Плен – Сезон 2 Епизод 122 (Ето какво ще видим)

Слънчевите лъчи се плъзгат по високите прозорци на просторния хол. Хира оправя пердето, внимателно, сякаш се опитва да подреди не само плата, но и мислите си. Тъкмо се обръща, за да излезе, когато тишината е разкъсана от звън на телефона ѝ.

Тя поглежда на екран, където е изпитно – Джихангир Демирханлъ.

Хира застива, а в очите ѝ се появява смесица от страх и гняв.

– Защо ми звъни? – прошепва тя, стискайки телефона. – Какво иска от мен? Колко пъти трябва да му казвам да ме остави на мира?

Тя натиска бутона за отказване на обаждането и си поема дълбоко въздух. В този момент се появява Муса – напрегнат, неспокоен, все още под влияние на разговор с Орхун в градината.

– Сестричке… – гласът му е сериозен, почти трепери. – Имам нещо важно да ти кажа.

Хира се обръща към него с тревога.

– Какво е станало, Муса? Има ли проблем?

Младият мъж се поколебава, после изрича думите, които променят всичко:

– Знаеш ли… онази къща, в която живя преди да заминеш за Франция…
– Да? – очите ѝ се присвиват, усещайки, че нещо не е наред.
– Разбрах, че тази къща… принадлежи на фирмата на господин Джихангир.

Въздухът в стаята сякаш застива. Хира поглежда Муса, неразбиращо.

– Как така? Нали каза, че е на твой познат?

Муса вдишва дълбоко, като че ли се опитва да обясни, че всичко е било с добри намерения.

– Г-ца Нева ми каза, че къщата е място, където се помага на жени… Аз…
– Нева ти е казала за тази къща? – прекъсва го Хира с напрегнат глас.

Муса кимва, засрамен.

– Не ти споменах, защото знаех, че няма да приемеш помощ от нея.

Хира стои неподвижна. В погледа ѝ се чете изненада и болка.

– Как разбра това?
– Зет ми… или по-точно шефът… Той разследвал и разбрал. Казах му, че не знам. Наистина не знаех, че къщата е на г-н Джихангир. Мислиш ли, че бих те завел там, ако знаех?

Муса вдига ръце, сякаш иска да докаже своята невинност.

– Г-ца Нева не ми каза, че е тяхна, заклевам се!

Хира отпуска рамене. Гласът ѝ звучи уморено, примирено.

– Вече няма значение. Недей да се тревожиш.
– Сърдиш ли ми се? – пита той плахо.
– Защо да ти се сърдя? – отговаря тя. – Знам, че никога няма да направиш нещо, което да ми навреди умишлено.

В този момент Муса забелязва иконома, който слиза по стълбите – строг, безизразен, с хладен поглед.

– Икономът идва! – прошепва Муса. – Трябва да се върна на работа.

Той се отдалечава бързо, а Хира остава сама в хола. Погледът ѝ се плъзга по иконома, който минава покрай нея, без дори да я погледне. Той продължава към кухнята, оставяйки след себе си тягостна тишина.

Хира преглъща, а в очите ѝ проблясва сянка на разочарование.

Кадърът се задържа върху лицето ѝ, красиво, но помръкнало от тайните, които постепенно започват да излизат наяве.

Действието се пренася в кабинета на Орхун, където той стои прав до масивното бюро, замислен, след миг сяда в кожения си стол.

В главата му още кънтят думите на Муса:

„Не знаех, че къщата принадлежи на Джихангир. Г-ца Нева ми каза, че е къща за жени в нужда! Не казах на сестра си, че съм го научил от Нева, само и само Хира да има къде да отседне.“

Спомените нахлуват в съзнанието му като нежелани гости. Пред очите му оживява сцената, в която Хира стои пред него, уплашена, но горда, неразбираща какво точно ѝ казва.

„За каква къща говориш? – гласът ѝ звучи искрен, почти отчаян. – Нямам представа за какво става дума! Той си спомня собствените си думи – студени, подозрителни: – Ти ли питаш мен? Ти знаеш по-добре от всички. – Да, питам! За каква къща говориш, Орхун? – очите ѝ блестят от гняв и болка.“

Следва друг спомен.

Джихангир, който напуска къщата, в която Хира се е настанила, след като той я изгони от имението. Този образ се врязва в съзнанието на Орхун като нож.

Когато се връща в настоящето, Орхун рязко се изправя. Погледът му е решителен, лицето – напрегнато, но твърдо. Без колебание тръгва към вратата и напуска кабинета с бързи и уверени стъпки.

В антрето мирише на чай от жасмин, Шевкет тъкмо е приготвил следобедната напитка на госпожа Афифе. Балансирайки подноса, той излиза от кухнята и се отправя нагоре по стълбите, когато внезапно вижда Орхун да излиза от кабинета.

Погледът на Орхун е мрачен, гласът му, остър.

– Къде е Нева?

Шевкет спира, леко смутен от суровия тон.

– Г-ца Нева не е в имението, г-н Орхун… Не знам къде е отишла.

Орхун кимва без да го поглежда.

– Ако желаете, може веднага да се свържа с нея – предлага Шевкет внимателно.
– Няма нужда – отсича Орхун.
– Както кажете, господине – отговаря икономът и тръгва нагоре по стълбите.

В този момент от кухнята излиза Хира, държейки поднос с нещо, което е приготвила за Али. Лицето ѝ е спокойно, но в погледа ѝ има сянка на умора.

Орхун я поглежда. Изглежда сякаш иска да ѝ каже нещо, може би да я попита, може би да ѝ се извини, но думите не излизат от устата му, а и Хира не му дава шанс. Преминава покрай него, без да го погледне, и се насочва към стаята на Али, сякаш той не съществува.

Орхун остава неподвижен за миг. Погледът му следи Хира, докато тя изчезва зад вратата. По лицето му се изписва напрежение, примесено с болка и недоизказано съжаление.

След секунда той поема рязко въздух, обръща се и излиза към градината – бързо, решително, сякаш нещо не му дава покой.

Слънцето е високо над хоризонта, а градината на имението сияе в златиста светлина. Листата шумолят леко под лекия вятър, но мирът на това място се нарушава, когато Орхун излиза бързо от къщата. Стъпките му са тежки, погледът му, решителен, а напрежението в осанката му издава, че гневът и подозрението отдавна са го завладели.

Той спира рязко. В далечината, вижда Нева, която влиза в имението. Тя върви спокойно към имението, сякаш няма представа, че буря се задава зад гърба ѝ. Орхун тръгва към нея с твърди крачки, погледът му прикован в лицето ѝ. Когато застава пред нея, въздухът помежду им натежава.

– Нева – гласът му звучи хладно, почти като заповед.

Нева замръзва. За миг очите ѝ се разширяват от изненада, но бързо си връща самообладанието. Орхун не губи време в заобикалки.

– Ти си намерила къщата, в която Хира е отседнала. – думите му са остри. – И не ми казвай „коя къща“, защото прекрасно знаеш. Какво съвпадение само, че тази къща е регистрирана на името на фирмата на брат ти!

Нева преглъща и се опитва да запази хладнокръвие.

– Да, вярно е – отговаря тя спокойно. – Но има нещо, което явно си пропуснал, Орхун. Аз съм съдружник в компанията на брат си. Така че неговата фирма… и неговата къща… са и мои.

Орхун я гледа със стиснати устни, гневът в очите му се смесва със съмнение.

– Защо го направи? – пита твърдо.

– Исках да помогна на Хира. – казва тя, с едва доловима усмивка. – Женска солидарност.

Погледите им се срещат. Орхун се опитва да прочете нещо по лицето ѝ, дали казва истината, дали нещо не крие.

– Освен това – добавя Нева с равен тон, – Хира не знае за това. Ако знаеше, че аз съм уредила всичко, никога нямаше да приеме помощта. Казах дори на Муса да не споменава нищо.

Орхун я гледа мълчаливо.

– Има ли проблем, Орхун? – пита Нева с уж невинен тон.

В съзнанието му неочаквано отекват думите на Муса – същите, дума по дума. Това го кара да се вцепени.

– Орхун – продължава Нева, без да отмества поглед, – аз съм съвестна жена. Не бих позволила друга жена да остане сама на улицата.

Но думите ѝ предизвикват друг спомен. В ума му се връща онази нощ, когато Джихангир застана пред него с разперени ръце, готов да поеме куршум, само и само да докаже невинността си.

Спомен:

– Ако ще стреляш – стреляй! – гласът на Джихангир звучи дрезгаво, но уверен. – Не съм направил нищо!Орхун, кипящ от гняв, пристъпва напред:– Какво повече искаш да направиш, а? Казах ти да стоиш далеч от нея! Да не се доближаваш дори! А ти какво направи? Прекрачи границата!– Никога! – извиква Джихангир. – Никога не бих направил такова нещо! Откъде ги измисляш тези неща?– Пръстенът, бележките, съобщенията! Какво е това тогава? – изригва Орхун.– Какъв пръстен, какви съобщения? – отвръща Джихангир, очите му блестят от отчаяние. – Не знам нищо за това!

Край на спомена!

Последните думи на Джихангир продължават да отекват в съзнанието на Орхун, дори сега, сред аромата на рози и лавандула в градината:

„Казах ти – няма нищо. Несправедлив си към нея, воден от собствените си заблуди!“

Орхун присвива очи. Гласът му е тих, но всяка дума тежи като камък.

– Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш, Нева?

Нева леко се напряга, но не показва нищо.

– Не! – отвръща тя кратко.

Погледите им се срещат за последен път, неговият подозрителен, нейният, привидно спокоен.

– Ако нямаш нищо против – казва тя с изкуствена учтивост, – бих искала да вляза вътре.

Той не отговаря. Само я наблюдава.

Нева се обръща и тръгва към имението, крачките ѝ ускорени, сякаш иска да избяга. Щом му обръща гръб, лицето ѝ побелява. Страхът, който досега е крила, избива на повърхността.

Орхун остава сам в градината. Стои неподвижно, със сянка на подозрение в очите. Погледът му се губи някъде в далечината, сякаш търси отговор, който още не е готов да чуе.

Вятърът раздвижва клоните, а камерата бавно се отдалечава, оставяйки го сам сред красивата, но напрегната тишина на градината, тишина, в която зреят нови истини.

Действието се пренася в хотела на Джихангир, където той върви напред-назад, стискайки телефона в ръка. Погледът му е напрегнат, лицето му издава отчаяние.

– Отговори, Хира… моля те, отговори! – говори си сам той. – Трябва да ти кажа всичко. Трябва да ме изслушаш!

Той спира, взира се в екрана с надежда. Телефонът в ръцете му свети, но никой не вдига.

В имението, в същия момент, Хира излиза от стаята на Али. В ръцете ѝ има празна чиния, но щом телефонът ѝ иззвънява, всичко в нея се напряга.

Екранът отново показва същото име: Джихангир Демерханлъ.

Очите ѝ се разширяват от раздразнение и страх. Пръстите ѝ трепват над екрана, докато звънът продължава. Той не спира да звъни… и не спира.

С всяко ново повикване гневът ѝ расте, докато накрая натиска бутона и с остър, треперещ от емоция глас почти крещи в слушалката:

– Достатъчно! Престани да ме безпокоиш! Не ми се обаждай повече! Чуваш ли? Стига!

Без да му даде възможност да каже и дума, тя прекъсва разговора. Телефонът в ръката ѝ потреперва, сякаш усеща напрежението ѝ.

Хира стои неподвижна за секунда, после сваля телефона и гледа екрана с враждебно решим поглед.

– Най-добре да го блокирам! – промълвява ядно. – Не искам никога повече да говоря с него.

С няколко бързи натискания блокира номера му. Телефонът замлъква, а тя поема дълбоко дъх, сякаш се опитва да прогони и спомена за него.

В хотелската стая Джихангир стои неподвижен, с телефона все още притиснат до ухото си. Погледът му се спуска към екрана, където появява : Номерът е блокиран.

– Тя ме блокира… – прошепва, а по лицето му се изписва смесица от болка и гняв.

Мълчанието го задушава, но след миг погледът му отново става твърд, решителен. Очите му горят.

– Ще ме изслушаш, Хира – казва през зъби. – Ще ме изслушаш, дори да не искаш!

Той стиска телефона в ръка, сякаш това е последната връзка с жената, която се опитва да му избяга. Камерата се приближава към лицето му, решително, пламтящо от болка и обсебеност.

В кухнята Хира стои пред печката, разбърква супата за Али, но движенията ѝ са бавни, механични, погледът ѝ се рее някъде далеч.

Халисе излиза с усмивка.

– Ще подредя килера и идвам, момиче. Има ли нещо, което да ти донеса?– Благодаря ти, Халисе – отвръща Хира тихо, без да откъсва поглед от тенджерата.

Халисе излиза, а кухнята отново потъва в тишина. Само лекото клокочене на супата се чува. Хира разбърква замислено, потънала в спомени.

Спомен: В съзнанието ѝ оживява онзи момент пред входа на имението, срещата на погледът ѝ с този на Орхун, малко след като той е говорил с Муса. Погледът му, хладен, нейният, смутен и объркан. А в мислите ѝ звучи гласът на Муса:

„Знаеш… къщата, в която живя преди да заминеш за Франция, тя е на г-н Джихангир. Г-ца Нева ми каза, че е за жени в нужда. Зет ми… шефът… той проучи и разбра. Казах му, че не знаех. Наистина не знаех, че е негова.“

Хира се сепва и поглежда през прозореца към градината. Там, на верандата, стои Орхун. Лицето му е напрегнато, явно мислите му не му дават покой.

Очите на Хира се насълзяват, но тя преглъща сълзите си и тихо си прошепва:

– Ще издържиш… заради Али. Нямаш друг избор.

Тя сваля поглед и продължава да разбърква супата.

Навън Орхун стои неподвижно. Погледът му е прикован към отворената врата на кухнята, през който вижда Хира. В ума му кънтят думите на Нева, думите, които още не може да преглътне:

„Ти намери къщата, в която живя Хира… И какво съвпадение, че тя е записана на фирмата на брат ти! Защо го направи?“

„Исках само да ѝ помогна, Орхун. Женска солидарност. Има ли проблем? Аз съм съвестна жена, не бих позволила друга жена да остане сама на улицата.“

Орхун се обажда на Явуз и му изсъсква през зъби, гласът му е нисък, но решителен:

– Намери нещо възможно най-скоро, Явуз. Колкото се може по-скоро.

Той въздъхва и отново поглежда към кухнята. Хира е там, все същата, тиха, затворена в себе си. Разбърква супата, без дори да го погледне.

– Няма да питам нищо, докато нямам нова информация – прошепва Орхун.

Погледът му остава върху нея, но мислите го отвеждат далеч, към времето, когато между тях имаше нещо истинско, топло и нежно.

Спомен: Двамата са в кухнята, по детски усмихнати. Хира му подава чиния с тост, а той я гледа с лека закачка в очите.

– Ще стоиш и ще ме гледаш как ям, така ли?

– Исках да видя дали ти харесва… – отговаря тя с лека усмивка.

– Забрави нещо.

– Какво?

– Да направиш и за себе си.

– Аз… всъщност не съм гладна.

– Има само едно важно правило, което трябва да знаеш – казва той и се усмихва. – Тост не се яде сам.

Тя се смее тихо, а в очите им блести близост, каквато вече не съществува.

Край на спомена!

Орхун повдига поглед. В очите му има тъга.

Спомен: Кухнята отново – този път мирише на кафе. Хира седи на масата, а Орхун стои пред нея с две чаши в ръце.

– Когато каза „бариста“, си помислих… – започва тя с усмивка.

– Не си мислеше, че мога да го направя, нали? – отвръща той.

– Благодаря ти.

– Да видим дали ще ти хареса.

– Мирише чудесно. Сигурна съм, че и вкусът е такъв.

Когато се връщаа в настоящето, изражението на Орхун потъмнява. Очите му се задържат върху Хира още миг, после той тръгва към кухнята.

Хира усеща погледа му и едва тогава го поглежда. В очите ѝ има горчивина, тъга и нещо недоизказано.

Орхун спира на прага, задържа дъх, сякаш иска да каже нещо, но не намира думи. После бавно продължава напред и изчезва от погледа ѝ.

Хира го проследява с очи. Лицето ѝ омеква, а сълзите, които толкова дълго е задържала, блестят на светлината. Тя отново хваща лъжицата, но ръцете ѝ леко треперят.

Навън, на верандата, вятърът раздвижва пердетата, като че ли самото време въздиша по това, което двамата са загубили.

Действието прескача. Хира тъкмо е наляла порция супа за Али, подредила е всичко внимателно върху поднос и се готви да излезе от кухнята.

В този момент тишината е нарушена от звук, кратко, рязко „пинг“ на входящо съобщение. Хира спира на място. Вдига телефона от масата и поглежда екрана.

Номерът е непознат.

– Кой е това? – промълвява тя тихо, с нотка на тревога в гласа си.

Пръстите ѝ се плъзгат по екрана. Текстът се появява и думите сякаш изгарят очите ѝ, докато тя ги чете на глас, гласът ѝ става все по-неуверен:

„Наистина трябва да поговорим! Трябва и ти да разбереш кой стои зад цялата тази конспирация! Аз съм в задната уличка на имението! Ако не дойдеш, ще те чакам пред вратата!“

Очите на Хира се разширяват. В следващия миг всичко ѝ става ясно. Само един човек би могъл да ѝ пише така.

– Джихангир… – прошепва тя и отстъпва крачка назад, сякаш самото му име я наранява. – Значи… блокирането не е помогнало.

Гневът ѝ бавно се надига. В гласа ѝ има раздразнение, но и страх.

– Казах му да ме остави на мира! Да не ме притеснява повече! – изрича тя на висок глас, сякаш се опитва да си изкара гнева.

Телефонът остава в ръката ѝ, но тя започва да диша по-тежко. Разхожда се из кухнята, нервно, все едно се опитва да намери изход.

– Той е обезумял! – изтърсва с треперещ глас. – Станал е толкова нагъл, че е дошъл чак тук! И ми казва, че ще ме чака пред вратата на имението! Това… това вече е заплаха! Добре… – казва си тихо, сякаш взема окончателно решение.

Поклаща глава, изправя се и поглежда към вратата. В този момент лицето ѝ е смесица от страх, гняв и гордост – жената, която е била наранена, но няма да позволи повече да я уплашат.

Камерата се отдръпва бавно, улавяйки как Хира взема подноса в ръцете си и тръгва, с мисълта, че този път няма да бяга, а ще се изправи пред страха си лице в лице.

Какво се случва с Кенан и Нуршах?

След като без да иска чу думите на Есра, че „Кенан е влюбен в Нуршах“, Кенан е дълбоко разтърсен. Отрича, бяга, убеждава себе си, че това не може да е вярно. Спомените за ревността му към Тарък го измъчват, цветята, които той е изхвърлил, гневът, ударът, който му нанесе. Все още не е готов да го приеме, че се е влюбил.

Търсейки утеха и съвет, Кенан отива при своя наставник майстор Якуп. Мъдрите думи на стария майстор му отекват в ума:
„Понякога това, което казваш, че никога няма да се промени, е точно онова, което трябва да се промени.“
Якуп му намеква, че любовта му не е грях, а част от пътя, който Бог му е отредил. Но Кенан се инати, повтаряйки си, че е дал обещание на Орхун, да пази Нуршах, а не да се влюби в нея.

В кантората между двамата настъпва хладнина в отношенията. Нуршах, повлияна от думите на Есра, не може да спре да мисли за възможността любовта ѝ да е споделена. Тя гледа Кенан с надежда, опитва се да го предразположи с чай, сладки, разговор… но той е дистанциран, хладен, като човек, който се страхува от собствените си чувства.

Нуршах усеща напрежението. Когато го пита какво не е наред, той избухва, опитвайки се да я отблъсне:
– Няма проблем! Не ме закачай повече!
Но тя не отстъпва. В очите ѝ има болка, но и решителност.

– Кажи ми направо какво ти е! – настоява тя.

И тогава, след седмици на отричане, след бурята в ума си, Кенан не издържа.

С глас, в който се смесват гняв, вина и любов, той крещи:

– Ние! Проблемът е… ние!

Нуршах застива. В този миг двамата осъзнават, че истината най-накрая е изречена, и вече нищо няма да е същото.

Афет и Рашит продължават с комичната, но тъжна битка за надмощие

Афет сияе от щастие, днес официално става собственичка на къщата на Рашит. Облича се празнично, кара Рашит да ѝ прави снимки „като истинска собственичка“ и не спира да се хвали. За нея това е символ на независимост, на нов живот.

Рашит обаче е унил и раздразнен. Вижда колко е променена Афет, властна, самоуверена, готова да раздава заповеди. Когато тя го кара да направи кафе с „повече пяна“ и да закове рамката с нотариалния акт над леглото ѝ, той тихо въздиша:

– О, Рашит… как стигна дотук? Бог да ми даде търпение.

Източник: PoTv.bg