Плен – Сезон 2 Епизод 142 (Ето какво ще видим)

В кабинета си Орхун преглежда документи, но мислите му са другаде. Тогава се чува леко почукване.

– Влез – казва той, без да откъсва очи от документите.

Вратата се отваря и Нева пристъпва вътре. В момента, в който Орхун я вижда, гърбът му се изпъва, а изражението му се връща към познатата хладна самодисциплина.

– Искал си да ме видиш – произнася тя внимателно.

– Има нещо, което трябва да обсъдим – отвръща той спокойно.

Нева леко накланя глава, сякаш се опитва да изглежда крехка и безобидна.

– Трябва ли да се тревожа, Орхун? – прошепва с престорена деликатност.

– Не, нищо такова. Седни.

Нева се отпуска на стола срещу него, премерена и спокойна.

– Разбрах, че си прехвърлила акциите си на майка ми – започва той, вперил внимателен поглед в лицето ѝ.

– Тази тема не заслужава големи приказки – отвръща Нева с привидна лекота. – Наложи се. Просто поправих една грешка.

Орхун не отмества поглед.

– Какво те накара да промениш решението си?

Нева поема въздух и впива очи в него, сякаш иска думите ѝ да звучат безспорно.

– Трудно ми беше да приема истините – прошепва тя. – Причината да дойдем тук, всичко, което направихме… нищо от това не беше правилно. Като се обърна назад, се ядосвам на себе си. Никога не съм действала по собствена воля. Винаги съм се въртяла около брат си. Исках поне малко да поправя това, макар и късно.

Орхун се отпуска назад в стола – преценява я. Опитва да разбере колко от казаното е истина и колко – удобно поднесена версия.

– Ще те подкрепя, докато подреждаш живота си наново. Кажи какво ти е нужно – работа, дом, помощ… каквото и да е – отвръща Орхун.

Изразът живота си наново прорязва Невa като неочакван студ. Погледът ѝ примигва едва забележимо, но тя мигом прикрива смущението.

– Благодаря ти… но не това искам – отвръща тихо. – Искам да ме приемеш като част от семейството си. Орхун, нямам никого. Не искам вечно да съм сама.

Орхун не реагира – лицето му е непроницаемо.

– Няма да те задържам повече – добавя Нева и се изправя. – До скоро…

Той кимва леко в отговор. Тя се насочва към вратата, обувките ѝ приглушено потракват в коридора, докато се отдалечава.

След миг се променя. По устните ѝ се появява бавна, самодоволна усмивка – хладна, пресметлива. Планът, който отдавна е замислила, се развива точно така, както го е замислила.

Хира тъкмо е нахранила Али и излиза от стаята му, носейки празната табла с останки от закуска. Стъпките ѝ я отнасят към кухнята, но погледът ѝ, неволно се плъзва към вратата на кабинета на Орхун.

Хира си спомня:

Тя отново чува гласа му – спокоен, но решителен. Орхун стои пред нея в същия този коридор, очите му мрачно вперени в пода.

– За да можеш да се движиш свободно из този дом, реших да си тръгна. Да задържа собствените си чувства. Няма да остана повече в имението.

Мигът се разпада и Хира се връща в реалността. Прави несигурна крачка в посока към кабинета, но спира рязко.

Ново спомен я връхлита.

Вратата се затръшва пред лицето ѝ. А после – думите, които ѝ причиняват болка всеки път, когато си ги спомни.

– Лъжеш ме, гледаш ме право в очите! Кога се превърна в това? Или винаги си била такава, а аз съм бил сляп? Невинна? Нищо не знаеш? Тогава какво са тези съобщения? Нали си обещахме! Нали казахме, че ще бъдем верни един на друг докрай! Това ли е твоята вярност? Това ли е любовта ти?

Споменът избледнява, а Хира отстъпва назад, сякаш отново усеща тежестта на думите на Орхун. Откъсва поглед от кабинета и продължава към кухнята.

В кабинета Орхун стои сам, а мислите му са предимно насочени към Хира.

Орхун си спомня:

Пред очите му оживява сцената в хотела – моментът, в който ѝ подава розата, а тя я приема с поглед, който не може да забрави.

– Уморих се да се оправдавам – казва тя. – Не ме притискай повече. Ние двамата… вече нямаме бъдеще. Раната в сърцето ми не можеш да излекуваш.

Споменът се сменя с друг – моментът, когато оставя звездичките върху бюрото и чува гласа ѝ зад гърба си.

– Недей. Всички тези жестове… може да ти носят надежда, но на мен не ми носят щастие. Боли ме. Опитвам се да забравя всичко, което ти се опитваш да ми припомниш. Затова… престани!

Орхун се връща в настоящето. Болката е изписана върху лицето му. Пръстите му се стягат върху ръба на бюрото.

– Исках да мога да излекувам раните ти… – прошепва той едва чуто. – Но не се получава… Ако е така, нека да бъде, както желаеш. Няма повече да се боря да ми простиш.

Въпреки че думите му са изпълнени с примирение, очите му показват друго – една по-тиха, но непреклонна решимост, насочена единствено към Хира.

В стаята си Афифе стои изправена до прозореца, а погледът ѝ непрекъснато се стрелка към вратата. Всяка секунда чакане я прави още по-напрегната.

Шевкет влиза внимателно, сякаш стъпва по лед, и веднага започва да обяснява.

– Казал е на Гонча да опакова вещите му… и че напуска имението – произнася той като наблюдава внимателно реакцията ѝ.

Сянка минава през лицето на Афифе. Погледът ѝ потъмнява, сякаш в главата ѝ светкавично се подреждат всички възможни причини.

– Причината е ясна – отвръща Афифе.

Шевкет кимва едва забележимо, като не смее да добави нищо.

– Каквото и да прави, все намира начин да наруши спокойствието ни! – гласът на Афифе се покачва, докато се обръща рязко към него. – гласът на Афифе се повишава и в него се прокрадва треперещ гняв. – Уви се около Орхун… като бръшлян, който задушава всичко около себе си!

С всяка дума раздразнението ѝ расте. Афифе е убедена – Хира отново е виновна. И това усещане не я оставя намира.

Орхун седи замислен в кабинета си, загледан в една точка, когато вратата внезапно се отваря. Без почукване. Без предупреждение. Влиза Афифе – рязка, решителна, мидимо разгневена.

Орхун се сепва, раменете му се стягат инстинктивно. Появата на майка му винаги носи напрежение, но този път е различно – личи ѝ по погледа.

– Какво става, мамо?– обръща се той към нея. – Защо нахлуваш така?

Афифе не губи време в обяснения. Гласът ѝ е раздразнен, плътен от гняв, който се опитва да контролира, но напразно.

– Ти взимаш решения на своя глава – отсича тя. – И не смяташ за нужно да ме информираш.

– Какво се е случило, мамо? – обръща се той към нея. – Защо нахлуваш така?

– Не мога да те позная вече! – продължава тя, крачейки към него с тежък поглед. – Тази девойка те промени! Започна да правиш неща, които никога не си правел.

– Не съм се променил – отговаря твърдо Орхун. – Аз съм същият, който винаги съм бил.

– Така ли? – повишава тон Афифе. – Преживяхме какво ли не, понесохме достатъчно. И ти никога не си си помислял да напуснеш този дом!

Орхун рязко се изправя, застава срещу нея.

– Това е правилното решение – изрича той спокойно.

– Как можеш да казваш подобно нещо? – възмущава се Афифе. – Този дом е нашият живот! Помниш ли колко беше пълен някога? И преди дори да съм приела тази мисъл, ти… ти си готов да си тръгнеш заради онази…

Орхун я прекъсва остро, преди да изрече името, което така тежи във въздуха.

– Преувеличаваш. Държиш се така, сякаш всички връзки между нас се късат. Нищо няма да се промени. Животът ни ще продължи.

– Не давам съгласието си! – отсича тя. – Няма да напуснеш дома си, семейството си!

– Решението е взето – отвръща Орхун с ледена нотка. – Не подлежи на обсъждане. Тръгвам.

Очите му се впиват в нейните – твърди, непреклонни. Афифе вижда това и лицето ѝ се напряга още повече.

Тишината в кабинета става по-напрегната. Афифе, разтърсена от неговата решителност, стои неподвижно за миг, докато гневът ѝ продължава да се надига.

– Не си ти този, който трябва да си тръгне! – избухва тя. – Хира! Ако не можеш да я понасяш, ако не искаш да я виждаш около себе си – тя трябва да си замине. Тя няма място тук!

– И тя не се стреми да бъде част от този дом – отвръща Орхун рязко. – И ти чудесно знаеш защо се върна. Нищо не се е променило.

– Съжалявам, че я повиках заради Али! – признава Афифе с прикрита ярост. – Не предполагах, че пак ще наруши реда ни. Но ако аз съм Афифе Демирханлъ, знам как да поправя тази грешка.

Орхун повишава тон, не за да я надвика, а за да сложи край на разговора.

– Няма да правиш нищо. Хира е тук само заради Али. И ще остане. Няма да я притесняваш, мамо!

За първи път Афифе не намира думи. Поглежда го така, сякаш съжалява за нещо, което само тя разбира, обръща се бавно и напуска стаята.

В кухнята Хира стои пред плота и изстисква портокали – движението е механично, сякаш се опитва да заглуши собствените си мисли. Сокът се стича в каната, но тя не вижда нищо пред себе си.

Муса и Гонча, все още развълнувани, разказват на Халисе какво се е случило. Докато говорят, погледът на Муса постоянно се изплъзва към Хира – следи всяка промяна в лицето ѝ.

– Събрахме всички вещи на г-н Орхун – казва Гонча.

– След малко ще ги занеса до колата – допълва Муса. – Шефът е решил… тръгва си.

Ръцете на Хира замръзват за миг над пресата. Очите ѝ се навлажняват, но тя не вдига поглед. Не казва нищо.

Муса повтаря, този път още по-ясно, сякаш иска да я накара да реагира.

– Сериозно ти казвам… заминава. Съвсем скоро.

Пръстите на Хира трепват. Гърдите ѝ се повдигат тежко, но лицето остава спокойно – или поне се опитва да бъде.

– Бог да им помогне – прошепва Халисе, поклащайки глава.

– Амин – отвръща Гонча тихо.

В този момент вратата на кухнята се отваря рязко. Появява се Афифе, придружена от Шевкет. Въздухът в помещението сякаш моментално се стяга. Халисе, Муса и Гонча се изправят, както подобава.

– Кажете, госпожо? – обажда се Халисе внимателно.

Афифе е напрегната, жестовете ѝ са остри.

– Оставете ни сами! Всички вън! – нарежда тя без капка търпение.

Хира вдига поглед – в очите ѝ се чете объркване, сякаш се опитва да разбере защо гневът на Афифе отново е насочен към нея.

След кратко колебание тримата излизат, оставяйки кухнята необичайно тиха.

Афифе се приближава към Хира с твърда, премерена стъпка. Хира си поема дъх, готова да чуе какво я очаква, докато пръстите ѝ все още стискат портокала, който отдавна е престанал да дава сок.

– Орхун си тръгва! – изстрелва тя. – Това изобщо не те изненадва, нали? Ти отлично знаеш. Знаеш и защо си тръгва!

Погледът на Афифе се забива в Хира като нож. В очите ѝ има ярост, която може да подпали цялата кухня. Хира не се опитва да се защитава – знае какво да очаква. Само слуша, преглъща, стои спокойна външно, макар вътрешно да се разпада.

– Той си тръгва заради теб! – продължава Афифе с глас, който трепери от гняв. – Ти пак дойде и обърка всичко.

Хира си поема кратък дъх, опитва се да говори.

– Не исках това да се случва – казва тихо.

– Не съм свършила! – прорязва я Афифе. – Доведох те тук заради Али. Единственото, което трябваше да правиш, беше да се грижиш за него. Но ти, както винаги, впери погледа си в Орхун. Разклати спокойствието му!

– Госпожо Афифе, моля ви… – прошепва Хира. – Разбирам, че сте ядосана, но причината не съм аз.

Афифе дори не чува думите ѝ. Яростта ѝ я заслепява.

– Хора като теб не могат да ме изненадат – казва студено. – Когато замина за Франция, мислех, че поне имаш достойнство, че ще стоиш далеч от Орхун. Не съм си и представяла, че ще се върнеш тук и ще го накараш да избяга от собствения си дом!

Очите на Хира се пълнят със сълзи, които тя упорито се опитва да овладее. Поглежда към пода, после отново към Афифе.

– Не съм му казвала да си тръгва… никога не бих поискала такова нещо.

Това още повече разгневява Афифе. Всяка следваща дума се забива по-дълбоко в Хира.

– Не можеш! Дори да искаш, нямаш право! Коя си ти? Как си въобразяваш, че можеш да казваш подобно нещо?

И точно когато Афифе надига глас още повече, от вратата на кухнята се чува рязък, твърд, непозволяващ възражения тон.

– Майко!

Орхун стои на прага – неподвижен, но от него струи сила. Погледът му е прикован в Афифе, толкова остър, че за миг тя замлъква. Хира обръща глава към него, очите ѝ още блестят от задържаните сълзи.

Афифе също се обръща, изненадана от появата му – и още повече от тона му.

Орхун пристъпва напред, заставяйки я да го погледне в очите.

– Казах ти – това е мое решение. Аз избирам да напусна имението. А теб те предупредих да не държиш Хира отговорна. Нали говорихме и приключихме темата?

Афифе отговаря мигновено..

– Ти може да смяташ, че е приключена, но аз не съм давала съгласие!

– Решението е взето – отрязва Орхун. – Необходимо е и ще го изпълня.

Тежестта във въздуха става почти осезаема. Хира усеща как напрежението между двамата се надига като вълна, която може да ги прегази. Не издържа и прави крачка напред.

– Няма нужда да става така – обажда се тихо.

И двамата – майка и син – се обръщат към нея.

Хира говори внимателно, премерено.

– Мога да виждам Али след училище. Той наистина е по-добре. Не е нужно да напускаш имението заради това.

Афифе, колкото и да е ядосана, кимва веднага.

– Това е правилното решение.

Но Орхун не е съгласен.

– Не е правилно! Не е нормално тя да се промъква, за да вижда детето. – Поглежда Хира право в очите. – Али е добре, защото ти си тук! Затова ти оставаш, а аз ще си тръгна. И това също е за негово добро. Тази тема е приключена. Повече разпити няма да има. Само създават напрежение. А Али не заслужава да живее в такава атмосфера.

Афифе осъзнава, че каквото и да каже, няма да промени нищо. Няма сила, която може да промени решението на Орхун днес. Поглежда Хира накриво – с поглед, в който се чете обвинение, и напуска кухнята с високо вдигната глава.

Вратата се затваря, а в помещението остава тежка, неловка тишина.

Орхун и Хира остават насаме, всеки с мислите си. Тя знае причината за решението му. И знае, че това го боли не по-малко, отколкото нея.

Хира свежда очи. Въздухът между тях трепери – неизказан, тежък, пропит с вина и нежност, които никой от двамата не признава на глас.

Бялата прецъфтялa роза лежи между тях върху плота – мълчаливо свидетелство за това, че всичко се разпада. Хира стои от едната страна, Орхун – от другата. И двамата я виждат, и двамата я чувстват като символ на момента.

Хира събира смелост и отново опитва да защити единственото решение, което вижда.

– Мога да виждам Али след училище… – започва тя тихо.

Но Орхун я прекъсва още преди да завърши.

– Говорихме за това. Не е нужно.

Хира не се предава. Очите ѝ се пълнят с тревога.

– Но така няма да стане… знаеш го. За Али ще е много трудно. Ще се обърка, ще се разстрои, когато разбере, че си тръгваш.

Орхун поддържа твърдия си тон, решителността му не отслабва.

– Ще поговоря с него. Ще му обясня. Той е умен, ще разбере.

– Не разбираш… – настоява Хира. – Той се справя сам с толкова много неща. Липсата ти… няма да му се отрази добре.

– Всеки път, когато ме потърси, ще идвам – казва Орхун спокойно, сякаш това е най-естественото решение. – И без това ще се прибирам за вечеря. Няма да усети отсъствието ми.

Аргументите му са ясно подредени и логични, но всяка дума прави още по-тясно мястото, в което Хира може да се пребори за промяна. Тя остава без изход, без следваща реплика.

Орхун я поглежда и продължава:

– Истината е, че той има повече нужда от теб, отколкото от мен. И след като решихме това… мисля, че е време да напуснеш хотела и да се върнеш в имението. Така ще си по-близо до него.

Хира мълчи.. Тя не може да го спре. И именно това я наранява най-много.Орхун усеща това. И за първи път гласът му омеква, но в него има горчивина.

– Не искам да се обвиняваш за това, което правя. Достатъчно тежки неща преживя. Не добавяй още върху себе си.

Хира само поклаща глава леко – движение, което казва, че не вината я измъчва, а самият факт, че той си тръгва.

Орхун сваля поглед към розата, после отново към нея.

– Ти нямаш вина за нищо.

Между тях пада кратко, тихо мълчание – тъга, примесена с нещо неизказано, нещо изгубено.

Орхун се обръща и тръгва към вратата. Преди да излезе, поглежда към Хира – поглед, в който има болка и прощаване едновременно.

Когато вратата се затваря след него, Хира остава сама в кухнята. Очите ѝ отново падат върху бялата роза.

На двора Муса внимателно носи куфарите на Орхун към колата, а Гонча върви до него и носи по-леките чанти. Муса въздиша, докато поставя един от тежките куфари в багажника. Гонча го поглежда за миг – в очите ѝ има тъга и безпокойство, но и тя не казва нищо. Мълчанието им говори достатъчно.

На верандата, облегната леко на парапета, стои Нева. Изглежда спокойна, но погледът ѝ не е просто наблюдателен – той е изчисляващ. Очите ѝ проследяват всеки куфар, , всяко действие на Муса и Гонча, сякаш в ума ѝ се подрежда невидима карта.

Леко, почти незабележимо, по устните ѝ се появява усмивка, която няма нищо общо с мъка или тревога. Това е усмивка на човек, който вижда възможност там, където другите виждат загуба.

Навежда се леко напред и прошепва, така че само тя да се чуе:

– Време е да вдигна залога… Нужна ми е по-голяма игра.

Източник: PoTv.bg