Плен – Сезон 2 Епизод 129 (Ето какво ще видим)

Орхун стои пред вратата на хотелската стая на Джихангир, очите му горят от гняв. Почуква рязко на вратата. Звукът отеква в празния коридор, но отвътре няма отговор.

– Отвори! – крещи Орхун, но никой не отговаря.

Орхун изважда телефона си с бързо движение и набира номера на Джихангир. Докато чака да чуе познатия глас, се навежда напред – притиска ухо към вратата, но от другата страна цари тишина.

– Къде си, Джихангир? – изрича през зъби Орхун, а гласът му трепери от безсилие. – Къде, по дяволите, си?!

Орхун натиска червения бутон, прибира телефона в джоба си и ядосан си тръгва.

Сцената се сменя рязко. Пътят покрай морето се вие високо над скалите. Вълните се разбиват в подножието, а по завоите се стрелка черен автомобил, това е колата на Джихангир. Вътре напрежението е толкова плътно, че въздухът трепти.

Нева е бледа, ръцете ѝ треперят, очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Моля те… – гласът ѝ е пресипнал. – Моля те, батко, зле ми е… ще повърна. Спри, моля те!

Джихангир стиска волана по-силно, устните му се изкривяват в гневна усмивка.

– Недей да хленчиш. Няма да ме излъжеш този път.

Сълзите на Нева вече се стичат по лицето ѝ.

– Моля те, батко, заклевам се… не издържам!

Колата спира рязко, гуми изсвирват, прах се вдига във въздуха. Те са на усамотено място, където пътят се издига над стръмния бряг, а вълните долу се разбиват с глух тътен.

– Моля те, батко… – стене Нева, докато бърза да отвори вратата и се навежда, опитвайки се да поеме въздух.

– Винаги е едно и също! – издишва Джихангир тежко и удря волана с длан.

Той излиза от колата, приближава се до Нева и я гледа с ледени очи. Вятърът развява косата ѝ, а по лицето ѝ още блестят сълзи.

– И като дете беше така – изрича той с хладна усмивка. – Щом нещо не ти харесваше, веднага ти прилошаваше. После идваха припадъците, сълзите… правеше се на жертва. Нищо не се е променило, нали?

Нева се обръща към него, отчаяна, с разтреперан глас:

– Батко… моля те, ще оправя всичко! Заклевам се! Ако замълчиш, ще ти дам каквото поискаш. Ще обвиним Афифе, ще кажем, че тя е виновна за всичко. Все още не е късно, моля те!

Очите на Джихангир се присвиват. В тях има нещо между гняв и болка, но лицето му остава каменно.

– Пак играеш, нали? Мислиш, че можеш да ме размекнеш. Но не. Дори да умреш тук пред мен, няма значение. Връщане няма! На това трябва да се сложи край!

Нева се свлича на колене, а Джихангир стои неподвижен пред нея, а погледа му няма място за съжаление.

Тишината е нарушена от мелодията на телефона на Джихангир. Поглежда екрана, на устните му се появява усмивка, а след това връща телефона обратно в джоба си.

– Познай кой отново звъни? – гласът му прорязва въздуха. – Орхун Демирханлъ! Звъни отново и отново, но няма да му вдигна. Аз няма да говоря с него, тии ще говориш. – казва Джихангир като се обръща рязко към Нева. – Ти ще му разкажеш всичко. Едно по едно.

Нева трепери, опитва се да диша равномерно, но пристъпът я сгъва на две. Навежда се, а между спазмите хвърля кратки, скрити погледи към брат си.

– Стига! – отсича Джихангир, гласът му звучи като удар. – Ставай, тръгваме!

– Не виждаш ли… – хрипти Нева, едва изговаря думите. – Не мога… не мога дори да стана… моля те!

Джихангир се приближава.

– И двамата знаем какво правиш. Спри с тези номера. – гласът му е нисък, ледено спокоен. – Рано или късно ще стигнем до имението.

– Не ме карай, батко… моля те. Поне днес… да не ходим днес… – думите ѝ заглъхват.

– Отлагането няма да промени нищо – прекъсва я той. – Пак ще измислиш нещо. Пак ще стане по-зле. Край! – приближава лицето си до нейното. – Дойде време да си платиш за това, което направи. Досега мълчах само заради баща ни. Само защото ми те повери, но ти … прекрачи всяка граница.

Погледът му е тежък, почти унизителен.

– Не заслужи да си негова дъщеря – изрича през зъби. – Той не направи разлика между теб и мен, макар че беше осиновена. А сега сигурно се обръща в гроба си. Ще получиш това, което заслужаваш!

Докато думите му падат върху нея като удари, Нева застива. Погледът ѝ се спуска към земята. Между камъните вижда един среден по размер камък – груб, с остри ръбове. Камерата проследява погледа ѝ, виждаме камъка през нейните очи.

– Ставай! – гласът на Джихангир реже тишината. – Хайде, стига вече!

Нева не отговаря. Очите ѝ не се откъсват от камъка. Устните ѝ треперят.

– Вода… – прошепва едва чуто. – Дай ми вода… само една глътка, моля те, батко.

Джихангир я поглежда, в погледа му няма състрадание, само студенина, но после обръща глава, въздиша и тръгва към колата.

Нева остава сама. Раменете ѝ се изправят бавно. Погледът ѝ, вече не е на жертва. В очите ѝ проблясват луди искри. Поглежда към камъка, после към отдалечаващия се силует на брат си.

Джихангир се връща с бутилка вода. Подхвърля я към нея.

– На, пий.

Нева разклаща водата, излива част от нея върху лицето си, уж за да се освежи. Движенията ѝ са бавни, премерени.

– Събери се – казва той студено. – Казах, че днес всичко приключва.

Телефонът му пак иззвънява. На екрана, отново, името на Орхун. Джихангир се изсмива без звук и обръща дисплея към нея.

– Виж го! Не се отказва. Явно има много въпроси. Да не го караме да чака, а? Хайде, качвай се!

Той посяга към нея, хваща я за ръката. Нева рязко я изтръгва.

– Пусни ме! – изсъсква. – Ще се кача сама.

Джихангир я пуска с движение, пълно с отвращение. Поглежда я за последно – студено, презрително – и се обръща, за да мине от другата страна на колата.

Настава тишина. Морето шуми някъде далече. Нева стои неподвижно, с поглед, в който вече няма страх, а само решителност. С внезапен жест се навежда, грабва камъка.

Една секунда, толкова ѝ отнема, за да промени всичко.

С няколко крачки се приближава зад брат си, вдига ръката си, в която държи камъка и с него ударя Джихангир по главата.

– Ах! – успява да изохка Джихангир, преди тялото му да се свлече на земята.

Нева застива. Камъкът тежи в ръката ѝ, облян в кръв. Очите ѝ блестят като на животно, загубило разсъдък. Диша бързо, ръцете ѝ треперят.

Гледа тялото на брат си, после към хоризонта. Морето долу е спокойно, сякаш нищо не се е случило.

Нева се свлича на колене на земята, стиснала окървавения камък.

Камерата показва телефона на Джихангир, който лежи на земята след падането, апаратът отново звъни, на екрана е изписано името на Орхун. Джихангир е обърнат на една страна, кръвта му бавно се стича от тила, очите му са примигващи, почти затворени. Той е на ръба да изпадне в безсъзнание, но ритъмът на звъненето продължава да го дърпа към реалността.

Джихангир бавно отваря очи, вижда мигащия екран пред размазания си поглед. С последни усилия протяга ръка, почти стига телефона. В този момент неочакван ъгъл в кадъра разкрива Нева, клекнала над главата му, вцепенена от шока. Лицето ѝ е сплескано от страх и неразбиране, очите ѝ са широко отворени.

Нева с крак рита телефона, апаратът се плъзва още по-далеч от ръката на Джихангир. Той се обръща към Нева, а на устата му се оформя усмивка, която не съвпада с раните по лицето му, предизвикателна, почти подигравателна.

– Какво става? – прошепва той, гласът му дрезгав, но остър. – Ще ме убиeш ли?

Нева не отговаря. Тя го гледа шокирана, потресена, без да може да намери думи.

– Може да се отървеш от мен – продължава той – но от истината не можеш да избягаш. Всичко ще излезе наяве. Нямаш изход.

Нева пада на колене. Чупи нервно ръце – плаче, вика… Между хрипове и стенания тя не знае какво да прави.

Джихангир използва момента, с големи усилия, със стиснати зъби, той се протяга към телефона, който лежи няколко крачки по-нататък, камерата се фокусира върху усилието му, всеки мускул в тялото му работи.

Орхун бяга към колата си по уличката пред хотела, все още държейки телефона до ухото си, докато набира отново и отново Джихангир. В гърдите му кипи ярост, не само защото не може да открие човека, а защото Джихангир е в центъра на капана, направен на Хира, и това не му дава спокойствие.

– Хайде, отвори! – крещи Орхун в телефона. – Не мислиш ли, че ще те намеря?

Напрегнат, той набира Явуз, човекът, който може да проследи местоположението. На лицето на Орхун е изписана решителност; очите му горят, ръцете му треперят леко от адреналина.

– Явуз! – казва той. – Провери телефона на Джихангир веднага. Искам местоположението му веднага!

Орхун стои зад волана в очакване. Светофарът пред него свети червено, но мислите му са в хаос. Пръстите му нервно потропват по кормилото, когато телефонът иззвънява. На екрана, името на Явуз.

– Кажи, Явуз! – изстрелва той нетърпеливо.

От другата страна гласът звучи кратко, делово:

– Намерихме го, г-н Орхун. Телефонът на Джихангир вече половин час подава сигнал от едно и също място.

– Добре. Изпрати ми локацията.

– Веднага.

Орхун затваря, но не откъсва поглед от екрана. Пулсът му се ускорява, устните му треперят от гняв.

– Заради теб… обвиних жената, която обичам, в предателство! Ще платиш, Джихангир… ще платиш за това!

Стисва волана с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляват.

Слънцето е високо, но светлината е странно хладна, сякаш самото небе усеща, че нещо ужасно се е случило. Отдалеч се чува рязко свистене на гуми. Колата на Орхун спира с писък на спирачки върху чакъла, точно на същото място, където по-рано бяха Джихангир и Нева.

Сега обаче колата на Джихангир я няма. И него го няма. Само Нева е там, стои като застинала фигура, разрошена, с мокри бузи, разтреперана. Очите ѝ са празни, но по лицето ѝ текат сълзи.

Орхун излиза от колата почти тичайки. Гласът му звучи остро, гневно и разтревожено едновременно.

– Какво се е случило? Нева, какво ти е? Защо плачеш? – оглежда се, търси с очи колата на брат ѝ. – Къде е Джихангир?

Нева не реагира. Стои като каменна. Диша накъсано, ръцете ѝ висят безжизнено отстрани.

Орхун пристъпва по-близо, навежда се пред нея и я хваща за ръцете. Опитва се да я накара да го погледне.

– Нева, чуваш ли ме? Погледни ме! Какво се е случило? Къде е Джихангир?!

Тя бавно вдига очи. Погледът ѝ е замъглен. Пръстите ѝ потреперват. С трепереща ръка сочи към морето. Гласът ѝ се къса между хлипане и вик:

– Брат ми… – прошепва. – Брат ми… се хвърли в морето!

Камерата се фокусира върху лицето на Орхун – шокиран, очите му се разширяват.

Нева се тресе от плач, като човек, загубил разсъдъка си.

– Брат ми… – повтаря, гласът ѝ накъсан. – Караше… и изведнъж… натисна газта… Аз… не можах да го спра! Орхун… какво се случи с нас? Как стана това?!

Орхун се държи за ръба на колата, за да не изгуби равновесие. Гневът му, който гори заради всичко, което Джихангир е направил, се сблъсква с нова, неочаквана болка.

Мълчаливо тръгва към ръба на скалата. Погледът му се вкопчва в морето, което се простира под него – безкрайно, синьо, спокойно, сякаш подигравателно. Търси с очи някаква следа – парче от кола, отражение, мехур, нещо, ноо няма нищо. Само водата.

Зад него, гласът на Нева отново се надига, отчаян, накъсан от хлипове:

– Мъртъв е! – крещи. – Брат ми е мъртъв! Защо го направи?! Как можа да се убие?! Сега съм сама… нямам никого вече… Никого! Какво ще правя сега? Боже, батко… какво направи?!

Нева се свлича на земята.

Камерата приближава бавно – Орхун гледа Нева, после хоризонта, където небето и морето се сливат. На устните му е въпрос, който не изрича.

Дали наистина се е хвърлил?

Действието прескача в болницата, където до леглото на Нева стои Орхун. Държи се външно спокоен, но погледът му издават друго – тревога, объркване, гняв, който се опитва да потисне.

– По-добре ли си малко? – пита той.

Нева поклаща глава. От очите ѝ се откъсват няколко сълзи.

– След това, което стана… едва ли ще мога някога да съм добре – отвръща тя.

– Кажи ми какво се случи. Защо Джихангир направи това? – пита Орхун

Нева си поема дъх, като актриса, която влиза в роля.

– Съжаляваше. Беше… объркан, виновен. Не бяхме се виждали отдавна, знаеш това. Днес ми писа – каза, че трябва да се видим. Не вдигах телефона, но… беше настоятелен. Каза, че е важно. – Тя спира, гласът ѝ се къса. – Когато отидох, разбрах. Искал да се сбогува…

Сълзите ѝ падат една по една. Орхун слуша напрегнато, с поглед, който се опитва да открие нещо зад думите ѝ, нещо, което тя не казва.

– Молих го – продължава тя. – Коленичих, плаках… но не можах да го спра. Качи се в колата и…

Действието се връща назад.

Джихангир лежи на земята, главата му е окървавена. Пред него на колене седи, Нева, с разрошена коса и обезумял поглед.

– Ти ме принуди! – крещи тя. – Всичко можеше да е различно, но ти не спря!

Джихангир се опитва да се изправи, ръката му се протяга към телефона, паднал недалеч. Нева го вижда. Грабва телефона.

– Дори сега не се отказваш, така ли? – вика. – Не мога да ти позволя! Истината няма да излезе!

Телефонът полита във въздуха и пада от стръмния бряг. Джихангир гледа сестра си, а по лицето му се появява изражение, което е едновременно изразява презрение и жал.

– Винаги си била различна! Никога не стана истинска Демирханлъ.

Нева замръзва. Очите ѝ пламват.

– Замълчи.

– Лош човек си, Нева. Нито един Демирханлъ не би паднал толкова ниско.

– Казах ти да мълчиш!

– Алчността ти ще те унищожи – продължава той с усилие. – Никога няма да заслужиш това име.

Нева закрива ушите си, крещи.

– Стига! Стига, не искам да те слушам повече!

Джихангир диша тежко. В очите му има предчувствие.

– Баща ни ти даде всичко, но ти никога не беше негова дъщеря. Не можеш да промениш кръвта си, Нева.

Нева вече не е същата. В погледа ѝ има лудост. С наведен гръб, треперещи ръце, тя се навежда и вдига камък – тежък, груб, с остри ръбове.

– Спри – прошепва той.

– Няма значение вече – отвръща тя с празен глас. – Нищо от това, което казваш, няма значение.

– Не си Демирханлъ – казва Джихангир. – И никога няма да бъдеш.

– Тогава ще отнесеш тайната си в гроба.

Нева затваря очи и ударя Джихангир .

Действието се връща в настоящето.

– Ако не се бяхме върнали в Турция, това нямаше да се случи – казва Нева. – Щях да имам брат си до себе си. Сега… нямам никого.

Орхун се замисля. По лицето му минава сянка, спомен за Нихан, за онзи миг, когато видя тялото ѝ безжизнено. Телефонът му звъни и го връща в реалността. На екрана – „Афифе“, но Орхун не вдига.

– Как ще живея сега… – ридае Нева. – Как ме остави самичка, батко…

Орхун я поглежда, но не казва нищо.

Източник: PoTv.bg