Плен – Сезон 2 Епизод 138 (Ето какво ще видим)

Действието продължава от предния епизод. Орхун е изненадан да види Хира в кабинета си. Хира държи чаша вода, отпива малка глътка и сякаш възвръща силите си. Светлината от прозореца се плъзга по лицето ѝ – бледо, но решително. Орхун я наблюдава напрегнато, очите му не крият тревогата.

– Не си добре – казва той тихо, почти умоляващо. – Позволи ми да ти помогна.

Хира изправя рамене, запазвайки онази своя горда осанка, която не позволява на никого да я види слаба. Погледът ѝ среща неговия, твърд, но пълен с болка.

– Не го прави! – гласът ѝ прорязва въздуха като нож.

Орхун се сепва, объркан.

– Какво да не правя?

Хира посяга към чантата си, пръстите ѝ треперят леко. Изважда оттам шепа фосфоресциращи звездички – същите, които предната вечер бе откъснала от тавана. Поставя ги върху масата между тях.

Орхун се сепва. Погледът му се плъзга по тези мълчаливи свидетели на миналото.

– Не го прави… – прошепва Хира отново, но този път думите ѝ носят друго значение.

Той разбира. Погледът му помръква от осъзнаването.

– Тези жестове – казва тя с глас, който трепери между гняв и болка – може би ти дават надежда, може би ти се струва, че така връщаш красивите ни мигове. Но за мен… те не носят утеха. Те ме нараняват, много!

Гласът ѝ се къса, сякаш всяка дума ѝ причинява нова рана.

– Всичко, което ти се опитваш да си спомниш – аз се опитвам да забравя. Затова ти казвам… не го прави.

Очите ѝ блестят от сълзи, но тя се държи. Няма да плаче!. Обръща се, готова да излезе, когато Орхун протяга ръка и я спира. Пръстите му леко докосват ръката ѝ – като последен опит да задържи нея, времето, любовта.

Двамата остават неподвижни. Само очите им говорят – в тях се срещат вина, копнеж и нещо, което все още не е умряло.

Хира поема дъх, сякаш това е последният ѝ в този дом. Светлината в стаята изведнъж изглежда по-хладна, а между тях се разстила тишина, тежка като неизречено сбогом.

Орхун е до бюрото – неподвижен, напрегнат. Погледът му търси нейните очи, но там намира само хлад.

– Знам, че е трудно да забравиш. И още по-трудно да простиш – казва Орхун, като замълчава за миг, после добавя: – Но не е невъзможно. Ако можеше само да бъдеш малко по-разумна… Всеки заслужава втори шанс.

Хира го гледа дълго, сякаш се опитва да разбере дали пред нея стои човекът, когото някога е обичала. После изведнъж не издържа – повишава глас, изпълнен с натрупана болка.

– Ти мислиш само за себе си! – изстрелва. –Светът започва и свършва с твоите чувства. Твоята ярост, твоето разкаяние, твоята ревност… Всичко е „ти“. Само „ти“!

Думите ѝ се блъскат в стените на кабинета. Орхун мълчи. Стои като човек, ударен в гърдите, останал без сили да отвърне. Хира продължава – горда и изправена, въпреки болката, която се чете по лицето ѝ.

– Влезе в хотелската ми стая, все едно беше твоя. С добри намерения, казваш. Но прекрачи границата, без дори да осъзнаеш. Защото ти си Орхун Демирханлъ – казва името му така, сякаш го хвърля в лицето му. – Толкова си силен, че няма врата, която да не се отвори пред теб. Всичко ти е позволено. Никога не се питаш дали имаш право. А аз… аз просто не мога да избягам от силата ти. Но кажи ми, кой би могъл?

Той вдига поглед. В очите му има вина, но Хира вече не може да спре. Гласът ѝ става по-тих, но по-уверен.

– Разбрах нещо много ясно, нашите светове нямат нищо общо. Аз вярвам безусловно, а ти, винаги се съмняваш. В твоя свят всичко е или черно, или бяло. Изтриваш спомени, хора, чувства… с едно движение. За теб няма значение кой стои отсреща. Толкова си свикнал всички да се подчиняват – казваш „останете“ и остават, казваш „върнете се“ и се връщат. Така е, нали? Защото ти си Демирханлъ.

Тя замълчава. Минута, две. После вдига очи към него – ясно, твърдо, без капка колебание.

– Но аз не съм, и благодаря за това. Истината е, че никога, при никакви обстоятелства, не бих могла да бъда една от вас. Майка ти е права.

Хира се обръща и тръгва към вратата. Всяка нейна стъпка звучи като удар в гърдите на Орхун. Когато дръжката изщраква и вратата се затваря, времето спира.

Ехо от шума на затворената врата се връща към него и се разбива в лицето му.

Орхун остава сам. Не мърда, не говори. Само очите му се спират върху вратата, през която Хира изчезна. В тях се чете всичко – болка, безсилие, вина.

А тишината, която остава след нея, е по-силна от всеки вик.

Хира, Али и Муса излизат през тежката желязна порта. Али е готов за училище – ризата му е бяла и чиста, косата пригладена. Муса го оглежда с усмивка и намигва.

– Днес си особено хубав, ей! Какво направи, а?

Али се усмихва леко.

– Нищо особено, Муса. Все съм си същият.

Хира стои изправена, опитва се да изглежда спокойна, но погледът ѝ е напрегнат. Разговорът ѝ с Орхун все още кънти в съзнанието ѝ. Усмихва се, не иска Али да усети тревогата ѝ.

– Моят Аличо винаги е най-красивият – казва тя, приглаждайки яката му. – Внимавай в калас! Хубав ден ти желая.

– Благодаря, како Хира – отвръща момчето с усмивка.

В този миг от вратата на къщата излиза Орхун. Хира го вижда, но веднага извърта глава. Орхун се върви спокойно, с онази увереност, която притежават само хората, свикнали всички да им правят път.

Али, който вече е хванал ръката на Муса, го забелязва и лицето му грейва.

– Вуйчо! – извиква радостно и тича към него.

Орхун се навежда и го прегръща.

– Приятно училище, Аличо – казва той..

Хира усеща присъствието му зад себе си и се напряга. Не иска да се обърне, не иска дори да диша в същия въздух, но запазва усмивката си заради детето.

Али се връща до нея.

–Како Хира, за домашното трябва да купиш картон, лепило и цветни хартии. Няма да забравиш, нали? Утре е последният срок.

– Не се тревожи, Аличо, ще купя всичко. Като се върнеш, ще седнем заедно да го направим.

Муса се смее.

– Казах му, че аз ще ги взема, но Аличо каза, че ще объркам цветовете!

Момчето се разсмива и отново хваща ръката му.

– Хайде, да вървим!

– Хубав ден – прошепва Хира и гледа след тях, докато излизат от имението

Щом Али изчезва зад портата, тя побързва да се отдръпне. Не иска да стои дори миг до Орхун. Той обаче остава неподвижен, с поглед, вперен в гърба ѝ. В очите му проблясва болка.

Вятърът се прокрадва между олеандрите, сякаш нашепва думите, които още кънтят в главата му – онези, изречени в кабинета му преди малко.

„Разбрах нещо много ясно, нашите светове нямат нищо общо. Аз вярвам безусловно, а ти, винаги се съмняваш. В твоя свят всичко е или черно, или бяло. Изтриваш спомени, хора, чувства… с едно движение. За теб няма значение кой стои отсреща. Толкова си свикнал всички да се подчиняват – казваш „останете“ и остават, казваш „върнете се“ и се връщат. Така е, нали? Защото ти си Демирханлъ. Но аз не съм, и благодаря за това. Истината е, че никога, при никакви обстоятелства, не бих могла да бъда една от вас. Майка ти е права.“

Тези думи го пробождат отвътре. Орхун остава сам – неподвижен, замислен, в свят, където властта тежи повече от любовта.

В кухнята на Демирханлъ Хира внимателно разбърква млечната каша, а до мивката Халисе мие спанак.

Халисе се обръща и я поглежда с усмивка.

– Ухае чудесно! Али много ще се зарадва, като види какво си му приготвила.

Хира също се усмихва.

– Отдавна не бях правила. Ще му хареса.

Хира се обръща към кухненския остров, за да вземе купичките, но погледът ѝ се спира върху вазата с бели рози. За миг застива, цветята я връщат в спомен, който се опитва да забрави.

Спомен

Пред хотелската си стаята Хира стиска в ръка бяла роза и говори уверено:

– Уморих се да се обяснявам! Престани вече. Не ме карай да се отдалечавам още повече.

Орхун стои срещу нея – погледът му е решителен, гласът дълбок и напрегнат.

– Няма да спра. Не мога. Всяка крачка, която направя, ще е по-смела от предишната. Не ме интересува колко ще струва.

Хира отмята глава и прошепва:

– Губиш си времето. Между нас вече нищо не е останало. Сърцето ми е наранено и ти не можеш да го излекуваш.

– Тогава ще ти дам своето – отвръща той, пристъпвайки напред. – Без рани, пълно с любов. И може би тогава ще разбереш как те гледам… какво значиш за мен.

Край на спомена

Хира примигва, а Халисе я наблюдава внимателно.

– Гонжа не посмя да ги изхвърли – казва тя, посочвайки розите. – Толкова са красиви. Но ако те натъжават, ще ги махна веднага.

Хира поклаща глава, а гласът ѝ звучи почти шепнешком.

– Няма нужда. Нищо не са ми направили. Цветята не са виновни за нищо.

Тя взема една от купичките и се връща към котлона. Разлива внимателно крема, после се обръща.

– Како Халисе, знаеш ли дали наблизо има книжарница? Трябва да купя няколко неща за домашното на Али.

Халисе се замисля за миг.

– Не знам, скъпа, но Муса щеше да минава по магазините след като остави Али в училище. Ще му кажа да вземе каквото трябва.

Хира веднага поклаща глава.

– Не, ще се оправя сама. Ще ми дойде добре, да се поразходя малко. Ще се върна преди Али. Без него в къщата е прекалено тихо.

– Добре, момиче – съгласява се Халисе. – Ще се обадя на охраната да ти извикат такси.

Докато Халисе посяга към телефона, Хира продължава да налива крема в купичките. Погледът ѝ отново, съвсем неволно, се спира върху белите рози.

Действието се пренася в стаята на Афифе. На масичката пред Афифе са разпилени бои, четки, парчета порцелан. Афифе седи приведенаи внимателно рисува върху фина керамична плочка. Ръката ѝ се движи прецизно, почти машинално – като че ли в този миг светът се свежда единствено до върха на четката.

Чува се почукване.

– Влез – казва тя сухо, без да откъсва поглед от заниманието си.

Вратата се отваря и на прага се появява Нева. Афифе само леко повдига очи, после пак продължава да рисува.

– Исках да поговоря с вас – казва Нева, като пристъпва колебливо напред.

– В момента не е подходящо. Може би по-късно – отвръща хладно Афифе.

Нева навежда глава, на лицето ѝ е изписана мъка, но в очите ѝ проблясва нещо много добре премерено..

– Разбирам, че не искате да говорите с мен. И аз да бях на ваше място, бих постъпила по същия начин. Между нас имаше твърде много напрежение – и преди, и след като се върнах тук с брат си…

Афифе продължава да рисува, без дори да трепне.

– Вие не сте се върнали – отвръща Афифе. – За да се върнеш някъде, първо трябва да принадлежиш на това място.

Думите ѝ падат тежко, Нева стиска ръце, но запазва усмивката на лицето си.

– Може би сте права – казва Нева бавно. – След като загубих брат си, всичко ми се струва празно. Разбрах колко бързо животът може да се изплъзне от ръцете ни. Всички спорове, всички дребни победи, амбиции, отмъщения… толкова безсмислени изглеждат сега. Животът ни преподава жесток урок, госпожо Афифе. С болка. С шамари, които не се забравят. И си мисля – защо не го спрях навреме? Защо позволих на неговите амбиции да ни погълнат? Понякога така ми се иска да върна времето назад… толкова съм ядосана на себе си..

Афифе мълчи. Ръката ѝ се движи спокойно – сякаш всяка дума на Нева е просто шум встрани.

Лицето на младата жена за миг се изкривява от ярост, но тя мигновено възвръща самообладанието си.

– След всичко, което преживях, не ми останаха думи. Вече нямам никого, когото да нарека семейство… освен вас, г-жо Афифе

Афифе не реагира. Очите ѝ остават вперени в порцелана, гласът ѝ е спокоен, почти равнодушен:

– Ако си дошла с нещо конкретно, карай направо.

Нева осъзнава, че не е успяла да я разчувства. Усмихва се едва доловимо и изважда лист от чантата си.

– Знам, че не ми вярвате, а и може би не трябва. Но искам да ви покажа, че говоря сериозно.

Нева пристъпва напред и подава документа. За първи път Афифе спира да рисува и вдига поглед.

– Какво е това? – пита спокойно.

– Акциите на компанията, които прехвърлихте на мен – отвръща Нева с престорена решителност. – Връщам ги. Те принадлежат на вас.

В стаята настъпва тишина. Афифе гледа документа, после жената срещу себе си. В погледа ѝ няма благодарност, нито изненада –внимателно преценяване, като човек, който разпознава чуждия ход още преди да е направен.

Афифе вдига поглед и впива очи в нейните.

– Значи реши да върнеш акциите на мен? – гласът ѝ звучи спокойно, но зад това спокойствие се усеща власт.

– Да – отвръща Нева тихо, почти плахо.

По лицето на Афифе не проблясва нито капка благодарност. Тя оставя документа на масата и се изправя, поглеждайки я отвисоко.

– Надявам се не очакваш да ти благодаря.

Мълчанието се проточва, после тонът ѝ става по-остър.

– Добре си спомням как ги взе – с евтин шантаж и мръсни номера. Сега просто връщаш това, което никога не е било твое. И не си въобразявай, че ще изпитам благодарност.

Лицето на Нева трепва, но тя се овладява. Усмивката ѝ остава внимателно премерена.

– Знам, че тогава не виждах ясно – казва тихо. – Вярвах на грешни хора, на лъжи. След като загубих брат си, разбрах колко са празни амбициите и враждите. Болката променя човека, дори когато не иска. Научава го да гледа различно.

Афифе я слуша без изражение. Погледът ѝ е като студено огледало – отразява, но не показва нищо.

Нева продължава с привидна мекота:

– Вие, повече от всеки друг, знаете, че всички грешим. Никой не е съвършен. И аз осъзнах своите грешки – макар и късно. Дайте ми шанс да ги поправя.

Думите увисват в тишината, но Афифе не реагира. Нева усеща стената между тях и бавно се обръща към вратата.

– Стой! – гласът на Афифе прорязва въздуха.

Нева спира и се обръща. В очите ѝ има лека паника, но тя я скрива под престорено спокойствие.

Афифе я гледа дълго, без да мигне, после произнася тихо, но ясно:

– За първи път се държиш като жена от рода Демирханлъ.

Нева леко навежда глава, усмивката ѝ е едва доловима. След секунда излиза от стаята с премерена походка. Щом вратата се затваря зад нея, изражението ѝ се променя – усмивката става крива, хищна, доволна.

Пред имението Хира чака таксито. Тя стои до охранителя и нервно поглежда часовника си.

– Къде се бави това такси? – въздъхва тя. – Може би трябва пак да се обадите?

– Тъкмо звънях, госпожице – отговаря охранителят спокойно. – Казаха, че е тръгнал от стоянката. Всеки момент ще пристигне.

Хира нетърпеливо прехвърля чантата от едната си ръка в другата. В следващия миг зад ъгъла се появява жълт автомобил. Тя изправя гръб и тихо казва:

– Ето го.

Таксито спира плавно до тротоара, вратите проблясват под слънцето. Хира благодари на охранителя и се качва вътре , без да подозира какво я очаква.

Хира сяда на задната седалка, поставя чантата си в скута и започва да рови в нея.

– До най-близката книжарница, моля – казва, без да вдига очи.

– Има една на пътя към брега – отвръща шофьорът с равен, дълбок глас. – Ако ви е удобно, ще ви закарам там.

Хира замръзва. Гласът. Познава го. Няма как да сбърка тази интонация – хладна, твърда, с лека дрезгавина. Сърцето ѝ подскача. Бавно, почти уплашено, тя вдига поглед.

Шофьорът се обръща и сваля тъмните си очила.

Орхун.

Погледите им се срещат – не като на двама случайни пътници, а като на хора, между които отдавна няма мир. В очите на Хира пламва гняв.

– Какво си въобразяваш, че правиш? – изстрелва тя. – Да не би да си решил да се забавляваш с мен?

Не му дава шанс да отговори. Думите ѝ се сипят като остри камъчета.

– Всъщност, защо изобщо питам? Ти никога не се обясняваш! Правиш каквото си искаш, защото никой не може да ти се противопостави! Ти си Орхун Демирханлъ – човекът, за когото няма граници.

Орхун я гледа спокойно, с онзи поглед, в който гневът и болката се смесват.

– Грешиш – казва тихо. – Сега не стоя пред теб като Орхун Демирханлъ. Днес съм просто човек… просто шофьор.

Хира се сепва, после посяга към дръжката на вратата. Но вратата не се отваря. Заключена е. Очите ѝ се разширяват.

– Отвори вратата! – гласът ѝ трепери от гняв. – Искам да сляза, Орхун!

Той не отговаря. Просто стартира двигателя. Колата потегля.

– Какво правиш?! – крещи тя, блъскайки по стъклото. – Казах, че искам да сляза! Отвори веднага!

Орхун стиска волана, погледът му е прикован напред. В лицето му няма колебание – само решителност.

Таксито се отдалечава от имението, а гласът на Хира се губи в шума на двигателя.

На прага, икономът тъкмо излиза и вижда как таксиметровата колата се отдалечава. За миг присвива очи – разпознава кой е зад волана. Присвива устни неспокойно, усещайки, че това, което току-що е видял, няма да свърши добре.

Колата спира на червен светофар. Хира гледа напред, ръцете ѝ са свити в скута. Очите ѝ са напрегнати, устните – стиснати. Ясно ѝ е, че каквото и да каже, няма да го убеди.

– Накъде отиваме? – пита тя рязко, без да го поглежда.

– До книжарницата – отвръща Орхун с онзи спокоен, почти безизразен тон, с който шофьорите говорят. – Нали така каза, когато се качи?

– Ще отида сама. Спри колата.

Орхун поглежда в страничното огледало, сякаш просто проверява трафика.

– Не може тук. Не е безопасно място за слизане.

Хира поема дълбоко дъх и се обръща към прозореца, опитвайки се да се овладее. Отражението на лицето ѝ се смесва с движението на хората навън – сякаш светът продължава, а тя е заседнала между минало и настояще.

Погледът ѝ неволно се връща към огледалото. Очите на Орхун вече я гледат. За миг двамата се срещат без думи – поглед, в който има прекалено много неизказано.

– Ако ти е студено, ще включа климатика – казва той тихо, почти механично.

Тя не отговаря.

– Все пак ще го включа. Ако стане топло, просто ми кажи.

Моторът бучи равномерно. Светофарът светва зелено и колата отново потегля.

Между тях стои мълчание, но вече не е същото – не е просто неловко, а наситено с всичко, което не смеят да произнесат.

Хира гледа навън, но в отражението на стъклото вижда само него.

Орхун кара спокойно, с лице на човек, който е взел решение, независимо от цената.

Денят на Кенан и Нуршах започва с една от онези сцени, в които зрителят вижда колко силна връзка има между Кенан и дъщеря му Нефес. В кантората, докато Кенан прави косата на Нефес на кок, Нуршах ги гледа с усмивка, а тримата изглеждат като истинско семейство.

В суматохата, когато Нефес бърза за училище, Нуршах по навик я целува за довиждане, но неволно целува и Кенан. Всички замръзват. Кенан е шокиран, Нуршах се изчервява до ушите и започва да се извинява, че „само е искала да пожелае хубав ден“.

След като той и дъщеря му излизат, Кенан несъзнателно докосва мястото на бузата си, където тя го е целунала. А от прозореца Нуршах наблюдава как тръгват, все още не може да повярва какво е направила.

По-късно, когато Кенан се връща, двамата неволно се приближават, докато събират разпилени химикали. Погледите им се срещат – сцената е пълна с онова неловко мълчание, което говори повече от думи.

Джейлан и Фатих ги гледат отстрани и се шегуват, че „искрите вече запалват огъня“.

В офиса идва Фериха, обезпокоена, защото някой се опитва да ѝ отнеме наследствена земя. Кенан и Нуршах решават да ѝ помогнат и да поемат делото заедно. Фериха е трогната от начина, по който работят в екип, и неволно изрича думите, които карат и двамата да се смутят:

– Колко хубаво си подхождате… като капак и тенджера.

Докато вървят по улиците след дело в съда, Кенан и Нуршах обсъждат случая. Разговорът им преминава от професионален в личен. Кенан искрено я хвали за работата ѝ и за първи път между тях няма и следа от напрежение – само топлина и взаимно уважение.

Когато тя споменава с тъга, че „никой не е знаел, че един ден ще се разделят“, Кенан я поглежда сериозно и казва:

– Може би не трябва да се разделяме.

После внезапно я прегръща.

Нуршах остава безмълвна – сякаш времето спира за тях.

Моментът им е прекъснат от появата на Мюзафер, студената и подозрителна служителка, която отдавна се опитва да намери доказателства срещу тях. Кенан всъщност я е видял и се е престорил, че прегръща Нуршах, за да не събуди съмнение. Това съсипва Нуршах, тя е мислела, че прегръдката е била истинска.

Мюзафер обявява, че е научила за подадената и после оттеглена молба за развод, и ги обвинява, че лъжат, за да получат попечителството над Нефес.

Сцената е нажежена – тя ги заплашва, че ще ги следи, и ги обвинява, че се опитват да „купят“ детето.

Нуршах избухва:

– Вие изобщо познавате ли Нефес? Знаете ли колко обича баща си?

Гласът ѝ трепери, но думите ѝ са силни и искрени. Тя защитава Кенан пред всички – нарича го „най-добрият баща, когото съм виждала“.

Мюзафер не вярва и си тръгва с хладно предупреждение:

– Гледайте да не сгрешите. Очите ми са върху вас.

След като жената си тръгва, Нуршах избухва от яд, наричайки я „маниачка“. Кенан само я гледа – впечатлен и благодарен.

– Говореше така, че нямаше какво да добавя, – казва той.

Думите му карат Нуршах да се изчерви.

Той ѝ признава, че действително мисли, че е добър баща, а тя – че е казала само истината.

Кенан, осъзнавайки, че Мюзафер може още да ги наблюдава, я хваща за ръка и казва:

– Заради нея трябва да продължим да се държим като съпруг и съпруга.

Нуршах само кимва.

Телефонно обаждане прекъсва момента. Кенан трябва да тръгне за спешно дело и моли Нуршах да вземе Нефес от училище. Тя се съгласява, но по лицето ѝ личи как се бори с чувствата си. Кенан оглежда улицата, сякаш още търси погледа на Мюзафер, после двамата си тръгват ръка за ръка, потънали в мислите си.

Източник: PoTv.bg