winless
Завръщането на Хира, макар и само заради Али, разпалва у Орхун чувства, които той отчаяно се опитва да потисне. Всеки неин поглед и всяко мълчание му напомнят за болката от миналото и за любовта, която се страхува да признае дори пред себе си. Неспособен да овладее противоречията в сърцето си, Орхун избира гордостта пред чувствата и настоява Хира да напусне имението. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.119 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 13 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 119 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В имението Демирханлъ напрежението достига своя връх. Завръщането на Хира, макар и само заради Али, събужда в Орхун чувства, които той отчаяно се опитва да потисне. Всеки неин поглед, всяко нейно мълчание му напомнят за болката от миналото и за любовта, която не иска да признае дори пред себе си.
Неспособен да овладее противоречията в сърцето си, Орхун избира гордостта пред чувствата и настоява Хира да напусне имението.
Докато двамата все повече се отдалечават един от друг, майстор Якуп казва на Орхун, че човек не изгаря от огъня, а от собствената си слепота; че когато търси грешките в другите, често не вижда своите.
Докато сърцата на Орхун и Хира отново се разкъсват между любовта и гордостта, сенките на имението крият нови интриги. Нева наблюдава събитията с ледена усмивка, а Джихангир подготвя своя следващ ход.
В същото време Нуршах и Кенан разбират, че Тарък знае, че бракът им е само на хартия.
В просторната си стая в имението на Демирханлъ Нева крачи нервно напред-назад. Светлината от големия прозорец се отразява в златистите ѝ обеци, които подскачат при всяко движение. Телефонът е плътно прилепнал до ухото ѝ, а по лицето ѝ се чете нетърпение.
След няколко секунди от другата страна се чува познат глас – спокоен, дълбок.
– Да, Нева? – отговаря Джихангир.
Нева мигновено променя тона си, усмивката ѝ се усеща дори през телефона.
– Ах, батко! Имам новина, която ще те разтърси! Хира се върна в имението!
В същия миг, от другата страна на линията, Джихангир се отпуска назад в креслото си. На лицето му няма и следа от изненада – погледът му е студен, премерен.
– Знам – казва спокойно. – Пристигна с полета в 6:45 тази сутрин.
Нева замръзва на място. Очите ѝ се разширяват, не може да повярва, че той вече знае. Значи брат ѝ отдавна следи всяко движение на Хира…
– А-а! Така ли? И знаеш ли защо се върна? Не ти ли мина през ума, че може би Хира и Орхун ще се сдобрят?
Джихангир запазва ледено спокойствие, гласът му е равен.
– Не мисля, че се е върнала заради Орхун. – Мълчи за миг, после добавя замислено: – Най-вероятно е дошла заради Али.
Но после веждите му леко се свиват, има нещо, което не му дава мира.
– Това, което наистина ме изненадва – промърморва той, – е как е успяла да влезе отново в имението.
Нева се усмихва хитро. В погледа ѝ проблясва коварство, което не може да скрие.
– Последното, което някой би предположил – казва тя с наслада. – По нареждане на самата госпожа Афифе.
Този път Джихангир наистина се изненадва. Изправя се леко, гласът му става по-сериозен.
– Как така? Сигурна ли си?
– Напълно. – Нева присвива очи, спомняйки си сцената. – Чух го с ушите си. Афифе лично я извика заради Али. – После добавя с престорена невинност: – Според мен не сбърка. Дори може да се окаже полезно… и за теб.
Нева хитро се усмихва.
– Така няма да ти се налага да летиш до Франция след Хира. – Усмивката ѝ става все по-нагла. – Каквото и да възнамеряваш, направи го, докато тя е тук.
На лицето на Джихангир не трепва и мускул. Погледът му е суров, но в очите му се чете нещо дълбоко, план, който още не е готов да разкрие.
Денят бавно отстъпва пред нощта. Камерата се издига над осветените улици на Истанбул. Светлините на града блестят като златни нишки по водите на Босфора. Автомобилни фарове прорязват тъмнината, а отдалеч се чува ехото на живота, който никога не спира в огромния град.
Нощта обещава нови тайни, нови сблъсъци.
В имението отново ще се събудят стари чувства, а също така и опасни намерения
В стаята на Али се чува единствено тихото дишане на детето. Али спи спокойно, а меката светлина от нощната лампа обгръща лицето му като златен ореол. Хира стои до леглото му – нежна, притихнала. Със загрижено движение оправя одеялото върху малкото му тяло, после с треперещи пръсти приглажда косата му.
В очите ѝ блести болка и надежда. Тя шепне тихо, почти като молитва:
– Господи… Той е още толкова малък, моля те, излекувай го! Нека се оправи! Нека пак се смее, да тича, да играе…
Гласът ѝ се пречупва, но тя стиска устни и не позволява на сълзите да потекат. В този миг не знае, че някой я наблюдава.
На прага, зад полуотворената врата, стои г-жа Афифе. Лицето ѝ е застинало между изненада и размисъл. Погледът ѝ е прикован в Хира, в начина, по който младата жена докосва детето с такава нежност, каквато не се купува с нищо.
Хира изважда чантата си, готова е да си тръгне. Но когато Афифе осъзнава, че тя ще напусне стаята, влиза вътре, тихо, почти без звук.
Хира се обръща рязко, очите ѝ срещат тези на Афифе. За миг сякаш цялата стая застива. После Хира бързо се съвзема и си връща обичайното хладно изражение. Говори тихо, но твърдо:
– Току-що заспа. Тръгвам си, ще се върна рано сутринта.
Афифе запазва дистанция, но в гласа ѝ има нещо ново – топлина, която рядко се появява.
– Присъствието ти го зарадва – казва тихо.
Хира кимва, погледът ѝ остава мек, но решителен.
– Щом Али е добре, друго няма значение за мен.
Афифе не отговаря на думите ѝ. Просто я наблюдава за миг, а после казва спокойно:
– Подготвили са ти стая.
Хира вдига очи и леко се усмихва – учтиво, но отдалечено.
– Благодаря, но ще отседна в хотел, ще се видим сутринта.
Г-жа Афифе кимва едва забележимо – знак, че няма да настоява. Хира се обръща и тръгва към вратата.
Афифе остава до леглото на внука си. Поглежда го, после към мястото, където допреди миг стоеше Хира. В погледа ѝ има нещо различно – може би спомен, може би съжаление.
Хира излиза от стаята на Али, а в същия момент от отсрещната врата излиза Орхун. Съдбата отново ги среща лице в лице.
За миг и двамата застиват – безмълвни, неподвижни. Въздухът между тях е наситен с неизказани думи и потиснати чувства.
Хира поема дъх и, без дори да го погледне, тръгва към входната врата. Стъпките ѝ отекват по мраморния под, студени и решителни. Орхун, уж спокоен, тръгва в обратната посока, към стълбите, но не успява да овладее гнева си. Спира и погледът му се впива в гърба ѝ.
– Не можеш дори да ме погледнеш в лицето от срам, нали? – думите му прорязват тишината в салона.
Хира застива на място. Орхун е убеден, че тя ще замълчи, че няма какво да отвърне. Но греши.
Младата жена се обръща бавно, вдига глава гордо и пристъпва към него с решителност. Всяка нейна стъпка звучи като предизвикателство. Застава срещу него – очи в очи. В погледа ѝ няма страх, само увереност и болка.
Двамата стоят на метри един от друг, а напрежението между тях е осезаемо. Времето сякаш замира.
Орхун гледа Хира, опитвайки се да разчете изражението на лицето ѝ. Тя обаче не отстъпва нито крачка.
– Нямам от какво да се срамувам – казва с уверен глас. – Но е вярно, че не мога да те погледна в лицето… защото дори не искам да го виждам!
Думите ѝ се забиват право в сърцето му. Преди Орхун да успее да каже нещо, Хира се обръща рязко и излиза. Мраморният под отеква под стъпките ѝ, а тежката врата на имението се затваря след нея с глух тътен.
Орхун остава сам. В погледа му има шок, гордост и нещо, което се опитва да скрие, дори от себе си – огромна болка.
Нощният въздух е прохладен, а луната осветява лицето на Хира. Тя спира на верандата, поема дълбоко дъх и вдига глава към небето.
– Господи, помогни ми… – шепне тихо. – Дай сила на езика ми, на сърцето ми…
В този миг се чува тичане по алеята. Муса се появява задъхан, с голяма чанта в ръце.
– Сестричке! Хира! Хванах те! – вика с усмивка.
Хира бързо се съвзема, опитвайки се да скрие вълнението си.
– Станало ли нещо? – пита тя тревожно.
– Ще те закарам до хотела – отвръща Муса, все още дишайки тежко.
– Не, Муса. Ще отида сама. Не излизай от имението. Не искам да те упрекват, че си тръгнал рано.
– Да казват каквото искат! – отвръща той решително. – Няма да оставя сестра си сама. И още нещо… – Муса вдига чантата. – Събрах всичките ти неща от имението. Може да ти потрябват.
Хира го поглежда с благодарност.
– Винаги успяваш да се справиш с всичко, нали? Какво щях да правя без теб, Муса…
– Не аз, а ти си тази, която се справя с всичко, сестричке. Въпреки гордостта си, се върна заради Али. Това, което правя аз, е нищо.
Хира сваля поглед, очите ѝ се пълнят със сълзи, но този път, от благодарност.
– Благодаря ти… за всичко.
Муса се усмихва още по-широко.
– Хайде, вървим.
Двамата тръгват по алеята.
Хира и Муса влизат в малката, уютна стая. Светлината от лампата е мека и топла, стените в бежово придават усещане за спокойствие. Хира се оглежда внимателно, за пръв път вижда мястото, което ще бъде нейното временно убежище.
Муса поставя чантата ѝ до масичката и се обръща с усмивка.
– Стаята е хубава – казва той. – Ще ти е удобно тук.
Хира сваля палтото си и оставя чантата върху леглото.
– Да, ще бъда добре… – отвръща спокойно. – Все пак ще остана тук само временно.
Думите ѝ карат усмивката на Муса да помръкне. В очите му проблясва онова, което не смее да каже на глас.
– Ще си тръгнеш… нали? – пита той.
Хира кимва. Лицето ѝ е спокойно, но в очите ѝ се чете болка.
– Толкова се зарадвах, когато се върна – казва Муса, с глас, в който звучи тъга. – Али също беше щастлив. Знаеш ли, днес за първи път от дни се усмихна.
Хира се обръща към него, в погледа ѝ има решителност, но и нежност.
– Тук съм само заради него. Ще остана, докато се оправи. После ще тръгна. Така се разбрахме с племенницата на мадам Корсини.
Муса въздъхва дълбоко.
– Ти трябваше да започнеш нов живот… Щеше да започнеш курс, да продължиш. Всичко остана недовършено.
Хира се усмихва тъжно, без съжаление.
– За Али си струва. Ще започна отначало, нямам нищо против.
Муса я гледа дълго, с онзи поглед, който само истинският брат може да има – пълен с гордост и болка.
– Знаеш ли, сестричке – започва Муса, – Господ ще възнагради доброто ти сърце. Скоро ще се отървеш от всички клевети, ще видиш.
Хира поклаща глава, в гласа ѝ има умора и примирение.
– Това вече няма значение. Не очаквам нищо, а и ти не трябва.
– Ти си твърде добросърдечна, Хира – отвръща той, сякаш вярва повече, отколкото ѝ казва. – И той ще разбере истината. Може би един ден всичко ще е както преди.
Хира вдига поглед и поема дъх, сякаш се опитва да преглътне спомени.
– Казах ти, Муса… Тук съм само за Али. Не мога да се върна в онова имение. Не мога да живея под един покрив с него… невъзможно е.
Гласът ѝ трепери, но думите са уверени.
Муса я гледа безмълвно. Усеща колко е наранена душата ѝ и как се опитва да прикрие това.
Действието се пренася в работилницата на майстор Якуп. Меката светлина на лампата осветява старите дървени рафтове, отрупани с инструменти. Въздухът мирише на желязо и чай от липа. Нощта е тиха, но в душата на Орхун бушува буря.
Той седи срещу Якуп, стария майстор, който го познава по-добре от всеки друг. Ръцете на Орхун са свити в юмруци, а единият му лежи тежко върху масата. Погледът му е мрачен, гласът – дрезгав от гняв и безсъние.
– Ако ми кажат да дам ръката си, за да се спаси Али – казва той с плам в очите, – ще го направя без да се замисля. Дори живота си бих дал! Но това, което се случва сега… е твърде тежко, майсторе. – Поема дъх и гласът му трепва от болка. – Забраних дори името ѝ да се споменава в тази къща. А сега… тя отново е там. Чувам гласа ѝ, виждам лицето ѝ. Бях приел отсъствието ѝ. Бях се примирил, че никога повече няма да я видя. И точно тогава… тя се изправи пред мен.
Очите му се присвиват, челюстта му се стяга. Юмрукът му се забива в дървото на масата, така че чашата с чай потреперва.
– Не иска да ме погледне! – гневът избухва в гласа му. – Не иска дори да ме види! Как може да го казва това – след всичко, което направи! Не мога да повярвам!
Якуп мълчи. Погледът му е спокоен, мъдър, сякаш чака бурята в душата на Орхун да премине. След миг произнася тихо:
– Може би тя мисли същото за теб, Демирханлъ.
Думите падат като камък. Орхун не отговаря, но напрежението в погледа му нараства.
– Както е казал Мевляна – продължава Якуп спокойно, без да откъсва очи от него. – „Не огънят изгаря човека, а собствената му небрежност. Вижда грешки у другите, но остава сляп за своите. Каквото виждаш, то вижда обратно към теб по същия начин.“
Орхун поклаща глава в знак на несъгласие.
– Няма право да мисли така! – избухва. – Аз видях с очите си какво се случи!
– Помисли пак – отвръща Якуп. – Ти видя онова, което се случи пред теб. А сега си представи какво е било от нейна страна. През какво е минала, и тогава си помисли как те вижда тя.
Орхун сваля поглед. Очите му пламтят, но думите на стария майстор се забиват дълбоко.
– Всички грешки направих в началото – казва с отчаяна искреност. – После посветих живота си на нея. Работех, борех се, за да изтрия болката, която ѝ причиних. Исках само да бъде щастлива! Докато целият свят беше срещу мен, аз стоях до нея. Промених се заради нея. Няма друг прозорец, през който може да ме гледа, майсторе. Аз съм… аз.
Якуп се усмихва едва забележимо.
– Безгрешен ли си, Демирханлъ? Всичко ли, което правиш, е правилно? Сигурен ли си, че това, което виждаш, е цялата истина?
Тишината в стаята става тежка. Орхун не отговаря. Само погледът му се рее някъде далеч, в спомените, които го изгарят.
– Помисли над думите ми – продължава Якуп и се изправя бавно. – Може би нещо ти убягва, а точно това, което не виждаш, е най-голямата ти грешка.
Старият мъж се насочва към котлона и започва да долива чай в малките стъклени чаши.
Градът спи, а в малката хотелска стая цари тишина. Само далечният шум на коли се чува през прозореца. Хира седи на ръба на леглото, неподвижна, с ръце в скута си. Муса отдавна си е тръгнал, а заедно с него е изчезнало и усещането за сигурност. Сега е сама. Напълно сама.
Погледът ѝ е празен, но в мислите ѝ бушува буря.
Изведнъж споменът нахлува като остър вятър – моментът, в който малкото дръвче бе изкоренено от градината на имението. Този миг, в който нещо в нея се прекърши безвъзвратно.
Сцената се връща пред очите ѝ – градината, земята, студеният глас, който нареди да бъде премахнато. Тя се опитва да спре сълзите, но не успява.
– Ти отново ме накара да осъзная, че всичко е свършило !– прошепва тихо, гласът ѝ едва се чува. – Вече няма „нас“ и никога повече няма да има.
В същата нощ, само на няколко километра от нея, Орхун върви сам сред тъмните алеи на градината на имението. Лунната светлина пада по лицето му и откроява умората в очите му. Стъпките му отекват по каменните плочи, а в ушите му още звучат думите на Якуп.
„Може би тя мисли същото за теб, Демирханлъ… Не огънят изгаря човека, а собствената му небрежност. Вижда грешки у другите, но остава сляп за своите…“
Гласът на стария майстор звучи като ехо идващо съвестта на Орхун.
Орхун продължава да върви, но мислите го задушават.
В същия момент, далеч от него, Хира все още седи на леглото в хотела. Погледът ѝ е замъглен, вперен в нищото.
Върху кадъра се чува се гласът на Якуп – успокояващ и мъдър:
„Помисли пак. Как е преживяла това, което ти казваш, че си видял? Сега си помисли как тя те вижда. Помисли отново!“
Вятърът разклаща клоните на дърветата, а Орхун продължава да крачи сред сенките. Мислите на Якуп не му дават покой.
„Безгрешен ли си, Демирханлъ? Всичко ли, което правиш, е правилно? Сигурен ли си, че това, което виждаш, е напълно истинско?“
Орхун спира, очите му се присвиват.
– Видях всичко с очите си! – прошепва яростно.
Но в следващия миг, друг глас се врязва в съзнанието му – гласът на Хира, хладен, но истински.
„Нямам от какво да се срамувам. Но е вярно, че не мога да те погледна. Защото дори не искам да виждам лицето ти!“
Той застива. Тези думи го удрят в гърдите му с такава сила, че нещо се свива. Погледът му се замъглява, сякаш търси смисъла, който не е искал да види досега.
Вятърът носи аромата на жасмин, онзи същият, който някога много му харесваше. За миг му се струва, че тя е там, близо, че може да я чуе.
Орхун спира насред градината. Лицето му е застинало, очите му гледат някъде в тъмнината. В главата му нещо се пренарежда, като парчета от разбита мозайка, които започват отново да се събират.
Може би за първи път от много време, в сърцето му се прокрадва съмнение.
Не към нея… а към самия него.
Нощта е дълбока и тежка. В стаята цари тишина, а единствената светлина идва от уличната лампа, която хвърля бледи отблясъци върху лицето на Хира. Тя лежи в леглото, но сънят не идва. Всяка въздишка я издава, главата ѝ е пълна с мисли, които не ѝ дават покой.
Затваря очи, но в съзнанието ѝ се връща онзи миг – как Орхун затваря вратата пред лицето ѝ.
Сцената изгрява ясно пред нея, после изчезва, оставяйки празнина в гърдите. Хира въздъхва тъжно.
Следва друг спомен, моментът, в който се завърна в имението и срещна Орхун. Първият им поглед, пълен с напрежение, болка и нещо, което никой от двамата не иска да признае.
Тя се обръща в леглото, сякаш иска да се освободи от мислите, които я задушават. Но спомените не я оставят.
В ума ѝ се връща онзи нощен разговор – топъл и човешки, преди всичко да рухне.
– Кажи ми. – чува гласа му.– Какво? – пита тя с изненада.– Искаш да кажеш нещо. Хайде, кажи го.– Как разбра? – прошепва Хира. – Защото винаги се въртиш в леглото, когато мислиш за нещо.
Тези думи я пронизват. Очите ѝ се пълнят със сълзи, които този път не може да спре. Затваря ги силно, сякаш иска да изтрие миналото. После шепне със свито сърце:
– Няма нужда да мисля повече за това… повече няма.
Лицето ѝ е напрегнато, измъчено, а по бузите ѝ се стичат солени следи от любов, която все още боли.
Под хладната светлина на луната Орхун седи на пейка. Юмрукът му се стоварва върху дървото до него – силен, гневен удар, зад който се крие безсилие. Мислите му не му дават покой.
В главата му оживява споменът от градината – моментът, когато видя Хира отново там. Болката в гърдите му се връща с пълна сила.
Той се изправя рязко, започва да крачи напред-назад. Очите му се насочват към небето. Звездите блестят спокойно, сякаш не разбират човешките страдания. И тогава в съзнанието му проблясва друг спомен – техният момент под същото небе.
– Погледни небето! – чува гласа си, весел, отдавна забравен.
Той се връща в реалността. Лицето му се напряга, а гневът отново се връща, по-силен от преди.
– Нищо вече няма смисъл – промърморва през зъби.
Нощта отстъпва място на деня. Камерата се плъзга над града – светлините угасват една по една, а слънцето облива мостовете и джамиите в златен блясък. Истанбул отново се събужда, но за някои хора нощта не е свършила.
Орхун все още седи на същата пейка в градината, но този път е различен. Лицето му е уморено, а под очите му личат следи от безсънна нощ. Мислите го притискат, но погледът му е насочен към вратата. Очаква нещо… или някого.
Тогава тя се появява. Хира отваря тежката желязна порта и влиза в градината. В ръката си държи чантата, походката ѝ е решителна. Когато го вижда, за миг се колебае, но бързо се съвзема.
Орхун става. Двамата се изправят един срещу друг. Хира вдига глава гордо и тръгва покрай него, без да спре, но точно когато го подминава, той я хваща за ръката.
Тя се стряска. Погледите им се срещат – нейният уплашен и наранен, неговият – твърд, почти жесток.
– Ще си тръгнеш! – казва той грубо, с глас, в който звучи болка.
Хира трепва, но не отстъпва.
– Казах ти, че съм тук заради Али.
– Ще си тръгнеш, дори и да е заради него! – избухва той. – Не издържам повече да те виждам! Напусни това имение. Веднага!
Тя го гледа мълчаливо, но в очите ѝ има укор и тъга.
– Иска ми се да можех да бъда толкова егоистична, колкото си ти… – отвръща тя.
Хира се измъква от хватката му с леко, но решително движение и продължава към имението. Орхун остава неподвижен, гневът му расте, но зад него се крие нещо друго – отчаяние и отново онази болка, която не напуска сърцето му.
Хира влиза в къщата, опитвайки се да запази самообладание. Но вътре, когато вече никой не я гледа, раменете ѝ леко се отпускат. Тя поема дълбоко дъх, за да не се разплаче.
– Той само чака удобен момент, за да ме нарани отново – прошепва сама на себе си.
Затваря очи за миг, събира сили и добавя с треперещ глас:
– Добре съм. Всичко е наред. Той вече не може да ме нарани. Тук съм заради Али. Само заради него.
И с тази мисъл се изправя, вдига глава и поема към кухнята, докато по лицето ѝ се плъзва лъч светлина – като последен знак, че въпреки всичко, в нея все още има надежда.
Слънчевите лъчи се прокрадват през дантелените пердета и падат върху подредената маса. Мирише на прясно изпечен хляб и кафе. Хира стои до плота, приготвя закуска с премерени, тихи движения. Във всичко, което прави, има ред и спокойствие, но само външно. Само очите ѝ издават умора и потисната болка.
Вратата се отваря без предупреждение и в стаята влиза Нева. Стъпките ѝ са бавни, но уверени. За миг спира, когато вижда Хира – изненадана, но бързо се съвзема.
Хира се обръща, мислейки, че това е Халисе, но когато очите ѝ срещат тези на Нева, лицето ѝ се втвърдява. Въздухът в стаята изстива.
– Щях да помоля за детокс водата си, но… явно г-жа Халисе я няма? – казва Нева с престорена учтивост.
Хира не я поглежда. Гласът ѝ е кратък и равен.
– В склада.
Нева изчаква миг, опитва се да задържи вниманието ѝ.
– Нямах възможност да те посрещна, Хира, извинявай за това.
Хира не реагира. Вдига подноса с чиниите и се обръща към вратата, без да я поглежда. Лицето ѝ е ледено.
– Изглежда още ми се сърдиш – продължава Нева с примирен, но насмешлив тон. – Казвала съм ти вече, не съм направила нищо лошо! Насочваш гнева си към грешния човек.
Хира спира. Пръстите ѝ се стягат около дръжките на подноса. Слага го рязко на плота. Металът издрънчава в тишината. Поглежда Нева, този път право в очите.
– В един от последните ни разговори – казва тя бавно, с премерена хладност – ти каза нещо за г-жа Афифе.
– Да – отвръща Нева, леко изненадана, че Хира подхваща темата. – И все още мисля същото. Сигурна съм, че с теб постъпиха несправедливо. А е очевидно кой би го пожелал. Г-жа Афифе не те иска тук!
– Недей. – прекъсва я Хира, без да повишава тон, но думите ѝ звучат като удар. Погледът ѝ е твърд, уверен. – Виждала съм как действаш. Няма нищо свято за теб. Но по-лошото е, че сърцето ти е лошо. И точно затова искрено те съжалявам.
Нева замръзва на място. В гласа на Хира няма обида, няма ярост, само съжаление, което пронизва по-дълбоко от всяка обида.
Хира продължава с бавна, ясна реч:
– Колкото до г-жа Афифе, знам, че не ме обича. Но също така знам, че тя не би наклеветила никого и не би плела интриги. Затова, дори без доказателства, съм сигурна, че ти имаш пръст в това, което ми се случи.
Думите ѝ висят във въздуха. Нева се опитва да си върне самообладанието, но лицето ѝ издава тревога.
– Грешиш за мен, Хира, нямам нищо общо с това, което… – започва тя, но не успява да довърши.
Хира я прекъсва с решителен жест.
– Нямам какво да кажа на теб или на когото и да е тук. Всички сметки в това имение вече са затворени.
Тя взема подноса, изправя се гордо и излиза.
Нева остава сама, втренчена в празното пространство, където допреди миг стоеше Хира. За пръв път няма какво да каже.
Камерата се задържа върху лицето ѝ – изражение на изненада, лек страх и гняв. В очите ѝ проблясва нещо опасно, сянка на човек, който никога не прощава, че е бил победен, дори и само с думи.
Нуршах, Кенан и Тарък – любов, недоразумения и една опасна тайна
Нощта започва спокойно, но за Нуршах се превръща в буря. Докато напуска офиса си, тя осъзнава, че е останала до късно и няма с какво да се прибере. Именно тогава се появява Тарък, който, въпреки напрежението помежду им, ѝ предлага да я закара. Нуршах категорично отказва, не иска повече близост с него.
Но преди да се отдалечи, се чува покашляне, появява се Кенан. Въздухът замръзва. Двама мъже, едната жена, и напрежение, което може да се реже с нож.
Кенан веднага усеща опасността. Когато Тарък нахално заявява, че би могъл да закара Нуршах, ревността му избухва.
– Кой си ти, че да караш жена ми? – избухва Кенан, а Нуршах се опитва да го спре, притеснена, че скандалът ще е публичен.
Но Тарък не спира с цинична усмивка хвърля бомба:
– Не се преструвайте пред мен. Знам, че не сте истински съпрузи.
Думите му пронизват и двамата. Кенан застива, убеден, че Нуршах е издала тяхната тайна. Гневът му пламва като пожар. Между тях избухва жесток спор, пълен с обвинения и болка.
– Как можа да му кажеш? – крещи Кенан.
– Не съм казала нищо! – отвръща тя, със сълзи в очите.
Караницата продължава дори когато се връщат в у дома. Емоциите преливат, думите раняват. В един миг Кенан, обезсилен от ревност и гордост, изрича тежките думи:
– Ако ти преча, да сложим край на този брак!
Нуршах не вярва на ушите си.
– Аз предложих този брак, Кенан! За Нефес! – напомня му тя.
Точно тогава телефонът звъни – Тарък. Под зоркия поглед на Кенан, Нуршах отговаря.
– Кой ти каза за брака ни? – пита тя.
– Есра ми каза всичко – отвръща спокойно Тарък.
Истината излиза наяве – предателството идва от Есра, но това не успокоява страстите.
Кенан е бесен:
– Казвах ти, че този човек не е читав!
– А ти просто чакаше възможност да ме обвиниш! – отвръща Нуршах и се затваря в стаята си, оставяйки го сам и ядосан.
На сутринта, когато Кенан я търси, за да закусват, Нуршах вече я няма. Убеден, че е отишла при Тарък, Кенан кипи от ярост и ревност. А Нуршах наистина е пред офиса на Тарък, решена да разбере истината докрай.
Рашид и Афет – блясък, измама и паника
Докато младите се борят със своите чувства, в къщата на Рашид цари комедия с горчив вкус.
Рашид се прибира щастлив и, като истински актьор, влиза тържествено:
– Кралицата ми! Лъвът ти се върна!
Той изважда от джобовете си лъскави гривни, увити във вестник. Афет едва не припада от възторг.
– Истинско злато! – ахва тя и, за да е сигурна, дори ги захапва.
– Истинско е, тежи като злато! – възкликва, а Рашид се усмихва доволно.
Афет позира с новите си гривни, прави снимки, докато Рашид тайно крои нови планове. Но през нощта, когато остава сам, той отваря телефона си… и светът му се срива.
Акциите, в които е вложил всичко, рухват.
– Не! Не падайте! – шепне отчаяно, гледайки екрана. – Свършено е! Всичко изчезна!
На сутринта се опитва да скрие паниката си. Афет сияе с гривните си и обяснява как „златото ѝ дало енергия“. Рашид едва я слуша, в ума му се ражда нов, опасен план.
– Ако ги продам, ще платя заема… – мърмори си, но веднага осъзнава, че това ще му коства брака.
– Не, не мога да рискувам. Трябва друг начин.
И тогава лицето му просветва.
– Нефес! Моето сладко внуче! – прошепва, докато очите му блестят от хищна идея.
Какво замисля този път Рашид – и дали няма да въвлече и детето в нова измама?