Плен – Сезон 2 Епизод 140 (Ето какво ще видим)

Орхун стои неподвижен. Очите му са вперени в Хира, сякаш се опитва да спре времето. По лицето му се чете всичко – объркване, болка, вина. Думите ѝ още звънят в съзнанието му, сякаш самият вятър ги повтаря, за да го накаже отново и отново.

„Човекът, в когото вярвах, вече го няма… сякаш е изчезнал преди векове…“, гласът ѝ звучи като далечен шепот. „Мислех, че беше истински, но съм се лъгала.“

Орхун си поема рязко въздух, като човек, който отказва да се предаде. Приближава се към нея – всяка негова крачка е пълна с колебание и решителност едновременно. Застава пред Хира. Гласът му е пресипнал, но в него има нещо живо, неугаснало.

– Не съм далеч – казва тихо. – Тук съм, нищо не се е променило, аз съм същият човек.

Хира свежда поглед, но само за миг, после го вдига отново, този път погледът ѝ е остър, като нож.

– Не си! – думите ѝ се забиват между тях. – Кой си ти? Не те познавам. Когато те гледам, виждам само мъжа, който ме попита: „Как посмя??“ Аз бях пред теб! Открита, без защита. Поверих ти всичко! Ако беше ме чул, наистина чул, щеше да разбереш! А ти ме уби с едно единствено изречение. „Как посмя?“

Тишината след думите ѝ е като пропаст. Очите ѝ са вперени в неговите – вече няма страх, няма съмнение, това е краят.

– В деня, в който ми го каза, и ти умря за мен – отвръща тя. – Оттогава не мога да намеря покой. Не мога да ти вярвам. В сърцето ми има само едно усещане – разочарование. Това си ти сега, само това.

Орхун усеща как гърдите му се стягат. Сякаш върху тях е паднал камък, който не може да отмести. Мълчи, ни намира думи. В този миг телефонът му звъни и звукът прорязва напрежението като нож.

– Да? – произнася глухо.

– Добър ден, господине. Пътна помощ. След малко ще сме при вас – чува се равният глас отсреща.

– Добре… ще чакаме – отвръща Орхун.

Затваря. Настъпва отново онова тежко, болезнено мълчание. Вятърът минава покрай тях, раздвижва косата на Хира.

Двамата стоят един срещу друг – като две сенки, които някога са се държали за ръце.

А сега Орхун усеща как истината се забива в него – изгубил е жената, която обича.

И този път няма връщане назад.

Слънцето вече е високо, когато Орхун и Хира пристигат пред имението. Вървят един до друг, но сякаш между тях се е проточила цяла бездна. Хира носи чанта, с нещата, който трябват на Али. Не обръща глава, не поглежда към Орхун, сякаш присъствието му е само сянка, която я следва.

– Искаш ли да я нося? – чува се гласът му, нисък и плах, почти несигурен.

Хира леко кимва встрани, без да го погледне. – Няма нужда – подсказва жестът ѝ, кратък и студен. Отново настава мълчание. Стъпките им отекват по каменните плочи, но тя изведнъж ускорява крачка. Завива рязко към страната на кухнята, решена да не върви до него повече. Орхун остава на място за миг, проследява я с поглед, а лицето му се свива – между болка и безсилие.

В кухнята на имението кипи живот – мирис на готвено, шум от метал и кипящи съдове. Хира влиза бързо, почти като човек, който търси убежище. В ръката ѝ все още е чантата. Халисе, заета край печката, я забелязва първа. Изпуска лъжицата и се обръща с разширени очи.

– Слава Богу, върна се! – възкликва тя и се приближава развълнувано. – Къде беше, момиче? Умряхме от тревога!

Муса, който изнася кофата с боклук, веднага се обръща.

– Защо си взела такси, сестро? – пита с укор, но и с грижа. – Можеше да ме изчакаш, щях да те закарам.

Хира замръзва. Тя си спомня, как се качи в таксито, а след това остана шокирана, след като разбра, че таксиметровия шофьор е именно Орхун.

– Няма проблем – отговаря Нана. – Просто трябваше да свърша нещо, затова взех такси.

Халисе и Муса се споглеждат. Погледите им питат повече, отколкото думите биха могли. Хира усеща това, усеща и как сърцето ѝ се свива. Не иска повече въпроси.

– Ще занеса това в стаята на Али – казва и излиза бързо, без да се обръща.

– Нещо се е случило – прошепва Муса. – Тя не е същата.

Халисе кимва. – Да, има нещо… в очите ѝ. Все едно е била някъде далеч, откъдето още не се е върнала.

Вътре в имението въздухът е тежък и неподвижен. В коридора се чува единствено приглушеният звук от стъпките на Орхун. Влиза в стаята си, захвърля сакото на леглото и с дълбока въздишка започва да се преоблича. Движенията му са механични, но в тях има гняв – гняв срещу себе си, срещу думите, които още горят в съзнанието му.

След миг облича сакото си отново, сякаш търси опора в рутината, и влиза в кабинета. Стаята е тиха, подредена, но в тази тишина има нещо смазващо. Сяда на бюрото си, включва таблета, поглежда към екрана, опитва се да се съсредоточи. Пръстите му застиват. Погледът му се замъглява.

– Кой си ти? Не те познавам. Когато те гледам, виждам само мъжа, който ме попита: „Как посмя??“ Аз бях пред теб! Открита, без защита. Поверих ти всичко! Ако беше ме чул, наистина чул, щеше да разбереш! А ти ме уби с едно единствено изречение. Как посмя? – отеква в съзнанието му гласът на Хира.

Орхун затваря очи. Поема си въздух дълбоко, сякаш иска да изтрие спомена. Тъкмо тогава дръжката на вратата изщраква и в стаята влиза Афифе.

– Значи се прибра – гласът ѝ прорязва тишината, остър и напрегнат. – Как върви шофирането на такси? Смяната свърши ли?

Орхун вдига поглед към нея. Погледът му е хладен и уморен.

– Вече не свърши ли този разговор? – казва тихо, но в думите му има напрежение.

Афифе повдига брадичка, погледът ѝ е надменен, но зад него проблясва раздразнение.

– Има много неща за казване – отвръща тя. – Все още не мога да повярвам на това, което направи. И има ли изобщо някакъв смисъл в постъпките ти? – Той не отговаря. – Но не съм дошла за това.

Орхун се изправя, нетърпелив.

– Тогава защо си тук, майко? – гласът му звучи като удар.

– Нева – казва тя след пауза. – Този път прояви малко достойнство. Върна акциите.

Орхун повдига вежди, изненадан.

– Тя? Изведнъж така?

– Не съм направила нищо – обяснява Афифе, като върти пръстена на ръката си. – Влезе през вратата, каза, че така е решила. Мисля, че смъртта на брат ѝ най-сетне я е отрезвил.

Орхун замълчава. Гледа майка си, без да каже дума. В погледа му се чете подозрение, неразбиране. Нева никога не прави нещо без причина.

В преддверието на имението Нева стои до парапета на стълбите, а очите ѝ са вперени към вратата на кабинета – чака Орхун.

Вратата най-после се отваря. Първа излиза Афифе – уверена, студена, както винаги. Нева прави крачка напред, но щом я вижда, се дръпва. Афифе минава покрай нея без дори да я погледне.

След миг на прага се появява Орхун. Движи се бавно, с онзи особен поглед на човек, който носи в себе си буря, но не я показва.

– Орхун… – гласът на Нева звучи едва чуто, но той се спира. Приближава се и тя бърза да заговори: – Говорих преди малко с г-жа Афифе. Разбрах колко погрешни решения съм взела досега… Не знам дали ти е казала…

Но думите ѝ увисват. Зад тях се чува тихото потропване на стъпки – Хира минава по коридора, държейки чанта, и се насочва към стаята на Али. Погледът на Орхун веднага се обръща към нея. В очите му проблясва нещо, което Нева не може да прочете.

– Орхун, за акциите… – започва отново тя, но той я прекъсва с кратък, твърд тон:

– Не сега. Ще говорим по-късно.

Без да я погледне повече, отминава. Нева остава на място, стиснала устни. В гърдите ѝ се надига горчиво раздразнение – пак е останала на заден план.

В стаята на Али Хира влиза бързо, сякаш бяга от нещо. Още докато затваря вратата, шепне тихо:

– Недей… моля те, недей да идваш…

Но стъпките зад нея приближават. Вратата се отваря и Орхун застава на прага. Хира се обръща рязко, очите ѝ пламват.

– Недей! – изрича с глас, който трепери между болка и гняв.

Той се спира, изненадан. – Да не правя какво?

– Да ме следваш! – отвръща тя студено, но в гласа ѝ има отчаяние.

Преди той да успее да отговори, от банята изскача Али – усмихнат, с мокра коса и тетрадка в ръце.

– Чичо! Дошъл си! – радостно извиква той.

Орхун се опитва да се усмихне. – Ти ме извика, нали? Ето ме.

Хира осъзнава, че детето е причината той да е тук. Тя се смушава.

– Како Хира – обръща се Али към нея, – чичо ще ми помага с домашното!

Орхун отвръща спокойно, с едва доловима мекота: – Всъщност няма нужда от мен, Али. Вие двамата ще се справите и сами.

– Не, чичо, моля те! – настоява момчето и го хваща за ръка. После поглежда към Хира с онзи чист, детски поглед, на който никой не може да устои. – Кажи му и ти! Не го пускай! Нуждая се и от двама ви.

Хира мълчи. Поглежда Орхун – в очите ѝ се смесват обида, болка и нещо, което не иска да признае. Накрая просто кимва.

– Добре… остани.

Али светва от радост.

– Чудесно! Хайде тогава, да започваме!

Тримата сядат около бюрото. Али пише старателно, а възрастните се опитват да изглеждат спокойни. Но между тях – напрежението виси във въздуха.

Понякога погледите им се срещат случайно. Тя бърза да отмести очи, а той се преструва, че не забелязва.

Хира рисува върху цветен картон – морски кончета, риби, октоподи и водорасли, а Орхун и Али изрязват фигурите с внимание, сякаш всяко малко парче е част от нещо важно.

Тримата работят мълчаливо, но мирът в стаята е крехък. Всяко движение е внимателно, премерено, сякаш някой може да каже нещо и всичко да се разпадне.

– Чичо… – казва Али, без да вдига глава. – Да отидем в истинския аквариум?

Орхун го поглежда, усмивката му е топла и мека.

– Разбира се. Когато пожелаеш.

Очите на момчето заблестяват.

– Може ли днес? Щом свърша с домашното, да отидем тримата! Нали, како Хира?

Думите му остават да висят във въздуха. Орхун веднага поглежда към нея, очаквайки отговора ѝ – като човек, който чака лъч светлина. Но Хира застива. Вижда усмивката на Али и знае, че няма как да му каже „не“, но мисълта за това пътуване я кара да се свие вътре в себе си.

– Не, Али… не и днес – казва тихо, но решително тя.

Момчето я гледа с разочарование.

– Защо? Какво има днес?

Хира се мъчи да намери обяснение, но не успява. Орхун, виждайки я притисната, поема вината върху себе си.

– Забравих, Али. Днес имам онлайн среща. Ще отидем друг ден, обещавам.

– Добре… – кимва детето, макар в гласа му да има тъга.

Орхун се опитва да изглежда спокоен, но зад маската му личи болка. Изправя се бавно. – Щом проектът е готов, ще се справите сами. Аз… ще ви оставя.

– Добре, чичо – отвръща Али тихо.

Орхун минава с ръка през косата му – кратък, нежен жест, в който има повече любов, отколкото думи. После излиза. Хира, която до този момент не го е поглеждала, го проследява с очи. В погледа ѝ има объркване, болка и нещо недоизказано.

В коридора Орхун върви бавно, сякаш крачка, която прави му струва адско усилие. Стига до стената и се подпира, опитвайки се да овладее себе си. Гърдите му се свиват от болка. В ума му се завъртат думите на Хира – онези, които не го оставят на мира.

– Човекът, в когото вярвах, е далеч вече… сякаш от друг век… Мислех, че е истински, а било само приказка…

После в съзнанието му се връща друг момент – гласът ѝ, остър и отчаян:

– Недей, моля те! Престани да ме следваш!

Той затваря очи, поема дъх, но въздухът сякаш не му стига. – Как да ти обясня? – прошепва. – Как да те накарам да повярваш отново?

Без да мисли, тръгва към кабинета си.

Вътре е тихо. Стаята е подредена, но изглежда студена, чужда. Орхун се приближава до прозореца, после до бюрото. Гледа празния лист пред себе си и сяда.

Дълго стои неподвижен. После взима писалката и започва да пише:

„Разбирам те. И знам, че няма как да ми простиш.“

Задържа дъх, прочита написаното и с раздразнение го смачква. Взема нов лист.

„Щом не мога да ти кажа всичко с думи, нека го напиша. Знаеш колко преживяхме – добро, лошо, всичко. А аз със собствените си ръце разруших всичко. Ти си права – аз съм виновен.“

Спира отново. Думите го болят. Смачква и този лист, хвърля го настрани и поема дълбоко въздух. После взима трети лист, този път решителен.

Очите му се приковават в белия лист. Писалката докосва хартията. Пише бавно, внимателно, сякаш всяка дума е изповед. И за първи път от дълго време в ръката му няма колебание – само нуждата да бъде чут.

Хотелската стая е притихнала. Хира седи на ръба на леглото, неподвижна, с ръце в скута си. Погледът ѝ е застинал в една точка, но мислите ѝ са далеч – при него. В сърцето ѝ има болка, от която няма спасение.

В съзнанието ѝ се връща онази спомен Таксито. Погледът му. Сблъсъкът на двама души, между които е останала само тишина. Вижда го отново – как стои пред вратата на хотела, как се опитва да намери думи, които да поправят невъзможното. Гласът му още звучи в ума ѝ:

– Ако можех да ти донеса всички рози на света… ако имах силата да ти подаря моретата, ако можех да сваля звездите от небето и да ги сложа в ръцете ти – пак нямаше да е достатъчно. Каквото и да направя, не мога да изкупя това, което сторих.

Хира преглъща тежко. Споменът я връща още по-назад – към онзи миг, когато той изрече думи, които не е забравила.

– Но като Орхун… човекът, в когото някога вярваше и когото обичаше – искам само едно. Прости ми.

Тишината се разлива в стаята. Сега вече сълзите тръгват свободно, тежки и истински. Тя диша накъсано, сякаш всяка глътка въздух боли.

Изведнъж някой почуква на вратата. Звукът я изтръгва от мислите ѝ. Изправя се бавно, избърсва очите си и отваря.

Пред нея стои хотелският служител – млад, с безупречна униформа и лека усмивка.

– Добър вечер, госпожо. Това е за вас – казва тихо и ѝ подава писмо..

Хира кимва разсеяно, а сърцето ѝ започва да бие по-бързо.

На плика е изписано името му – Орхун Демирханлъ.

Погледът ѝ се замъглява. Стои така дълго, без да го отвори. Само гледа името, което още има власт над сърцето ѝ.

В стаята е тихо. Чува се единствено далечният шум на града и нейното равномерно дишане, което звучи като плач. Камерата бавно се отдръпва – тя остава сама в полумрака, с писмо в ръце и сълзи в очите.

Нефес става тяхната невинна връзка – детето, което несъзнателно ги превръща в семейство, още преди те самите да го осъзнаят.

В отношенията им има нещо истинско и опасно – онзи вид близост, която може да се превърне в любов, само ако някой от двамата престане да се страхува.

Източник: PoTv.bg