смазва. Стисва кутията в ръцете си, а после с ярост я хвърля през прозореца. Лавандулата и поканата изчезват в празното пространство.
Телефонът звъни и прекъсва напрежението. Той грабва слушалката.
– Докторе? – гласът му вече е друг, изпълнен с тревога.
– Г-н Орхун – чува се отсреща, – резултатите от тестовете на Али най-после са готови. Всичко е добре, но бих искал да се срещнем лично, ако е възможно.
Лицето на Орхун пребледнява. В очите му се появява сянка на страх.
– Добре. Ще дойда веднага – отговаря той, вече решително.
Той оставя телефона, грабва сакото си и с бързи крачки излиза от кабинета. Решителността в походката му не може да прикрие тревогата, която е превзела сърцето му.
Коридорът на имението е притихнал, но тишината е натежала от напрежение. Халисе излиза от стаята на Али, в ръцете ѝ – поднос със супа, останала напълно недокосната. В същия момент от кабинета си излиза Орхун. Погледът му неволно се спира върху подноса. В този кратък миг в очите му проблясва тревога, но лицето му остава замръзнало.
– Детето не е хапнало нищо от вчера – промълвява тъжно Халисе, сякаш търси оправдание. – Помислих си да му занеса супа, но той дори не може да я преглътне.
Орхун мълчи. Думите ѝ го пробождат, но той прикрива неспокойствието си зад каменна маска. В този момент от хола излиза Афифе. С един жест тя дава знак на Халисе да върви. Тя се отдалечава към кухнята, оставяйки майка и син насаме.
Докато Орхун минава край нея, Афифе го спира с глас, който звучи повече като укор, отколкото като молба:
– Така няма да стане, Орхун. Това дете няма да издържи повече. Трябва да направим нещо спешно.
Орхун я поглежда крадешком. Знае, че е права, и мълчанието му тежи. Но не иска да я остави без отговор.
– Осъзнавам – изрича кратко.– И какво ще направиш тогава? – настоятелно пита Афифе.
Орхун въздъхва, но не разкрива мислите си.
– Трябва да тръгвам. Ще поговорим по-късно.– Къде отиваш? – гласът на Афифе трепти от обида, но синът ѝ вече е тръгнал.
На самия праг той почти се сблъсква с Нева, която влиза. Погледът му е толкова втренчен напред, че дори не я забелязва, минава покрай нея като буря.
– Орхун излезе толкова рязко, че почти ме удари – обръща се Нева към Афифе, престорено загрижена. – Случило ли се е нещо лошо?
Афифе обаче няма желание да се занимава с нея. Отнася се студено, готова да я подмине.
– Г-жо Афифе… – продължава Нева, – никой вече няма спокойствие заради брат ми и Хира.– От мига, в който прекрачи прага на това имение, спокойствието вече ни беше отнето – отвръща напрегнато Афифе, поглеждайки я остро.
Нева сдържа гнева си. В лицето ѝ няма и следа от враждебност – напротив, запазва престорена мекота.
– Аз вече не се виждам с брат си, не мога да приема неговото неморално поведение!
Афифе я гледа, сякаш очаква да чуе истинската причина за думите ѝ.
– Може би понякога съм била предубедена към вас и Орхун – признава Нева с изкуствено смирение. – Но това, че не ме приравнявате с брат ми, че ме приемате с принципи… това е безценно за мен. – Орхун не би оставил жена от рода Демирханлъ на улицата – отговаря хладно Афифе.
Тя се приближава до Нева и я гледа право в очите.
– Ако зависеше от мен, нещата щяха да бъдат много различни.
Нева разбира добре намека, но премълчава. С усмивка, зад която се крие нещо друго, отвръща:
– С вашето гостоприемство никога не съм се почувствала чужда в това имение, г-жо Афифе. Но няма смисъл да продължавам повече. Не искам заради мен никой да губи спокойствието си. Ще поема по своя път.
Афифе я поглежда със съмнение – малък, но ясен знак, че не вярва на думите ѝ. После се обръща и излиза.
Щом остава сама, лицето на Нева се променя. Маската на кротката и благодарна жена пада. Очите ѝ се изпълват с омраза, а усмивката се превръща в студена гримаса. Тя гледа след Афифе със скрито враждебен пламък, който казва повече от всякакви думи.
Френската къща е потънала в меката светлина на следобеда. В градината, обгърната от аромата на свежи цветя, влиза Хира. В ръцете ѝ тежи голяма хартиена торба, пълна с хрупкави багети, зеленчуци и плодове. Движенията ѝ са бавни, погледът ѝ е замислен, а в очите ѝ се чете сянка на тъга.
Докато върви по алеята, спомените нахлуват като внезапен порив на вятър…
В градината на болницата, в онзи болезнен миг, когато съдбата ги среща отново:– Какво правиш тук? – гласът на Орхун звучи твърдо, почти като обвинение. – Защо дойде? Ако пак си дошла с лъжите си…Хира не му позволява да довърши: – Не съм дошла за теб. Нямам какво да ти кажа. Дойдох за Али.Но думите ѝ не го трогват. – Али не се нуждае от теб! Изчезвай!И тогава, тръгвайки си със сълзи в очите, тя му прошепва: – Не се тревожи. Никога повече няма да ме видиш.
Споменът се разсейва. Хира премигва, поема дълбоко въздух, сякаш изтласква миналото далеч.
– Няма защо да мисля за това вече – казва си наум. – Постъпих правилно, като дойдох тук.
По лицето ѝ се изписва решителност – тиха, но твърда. Тъкмо се насочва към вратата, когато една ябълка се търкулва от торбата и пада на земята. Хира оставя покупките върху масата в градината и се навежда да я вдигне. В този миг погледът ѝ спира върху малко камъче. Тя го взема в ръката си – и сякаш чува веселия глас на Али: – Како Хира, намерих красиво камъче! Ето още едно! Ще рисуваме ли заедно?
На лицето ѝ се появява усмивка, нежна и тъжна едновременно.
И пак отново си спомня – денят, когато Нуршах и Али събраха шепи камъчета от градината:
– Толкова рано ли се прибрахте? – попита тя тогава.– Да, малко ни стана студено – отвърна Нуршах. – Събрахме камъчета от градината.– А какво ще правите с тях? – усмихна се Хира.– Ще ги оцветим! Какво ще кажеш, Аличо? После ще ги покажем на чичо ти! – отвърна Нуршах, а очите на детето блестяха от радост.В съзнанието на Хира изплува образът на Али, когато ѝ подаде оцветено от него камъче. Тогава тя му каза:– Знаеш ли какво значи “гръб до гръб”, Аличо? Това значи двама души да се доверяват един на друг безусловно. Да вярват, че никога няма да се оставят.Гласът ѝ сякаш още отеква:– Когато се облегнеш на някого, знаеш, че няма да те нарани. Защото никой не се доверява на човек, когото не познава. Да се облегнеш на гърба на някого означава: „Аз съм до теб, винаги зад теб. Ще те пазя, никога няма да те оставя да паднеш.“ Когато човек намери този, на когото може да вярва… той не може да го пусне. Защото знае – този човек ще е зад него, каквото и да стане.
Споменът се размива. Хира стиска камъчето в дланта си, една сълза се откъсва и се търкулва по лицето ѝ. Тя притиска камъчето до гърдите си, сякаш усеща, че далеч някъде Али е в беда.
– Господи… – шепне тя, – нека Али да е добре. Дай му щастие. Моля те, не позволявай да му се случи нещо лошо.
Хира избърсва очите си, поема си дъх и отново поглежда камъчето в ръката си. Пръстите ѝ го галят внимателно, сякаш в този малък предмет е заключена самата душа на Али. И в този миг цялата градина потъва в мълчание, оставяйки я сама с надеждите и страховете си.
В бялата, стерилна тишина на болничния кабинет Орхун седи срещу лекаря. Раменете му са напрегнати, но в очите му вече се е загнездило предчувствие за лошото. Докторът преглежда резултатите.
– За съжаление, резултатите не са добри, г-н Орхун. Съжалявам… Младият човек страда от наследствен ангиоедем. Това е рядко заболяване, което сериозно влошава качеството на живот и може да предизвика дори фатални пристъпи.
Светът около Орхун се разклаща. Той усеща как земята под краката му се тресе, но стиска зъби, за да не се пречупи. Гласът му излиза дрезгав, но твърд:
– Сигурни ли сте? Нима не може да има грешка? Проверете пак резултатите!
Докторът вдига поглед, изпълнен с професионално съжаление:
– В подобни случаи винаги повтаряме тестовете. Но резултатът е същият. Съжалявам. Разбира се, ако желаете, можете да потърсите второ мнение от други специалисти.
Орхун мълчи за миг, преглъща трудно. После, като човек, който не иска да изгуби надежда, пита:
– Добре… Да кажем, че резултатите са точни. Но лечение? Има ли решение?
Лекарят въздъхва тежко.
– Болестта е много рядка. Знанията ни са ограничени. Но знаем, че пристъпите се отключват от конкретни фактори – силен емоционален стрес, крайна умора, висока температура. Затова е жизненоважно детето да бъде пазено и да живее спокойно, без напрежение.
Думите му се врязват в съзнанието на Орхун. Той кимва бавно, сякаш се задушава, после се изправя и напуска кабинета.
В коридора на болницата, с неговите дълги бели стени и мирис на дезинфектант, Орхун върви като човек, който носи невидим товар. В ушите му отново и отново кънтят думите на доктора:
„За съжаление резултатите не са добри… наследствен ангиоедем… заболяване, което може да бъде фатално…“
Стъпките му се забавят. Дъхът му става тежък. Притиска се към стената, сякаш само тя го държи изправен. А в съзнанието му отеква последното предупреждение:
„Пристъпите могат да се отключат от емоционален стрес, изтощение, болести… Детето трябва да бъде защитено… да живее добре…“
Тези думи се впиват в сърцето му като остриета.
Изминал едва няколко метра, Орхун се отпуска на една от пейките в коридора. Дланите му треперят. И тогава споменът го връхлита с цялата си сила…
Али, щастлив като никога, научава, че Хира е жива. Стъпките му се носят по стълбите в забавен каданс. Усмивката му блести, а малкото му тяло се хвърля в обятията на Хира. Топлата му прегръдка, смехът, невинността – всичко се врязва в паметта на Орхун.
Сцената изчезва. Настоящето се връща. Но споменът боли още повече. Боли, защото е светъл, а реалността е тъмна.
Орхун изведнъж се изправя, сякаш въздухът в коридора не му стига. Диша накъсано, очите му са влажни. С бърз, почти панически жест натиска бутона на асансьора и влиза вътре. Вратите се затварят, поглъщайки цялата му безпомощност.
Какво се случва с Кенан и Нуршах?
В офиса на Тарък Кенан и Нуршах работят до късно. Между тях се усеща все по-силно привличане – той не може да откъсне очи от нея, а хармонията им в работата подсилва напрежението. Въпреки това, ревността и недоизречените чувства пречат да се доближат един до друг.
Когато Тарък се появява, Кенан веднага се напряга и се държи отбранително, а по-късно ревността му избухва, когато вижда колко често Тарък пише и звъни на Нуршах. Между двамата (Кенан и Нуршах) започва дребна караница, която прераства в тежък спор. Нуршах му заявява, че ако иска да ѝ помогне – най-доброто е да стои далеч от нея. Това наранява Кенан и той категорично казва, че повече няма да се меси в живота ѝ.
На следващия ден те са дистанцирани един към друг, въпреки че работят заедно. Кенан ревнува още повече, когато разбира, че Тарък лично идва да вземе Нуршах за делото. На излизане от съда двамата са ледено хладни един към друг. Кенан е съкрушен, когато Нуршах тръгва с Тарък, а тя – макар да му благодари за спечеленото дело – ясно показва, че вече държи дистанция.
Кенан остава сам, обзет от ревност и ярост, че я губи все повече в полза на Тарък.
Какво става с Рашит?
Докато Кенан и Нуршах се борят със своите чувства, Рашит се намира в съвсем различен хаос. Той спи на дивана в дома си, измъчван от кошмари. Сънува, че някой стиска гърлото му – усещането е толкова реално, че се събужда задъхан и уплашен.
Рашит осъзнава, че новият му проблем е банковият заем, който не може да изплати. Паниката го обзема – няма пари, срокът за плащане е дошъл, а той няма изход. Оплаква се, че не може да продължава с дребни работи като хамалин или прислужник – трябват му „големи пари“. В отчаянието си повтаря като мантра: „Трябва да започна играта, трябва да започна…“ – подсказвайки, че подготвя нов, съмнителен план за бързо забогатяване.