Плен – Сезон 2 Епизод 126 (Ето какво ще видим)

Орхун излиза от кабинета си объркан, неспокоен, с поглед, който блуждае из празното пространство. Думите на Явуз ехтят в ума му и не му дава покой.

„Някой може би е направил капан на г-ца Хира, г-н Орхун… Не ми е работа да говоря, но… Моето лично мнение е, че г-ца Хира е…“

Тези думи не му излизат от главата. Всяка думичка се забива в мислите му като трън.

Той тръгва към стаята на Али, сякаш иска да се вкопчи в онази мъничка искрица надежда, която едва се е запалила в душата му. Слага ръка на дръжката на вратата, но спира.

– Не… – прошепва почти без глас.

Очите му се замъгляват.

Спомен нахлува като светкавица пред очите му. Вижда Хира, горда и мълчалива, когато се опита да говори с нея.

– Ще получа отговорите на въпросите си – каза тогава той с решителен тон.– Не можеш винаги да получаваш това, което искаш, Орхун Демирханлъ! – отговори му тя студено. – Сега, ако позволиш, Али ме чака.

Споменът се размива, а настоящето отново поглъща Орхун.

Орхун внимателно отдръпва ръката си от вратата. Готви се да си тръгне, но тогава… чува гласа ѝ. Застива.

– Нашата история е историята за една щастлива сърничка в гората, скъпи Али… – долита нежният ѝ глас иззад вратата.

Орхун затаява дъх и слуша.

– Докато един ден, без да подозира, една безмилостен чакал не започнал да я преследва… Захапал я, наранил я… но сърничката избягала. Бягала, бягала, докато не ѝ свършил дъхът. А чакалът, не се отказвал. И тогава… сърничката потърсила убежище при царя на гората.

– Лъвът ли? – чува се гласът на Али.

Лицето на Орхун помръква. В гърдите му се надига тъга вместо обичайния гняв.

– Да, скъпи Али – отвръща Хира с усмивка, която бавно угасва. – Лъвът., царят на гората. При него се скрила. Повярвала, че той ще я изслуша, ще я защити…, че няма да я предаде.

Гласът ѝ се пречупва. Болката се прокрадва между думите ѝ на истерията.

Орхун също усеща това, усеща наранената ѝ душа зад затворената врата.

В този момент Хира си спомня.

– Не ми вярваш? – прошепва Хира в спомена. – Не прави това, моля те! Гледай ме с гняв, но все пак… ме гледай! Когато не те виждам, аз изчезвам. Не мога да дишам, не мога да остана тук!
– Не можеш да останеш, така ли? – отвърна тогава Орхун с леден тон.

Споменът избледнява. Хира се връща в настоящето.

– Како Хира! – прошепва Али, забелязал, че тя е потънала в мислите си. – Защо не казваш нищо? Не знаеш ли края на приказката?

Хира го поглежда с усилие. В очите ѝ се появява болка, която тя не може да скрие. Отговорът ѝ е почти шепот.

– Напротив, Али… знам го много добре. Краят е такъв…

Орхун се приближава още малко до вратата. И той иска да чуе края.

– Лъвът се приближил до сърничката – продължава Хира, едва поемайки въздух. – И я прогонил. Ранената сърничка разбрала, че този лъв… не е същият лъв, в когото е вярвала. Докато бягала, отново се превърнала в плячка. Наложило ѝ се да бяга от самия лъв…

Орхун слуша, объркан, като човек, който не знае дали чува история или изповед.

– Защото раната вътре в нея била по-дълбока от кървящата рана – гласът на Хира трепери, но тя не спира. – Сърничката вече никога не била същата. Никога повече не се доверила на никого… така, както се беше доверила на лъва.

Настава тягостна тишина.

Орхун стои пред вратата, неподвижен, с поглед, в който се смесват вина и тъга. После, без да знае защо, тръгва да си тръгва, но вратата се отваря.

Хира излиза… Озовават се лице в лице. Двамата застиват. Погледът на Хира трепва, после бързо се спуска към пода.

–Хира… – прошепва Орхун, но толкова тихо, че гласът му не се чува.

Хира минава покрай него, бързо, неспокойно, сякаш допирът с него я изгаря.

Орхун остава неподвижен. Гледа след нея, изгубен между онова, което е изгубил, и онова, което току-що е разбрал.

И в тази тишина, в която само стените знаят истината, един лъв осъзнава, че е наранил сърничката, която някога е искал да защити.

Действието се пренася в кухнята, където Хира внимателно бели плодове за Али. До нея Халисе подрежда зеленчуци, мие ги под течащата вода, а по лицето ѝ играе доволна усмивка.

– Али яде плодове, яде всичко – казва тя, с глас, пълен с радост. – Не можеш да си представиш колко съм щастлива. Сам поиска супа от броколи! Не можах да повярвам на ушите си. Всичко е заради теб, момиче.

Хира се усмихва смутено, бузите ѝ леко поруменяват. В този миг в кухнята влиза Орхун. Присъствието му изпълва стаята – хладно, властно, мълчаливо. Хира застива за секунда, после отново свежда поглед и продължава да бели, сякаш нищо не се е случило, но ръцете ѝ треперят леко.

Орхун спира пред готварския плот. Очите му, дълбоки, тъмни, напрегнати, се впиват в нея. Халисе усеща напрежението във въздуха и несигурно се обръща.

– Да, г-н Орхун? – казва тихо. – Искате ли нещо?
– Кафе – отвръща той, без да откъсва поглед от Хира.
– Разбира се. Ще го приготвя веднага и ще го донеса в кабинета ви.

Гласът му е остър и категоричен.

– Ще си го взема сам.

Халисе веднага се заема с кафето, ръцете ѝ се движат бързо и притеснено. Хира, макар и да се опитва да стои далеч от Орхун, усеща как присъствието му притиска въздуха около нея. Тя се измества бавно към другия край на плота, всяка крачка е бягство, всяко вдишване, усилие.

Накрая не издържа. Взима половината от обелените плодове, поставя ги в чиния и, без да го поглежда, излиза от кухнята с треперещи ръце. По лицето ѝ минава сянка на страх, болка, може би нещо повече.

Орхун стои неподвижен за миг, после тръгва след нея, решителен и мрачен.

Халисе остава сама, в ръцете си държи чашата с кафе. Гледа към вратата, през която двамата излязоха, и едва прошепва:

– Боже мой…

След като напуска кухнята, Хира тръгва към стаята на Али. В същия миг Орхун също излиза, с бавна, решителна стъпка, очите му все още проследяват силуета ѝ в дългия коридор.

Телефонът му звъни, нарушавайки тишината царяща в къщата. Той спира за миг, измъква го от джоба си и поглежда екрана. Погледът му се променя, леко свъсени вежди, замислен израз.

– От училището на Али? – прошепва той, замислен.

Без да се колебае, отговаря. Гласът му е спокоен, но в очите му има лека сянка на тревога. От другата страна не чуваме нищо, само лицето на Орхун говори. Слуша внимателно, кимва едва забележимо.

– Да… да, аз съм – казва след кратка пауза, гласът му става по-сериозен. – Разбира се, ще дойда.

Поглежда часовника си, златният циферблат блести под дневната светлина, която се процежда през големите прозорци на коридора.

– Ще бъда там до час. Приятен ден. – думите му звучат учтиво, но мислите му вече са далеч.

Орхун прекъсва разговора и задържа телефона за миг в ръката си. Вдига поглед – коридорът е празен. Хира вече е влязла в стаята на Али. Вратата е леко открехната, а отвътре се чува приглушен глас и шум от движение.

Той остава неподвижен, загледан в тази врата. Лицето му е непроницаемо, но в очите му проблясва онзи особен израз – смесица от тревога, любопитство и нещо по-дълбоко, което сам не може да признае и изрече.

Орхун пристига в училището на Али. Отваря вратата на кабинета на директора и влиза. В първия миг застива. Погледът му се спира върху Хира, тя седи пред бюрото на директора, тиха и неподвижна, с поглед вперен някъде в пода. Директорът се изправя с деликатна усмивка.

– Добре дошли, г-н Орхун. Заповядайте, седнете.

Орхун поглежда към Хира. Тя не реагира, не му обръща никакво внимание. Сдържано, той преминава край нея и сяда срещу нея – на една разстояние, а всъщност толкова далеч.

– Не знаех, че и тя ще дойде – казва тихо, повече на себе си, отколкото на директора.

Хира запазва мълчание. Погледът ѝ се движи неуверено, опитва се да не срещне неговия. Орхун не откъсва очи от нея, сякаш се опитва да разчете по лицето ѝ отговорите, които така и не е получил.

– Реших, че ще е добре и госпожицата да присъства – обяснява директорът с премерен тон. – До този момент именно тя се грижеше за всичко, свързано с училището на Али.

Въздухът в стаята натежава. Хира стисва ръцете си в скута, Орхун, все така мълчалив, наблюдава всяко нейно движение.

– Да преминем към причината, поради която ви извиках – продължава директорът. – Здравословното състояние на Али е известно и на трима ни. Не смятам за редно напълно да го откъсваме от училище. Ако желаете, можем да уредим това с медицински документ. Той ще се върне, щом се почувства по-добре.

– Прав сте – обажда се Хира, гласът ѝ е мек, но решителен. – Най-добре е Али да е сред приятелите си, с учителите си… това го прави щастлив.

Докато тя говори, Орхун я слуша с онзи мълчалив, дълбок поглед, в който издава всичко, което е на душата му – болка, вина и онази голяма любов, която изпитва към нея, но не смее да призна и пред самия себе си.

– А вие какво мислите, г-н Орхун? – пита директорът.

Орхун се обръща към него, поема дъх, но в този момент телефонът на директора звънва.

– Извинете ме – казва той и отговаря.

Орхун кимва леко, няма проблем. Директорът притиска слушалката към ухото си, лицето му става загрижено.

– Как така? Измерихте ли му температурата? Повръща ли?

Докато той говори, Хира свежда глава. Орхун продължава да я гледа, без да откъсва очи, като човек, който се бои да мигне, за да не изгуби нещо скъпо.

– Идвам веднага – казва директорът и затваря телефона. – Ще ви помоля да ме изчакате за малко.

– Разбира се – отговаря Хира. – Ние можем да се върнем по-късно.

– Ще бъда бърз – уверява ги той и излиза.

Вратата се затваря след директора. В стаята настава тягостна тишина. Хира е напрегната, пръстите ѝ се движат нервно. Орхун е объркан, в главата му бушуват въпроси, които нямат отговор.

В съзнанието на Хира отекват думите от приказката, която преди час разказа на Али:

– Лъвът пристъпи към сърничката. Но ранената сърничката разбра, че този лъв вече не е нейният лъв. Раната в сърцето му бе по-дълбока от тази, която кървеше. От този ден нататък сърничката не беше същата. Никога вече не вярваше така, както бе повярвала на лъва.

Гласът ѝ от спомена сякаш се смесва с вътрешните мисли на Орхун.

– Чиста ли си, невинна ли си като сърната от приказката? Или си просто добра лъжкиня? – пита се той мислено. – Аз ли те нараних… или ти мен?

А в съзнанието на Хира отеква нейната собствена болка:

– Не ти ли стига колко ме нарани? Не ти ли стигат обвиненията? Не изгоря ли вече гневът ти? Излязох от живота ти… нали това искаше? Тогава защо още ме съдиш с този поглед?

Двамата едновременно посягат към каната с вода. Пръстите им почти се докосват, но Хира отдръпва ръката си рязко, сякаш се е опарила. Орхун налива вода и бутва чашата към нея.

Хира я поглежда, но не я докосва.

В стаята витае напрегната тишина. Чува се единствено тиктакането на стенния часовник.

– Колко още ще се бави директорът? – прошепва Хира нервно, вперила поглед в пода.

Орхун мълчи, замислен. Погледът му се плъзга от Хира към прозореца, сякаш търси отговори навън.

Орхун налива вода в чашата и я изпива на един дъх. После оставя чашата рязко върху масата. Стъклото издрънчава. Хира, потънала в мисли, подскача леко, поглежда го крадешком и отново се обръща навън.

Той не издържа. Гласът му прорязва тишината.

– Значи смяташ, че не е правилно Али да бъде отстранен от училище?

Хира не иска да влиза в спор с него, но студът в думите ѝ казва всичко.

– Абсолютно!

Орхун повдига вежди.

– Осъзнаваш ли колко сериозно е заболяването му?

– Тежко е… – отвръща тя спокойно. – Иначе нямаше да се върна.

Замълчава за миг, после добавя, без дори да го погледне.

– Али трябва да ходи на училище, у дома няма да оздравее. Той е дете като всички останали и трябва да бъде сред приятелите си. Не е редно да го изолираме.

Орхун я гледа дълго, гласът му звучи почти загрижено.

– Али е чувствително дете. Болестта му може да се влоши, ако преживее нещо неприятно тук.

Хира се обръща рязко.

– Грешиш! – думата излиза като вик, а после гласът ѝ омеква, натежал от болка. – Знам какво причиняват грешните решения… и какви рани оставят в живота на хората.

Орхун леко кимва, знак, че я е чул.

– Може би… – казва тихо.

Хира го поглежда изненадано. Това „може би“ звучи различно, сякаш зад него се крие нещо повече. Погледите им се срещат – дълго, мълчаливо, почти болезнено.

„Какво иска да каже с това? – мисли си тя. – Защо „може би“?“

В този момент вратата се отваря и в стаята влиза директорът. Напрежението се пръсва като счупено стъкло.

– Извинете ме – казва той задъхано. – Но беше спешно.

Хира бързо сяда обратно на стола си. Орхун прибира ръцете си на коленете, опитвайки се да възстанови самообладанието си.

– До къде бяхме стигнали? – пита директорът, сядайки зад бюрото си.

Двамата мълчаливо се опитват да насочат вниманието си към него, но напрежението между тях остава.

Действието се пренася в хотелската стая на Джихангир, където той седи замислен.

В ръката си държи молив и драска нещо, несъзнателно. Когато камерата се приближава, виждаме, че върху белия лист е нарисувано лицето на Хира. Нежните черти, онзи поглед, който не му излиза от ума.

Телефонът му иззвънява остро. Джихангир подскача, поглежда рисунката, сякаш току-що се е събудил от сън. С едно бързо движение смачква листа и го хвърля встрани. После посяга към телефона с раздразнение, като човек, който сам не може да повярва в какво се е превърнал.

– Да? – гласът му е рязък, уморен.

От слушалката се чува деловият, леко притеснен глас на счетоводителя.

– Г-н Джихангир, извинявам се, че ви безпокоя, но проверявах сметките. Забелязах голяма сума, изтеглена от вашата сметка. Няма никакви инструкции по имейл. Знам, че сте педантичен в тези неща… дали не сте дали устна заповед на персонала?

Веждите на Джихангир се свиват. Той издишва бавно, опитвайки се да овладее напрежението, което вече се покачва в него.

– Не… Не съм давал такава заповед. – Гласът му натежава. – На кого е преведена сумата?

– На служител от вашия хотел – казва счетоводителят след кратка пауза. – Предположих, че сте искали да направите жест. Парите са внесени по неговата сметка.

Цветът се отдръпва от лицето на Джихангир. Камерата улавя как челюстта му се стяга, а ръката, в която държи телефона, трепва.

– Какво искате да направя? – гласът от слушалката звучи вече предпазливо.

– Нищо… – отсича Джихангир, но в гласа му се усеща гняв. – Не се месете. Ще се оправя сам.

Той затваря телефона рязко, хвърляйки го върху масата. В стаята се чува едно тежко въздишане, а после ръмжене през зъби:

– О, Нева… о!

Лицето му пламти от гняв, очите му са пълни с разочарование. Пръстите му треперят, докато взема телефона отново. Набира номера ѝ с решителност, в която се смесват болка и ярост.

Сцената се пренася в имението, по-точно в стаята на Нева. Телефонът на Нева звъни настойчиво, вибрациите разтърсват масата до нея. На екрана, името на човека, който не иска да вижда – Джихангир.

Очите ѝ, студени и непоклатими, се фиксират върху телефона. Не го докосва. Позвъняването продължава, после утихва… Получава гласово съобщение.

Нева посяга с колебание към телефона си, отключва екрана. И тогава гневният глас на Джихангир изпълва стаята.

– Не вдигай, колкото си искаш! – крещи Джихангир. – Но няма да избягаш от мен! Рано или късно ще се срещнем! Превела си пари на онзи човек в хотела, нали? Прекали, Нева. Не знам какво си намислила, какви безумия ти се въртят в главата, но това беше последното, което изчерпа търпението ми!

Докато слуша, лицето на Нева не трепва. В очите ѝ, ледено безразличие, примесено с омраза. Но думите на Джихангир продължават да режат въздуха като нож.

– Ще изправя онзи човек пред Орхун, ще го накарам да каже всичко! Чуваш ли ме? Ще те поставя на мястото ти, Нева! Не мога повече с твоите драми!

Сърцето ѝ подскача. Паниката я обзема изведнъж. Изключва съобщението с треперещи пръсти и веднага набира номера на мъжа от хотела.

Телефонът звъни, секунди се проточват като часове. Най-сетне някой отговаря.

– Слушай ме внимателно – гласът на Нева трепери от страх и гняв. – Веднага се махай оттам! Не ми задавай въпроси, просто изчезни! Ще си навлечеш голяма беда, ако не го направиш! Моля те, напусни сега!

От другата страна, в хотелския коридор, мъжът стиска слушалката, опитва се да разбере. Лицето му е пребледняло.

– Какво се случва? Къде да бягам? Не мога просто да си тръгна така!

– Не разбираш ли! – почти крещи Нева. – Напусни хотела веднага! Моля те, не ми задавай въпроси, просто направи каквото ти казвам!

Мъжът поема рязко въздух, готов да затвори телефона и да побегне… когато в коридора пред него се появява Джихангир. Висок, напрегнат, с поглед, в който кипи ярост.

– Ти! – изсъсква той.

Погледите им се срещат. Само за миг, но този миг е достатъчен. Мъжът инстинктивно тръгва да бяга.

– Не бягай! – изкрещява Джихангир, втурвайки се след него. – Спри!

Тежките му стъпки отекват, гонитбата започва. Камерата следва движението им – напрежението расте с всяка секунда.

А някъде далеч, в стаята на имението, Нева се свлича върху дивана. Лицето ѝ е бледо, дишането, накъсано. Притиска гърдите си, сякаш се опитва да спре сърцето, което бие като лудо от страх. Очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя не плаче. Само гледа пред себе си, в празното пространство.

– Всичко свърши… – прошепва тихо, но думите ѝ потъват в тежката тишина на стаята.

В същото време Афифе излиза от стаята на Али, а пред нея веднага се появява Шевкет.

– Къде е Хира? – гласът на Афифе звучи остро и хладно. – Защо Али е сам? Попитах го, но дори той не знае къде е тя.

Шевкет навежда глава, говори плахо, сякаш се страхува думите му да не предизвикат още по-голямо недоволство в ледената кралица.

– Тя… отиде в училището на Али, госпожо. Директорът се е обадил. Научих от Муса. Щях да ви кажа, но…

Афифе свива устни, очите ѝ блестят от раздразнение.

– Трябваше веднага да ми кажеш! – прекъсва го тя рязко.

Икономът само кимва виновно, без да посмее да я погледне. Афифе поема дълбоко дъх, но гневът ѝ кипи.

– Търпях я, докато е с Али, но това вече минава всякакви граници… – промълвява тя през зъби. – Да се бърка толкова, сякаш е родителят му… Какво изобщо прави тя в училището?!

Шевкет се осмелява да вдигне поглед.

– Г-н Орхун също отиде там, госпожо.

Думите му падат като искра върху суха трева. Афифе рязко вдишва, очите ѝ се присвиват.

– О, боже мой! – възкликва тя, гласът ѝ звучи едновременно възмутено и иронично. – Уж била тук заради Али, а щом се стигне до действия, виж я, вече е там, където не ѝ е мястото. Знае само как да поучава, но постъпките ѝ говорят друго.

С бърза, уверена крачка Афифе се отправя към хола. Шевкет въздъхва тежко, поклаща глава и тръгва бавно към кухнята.

Вратата на директорския кабинет се отваря бавно и Хира и Орхун излизат навън. Хира се спира рязко, очевидно не иска да върви с него. Навежда се уж да търси нещо в чантата си, но ръцете ѝ треперят. Орхун я поглежда с онзи студен, твърд поглед, който винаги я кара да застине.

– Аз съм отвън! – казва кратко Орхин и се отдалечава с бързи, решителни крачки.

Хира го проследява с поглед. Очите ѝ се пълнят с безмълвно отчаяние. Чака, докато силуетът му изчезне зад ъгъла, а в съзнанието ѝ отекват последните му думи – „Може би…“

„Дали… дали е разбрал грешката си?“, мисли си Хира.

И тогава Хира си спомня. Пред очите ѝ се появява онзи миг – лицето на Орхун, изкривено от гняв, очите му, които я гледа с недоверие.

– Лъжеш ме! – гласът му реже въздуха. – Лъжеш ме и ме гледаш право в очите!– Не! Не, не лъжа! – крещи Хира, отчаяно, с разтреперан глас.– Кога стана такава? – отвръща той. – Или винаги си била такава, а аз съм бил сляп?– Не съм те предала! – сълзите ѝ се стичат по лицето. – Небето и земята да са ми свидетели! Да спра да дишам, ако лъжа! Не съм те предала, Орхун!

Споменът угасва и Хира мигом си поема дъх, сякаш се връща от дълбините на кошмар. Изправя се, събира сили и ядосано си прошепва:

– Какво си въобразяваш, Хира? Той е лъвът в гората, не виждаш ли? Нарани те. Не ти повярва. Не го забравяй никога.

Гласът ѝ звучи решително, макар сълзите още да блестят в очите ѝ.

Тя въздъхва тежко, изправя глава, изправя рамене, като човек, който е взел решение да не бъде повече жертва. После поема по коридора с твърди, уверени стъпки.

Пред училището Орхун стои до кола си. Погледът му е прикован към входа на училището, а в очите му се чете нетърпение, примесено с онази характерна студенина, която винаги прикрива бурята, която бушува вътре в него.

След миг в далечината се появява Хира. Тя върви бързо, а когато минава покрай него, Орхун се размърдва. Отваря вратата на колата и гласът му прозвучава твърдо, без колебание:

– Качвай се!

Хира спира. Очите ѝ срещат неговите, пълни с онова мълчаливо напрежение, което никой от двамата не може да изрече. За миг сякаш светът около тях изчезва. Но тя само поема дъх, отклонява поглед и продължава напред, без да каже нито дума.

Орхун остава неподвижен, изненадан от нейната решителност. Въздухът между тях натежава от неизказани чувства. Той вече пристъпва след нея, когато телефонът му иззвънява. Поглежда дисплея – Явуз.

– Явуз. – гласът му е делови.

От другата страна се чува гласът на Явуз, леко задъхан:

– Свързах се със служителя от хотела, г-н Орхун. Отивам там да говоря с него.

Орхун присвива очи, напрежението отново го завладява.

– Добре. Идвам веднага.

Затваря телефона с решителен жест. Поглежда за последен път след Хира, която се губи в тълпата ученици. След секунда се обръща, влиза в колата и потегля.

Междувременно в кантората Нуршах стои срещу Кенан – гневна и разочарована

– Осъзнаваш ли какво направи? – гласът ѝ трепери от ярост. – Това е грешка, Кенан, огромна грешка!

Но Кенан остава непоклатим – твърд, с онзи лед в погледа, който я е наранявал толкова пъти.

– Знам какво правя – казва хладно. – Решението е мое.

Нуршах не се предава. Напомня му, че кантората е символът на техния общ труд, на всичко, което са градили заедно.

– Ще го дадеш на Рашид? – почти прошепва, но думите ѝ звучат като шамар. – Само за да се разведеш по-бързо?

Кенан отвръща с логиката на човек, който се опитва да убеди сам себе си:

– Искам дъщеря си до мен. Това дело трябва да приключи. Не знам какво се случва с Афет и Рашид, но Нефес страда.

Нуршах го моли да размисли. Погледът ѝ омеква, гласът става топъл, почти молещ. Но той се затваря напълно.

– Всеки поема по своя път – казва и излиза, преди да се поддаде на чувствата си.

Фатих и Джейлян усещат напрежението във въздуха. Нуршах се връща, уморена, но решена.

– Няма да позволя Кенан да даде офиса на Рашид – заявява твърдо.

– Как ще го направиш? – пита Фатих.

– Ще се справя – отвръща тя с онази нотка, която никой не смее да поставя под съмнение.

Нуршах върви бързо, телефонът в ръката ѝ. Гласът ѝ звучи твърдо:

– Да, госпожо, подавам молба за кредит. Спешно е. Подгответе документите, ще подпиша лично.

След като затваря, говори си сама, сякаш Кенан върви до нея.

– Ще видим кой е по-упорит. Може да не искам да съм омъжена за теб, но няма да оставя труда ни да отиде при този човек.

Вечерта Кенан е сам, уморен и мрачен в къщата на Вуслат. Говори по телефона със сестра си.

– Дадох кантората, за да получа Нефес – признава. – Това е обещание, не мога да се откажа.

След разговора очите му се спират на сгънат лист, бележка, явно, забравена от Нуршах:

„Да купя билети за аквариума за следващото посещение на Нефес. Да не вземам кафето от същото място, не го хареса.“

Внезапно споменът от спора им се връща. Кенан прошепва сам:

– Ако поне се мразехме както преди… Как стигнахме дотук, Нуршах?

В същото тава време Рашид е в стихията си, хвали се пред Афет, че скоро ще стане собственик на кантората. Афет кокетничи, сякаш вече е господарка на нов живот.

– Отсега нататък – само меден месец, само ваканции – ухилва се Рашид, а тя звънти с гривните си, доволна.

На следващия ден Нуршах получава обаждане от банката. Кредитът е одобрен.

– Ще взема парите в брой – казва спокойно.

След това звъни на Рашид.

– Г-н Рашид, свободен ли сте? Имам важен въпрос, който трябва да обсъдим.

Афет веднага се напряга. Рашид обаче се усмихва лукаво.

– Елате! – казва.

– Не се тревожете – обръща се Нуршах към Фатих и Джейлян. – Няма да позволя кантората да попадне в неговите ръце.

В същото време Кенан научава истината. Когато чува, че Нуршах е отишла при Рашид, лицето му потъмнява. Гневът му кипи.

– Разбрах – казва през зъби. – Отново сте замесени в нещо зад гърба ми.

Нуршах пристига в дома на Рашид с голяма чанта. Вътре – пари.

– Това е за вас – казва студено. – Повече, отколкото кантората струва. Дайте попечителството на Нефес и парите са ваши.

Рашид онемява. Очите му блестят, устните му се изкривяват в усмивка.

– Повече пари, отколкото съм виждал през живота си!

Но в този миг вратата се отваря с трясък. Кенан влиза.

– Никаква сделка! – гласът му разтърсва стаята.

Хваща чантата, Афет ахва при вида на парите.

– Това са нашите пари! – крещи тя.

– Достатъчно! – прекъсва ги Кенан. – Договорът беше ясен – ти взимаш кантората, аз – Нефес. Нищо повече!

Хваща Нуршах за ръката и я извежда навън, въпреки протестите ѝ.

– Пусни ме, Кенан! – крещи Нуршах пред къщата.

Той се спира, поглежда я, поема дъх.

– Съжалявам – казва тихо.

– Човекът прие, защо развали всичко? – гласът ѝ звучи разочаровано.

Кенан хвърля чантата пред нея.

– С какво право правиш такива неща? Коя си ти, че да решаваш вместо мен?

Нуршах го гледа в мълчание, с очи, пълни със сълзи, но и с онази болка, която само любовта може да остави.

Източник: PoTv.bg