Плен – Сезон 2 Епизод 121 (Ето какво ще видим)

Действието продължава от предния епизод.

Слънчевите лъчи се прокрадват през прозореца на кабинета на Орхун. Въздухът е напрегнат, почти задушаващ. Хира и Орхун се изправят едни срещу друг.

– Колко лесно изричаш тези думи… Чест! – гласът на Хира трепери. – Разбираш ли изобщо в какво ме обвиняваш?

Орхун стои мълчаливо и я наблюдава. В погледа му има гняв, но и нещо друго – болка, която не може да скрие.

– Жената, с която сподели дните и нощите си… на която каза, че вярваш, че обичаш… че ще направиш своя съпруга… – думите ѝ увисват във въздуха, гласът ѝ се пречупва за миг. – Сега същата тази обвиняваш така лесно?!

Орхун не отговаря, но я пронизва с погледа си – студен, гневн, наранен.

– Осъзнаваш ли какво говориш? – продължава тя. – Кога започна да ме мразиш толкова? Не ме ли познаваш поне малко? Кажи ми, коя съм аз за теб? Или по-добре – кой си ти, Орхун?

Тогава той проговаря, с глас, в който се смесват сарказъм и гняв.

– Колко си убедена в собствената си правота… Аз ли съм виновен за кошмарите в главата ти?

После се навежда напред и добавя с ледена усмивка:

– Но един въпрос е наистина важен – коя си ти? Знаеш ли? Ти си жената, която ме прониза в гърба с ножа на предателството.

Думите му я удрят като шамар. Хира замръзва, очите ѝ се насълзяват, но не се пречупва. Гърдите ѝ се повдигат, тя поема дъх и вдига гордо глава.

– Понякога си мисля, че щеше да е по-добре никога да не беше ме намерил в онази пустиня – прошепва тя, гласът ѝ е тих, но твърд. – И паметта ми… да беше останала изгубена завинаги.

Орхун само я гледа, не може да каже нищо.

– Знаеш ли кое е най-страшното? – продължава тя. – Вече не те познавам, а и не искам да те познавам. Също така не искам и ти да знаеш коя съм. Не ми говори повече!

Хира се обръща и тръгва към вратата. Раменете ѝ са изправени, походката ѝ – горда и уверена. Ръката ѝ вече е на дръжката, когато внезапно спира. Обръща се рязко и го поглежда в очите.

– Върнах се само заради Али! – казва твърдо и уверено. – Ако не беше той, никога нямаше да прекрача прага на това имение, дори светът да се срути. Останах само заради него. Щом оздравее, си тръгвам. Не търси друг смисъл в присъствието ми тук. Няма какво да гадаеш!

Гласът ѝ става по-хладен, по-силен. В очите ѝ вече няма сълзи – само решителност.

– И още нещо – добавя тя, без да откъсва поглед. – Думите ти в асансьора… бяха грозни и недостойни. Не си позволявай подобни намеци никога повече!

Хира посяга към вратата, но внезапно Орхун прави крачка и я затваря рязко. Дървото отеква под ръката му. Хира се стряска, но не отстъпва. Стоят лице в лице, на дъх разстояние един от друг.

Между тях само тишина, натежала от всичко неизказано. Любов, гняв, обида, гордост – всичко се сблъсква в този миг.

Камерата се приближава бавно. Погледите им се срещат – две души, които не могат да бъдат заедно, но и не могат да живеят разделени един от друг.

Камерата се пренася в просторния хола на имението, където на дивана седят Невa и Перихан. Двете пият чай, но погледите им непрестанно се стрелкат към стълбите, водещи към горния етаж.

Перихан се навежда леко към Нева, снишавайки гласа си почти до шепот.

– Трябваше да видиш как влезе в стаята на Орхун, без грам притеснение! И все още е там… – извръща очи, като че ли не може да повярва на дръзостта на Хира. – Чест прави на Орхун, че запазва самообладание. Само заради Али я търпи, иначе отдавна щеше да я изхвърли оттам!

В този момент от втория етаж слиза Афифе и се приближава към тях – величествена, с ледено изражение и поглед, който смразява въздуха. Тишината я следва като сянка. Перихан обаче не усеща напрежението и продължава да говори.

– Тъкмо обсъждахме Хира, Афифе – казва тя с престорена усмивка. – Ти каза, че се е върнала заради детето, но аз не знам дали намеренията ѝ са толкова чисти. Трябва да внимаваме. Само дето се е върнала и вече броди навсякъде, влиза, където си поиска. Още не знае къде ѝ е мястото.

Афифе не отговаря. Лицето ѝ остава каменно, но в погледа ѝ се чете безпокойство. Тя е напрегната, думите на Перихан очевидно попадат в целта.

Тогава Нева решава да се възползва от ситуацията. Гласът ѝ е мек, но под повърхността личи добре премерената ѝ хладна ирония.

– Всички знаем колко внимателна е г-жа Афифе, когато става дума за реда в това имение – казва тя с престорено уважение. – Убедена съм, че тя ще направи необходимите забележки. Няма нужда да се тревожиш за неща, които не са твоя грижа, Перихан.

Думите ѝ падат като остър нож между двете жени. Перихан я поглежда изненадано, почти обидено, сякаш не вярва, че някой дръзва да я постави на място.

Афифе мълчи. Погледът ѝ се плъзга към прозореца, но мислите ѝ са другаде. Лицето ѝ е напрегнато, пръстите ѝ се свиват неусетно. Не казва нищо, но вътре в нея назрява буря.

Камерата се отдръпва бавно, трите жени седят в стаята, потънали в напрежение и недоизказани мисли. Въздухът трепери от нещо невидимо, но опасно.

Камерата отново се връща в кабинета на имението, където въздухът е натежал от напрежение.

Хира стои притисната до вратата, а Орхун е пред нея – висок, властен, с гняв в очите и ръка, опряна върху дръжката. Погледът му е твърд като камък.

– Ако ти е толкова неприятно тук, трябваше отдавна да си тръгнеш! – гласът му реже като нож. – Да отидеш в онази къща, която уредиха за теб! Защо не отиде там, Хира?

Хира го гледа объркано, опитвайки се да разбере смисъла на думите му.

– Каква къща? Какво уреждане? Изобщо не знам за какво говориш!

– Не знаеш? – очите му присвяткват. – Ти би трябвало да знаеш най-добре.

– Да, питам те! – настоява тя, опитвайки се да остане спокойна. – За каква къща говориш?

– За онази, в която живя, след като напусна имението!

Хира се изправя още повече, гласът ѝ става по-уверен.

– И какво не е наред с тази къща? Намерихме я чрез познат на Муса, нищо повече!

Орхун не ѝ вярва, в погледа му има недоверие, което я пронизва до дъното на душата.

– Какво намекваш? – повишава тон Хира, губейки търпение.

Той не отговаря, а мълчанието му е по-жестоко от всяка дума.

– Не казвай нищо! – прекъсва го Хира, очите ѝ блестят от обида. – Разбрах те. Каквото и да ти кажа, вече си решил какво да вярваш. Няма смисъл да се оправдавам!

В гласа ѝ звучи болка, но и сила. Тя поема дълбоко въздух, извръща глава и добавя през зъби:

– Защо изобщо се опитвам да ти обяснявам? Няма значение какво ще кажа, ти вярваш само на това, което искаш да чуеш, не на мен.

Хира се обръща към вратата. Орхун все още държи ръката си на дръжката. Тя го поглежда остро, почти през сълзи.

– Моля те, дръпни се!

Орхун я гледа няколко секунди, лицето му е напрегнато, очите, помътнели от гняв и объркване. После бавно маха ръката си.

Хира отваря вратата и излиза с рязко движение. Вратата се затръшва зад нея, звукът ехти из цялото имение.

Орхун остава сам в стаята. Тежко диша, юмруците му се свиват.

– Още лъжеш… – прошепва, сякаш говори на призрак.

Погледът му е потънал в празнотата, там, където преди миг стоеше жената, която не може да спре да обича.

В коридора Хира върви бързо, сякаш търси въздух, който не ѝ достига. Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя не им позволява да се покажат. Пресича фоайето, а когато минава покрай хола, трите жени, Афифе, Перихан и Нева, забиват погледи в нея.

Хира не казва нищо. Само изправя глава още повече и с твърда крачка се насочва към изхода. След миг вратата се затваря силно зад нея.

Афифе застива, по лицето ѝ пробягва напрежение, което не успява да скрие. Перихан, напротив, повдига леко вежди, в погледа ѝ проблясва доволство, почти злорадство.

– Е, изглежда бурята вече започна… – прошепва тя тихо, докато Афифе мълчи, вперила поглед в затворената врата.

В градината на имението Хира върви бавно по алеята между розите. Лицето ѝ е бледо, а очите ѝ, потъмнели от болка. Вятърът леко разрошва косите ѝ, но тя сякаш не усеща нищо. Всяка нейна стъпка е пропита с гняв и разочарование.

– Как може да говори така? Как изобщо може да изрече тези думи с такава лекота? Никога не ме е познавал… Оказва се, че и аз не съм го познавала.

Гласът ѝ трепери, но тя не плаче. Вече няма сълзи, само умора. Спира за миг, вдишва дълбоко, опитвайки се да се събере.

– Край! – прошепва решително. – Обещанието е мъртво. Любовта е мъртва. Уважението, също. Всичко свърши! Няма връщане назад! Той вече не съществува за мен!

В този момент от къщата излиза Шевкет и се приближава към нея.

– Г-жа Афифе ви очаква в стаята си.

Хира вдига поглед. Погледът ѝ среща този на Афифе, която стои на прозореца на горния етаж. Очите на възрастната жена са остри, пронизващи, наблюдава всяко движение на Хира с хладен и строг поглед.

Афифе се отдръпва от прозореца, а Хира поема дълбоко въздух и тръгва към къщата, следвана от Шевкет.

В кабинета на Орхун напрежението е осезаемо. Стаята е тиха, но във въздуха тежи нещо недоизказано. Той седи зад бюрото си, втренчен в една точка, сякаш се опитва да избяга от мислите си.

В главата му кънти гласът на Хира – тих, но безмилостен.

– Осъзнаваш ли изобщо в какво ме обвиняваш?

Орхун затваря очи и образът ѝ изниква пред него – горда, изправена, с пламък в очите. Споменът го връща в онзи миг, когато тя влезе в кабинета му, устремена и без страх.

– Жената, на която каза, че вярваш, че обичаш, че ще направиш своя съпруга… Осъзнаваш ли в какво я обвиняваш?

Орхун стиска юмруци. В гърдите му се борят гняв и вина. Нищо вече няма смисъл.

Отново я вижда, онзи момент, когато тя стои на вратата, изправена и силна, с поглед, който пронизва сърцето му.

– Иска ми се никога да не беше ме намерил в онази пустиня… – ехти гласът ѝ в съзнанието му. – И паметта ми… по-добре да не беше се върнала.

Той затваря очи, сякаш иска да прогони образа ѝ, но не може. Думите ѝ продължават да го преследват.

– Не те познавам повече… – звучи тихо в мислите му. – И не искам да те познавам. Не ми говори повече!

Орхун отваря очи. Погледът му е напрегнат, лицето, пребледняло. Гласът му е дрезгав:

– Предаде ме и след това се изправя пред мен, сякаш нищо не се е случило… Как смее? Как смее да ми говори така?

Орхун се изправя рязко. В душата му бушува гняв, но и объркване. Сърцето му отказва да повярва, че думите на Хира са истина.

Камерата обикаля около него, човек, който се дави в собствените си чувства. В очите му гори болка, която не може да изгаси.

Действието се пренася в стаята на Афифе.

– Викали сте ме! – гласът на Хира звучи спокойно, но в него се усеща напрежение.

Афифе е застанала пред прозореца. Гърбът ѝ е изправен, а лицето, както винаги, ледено спокойно. Когато се обръща, погледът ѝ е остър, подозрителен, почти режещ. Приближава се с бавни, премерени стъпки.

– Кажи ми, каква е истинската причина да си тук? – думите ѝ излизат хладни, без грам емоция.

Хира повдига брадичка. Въпреки че въпросът я изненадва, отговаря уверено, без да трепне.

– Тук съм единствено заради Али.

Афифе леко кимва, но в очите ѝ проблясва предупреждение.

– И аз те извиках само заради него. От този момент нататък нямаш право на никакви отношения с Орхун. При никакви обстоятелства. Ако възникне проблем, ще говориш с мен, не с него. Не търси поводи да се виждате!

Хира застива. Думите на Афифе я пронизват, за миг мълчи, сякаш не вярва, че чува това.

– Но защо… – започва тя, но Афифе я прекъсва рязко, с авторитет, който не търпи възражение.

– Каквато и да е причината, не искам да прекрачваш прага на неговата стая повече. Ако има нещо, казваш на иконома, а той, на мен. Ясно ли е?

Между тях пада тишина – плътна, напрегната, почти осезаема. Хира стои срещу Афифе, изправена, горда, с пламък в очите.

– Ясно – отвръща Хира най-накрая. – И ще добавя нещо, може да сте спокойна. Оттук нататък няма да има проблеми, защото в това имение няма нищо и никой, който да ме интересува, освен Али.

Думите ѝ се врязват в тишината като камък, хвърлен в спокойна вода. Хира се обръща бавно и тръгва към вратата. Не чака отговор. Отваря я с плавно, но категорично движение и излиза.

Афифе остава сама. Погледът ѝ следи затворената врата, а по лицето ѝ за миг проблясва нещо рядко, изненада. За първи път от дълго време някой се осмелява да ѝ отговори така.

В кабинета на Орхун цари гробна тишина. Завесите са спуснати, светлината е приглушена, а в стаята витае напрежение. Орхун седи зад бюрото си, притиснал слепоочията си с ръце. В ума му още ехтят думите на Хира – остри, болезнени, като удари, които не спират.

Изведнъж се чува почукване на вратата. Орхун се изправя рязко.

– Влез! – гласът му отеква студено и рязко.

Вратата се отваря и вътре влиза Явуз, спокоен, както винаги, с папка в ръце. Покланя се леко, преди да заговори.

– Г-н Орхун, открих нова информация за къщата, в която г-ца Хира е живяла последно.

Тишината отново пада, но този път тя е по-тежка. Орхун бавно вдига глава, лицето му се свива.

– Какво още има да се разследва? – отсича с гняв. – Всичко е ясно. Къщата е на Джихангир. Останалото са подробности.

Тонът му е остър, почти заплашителен, но Явуз не отстъпва. Стои неподвижно, с онзи спокоен професионализъм, който често дразни Орхун още повече.

– Разбирам Ви, г-н Орхун – казва тихо, но уверено. – Но това трябва да го знаете.

Тези думи, изречени спокойно, предизвикват любопитството на Орхун. Той рязко посяга към папката, издърпва я от ръцете му и я хвърля върху бюрото с такава сила, че документите почти се разпиляват. Разгръща я грубо, очите му пробягват по редовете.

Явуз продължава да говори с премерен тон.

– Къщата е била уредена от Муса. Проверихме телефонните му обаждания. Срещал се е няколко пъти със служител от фирмата. Тоест, Муса – Вашият човек. – прави пауза, сякаш за да подчертае тежестта на думите си. – Той е знаел, че къщата принадлежи на Джихангир и че г-ца Хира ще бъде там.

Настъпва мълчание.

Камерата се приближава към лицето на Орхун, очите му се присвиват, устните се свиват в тънка линия. Гневът му расте, кипи под повърхността. Пръстите му се свиват в юмруци върху бюрото.

– Значи и той е бил част от това… – прошепва, но гласът му звучи като предупреждение преди буря.

Орхун се изправя, а столът се плъзга назад с трясък. Погледът му е пълен с пламъци. Мисълта, че още един от близките му може да е участвал в измамата, го изгаря отвътре.

– Предал ме е… и той! – промълвява.

Вените по ръцете му се очертават. Дъхът му става по-учестен. Гневът и болката се сливат в едно, в погледа му няма само ярост, а и дълбока, почти непоносима рана.

Явуз го наблюдава внимателно, но не казва нищо. Знае, че в този миг никой не може да го спре.

Камерата се отдръпва бавно – Орхун стои в средата на кабинета, сякаш сам срещу целия свят. Сърцето му гори от недоверие, но зад гнева му се крие нещо друго… страхът, че може би е повярвал в лъжа.

В кухнята на имението Халисе бърка в голяма тенджера, от която се вдига ароматна пара, а Гонжа подрежда бурканчетата с подправки.

– Откакто г-ца Хира се върна, детето сякаш оживя – казва Гонжа с усмивка. – Пак се смее, пак играе.

– Точно така! – отвръща Халисе доволно. – Започна и да яде повече!

Но миг по-късно в кухнята нахълтва Орхун. Очите му са тъмни, напрегнати, а гласът му е леден.

– Къде е Муса?

Двете жени замръзват. Никога не са го виждали да влиза в кухнята, още по-малко, така разгневен.

– Г-господин Орхун… – заеква Халисе, избърсвайки ръцете си в престилката. – Той е в градината, каза, че ще е там. Ако искате, Гонжа ще отиде да го повика…

Но Орхун вече не я слуша. Той се обръща рязко и напуска стаята, преди тя да довърши изречението си.

Халисе и Гонджа се споглеждат, притеснени. В очите им има страх.

– Какво ли е станало? – прошепва Гонжа. – Защо е толкова ядосан? Дали Муса не е направил нещо?

Халисе поклаща глава, но и тя не изглежда спокойна.

В градината Муса събира сухите клони под дърветата. Работи бавно, съсредоточено, без да подозира какво го очаква.

Тишината се разкъсва от глас – силен, властен, изпълнен с гняв.

– Муса!

Мъжът замръзва на място. Орхун вече върви към него, стъпките му са бързи, решителни. Само секунди го делят, преди да го сграбчи за яката и да го притисне грубо към ствола на дървото.

– Как можа да предадеш човека, в чиято къща ядеш хляба му? – гневът му е като огън.

Муса го гледа шокиран, не разбира какво става.

– Не разбирам, господине… Какво предателство? Какво партньорство?

– Не се преструвай! – извиква Орхун, очите му горят. – Ти уреди къщата, в която тя отседна! Как можа да участваш в това предателство?

Муса се опитва да си поеме дъх. Не вярва на ушите си.

– Къщата, в която живя, преди да замине за Франция? Да, аз я намерих, но… защо сте ядосан? Защо говорите за предателство? Постоянно повтаряте, че сестра ми ви е излъгала, а тя…

– Лъжете и двамата! – прекъсва го Орхун, вече на ръба на контрол. – Уреждате къщата на Джихангир и после играете ролята на невинни!

– Каква къща на Джихангир? – пита Муса с отчаяние в гласа. – Не разбирам за какво говорите, господине!

Но думите му не стигат до Орхун. Гневът е заслепил слуха му.

– Не ме лъжи! – крещи Орхун. – Не се опитвай да ме правиш на глупак!

Муса стои вцепенен, с разширени очи. Гледа в лицето на човек, когото уважава, но в този момент не го познава. Орхун стиска яката му още по-силно, очите му са студени, гласът му кипи от ярост.

– Предателството няма прошка… – прошепва, преди камерата да се приближи към лицето му, в което бушуват болка, ревност и наранена гордост. – Не се прави на наивен! – думите на Орхун излитат като куршуми. – Явуз направи проверка. Къщата е на Джихангир! Всички доказателства са при мен. Ти си я уредил! И ти си предател, Муса. Няма никаква разлика между теб и сестра ти!

Гневът му разтърсва тишината, но този път Муса не се свива. Изправя се, стиснал зъби, гласът му трепери, но не от страх, а от обида.

– Обвиняваш сестра ми без причина! – казва Муса дрезгаво. – Наричай ме лъжец, наричай ме както искаш, но Хира не те е предавала! Не знаех, че къщата е на Джихангир. Г-ца Нева ми я посочи! Каза, че е приют за жени в нужда… нещо такова!

Думите му се сипят бързо, сякаш се бори за живота си, и за честта на сестра си.

– Дори не ѝ казах, че съм научил за мястото от г-це Нева. Ако знаеше, никога нямаше да приеме. Не знаете нищо, г-н Орхун! Абсолютно нищо!

Орхун е шокиран от чутото. Пръстите, които досега стискаха яката на Муса, се отпускат. Гневът в очите му започва да се пропуква от съмнение.

Той го пуска и отстъпва крачка назад.

И тогава в ума му, като ехо, отеква гласът на Хира.

„Какво не е наред с онази къща? Намерихме я чрез познат на Муса, това е всичко.“

Орхун премигва, сякаш се опитва да изгони гласа ѝ, но той се врязва дълбоко. За първи път в очите му проблясва колебание – може би… може би не е бил прав.

Камерата бавно обхожда лицето му, където гневът се смесва с болка, а болката, с вина.

В този момент вниманието му се отклонява. От къщата се чува звук, Хира излиза, държейки малка кошница с камъчета, боядисани от Али, които внимателно подрежда едно по едно, за да изсъхнат на слънцето. Вятърът леко разпилява кичурите ѝ коса, а тя ги прибира с нежно движение.

Орхун я гледа. Погледът му се заковава върху нея, жената, която обича, но в която вече не знае дали да вярва. Между тях стои цяла бездна от обиди и недоизказани думи, но в този миг тя му изглежда същата – чиста, спокойна, неподправена.

Муса стои мълчаливо на заден план, наблюдавайки как Орхун води болезнена борба със самия себе си.

Камерата се приближава към лицето на Орхун, очите му са приковани в Хира. На лицето му преминава сянка, която не е нито гняв, нито омраза, а нещо много по-дълбоко… може би съжаление.

„Ами ако казва истината?… Ами ако е невинна?!“ – мисли си Орхун. Погледът му се губи за миг. Очите му търсят Хира, а мислите му се борят между разума и сърцето.

Орхун поема дълбоко въздух и тръгва бавно към къщата.

Хира го вижда отдалеч. Сърцето ѝ прескача, но тя се насилва да изглежда спокойна. Пръстите ѝ леко треперят, докато поставя поредното камъче. Вятърът погалва лицето ѝ, но в гърдите ѝ бушува буря. Когато Орхун се приближава, тя се изправя, обръща се фронтално към него и за миг двамата остават лице в лице.

В очите му има колебание – погледът му вече не е само осъдителен, в него се чете нещо друго… може би вина.

Хира го гледа напрегнато, със стиснати устни, готова да се защити, ако отново я нападне с обвинения, но този път той не казва нищо.

В мислите му отново отеква гласът на Муса – споменът от преди минути.

„Обвиняваш сестра ми без причина! Наричай ме лъжец, ако искаш, но тя не те е предала! Не знаеше, че къщата е на Джихангир. Г-ца Нева ми я посочи, каза, че е приют за жени в нужда. Не ѝ казах откъде съм научил, защото знаех, че няма да приеме. Тя не знаеше нищо!“

Гласът на Муса кънти в ума му, докато гледа Хира.

Тя стои там, горда и уязвима едновременно. Очите им се срещат, нейният поглед е наранен, но твърд; неговият, пълен с въпроси, които още не смее да зададе.

За миг времето спира. После тя свежда очи и се връща към камъчетата, сякаш в тях намира спасение от болката.

Орхун пристъпва леко напред, но внезапно спира. Нещо в нея, начинът, по който държи главата си изправена въпреки всичко, го спира.

Обръща се, поема дълбоко въздух и без да каже нито дума, влиза в къщата.

Хира го проследява с поглед. За миг в лицето ѝ проблясва недоумение, не разбира какво се случва. Той изглежда различен…

Явуз влиза в кабинета на Орхун.

– Знаеш какво трябва да направиш. – Гласът на Орхун е спокоен, но властен. – Ще започнеш разследване – от началото до края. Всичко! Няма да пропуснеш нито една подробност. Искам да разбереш дали наистина има заговор срещу нея… дали някой друг не стои зад всичко това.

Явуз преглъща, после внимателно опитва да обясни:

– Всъщност, г-н Орхун, вече бяхме започнали подобна проверка… но Вие ни наредихте да я прекратим. Затова…

Орхун се обръща рязко към него. Очите му блесват, гласът му пронизващ.

– Тогава продължи оттам, откъдето си спрял! Искам да разбера всичко – защо и как е отишла в онзи хотел, дали съобщенията наистина са изпратени от телефона на Джихангир… Всичко, Явуз! Без пропуски.

– Разбрано, г-н Орхун. – Явуз кимва почтително и тихо излиза, затваряйки вратата след себе си.

Стаята потъва в тишина.

Орхун се връща при прозореца. Пред погледа му минават картини – Хира, на верандата, внимателно подрежда камъчетата, а след това онзи неин поглед… ясен, горд, непокорен.

„Какво не е наред с онази къща? Намерихме я чрез познат на Муса, това е всичко.“

Гласът ѝ отеква в съзнанието му.

Орхун поема дълбоко въздух, сякаш се опитва да се отърве от съмненията, гнева и болката. Но те не си тръгват, а го разяждат отвътре.

Орхун стиска юмруци. Поглежда към бюрото, където лежат документи, които вече не му носят сигурност, а въпроси.

За пръв път от дълго време в погледа му има не само гняв, но и вина.

„Ами ако е вярно? – мисли си той. – Ако всичко, в което вярвах, е било лъжа… но не от нея?“

Той затваря очи за миг, после отваря бавно. Погледът му е твърд, но зад решителността се крие нещо по-дълбоко.

Сцената застива. Камерата се отдръпва, Орхун стои сам в кабинета си, обгърнат от светлина и сенки. Въздухът е тежък, а лицето му издава мъж, който е готов да се изправи пред истината, колкото и да боли.

Нуршах и Кенан: любов, която всички виждат, освен тях

След като Нуршах се връща в офиса, атмосферата се променя напълно. Всички усещат колко по-ведър и спокоен е Кенан в нейно присъствие, дори самият той не може да скрие усмивката си, макар да се преструва, че „нищо не е различно“. Колегите Фатих и Джейлян шеговито ги наблюдават, усещайки искрите между тях.

Докато приготвят кафе в кухнята, Джейлян подхвърля на Нуршах, че двамата с Кенан са по-щастливи, когато са заедно. Думите ѝ разклащат Нуршах, водата в ръцете ѝ се разлива, сякаш дори тялото ѝ реагира на истината, която не иска да признае.

Сладки закачки и първи признаци на нещо повече

Когато всички се връщат с кафетата, шегите между Нуршах и Кенан стават все по-интимни. Той я дразни, че „се развива, но със скоростта на костенурка“, а тя му отвръща с игриво недоволство. Между тях се носи онова особено напрежение, което само хора с несподелени чувства могат да създадат.

Фатих и Джейлян забелязват химията и бързо измислят извинение, за да ги оставят насаме. Но точно когато Нуршах събира кураж да каже нещо важно, вратата се отваря… и в офиса влиза Есра.

Есра се завръща с извинение… и създава нов хаос

Появата на Есра предизвиква напрежение, тя изглежда смутена и виновна. Признава, че неволно е изтървала тайната за фиктивния брак на Кенан и Нуршах пред Тарък, което е довело до неприятности. Нуршах избухва, за нея това не е дребна грешка, а нещо, което може да коства на Кенан попечителството над дъщеря му.

Кенан, по-спокоен, се опитва да омекоти ситуацията, вярва, че Есра няма лоши намерения, но я предупреждава, че подобни грешки не трябва да се повтарят.

След като остава насаме с Нуршах, Есра започва да я дразни, че между нея и Кенан има нещо повече от „служебен договор“. Нуршах отрича, но колкото повече отрича, толкова повече Есра се усмихва.

„Кенан е лудо влюбен в теб“

Есра е категорична, според нея ревността на Кенан към Тарък и избухването му, когато онзи се опита да доближи Нуршах, са доказателство за любов. Нуршах се опитва да обясни, че Кенан просто я защитава заради дъщеря си, но думите на Есра започват да я карат да се замисля.

Точно в този момент Кенан, който се връща в офиса, чува от стълбите разговора им. „Кенан е лудо влюбен в теб!“ – ехти гласът на Есра, докато Нуршах се изчервява и мълчи.

Кенан застива. В очите му се появява онова объркано изражение на човек, който за пръв път се пита дали не крие нещо дори от себе си.

Непризната любов и бягство от чувствата

Докато Есра продължава да настоява, че любовта между Нуршах и Кенан е очевидна, Нуршах упорито отрича. Казва, че това е невъзможно, че се карат постоянно, че са различни. Но думите ѝ звучат като защита, не срещу Есра, а срещу самата себе си.

Есра я гледа с усмивка:
– Мила, ти също си влюбена в него. И колкото повече го отричаш, толкова по-ясно личи.

Нуршах не отговаря. Погледът ѝ се губи, сякаш вътре в нея нещо започва да се пропуква.

Рашид и Афет: любов, дългове и ревност

Докато в кантората на Кенан кипят емоции, в дома на Рашид цари друг вид хаос. Рашид продава обеците на Нефес, за да плати част от дълговете си, но сумата е смешно малка. Когато му звънят от банката, той се опитва да очарова служителката с комплименти, точно когато Афет го подслушва от кухнята!

Тя излиза беснееща, убедена, че Рашид флиртува. Опитите му да се оправдае изглеждат жалки, докато накрая Афет лично разбира истината – Рашид има дълг от сто хиляди лири!

Ядосана, тя взима пари от спестяванията си и повлича Рашид към банката, за да плати. Но има едно условие, след това той ще трябва да прехвърли къщата на нейно име.

Рашид остава безмълвен. С едно движение Афет обръща играта, а той разбира, че този път е попаднал в собствения си капан.