Плен – Сезон 2 Епизод 137 (Ето какво ще видим)

В хотелската стая Хира стои неподвижна, сякаш се страхува да помръдне. Погледът ѝ е вперен в тавана, където фосфоресциращите звездички трепкат с бледа светлина. Те изглеждат толкова истински, че за миг тя затаива дъх.

– Това са… – прошепва изненадано.

Точно тогава се чува леко почукване. Тялото ѝ се напряга, погледът ѝ се обръща към вратата. Почукването се повтаря, този път по-настойчиво. Хира преглъща, поема дъх и тръгва бавно. Видимо притеснена. В глава ѝ препуска една-единствена мисъл – Орхун е тук.

Но когато отваря, пред нея стои сервитьор – млад мъж, който блъска количка с поднос на нея.

– Добър вечер, госпожице. Ако позволите… – казва учтиво и влиза.

Оставя подноса на масата и отстъпва назад. Хира го гледа с изненада.

– Но аз не съм поръчвала нищо. Сигурно е станала грешка.

– Не, няма грешка. Поръчката е за вас. Приятен апетит.

Той се покланя леко и излиза. Вратата се затваря, а Хира остава сама – насред стаята, в която отново настъпва тишина.

Бавно пристъпва към масата. Вдига капака на подноса – крем брюле със златиста коричка. Ароматът ѝ залива стаята, и Хира мигновено се връща в миналото.

Спомен.

Под открито небе, на морския бряг, тя и Орхун седятвърху одеяло. Над тях – звездното небе. В ръцете си държи крем брюле.

– Крем брюле – усмихва се тя.
– Не знам дали е толкова вкусно, колкото онова, което правят в Париж – отвръща Орхун, – но си помислих, че ще искаш да си хапнеш, докато гледаш звездите.

Край на спомена.

Хира се връща в настоящето. Стои неподвижна, с поглед вперен в десерта. В очите ѝ се прокрадват сълзи.

Долу пред хотела Орхун върви към колата си. И той си спомня.

Спомен.

– Много е вкусно – беше казала Хира. – Трябва да опиташ. Но има само една лъжица.

– Една стига… ако нямаш нищо против – беше ѝ отвърнал той, докато погледите им се срещат.

Орхун се усмихва оглежда към небето – звездите, същите онези, които някога гледаха прегърнати на морския бряг с Хира.

Камерата се връща в хотелската стая. Хира стои неподвижна. В очите ѝ вече има сълзи.

– Наистина не забравяш нищо, нали? – прошепва тя.

В спомена Орхун ѝ отвръща с онзи спокоен тон, който винаги я обезоражава:

– Казах ти… нищо важно не забравям!

Хира си поема рязко въздух и затваря капака на подноса, сякаш може да затвори миналото вътре.

Спомен.

– Тази изненада е за теб – казва ѝ Орхун някога. – Искам да си щастлива. Знам, че преживя твърде много, заради мен. Не заслужаваше това. Заслужаваш да бъдеш спокойна.

– Това е прекалено красиво, за да е истина – беше му отвърнала тя.

– Аз искам всичко да е истинско!

Споменът избледнява.

Първата сълза се отронва от очите на Хира. След нея – друга.

Връхлита я нов спомен.

Орхун коленичи пред нея, гласът му отеква в сърцето ѝ като далечно ехо:

– Хира Демирханлъ… ще се омъжиш ли за мен?

Думите се повтарят, губят се, но не изчезват – „ще се омъжиш ли… омъжиш ли…“

Следват кадри от онзи ден, когато танцуваха на сватбата на Кенан. Сцената е като сън – музика, усмивки, ръцете му около нея. Над всичко се чува гласът му, топъл и спокоен:

– Ще ти върна онова спокойствие, което усещаше, когато гледаше звездите.

Хира отваря очи. На лицето ѝ е изписана решителност.

– Каквото и да направиш, онова спокойствие вече го няма! Не можеш да ми го върнеш! – гласът ѝ отеква в стаята.

Хира протяга ръка, грабва една от фосфоресциращите звезди от тавана и я откъсва. Малката фигурка пада върху леглото.

– Толкова е лесно, нали? Две рози, няколко звездички – и Хира ще прости! – крещи тя. – Ти ми затвори всички врати! Сам каза, че не искаш да остане нито следа от мен! Не ми повярва! Не ме изслуша!

В съзнанието ѝ проблясва сцена – как Орхун затваря вратата в лицето ѝ. Болката отново я обхваща.

– Не можеш вече нищо да ми дадеш, Орхун Демерханлъ! Нищо! – гласът ѝ се къса между сълзите.

Тя започва да дърпа останалите звездички от стените – една по една. Те падат на пода, угасвайки като спомени. Когато последната звезда изчезва, Хира се свлича в ъгъла. Притиска коленете си и се разплаква.

Стаята потъва в тъмнина. Без звезди. Без светлина. Само тихите ѝ хлипове прорязват нощта.

– Сутрин идва, звездите угасват… и всичко свършва – прошепва Хира.

Действието се пренася в имението. В просторния салон на имението царува напрегната тишина. Нева седи на дивана, лицето ѝ е напрегнато, очите ѝ празни. В главата ѝ отекват думите на Афифе – остри и безмилостни.

„Всеки носи отговорност за собствените си грешки. Знам, че страдаш. Но когато траурът свърши, ще свърши и твоят престой в този дом. Подготви се за това.“

Нева прехапва устна и кимва едва забележимо, сякаш си обещава.

– Така ли мислиш… Ще видим. Времето винаги показва друго – врънка си под носа Нева, почти с усмивка.

В този момент се появява Перихан – спокойна, но с онзи поглед, който издава, че е чула повече, отколкото трябва.

– Аз ще си лягам. Лека нощ – казва уж небрежно, но не мърда.

Задържа се, наблюдава Нева и добавя тихо:

– Толкова добре те разбирам. Искаш да се сдобриш с Афифе, но е трудно. Когато тя намрази някого, се вкаменява. Никой не може да я промени. Виждала съм я – унищожаваше дори най-близките си, без да ѝ мигне окото. С нея няма сдобряване!

Нева не реагира, не поглежда дори. Перихан продължава, с тон уж съчувствен:

– Но всичко се обръща. Рано или късно ще си върнеш мястото.

Това е капката. Нева се обръща бавно, погледът ѝ е като лед.

– Не беше ли вече тръгнала да си лягаш? Или реши да започнеш нощна терапия? Благодаря, Перихан, но ако имам нужда от психолог – ще ти се обадя.

Тя се изправя и си тръгва. Стъпките ѝ отекват остро в пода.

Перихан я проследява с поглед, който постепенно се изкривява в яд. Когато Нева изчезва, промърморва през зъби:

– Надменна! Нямаш нищо, но още се перчиш! Скоро ще си тръгнеш оттук, и то така, както дойде! Аз лично ще ти помахам от вратата…

След думите си погледът ѝ се замъглява – като че ли вече планира следващия си ход.

Нева отваря входната врата, където я посреща студеният въздух. Тя излиза на верандата и с бързи крачки слиза по стъпалата. В този момент от алеята се появява Орхун – току-що се е прибрал.

Нева мигновено сменя изражението си, погледа ѝ омеква, гласът ѝ става нежен.

– Лека нощ – казва почти шепнешком.

Орхун минава покрай нея, без да спре.

– Лека нощ – отвръща кратко, хладно, и влиза вътре.

Стъпките му отекват, после настава тишина. Нева го проследява с поглед, а в ъглите на устните ѝ се появява тънка усмивка.

– Може и да не съм истинска Демирханлъ… – прошепва тихо, – но винаги мога да родя един.

Погледът ѝ се задържа върху вратата, през която той е минал. Усмивката ѝ се превръща в нещо между план и закана.

В кабинета на Орхун Луната хвърля меко сияние през прозореца. Орхун стои до прозореца, загледан в небето, където звездите блестят като спомени, които отказват да избледнеят. В погледа му има нещо между надежда и решимост – онзи поглед на човек, който няма намерение да се предава.

Пред очите му се появява образът на Хира – толкова ясен, сякаш е пред него.

В спомена тя стои на прага на хотелската си стая, в ръцете ѝ – роза. Погледът ѝ е уморен, гласът – спокоен, но твърд.

– Уморих се да се обяснявам. Недей повече, Орхун. Просто спри!

Той стои срещу нея, с очи, пълни с болка и упоритост.

– Не мога. И няма да спра. Всяка стъпка ще е по-голяма от предишната. Казах ти – не ме интересува колко ще струва.

– Напразно се опитваш. Между нас вече няма нищо. Раните в мен не можеш да излекуваш.

Орхун пристъпва по-близо, гласът му звучи тихо, но силно.

– Тогава ще ти дам сърцето си. Ще имаш ново – без рани, пълно с любов. И може би тогава ще разбереш как те гледам… и колко дълбоко съм свързан с теб.

Хира поклаща глава.

– Не искам да правиш нищо.

– А аз искам отново да видя усмивката ти – отвръща той. – Не ми казвай да спра. Не мога. Ще ти върна онова спокойствие, което усещаше, когато гледаше звездите.

Образът на Хира избледнява, но думите ѝ остават да звучат в тишината. Орхун отпуска рамене, вдишва дълбоко и отново поглежда към небето.

Чува се леко почукване.

– Влез – казва той, без да се обръща.

Влиза Муса, носи кафето му. Поставя чашата на бюрото и се обръща да излезе, но гласът на Орхун го спира.

– Муса… как мислиш, ще успея ли?

Мъжът замръзва за секунда.

– В какво, господине?

– Тя… ще отвърне ли някога на всичко, което правя?

Муса поема въздух, поглежда го внимателно.

– Не ми е работа да казвам, но… – замълчава, после продължава, когато Орхун го поглежда настойчиво – …за да чакаш нещо, трябва да имаш търпение. Имаш ли го? Докога можеш да чакаш?

– Докато съм жив! – отвръща уверено Орхун.

Муса леко се усмихва.

– Тогава винаги има шанс. Само не се отказвай.

Орхун кимва, а в погледа му се появява онова твърдо, непоколебимо изражение. Муса излиза тихо, оставяйки го сам.

Орхун отново застава пред прозореца. Вън звездите светят по-ярко, сякаш го слушат.

– Никога няма да се откажа – прошепва той.

Гласът му се слива с нощта, а решимостта в очите му е по-силна от всяка светлина.

Слънчевите лъчи се плъзгат по огледалото и осветяват лицето на Нева. Тя стои пред тоалетката – подредена, самоуверена, облечена така, сякаш започва нов живот. След дългите дни на мълчание и траур днес в нея личи решителност. Нанася последен слой червило и се усмихва на отражението си.

– Нева… време е. Операция „Нова Демирханлъ“ започва – прошепва и прокарва ръка през косата си. – Приготви се, господин Демирханлъ…

Погледът ѝ в огледалото е твърд, хладен и ясен. Отдавна не е виждала себе си така. Изправя се, поема дълбоко дъх и излиза от стаята. В коридора се спира точно пред вратата на Орхун. Знае, че всеки момент ще излезе – и този миг е нейният шанс.

Тя чака. Усмивката ѝ е готова, походката – премерена.

Вратата се отваря.

Орхун излиза от стаята си, съсредоточен, замислен, в едната ръка държи телефона си. Нева моментално се появява – сякаш случайно, сякаш е просто съвпадение.

– Добро утро! – казва с лека усмивка. – Май пак сме се събудили по едно и също време.

Орхун я поглежда за миг, без особено внимание.

– Винаги ставам по това време. Днес не е изключение.

Без да чака отговор, тръгва към стълбите.

Нева замръзва, но за части от секундата си връща самообладанието. Усмивката остава на лицето ѝ, но очите ѝ издават раздразнение.

– Орхун! – повиква го, точно когато той е на върха на стълбите.

Той спира, без да се обръща веднага.

– Знам, че не съм човекът, когото искаш да виждаш сутрин – казва тя спокойно, но в гласа ѝ има нотка на уязвимост. – Дори самото ми присъствие тук вероятно ти е нежелано.

Орхун не отговаря. Изглежда уморен от разговора, който още не е започнал. Нева продължава с престорена скромност:

– Не се притеснявай. Скоро ще се изнеса. Обещавам ти – няма да е задълго.

Той се обръща бавно, поглежда я с хладно безразличие.

– Добре. Ако имаш нужда от нещо… – започва Орхун.

Нева се усмихва, с надежда, че ще чуе нещо различно.

– Благодаря, Орхун, наистина.

Но думите, които следват, са като нож.

– …кажи на иконома.

Без да ѝ даде шанс да отговори, Орхун тръгва надолу по стълбите. Стъпките му заглъхват.

Нева остава на място. Устните ѝ се свиват, а в очите ѝ проблясва онова познато пламъче – опасната смес от гняв и решителност.

– Почакай само, господин Демирханлъ… – прошепва през зъби. – Това беше само първият рунд. Денят, в който ме подмина като прислужница, ще ти се стори далечен спомен.

Тя вдига брадичка, изглажда роклята си и тръгва по коридора с бавна, уверена крачка. Изражението ѝ вече е различно – не на жена, пренебрегната, а на жена, която е решила да удари първа.

Вратата на кабинета се отваря рязко. Орхун влиза, но застива още на прага.

Пред него стои Хира – бледа, с подпухнали очи. Изглежда така, сякаш е прекарала цялата нощ в борба със себе си.

Стои изправена, неподвижна, сякаш се крепи единствено на волята си. Въпреки умората, в нея има онова достойнство, което никога не я напуска – дори когато силите ѝ я изоставят.

Орхун спира дъха си. В погледа му се появява онова кратко, но осезаемо колебание между изненада и тревога. Пристъпва бавно напред, сякаш се страхува.

– Хира…

Гласът му е тих, внимателен, почти шепот. Но преди да успее да продължи, Хира леко се олюлява. Очите ѝ за миг се замъгляват, ръката ѝ трескаво търси опора. Изглежда отпаднала – от напрежение, безсъние, от всичко, което се случи напоследък.

Орхун се втурва напред.

– Добре ли си?

Тя поклаща глава и се опитва да се усмихне.

– Добре съм – прошепва, макар че дори на нея ѝ звучи неубедително.

Притиска ръка към облегалката на стола, за да не падне. Между тях стои масата – масивна, тъмна, разделяща ги като граница. На нея има бутилка вода и чаша.

И двамата протягат ръце едновременно. Пръстите им почти се докосват. Погледите им се срещат за кратко – онзи миг, който казва повече от всяка дума. Хира първа посяга към бутилката, налива вода и отпива.

Водата я успокоява, но очите ѝ не се откъсват от него.

Тишината между тях е тежка, плътна. Само тиктакането на часовник на бюрото на Орхун напомня, че времето още тече. Орхун не откъсва поглед от нея – в очите му има не само загриженост, но и хиляди въпроси. Защо е тук? Защо сега? Какво я е накарало да застане пред него?

Хира оставя чашата, изправя се и поема дълбоко дъх. Вижда се как събира сили, за да изрече нещо, което може да промени всичко.

Какво иска да му каже Хира? Ще намери ли сили да му прости…

Или тази среща ще сложи край на всичко между тях?

Съвсем скоро ще разберете…

Какво се случва с другата двойка в сериала – Кенан и Нуршах?

Нефес вече спи спокойно, а Нуршах и Кенан лежат будни, загледани в тавана. Между тях се е настанила онази близост, която не се нуждае от думи. Кенан проверява дали дъщеря му наистина е заспала, после обръща поглед към Нуршах. Тя, загледана в детето, неволно се връща към своето детство – без баща, без онзи вид обич, която сега вижда пред себе си. Гласът ѝ звучи тихо, но пълен с тъга – липсата на баща, казва тя, е празнина, която никога не се запълва.

Кенан я слуша внимателно. В думите ѝ открива откровеност, която го докосва. Опитва се да я успокои – казва ѝ, че баща ѝ със сигурност би се гордял с нея, защото е смела, силна и независима. Двамата се засмиват, когато той ѝ подхвърля, че понякога е „прекалено упорита“. Тишината между тях се пречупва в кратък, искрен смях.

Нуршах, гледайки Кенан и дъщеря му, прошепва, че да имаш семейство е най-голямото богатство на света. Кенан я поглежда топло – каквото и да се случи между тях, казва той, тя винаги ще бъде част от това семейство. И не само заради Нефес…

В този момент телефонът му звъни и той излиза, за да не събуди детето. Докато го няма, Нуршах отпива от чаша вода, опитвайки се да прикрие смущението си.

По-късно, когато Кенан се връща, я намира задрямала до Нефес. Гледа ги и тихо ѝ завива рамото. Прошепва, че е съгласен с дъщеря си – Нуршах вече е част от семейството им. Тя леко отваря очи и се усмихва, без да каже нищо.

Малко след това заспива и Кенан.

Нуршах сънува: Нефес я няма, само двамата са останали. Кенан повтаря думите си, но този път добавя нещо повече: „Ние вече сме семейство, Нуршах. Ти, аз и Нефес.“

Сърцето на Нуршах бие лудо. Тя не знае дали това, което чува, е реалност или мечта.

– Това… не е сън, нали? – прошепва.

Кенан я поглежда с усмивка. – Не знам. Ти ми кажи – искаш ли да е сън… или истинa?

В този момент Нуршах се събужда – потна, объркана, с усещането, че сърцето ѝ ще изскочи. Поглежда – Нефес е до нея, а Кенан я наблюдава спокойно. Засрамена, пита дали е говорила насън. Той ѝ отговаря, че е спала и се е усмихвала насън – явно е сънувала нещо хубаво.

Сутринта тримата закусват заедно – като истинско семейство. Нефес е щастлива и предлага да покани приятелите си вкъщи, за да им докаже, че живеят тримата заедно. Думите ѝ трогват и Кенан, и Нуршах, но и ги поставят в неловка ситуация – истината помежду им все още не е изречена. Кенан все пак ѝ разрешава:

– Разбира се, принцесо. Покани всички, които искаш.

В другия край на квартала на Рашид му е студено. В опит да намери одеяло, попада на якето на Нефес, забравено у тях. После и на малка играчка. Погледът му омеква, докато я държи в ръце.

В спомените му се връщат мигове с детето – когато му беше донесла палтото си, за да не му е студено, когато му беше приготвила закуска.

Докато си спомня, очите му се пълнят със сълзи. Сам не вярва на това, което чувства. „Какво ти става, бе, Рашид?“ – промърморва.

Тъкмо тогава влиза Афет – игрива, флиртуваща, както винаги.

– Може да не повярваш, Афет – казва Рашид, преглъщайки трудно. – Свикнах с това хлапе. Липсва ми.

Афет махва с ръка, престорено безгрижна:

– Ще ти мине, не бой се. Няма да останеш без утеха, имаш си мен.

Докато тя се отдалечава, Рашид оставя играчката до якето и се спира за последен път, за да ги погледне. На лицето му има тъга, която не иска да признае дори пред себе си – Нефес определено му липсва.

Източник: PoTv.bg