Плен – Сезон 2 Епизод 132 (Ето какво ще видим)

Действието се пренася в стаята на Нева, където е полутъмно. Завесите пропускат само тънка ивица светлина, която очертава контурите на мебелите. Нева стои пред огледалото. Лицето ѝ е спокойно, но в очите ѝ проблясва нещо остро, почти опасно. Усмивката, която се появява на устните ѝ, е лека, но зловеща.

След като чува почукване по вратата, всичко в нея се променя мигновено. Изражението омеква, погледът потъмнява от печал и тъга. Тя се отпуска на дивана, въздиша тежко и докосва слепоочието си, сякаш едва намира сили да говори.

– Влез – прошепва преструвайки се на изтощена.

Вратата се отваря. Афифе влиза, както винаги с гордо вдигната глава, уверена и строга. Движенията ѝ са бавни, прецизни като на човек, свикнал да контролира всичко наоколо. Нева се надига леко, но го прави така, че да изглежда изтощена, крехка – показва слабост, всичко премерено до милиметър.

Афифе не се приближава веднага. Първо я оглежда , сякаш се опитва да разбере какво има зад тази маска.

– Как си? – гласа ѝ е тих, но далечен.

Афифе не пита от състрадание, а за да разбере какъв ще бъде отговорът.

Нева спуска поглед. Очите ѝ бавно се изпълват със сълзи, които тя не бърше. Оставя ги да се стичат. Красиво, но мълчаливо. Всичко това е част от ролята ѝ.

– Едва дишам – прошепва. – Само това правя… дишам.

Афифе леко накланя глава, наблюдавайки я с изненадващо спокойствие. Не бърза да я утеши или пък да я прегърне. Само изрича:

– Съжалявам за загубата – думите ѝ звучат премерено.

Нева леко кима с глава в знак за „благодаря“, който замества думите.

Афифе продължава да я гледа. Погледът ѝ е остър, но не открито обвиняващ. По-скоро търсещ, нещо, което не се вижда на пръв поглед.

– Чух нещо – започва бавно Афифе. – Искам да знам дали е вярно това, което се говори за Хира?

В момента, в който името на Хира прозвучава, Нева застива. Погледът ѝ вече не е на съсипана жена. В дълбините на очите ѝ проблясва нещо друго, тъмно и премерено.

Слънцето пада меко върху каменната пътека. Хира върви бавно, до нея Али и Муса. Стъпките им са тихи, но напрежението в нея е осезаемо.

Хира се навежда към Али, приглажда косата му, сякаш се страхува да го пусне.

– Да не стане като миналия път – казва внимателно. – Запиши си домашното в тетрадката. На голямото междучасие не тичай много, не се изморявай, нали?

Али кимва сериозно, но още преди да отговори, се хвърля в ръцете ѝ и я прегръща силно. Хира го обгръща, нежно и предпазливо, като човек, който не знае колко още ще му бъде позволено да бъде до малкото момче.

– Ще си тук, когато се върна от училище, нали? – пита Али. – Ще играем, нали?

Хира се опитва да се усмихне. Усмивката ѝ не се появява на лицето ѝ веднага, а се появява бавно, сякаш някой я рисува върху лице, което е забравило как става това.

– Разбира се – отговаря тя. – Аз ще те чакам. Не се тревожи, аз ще съм тук.

Муса пристъпва и хваща Али за ръката.

– Хайде – казва тихо.

Двамата тръгват, но Али се обръща назад няколко пъти.

– Батко Муса… кака Хира добре ли е? – пита Али.

Муса поема въздух, бавно, като човек, който трябва да измисли отговор, който няма да нарани.

– Тя е добре – отговаря меко. – Защо да не е?

Но гласът му леко се пречупва. И двамата се спират за миг и поглеждат към Хира. Тя вече върви към горичката, дребна на фона на зеленината.

В горичката зад имението Хира спира. Диша дълбоко, но дъхът ѝ е накъсан, тревожен. Притиска длани към гърдите си, сякаш събира себе си обратно.

За миг Хира поглежда към земята и замира. На земята вижда изсъхнала роза, а до нея бележка.

Хира се навежда и взема розата и бележката.

– Защо са тук? – чуди се Хира.

Хира поглежда бележката.

„На човека му трябва сърце, за да вярва, не ум. Дори умът да забрави, сърцето помни. Може би и твоето ще си спомни, ако го последваш.“

Гласът на Орхун се връща в съзнанието ѝ като спомен, който я разкъсва.

Сцената се променя за миг и Хира си спомня:

Тя отваря вратата на стаята си, а на прага намира червени рози, придружени от същата бележка. Погледът ѝ тогава е пълен с надежда.

Хира се връща в настоящето.

Лицето ѝ се свива от болка, не от гняв. Болката е тиха, дълбока, лична.

– Ти не послуша сърцето си, Демирханлъ. – изрича тя. – Моето вече не вярва в теб.

Гласът ѝ започва да трепери. Първо една сълза. После втора. После още. Те се стичат по бузите ѝ, а гората около нея мълчи, сякаш разбира, че това е момент, който не бива да се прекъсва.

Действието прескача. Хира замислена тръгва да влезе в стаята на Али.Тя почти не забелязва какво се случва около нея.

По стълбите слиза Афифе – бързо и уверено, но след като вижда Хира – застива.

– Спри! – гласът ѝ прорязва тишината.

Хира се обръща рязко. Погледът ѝ среща погледа на Афифе – остър, студен, изпълнен с обвинения.

Афифе пристъпва към нея и спира на една крачка разстояние.

Афифе си спомня!

Афифе стои изправена пред Нева, която лежи на дивана, сякаш тежестта на света я е смазала. Но това е само маска.

– Вярно ли е това, което чух за Хира? – пита Афифе.

Нева леко повдига поглед.

– Какво си чула? Не разбирам – отговаря тя уж объркано.

Афифе не се хваща.

– Хира е била невинна. Всичко, което се случи с нея, е било подготвено. Идва… от твоя брат.

Нева застива. После тъгата по лицето ѝ се превръща в горчивина – умело изиграна.

– Какво мога да кажа? – въздъхва. – Каквото и да кажа, няма да ми повярват. Затова по-добре да не говорим.

– Кажи! – настоява Афифе. – Искам да чуя от теб.

Нева вдига глава и гласът ѝ става по-силен, по-ясен.

– Брат ми го няма. И сега всички ще го сочат за виновен. Удобно е, нали? Всичко да се хвърли върху него.

Афифе присвива очи.

– Какво имаш предвид?

Нева се усмихва тъжно, но погледът ѝ е остър.

– Помислете… На кого беше изгодно всичко това?

Кратко мълчание.

– На Хира – прошепва Нева, но името пада като камък. – Тя ходи из къщата, сякаш е светица само защото се грижи за болно дете. Не ме интересува наследство, не ме интересува отмъщение. Но тази Хира… изпи кръвта на брат ми.

Афифе леко трепва.

Нева продължава, вече без маска:

– Хира не е невинна. Тя имаше връзка с брат ми, но когато разбра, че може да загуби Орхун – веднага го заряза. Лесно е да държиш това, което е сигурно. Аз бих направила същото. Моят брат молеше, умоляваше я… но тя не помръдна за него.

Афифе шепне:

– А доказателствата, които Орхун намери?

Нева гледа в една точка, без да мига.

– Всичко беше фалшифицирано. Брат ми го направи, за да я спаси. Да изчисти името ѝ. Да я защити. Тя е силна. Хитра. Тя го въртеше около пръста си. Точно така, както върти и сина ви. И вие го знаете, виждате, но сте безсилна.

Гласът на Нева накрая трепери – не от болка, а от ненавист към Хира.

– Накрая тя го тласна към гибел. Да я спаси. А тя… просто си тръгна.

Споменът избледнява и действието се връща в настоящето.

Афифе гледа Хира пред себе си, но вече не я вижда в нея жената, която се грижи за болния ѝ внук. В сърцето ѝ се събужда гняв, силен и опасен.

Хира я гледа с невинен и неразбиращ поглед. Тя дори не подозира бурята, която започва да се надига срещу нея.

– Мислиш се много хитра, нали? – гласът на Афифе е нисък, остър. – Всяка твоя крачка е премерена. Можеш да заблудиш сина ми, можеш да заблудиш и Джихангир… но мен – никога.

Хира не отговаря. Едва диша. Очите ѝ се разширяват, но тя не отстъпва назад. Стои притихнала пред Афифе.

Афифе изведнъж вдига ръка, замахва…

Но преди ръката ѝ да достигне до Хира, нечия силна ръка я спира във въздуха.

Орхун!

Погледът му среща този на майка му – напрегнат, мрачен, опасен. Хира застива, дори не успява да си поеме въздух.

Орхун бавно, без да използва сила, сваля ръката на майка си надолу.

– Престани да я защитаваш! – избухва Афифе. Гласът ѝ трепери от гняв и наранена гордост.

Орхун отговаря тихо, но думите му са твърди:

– Пак ли, майко?

Афифе пристъпва напред към сина си.

– Говорих с Нева. Тя ми каза всичко! Връзката ѝ с Джихангир е истина! И когато всичко излезе наяве…

Орхун се опитва да запази самообладание, но гневът вече расте в него.

– Показах ти доказателствата. Всичко! Истината е друга, и аз го доказах, а ти трябва да я приемеш. Ние сме сгрешили, майко.

– Доказателствата са фалшиви! – отсича Афифе. – Разбрала е, че ще те изгуби и е прекратила връзката им! Накрая тя го е убедила да подправи уликите! Идеята е била да те убедят, след което да продължат тайната връзка.

Орхун поглежда към Хира, която потреперва. Очите ѝ се разширяват – сякаш подът под нея се пропуква. Тя стиска ръба на дрехата си, за да не трепери.

–Това е план! – продължава Афифе.

Думите се изсипват като отрова.

Хира едва се задържа. В погледа ѝ се вижда болка, дълбока и безмълвна. Но тя не изрича нищо.

Орхун се обръща към майка си. Гласът му се издига, силен и остър като удар на нож.

– Достатъчно! Това са измислици! Аз проверих всичко! Подготвих цяла папка, за да те убедя! Как можеш още да вярваш на тези лъжи?

– Тъжно ми е, Орхун – казва Афифе и гласът ѝ леко трепва. – Ти също ослепя… като Джихангир. Не виждаш истината.

– Напротив! – прекъсва я той. – Най-накрая видях истината! (посочва Хира) Хира е невинна! Да не съм чул подобни обвинения! Забранявам ти! Ще се държиш с нея както трябва!

Афифе гледа смаяно. Хира не помръдва. Мълчанието между тримата е на ръба да се пръсне.

От стълбището се появява Перихан. Тя замръзва, слуша, и незабележимо се връща нагоре. Знае, че тук не е нейно място.

Хира прави само една малка крачка назад… и тръгва към стаята на Али. Очите ѝ блестят, но тя не плаче. Не тук.Не пред тях.

– Не я защитавай! – крещи Афифе след Орхун.

– Казах каквото имах да кажа – отвръща той, твърдо.

Мълчание.

– Може да си сляп – казва Афифе. – Но не мисли, че ще отстъпя.

Орхун се обръща, а погледът му е леден като стомана.

– Ако кажеш дори дума срещу нея… ще ме видиш срещу себе си.

Афифе се вцепенява. Но не се предава.

– Сега отивам при Нева – изрича Орхун. – И искам да чуя от нея какво, точно, стои зад тези обвинения.

Орхун се изкачва нагоре по стълбите.

Нева стои до прозореца, загледана в градината, но погледът ѝ е далеч, сякаш гледа не навън, а в някаква своя собствена, добре подредена сцена.

Когато чува почукването, тя мигновено сменя стойката си. Връща се към леглото и се отпуска на ръба му, така че тялото ѝ да изглежда слабо, пречупено.

– Влез – казва тихо, но премерено.

Вратата се отваря. Орхун влиза. Погледът му я пронизва. Нева леко се смущава, но бързо овладява изражението си.

– Разбрах, че си говорила с майка ми, че доказателствата били лъжа, че Джихангир ги е подготвил – казва сурово Орхун.

Нева отпуска рамене, преструвайки се, че силите ѝ я напускат.

– Да – отговаря тихо.

– И защо не ми го каза на мен? – пита той спокойно, но стои изправен като човек, който очаква истината.

Нева притваря очи и отпуска глава назад.

– Самоубийството на брат ми… още не мога да се съвзема, Орхун. Това, което преживях, беше прекалено тежко. Не знам дали ще се оправя.

Думите на Нева са добре премерени, защото тя иска да види как ще реагира Орхун, но той реагира на секундата.

– Не те попитах това!

Нева мигновено сменя тактиката.

– Г-жа Афифе настоя да ѝ кажа какво знам. Аз… не исках да говоря. Но брат ми… той беше унизен заради това момиче. Не можеше да се съвземе. И когато тя попита, вече нямаше смисъл да мълча.

Орхун видимо се напряга, дишането му става по-учестено.

– Какво точно, какво ѝ каза!

Нева преглъща. Опитва се да изглежда тъжна, но за миг в очите ѝ проблясва страх.

– Брат ми… той беше поръчал всички доказателства. За да изчисти името на Хира. За да я спаси. За да… си я върне. Мислеше, че ако тя го види като спасител, като човек, който може да я защити, ще го обикне пак. Аз… Не знам, Орхун.

Орхун свива дланта в юмрук. На ръба е да избухне, но успява да се контролира.

– Имаш ли нещо, което да потвърждава това? Документ? Запис? Нещо реално?

Нева преглъща.

– Нямам. Това са думите на брат ми. Защо би ме лъгал?

Тишина.

Орхун се приближава, навежда се към Нева. Погледът му е леден, твърд, ясен.

– Нямаш нищо. А аз имам. И то достатъчно. Хира е невинна.

Нева застива.

– Повече няма да отваряш тази тема. Нито с майка ми, нито с когото и да е. Не се опитвай да внушаваш съмнения. Това приключи. Разбра ли?

Нева навежда глава. Притихва.

Орхун излиза.

Салонът е хладен, а светлината през високите прозорци хвърля меки сенки по пода. Афифе стои изправена в средата на стаята, ръцете ѝ са скръстени, а лицето ѝ – безизразно, като маска. Орхун се приближава към нея.

– Така значи, не си приключил още – казва тя тихо, но думите ѝ режат.

Орхун спира на разстояние, сякаш поставя невидима граница между тях.

– Говорих с Нева. Няма нито едно доказателство за това, което твърди. Нищо. Само празни приказки, но ти си ѝ повярвала, а аз вече се уморих от тези измислици.

Студена усмивка се появява на лицето на Афифе.

– Това момиче те върти на пръста си. Направи те сляп и глух за истината. Жал ми е за теб.

– А аз съжалявам за теб, майко – отвръща Орхун. – Тъжно е да гледам как се подвеждаш толкова лесно.

Той прави крачка напред, подрежда аргументите си като войници на маса.

– Показах ти всичко. Документи. Доказателства. Истината стои пред очите ти. Ако отказваш да я видиш, ще го кажа за последен път. Хира е невинна. Няма да я обвиняваш повече. Нито пряко, нито с намеци. Разбра ли?

Афифе го гледа мълчаливо.

– Свърши ли? – пита тя след миг.

– Нева няма място повече в тази къща – казва Орхун. – Трябва да си тръгне. Да започне отначало.

– Брат ѝ се самоуби. Психиката ѝ е разбита – отвръща Афифе. – Как искаш да я изгоним в такова състояние? Тя е Демирханлъ !

– Не казвам веднага – гласът му е спокоен, но решителен. – Но ще си тръгне скоро.

Сутринта Кенан решава да направи закуска за Нуршах – омлет, чай… Нуршах е трогната и изненадана, а между двамата се появява топла и близост. Те се смеят, закачат се и за миг изчезват напрежението и старите им караници.

Но, когато Фатих и Джейлан влизат в канторатаа, двамата трябва бързо да влязат в стария си образ – да се правят на двойка, която непрекъснато се кара.

По-късно, сами в стаята, Нуршах и Кенан продължават играта: уж се карат, но всъщност се смеят и абавляват. И двамата осъзнават, че вече не могат да се карат както преди. Закуската, спомените, усещането да са един до друг – всичко това ги сближава.

Настъпва момент на откровеност.

Кенан признава:

– Иска ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

За няколко секунди и двамата мълчаливо признават, че между тях има чувства. Но после Кенан се защитава, опитва да ги прикрие, казва, че е имал предвид, че биха били добри приятели.

Нуршах е наранена от думите ми, но не го показва.

Тогава Кенан взема решение – трябва да кажат на всички, че ще се разведат.

Кенан вярва, че така ще прекратят преструвките, напрежението и игрите.

Сцената завършва драматично – пред Фатих и Джейлан:

– Решихме да се разведем!

Всички са шокирани. Фатих не вярва, но Кенан е категоричен. Нуршах мълчи и само кимва. Тя приема решението, въпреки че я боли.

Източник: PoTv.bg