winless
Хира и Орхун са попаднали в ръцете на хора, от които трудно ще се измъкнат живи. . Орхун е принуден да вземе някой трудни решения, които могат да преобърнат съдбата и на двамата. Какво го чака? Ще успее ли Орхун да защити Хира, или капанът ще се затвори окончателно? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.146 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 20 ноември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 146 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира и Орхун са попаднали в ръцете на хора, от които трудно ще се измъкнат живи. Опасността буквално диша във врата им, а всяка секунда ги приближава до момент, от който няма връщане назад. Орхун е принуден да вземе някой трудни решения, които могат да преобърнат съдбата и на двамата. Какво го чака? Ще успее ли Орхун да защити Хира, или капанът ще се затвори окончателно?
Докато Хира и Орхун се борят за живота си, Кенан и Нуршах най-сетне се доближават до мига, който може да промени отношенията им завинаги.
Складът е полутъмен, а през пробития покрив влизат тесни ивици дневна светлина. Прахът се вдига при всяко движение и се върти във въздуха като дребни искри. Айяз сграбчва Хира, повдига я и я притиска към студената бетонна стена. Ръката му се стяга около шията ѝ – груба, жестока хватка, която не ѝ оставя глътка въздух.
– Махни ръцете си от нея! – крещи Орхун. Гласът му отеква рязко и прорязва тишината.
Айяз не реагира. Пръстите му се стягат още повече. Хира се опитва да поеме дъх, очите ѝ се разширяват, но въздухът не стига до гърдите ѝ.
Орхун стиска зъби, в погледа му пламва гняв.
– Ще те убия – изсъсква той, сякаш думите идват направо от напрегнатото му тяло.
Айяз се усмихва доволно, сякаш се наслаждава на чуждото безсилие.
– Хайде, опитай. Да видим как точно ще го направиш.
Въжето около китките на Орхун се опъва до скъсване. Той дърпа с всичка сила, докато нишките се впиват в кожата му.
– Ще те съсипя! – крещи Орхун. – Ще платиш за всичко!
– Не можеш да ми направиш нищо – отвръща Айяз, почти презрително.
Хира диша трудно, устните ѝ посиняват. Главата ѝ леко пада назад, а ръцете ѝ се отпускат, сякаш цялото ѝ тяло започва да се предава.
– Пусни я! – гласът на Орхун се пречупва, но не от страх, а от отчаяние, че не може да направи нищо. – Казах да я пуснеш!
Айяз накланя глава леко настрани, поглежда Хира, после Оерхун, сякаш наблюдава собствения си експеримент. Усмивката му става още по-студена.
– Ще умре пред очите ти – казва тихо, почти без емоция. – Да проверим колко струва името ти.
Орхун се опитва да се освободи, тялото му трепери от напрежението.
– Ааа! – крещи Орхун, докато се опитва да се освободи.
Айяз го гледа с досада.
– Само говориш. Нищо повече.
Въжетата около китките на Орхун се опъват до скъсване. Той дърпа с такава ярост, че раменете му треперят, а дъхът му се накъсва. Погледът му е закован върху Айяз, който продължава да стиска гърлото на Хира.
– Ще те убия, чуваш ли ме – процежда Орхун през зъби. Гласът му звучи ниско и опасно, сякаш идва от някаква тъмна дълбочина.
Хира вече едва диша. Лицето ѝ пребледнява, ръцете ѝ се отпускат. Но в последния миг тя събира останалата си сила и рита Айяз в корема. Ударът е неочакван, а тялото му се прегъва от болка.
– Ох! – изохква, притискайки корема си.
Но след като болката леко го поотпуска достатъчно, за да се хвърли отново към нея. Стига я, пръстите му отново се впиват в шията ѝ.
– Няма да избягаш от мен – изръмжава той, като я притиска към стената.
Орхун продължава да дърпа въжето… и в един миг то поддава. С глух пада на пода. Той веднага се навежда, разхлабва възела на краката си и се изправя с внезапна лекота, сякаш е чакал точно този момент.
– Ще те убия… ще те убия! – крещи Орхун. – Чуваш ли ме? Пусни я! Казах да я пуснеш! Ааа!
Айяз няма време да реагира. Орхун го сграбчва, завърта го рязко и го тръшва на бетона. Ударът отеква силно. След това го притиска и започва да нанася удари – тежки, кратки, без никакво колебание. Юмруците му се стоварват в лицето на Айяз отново и отново, като натрупана ярост, която най-после е намерила изход.
Хира стои само на няколко крачки. Едва си поема въздух, държи се за шията и следи всяко движение. Цялото ѝ тяло е в паника, но тя не може да помръдне. Вижда само как Орхун продължава да удря с такава сила, че сякаш се опитва да изкара цялата си ярост и гняв върху тялото на Айяз.
В един миг Орхун хваща Айяз за гърлото и го притиска към пода, дъхът му е накъсан, погледът – помрачен от гняв.
– Предупреждавах те да не я докосваш – изрича той, без да откъсва очи от лицето на Айяз.
Хира усеща, че ситуацията излиза извън контрол. Прави крачка напред, протяга ръце към Орхун.
– Достатъчно е! – вика Хира. – Ще го убиеш!
Но думите ѝ не достигат до него, гнявът го е заслепил.
Тогава откъм входа се чува шум. Туфан, привлечен от виковете, влиза в склада с изваден пистолет. Хира забелязва оръжието и паниката мигновено я обхваща.
– Орхун! Той държи пистолет! – крещи тя, гласът ѝ трепери.
Туфан насочва оръжието към Орхун.
– Пусни го! нарежда той. – Казвам ти, ще стрелям!
Орхун не помръдва. Сякаш не чува нищо. Пръстите му се стягат още повече около гърлото на Айяз.
– Орхун, моля те! – Хира почти плаче. – Той държи пистолет!
Туфан също не отстъпва.
– Казах да спреш! Не се шегувам. Ще натисна спусъка!
Хира отчаяно протяга ръка към Орхун.
– Моля те… пусни го.
Нищо. Орхун е все едно в друга реалност. Дишането му е учестено, челюстта му е стегната, а погледът му е прикован само върху Айяз.
И тогава Туфан променя мишената. Насочва оръжието си към Хира. Тя замръзва, отстъпва назад, очите ѝ се разширяват.
– Последно предупреждение, Орхун Демирханлъ! – крещи Туфан.
Орхун продължава да стиска гърлото на Айяз. И в момента, в който Туфан вече няма избор, той дръпва спусъка.
– Казах да спреш! – изстрелът пронизва въздуха.
Орхун се сепва. Тялото му изтръпва при внезапния изстрел.
Орхун мигом се обръща към Хира. В очите му има паника. Тя стои невредима, само зашеметена. Куршумът е минал встрани, ударил е стената зад нея.
Орхун веднага застава пред нея, прикривайки я с тялото си.
– Това беше предупреждение – крещи Туфан. – Втория няма да пропусна!
Орхун го поглежда остро, с гняв, който вече контролира, но не е изчезнал.
– Не опитвай. Ако пипнеш Хира, ще съжаляваш повече от него – казва той тихо, но достатъчно ясно.
Туфан се стъписва.
– Стой назад. Не прави глупости – предупреждава го, като бавно се приближава към Айяз, който лежи неподвижно. Навежда се, плесва го по бузата. – Айяз! Хайде, ставай!
Орхун се обръща към Хира, гласът му омеква.
– Добре ли си?
– Добре съм… мисля – прошепва тя, макар ръцете ѝ още да треперят.
Орхун я гледа внимателно и гласът му става още по-спокоен.
– Не се страхувай. Няма да позволя да ти се случи нещо. Дори да ми струва живота.
Хира кимва, сякаш му казва без думи, че разбира. Двамата стоят вперили поглед един в друг, докато между тях остава само тишината на напрегнатия момент.
Тогава Туфан отново вдига пистолета.
– Ако искаш тя да си тръгне оттук невредима – казва той, – седни на този стол и остави да те вържат. Не се шегувам. Пистолетът е зареден.
За да подчертае думите си, той стреля във въздуха. Ехото от изстрела отскача от стените. Хира се свива и закрива ушите си, а Орхун само го гледа – не със страх, а с гневна решителност, сякаш вече е избрал своя път.
В стаята си Афифе не може да си намери място. Ходи нервно напред-назад, стискайки телефона в ръка. На лицето ѝ е изписано безсъние, тревога, гняв. Накрая спира рязко и набира Явуз. Той отговаря почти веднага.
– Явуз? – гласът ѝ е напрегнат.
От другата страна се чува шум от двигател, а през слушалката – гласът на Явуз, който говори от колата.
– Да, госпожо?
– Няма ли още никакви новини? – пита тя, неспособна да прикрие паниката си.
– Навън сме с няколко екипа, г-жо Афифе – обяснява той. – Претърсваме района, моите хора…
Тя го прекъсва рязко..
– Какъв е резултатът, Явуз? Резултатът! – повишава тон.
Настъпва кратка пауза. После гласът му става по-тих, несигурен.
– За момента… няма никаква следа.
– Как така няма?! Толкова време мина, а вие не сте намерили нищо? – гласът ѝ трепери от гняв. – Не ми обяснявай, Явуз. Не знам какво ще правиш, но намери ми сина ми!
Затваря телефона с рязко движение, почти го хвърля на масата. Тялото ѝ се отпуска и тя се свлича на дивана. Дланите ѝ покриват лицето, а дъхът ѝ се накъсва.
– Кой може да ни причини такова нещо… – прошепва тя. – Какво искат от Орхун? – очите ѝ се насълзяват, гласът ѝ се пречупва. – Ако му се случи нещо…
Тя не успява да довърши, защото думите заседват в гърлото ѝ.
В студения полумрак на склада Орхун сяда на стола, а Туфан стои срещу него, насочил пистолет към Хира. Тя няма избор – трябва да върже ръцете на Орхун, макар самото докосване на въжетата да я кара да трепери.
– Хайде, стегни го добре – подканя я Туфан, нервен и нетърпелив. – По-бързо, де!
Той се навежда към Орхун, гледа го отблизо, гласът му се снишава и става предупредителен.
– Внимавай. Ако пробваш нещо, ще си платиш. Не съм като Айяз. Да го имаш предвид.
На пода зад тях Айяз бавно се съвзема. Лицето му е разкървавено, погледът му замъглен. Хира хвърля кратък поглед към китките на Орхун – кожата му е разрязана от въжетата. Протяга ръка и докосва мястото внимателно, сякаш може да притъпи болката му само с жест.
– Хайде! – крещи Туфан. – По-бързо!
Хира подскача от уплаха. Орхун повдига глава към нея.
– Не ме боли – казва тихо. – Просто го довърши.
Тя пристяга още малко. Ръцете ѝ треперят, но няма избор.
– Добре ли го върза? – пита Туфан. – Сега вземи този стол и седни там. Хайде.
Хира се обръща към стола и едва се навежда да седне, когато Туфан внезапно я хваща за рамото и я тръшва силно. Движението е грубо, рязко. Орхун веднага се стяга, тялото му реагира преди думите.
– Внимавай! – изрича остро.
– Спокойно – отвръща Туфан, сякаш това е обичайно действие. – Нищо ѝ няма.
С бързи, трескави движения той връзва Хира. Пръстите му се плъзгат бързо по въжетата. Когато приключва, отстъпва назад и се насочва към Айяз. Навежда се до него.
– Как си? – пита го. – Можеш ли да дишаш нормално?
Оглежда лицето му внимателно.
– Това… няма да мине само с лепенка. Някой трябва да те прегледа. Хубаво те е подредил.
Айяз поема дълбоко въздух. В очите му има само една цел – Орхун.
– Айяз! – подвиква Туфан. – Какво ти минава през главата?
Но е късно. Айяз изведнъж се надига, движен не от сила, а от злоба. Насочва се към Орхун с решимост, която не оставя съмнение.
– Ела тук! – изръмжава той. – Ела!
Юмруците му се стоварват върху лицето на Орхун. После в стомаха. Отново и отново. Удря, без да спира, все едно от това зависи живота му. Орхун не издава звук. Не моли, не стене. Само диша тежко между ударите.
Но Хира – тя усеща всеки удар като свой. Тялото ѝ се свива, очите ѝ се пълнят със сълзи, гласът ѝ се къса.
– Какво правиш?! Недей! Моля те, недей! Недей, моля те!
Туфан реагира моментално, хвърля се напред.
– Айяз! Айяз, стига! Чуваш ли ме? Укроти се! Айяз! – вика той, дърпайки го назад.
– Махни се! – изригва Айяз, все още гледайки Орхун. – Свършено е с теб!
– Казах ти, излез! – Туфан го избутва с усилие навън. Айяз се съпротивлява, но накрая двамата изчезват през вратата.
Хира остава вперена в Орхун – уплашена, разтърсена.
– Добре ли си? – шепне през сълзи. – Добре ли си? Кажи ми, добре ли си?
– Добре съм – отвръща той спокойно, макар кръв да се стича по слепоочието му.
Гласът ѝ се разтреперва още повече.
– Господи… Господи, помогни ни… моля те, помогни ни…
Орхун поема дъх през носа, очите му търсят нейния поглед. А Хира го гледа така, сякаш от него зависи всичко, което им е останало.
В дългия коридор на склада Туфан почти влачи Айяз навън. Двамата дишат тежко, а Туфан кипи от яд.
– Човече, ти съвсем нямаш акъл – изстрелва той. – Колко пъти да ти казвам, че шефът не иска скандали?
Айяз избърсва кръвта от устната си с опакото на ръката. Гневът му още кипи.
– А къде беше тоя твой шеф, докато онзи ми размазваше лицето? – отвръща с гняв.
– Ти си ненормален, ей – тросва се Туфан. –Не сме в някаква мафиотска игра! „Счупи това, пребий онзи“… няма такива работи. – Хваща го за рамото, за да го накара да го слуша. – Виж, щом човекът ни каже „да“, свършваме сделката, взимаме парите и приключваме. Толкова е просто. Не се прави на герой.
Айяз диша тежко, очите му хвърлят искри.
Туфан продължава, вече все по-изнервен:
– Ако Орхун Демирханлъ се появи на търга с разбито лице, всичко отива по дяволите. Шефът сам ни предупреди, че тези търгове ги проверяват под лупа. Ако го отменят… ние ще отговаряме. И двамата!
Изражението на Айяз не се променя. Сякаш не чува нищо.
– На края… – процежда той тихо. – Ще си плати.
Туфан го поглежда настръхнал.
– Какво значи това? – пита го с очи.
Айяз най-сетне се обръща към него:
– Жената. Слабото му място е жената. Онзи… можеш да го биеш до утре. Не мрънка. Но само да погледна нея… и изведнъж полудява. Разпада се за секунди.
Туфан разбира какво мисли Айяз. И веднага го прекъсва, грубо, без колебание:
– Недей. Чуваш ли ме? Спри се. Стой далеч от тази жена!
Айяз го поглежда безразлично, като човек, който вече е взел решение.
В полутъмния склад Хира стои прикована към стола, но погледът ѝ не се отделя от Орхун. Вижда как той се опитва да стои изправен, а всяко поемане на въздух му причинява видима болка.
– Много ли те боли? – пита тихо, сякаш се страхува да не го нарани и с думите си. – – Удари те силно в гърдите… сигурно ребрата те болят.
Орхун се опитва да изглежда спокоен, но болката в раменете му го издава. Всяко вдишване му струва усилие. Хира го вижда и очите ѝ се пълнят.
Той се събира, сякаш иска да я защити дори в това положение.
– Добре съм – казва тихо. – Наистина съм добре.
Но думите му не успокояват болката в погледа ѝ. Ръцете ѝ са вързани, собственото ѝ тяло трепери, а най-страшното е, че не може да му помогне. Само го гледа, безсилна, със сълзи, които не може да спре.
Орхун, въпреки собствената си болка, обръща вниманието си към нея.
– Ти добре ли си? – пита я, гласът му е по-мек, отколкото преди малко.
Хира кимва. Кратко, премерено, сякаш едно по-голямо движение ще я разплаче напълно.
Орхун оглежда помещението напрегнато, внимателно, сякаш пресмята всеки възможен ход. В погледа му няма паника – има стратегия. Но щом очите му срещат Хира, всичко в него омеква. Тя го гледа със смесица от страх и безнадеждност, сякаш сама не вярва, че има изход.
Орхун си спомня:
– Веднъж простих на мъж, когото обичах до болка… – прозвучава в съзнанието му гласът на Хира. – Знаеш ли защо? Защото този мъж никога нямаше да ме остави под руините, ако светът се срутеше над мен. Ако залитна… щеше да дойде при мен, от другия край на света, само и само да ми подаде ръка…
Образът угасва, но усещането остава.
Орхун се обръща към Хира, гласът му става по-топъл, по-спокоен.
– Страх те е – казва тихо. – Виждам го. Но не се тревожи. Ще излезем оттук. Ще видиш.
Хира леко поклаща глава, не защото не му вярва, а защото обстоятелствата не оставят много вяра.
Орхун продължава, този път по-твърдо, без колебание:
– Може да мислиш, че съм се променил, но не е така. Аз съм същият човек. Този, който би премахнал всичко, ако светът рухне върху теб. Този, който ще те намери, дори да трябва да прекоси земята. – Погледът му се впива в нейния. – Ще се измъкнем. По един или друг начин.
Хира отклонява погледа си, за да скрие сълзите си.
В този момент вратата се отваря и Туфан влиза, държейки табла с храна. Хвърля бегъл поглед към двамата, оставя таблата настрани и развързва едната ръка на Хира. След това се приближава към Орхун.
– Никакви номера – предупреждава той сухо. – Следващият куршум няма да мине покрай вас.
Туфан се настанява малко по-далеч, обръща гръб и започва да си играе с телефона, сякаш ситуацията му е досадна.
Хира подава парче хляб на Орхун. Той леко повдига вежди и поглежда към чинията.
– Счупи я – прошепва едва чуто.
Туфан се обръща веднага.
– Без шепнене! – подхвърля остро. – Яжте и това е. Ако няма да ядете, я прибирам.
Хира замръзва за миг, но Орхун я поглежда – директно, спокойно, с тихо „Повярвай ми“ в очите. Тя се взема в ръце.
– Опитай поне малко – казва тя на глас, така че Туфан да я чуе.
Поднася хляба отново. И точно когато се навежда да вземе чинията, сгъва крак и я избутва. Порцеланът се пръсва на пода с остър звук.
Орхун подскача, колкото въжетата му позволяват.
– Няма да ям тяхната храна! – изригва той.
Частици от чинията се разхвърчават. Хира бързо се навежда и хваща едно от острите парчета, скривайки го в дланта си.
Туфан скача на крака.
– Какво става?! – изкрещява той. – Какво е това?!
Погледът му се спуска към парчетата по пода. Гледа ги, после тях двамата. Хира се изправя, сякаш не знае какво е станало.
– Много съжалявам… изпуснах я без да искам – казва спокойно, с толкова естествен тон, колкото може да събере.
Туфан присвива очи. Поглежда отново към пода, после към лицата им. Хира си мисли, че вече е успяла да замаже ситуацията. Но Туфан не е готов да се откаже. Той протяга ръка към нея.
– Отвори дланта си.
Туфан сграбчва китката на Хира и насила разтваря пръстите ѝ.
– Отвори! – изсъсква той. – Казах ти, отвори дланта!
Хира разтваря пръстите си бавно. В дланта ѝ проблясва малко остро парче стъкло. Туфан го издърпва и се хили подигравателно.
– С кого си мислиш, че играеш? – подхвърля той. – Такива номера ли ми пробутваш? Не ти се яде? Добре. Ще останеш гладна.
Орхун мълчи. Диша тежко, но погледът му е тих и съсредоточен, вперен напред така, сякаш внимателно подрежда следващите си ходове.
– Много филми сте гледали – продължава Туфан, докато събира парчетата от пода. – Сигурно оттам сте ги научили тези трикове.
Хира вдига поглед към Орхун с онова мълчаливо „съжалявам“.
Орхун почти незабележимо измества крак и ѝ показва – под петата му има друго парче от чинията. Поглежда я кратко, но достатъчно ясно: вземи го.
Хира изчаква подходящ момент. Навежда се, уж да си оправи полата, и с едно внимателно движение взима скритото парченце. Дланта ѝ леко потрепва, но тя успява да го подаде на Орхун, сякаш му подава друга хапка хляб.
Туфан е зает да остави събраните парчета встрани. Връща се към Хира и грубо връзва ръката ѝ отново.
– И никакви номера повече! – предупреждава той, вперил подозрителен поглед ту в единия, ту в другия.
След това се отдалечава и сяда на обичайното си място, обръща гръб и посяга към телефона си, сякаш нищо не се е случило.
А в този миг, когато вниманието му отслабва, Орхун вече е навел ръце ниско, така че движенията му да не се виждат. Започва да реже въжето – тихо, внимателно, със съсредоточено дишане.
В стаята си в имението Афифе се опитва да изглежда спокойна, но напрежението се чете във всяко нейно движение.
– Господи… пази сина ми – прошепва тя, затваряйки очи за миг.
В този миг се чува почукване. Афифе мигновено се съвзема, сякаш трябва да скрие тревогата си зад ледената си маска.
– Влезте – нарежда тя с възможно най-спокойния тон.
Вратата се отваря и вътре влиза Нева. Лицето ѝ изглежда загрижено, но в погледа ѝ проблясва любопитство.
– Г-жо Афифе… Орхун добре ли е? Има ли някаква вест? Много се притеснявам – казва тя с премерено съчувствие.
Афифе не отговаря веднага. Дори не поглежда към Нева – гледа в една точка.
– Не. Нищо. Продължават да търсят – отвръща кратко.
– Дано този, който го е направил, знае, че няма да му се размине – казва Нева, уж тъжно, уж възмутено. – Как изобщо може човек да постъпи така…
Но тя не успява да довърши. Вратата отново се отваря и в стаята влиза Шевкет. Нева примигва раздразнено, че я прекъсват.
– Госпожо! – обръща се той към Афифе.
Афифе се изправя моментално.
– Има ли новина за Орхун? – пита с надежда, която прозира зад строгостта ѝ.
Шевкет поклаща глава.
– Не, госпожо. За господин Орхун няма новини Но… в кухнята се говори, че госпожица Хира… – колебае се за миг. – Не се е прибрала. И телефонът ѝ е изключен.
Афифе се вцепенява.
– Какво значи това? – изстрелва тя.
Нева се обръща към Шевкет с изненадан поглед.
– И тя ли? Това… това е невъзможно… Как
В същото това време напрежението между Кенан и Нуршах се превръща в нежно очакване. Кенан най-сетне намира смелост да признае чувствата си, но точно в този момент офисът им се превръща в бойно поле – Фатих, Нефес и Джейлян нахлуват с възглавници и помитат всеки шанс за романтика. Двамата остават отново с недоизказани думи, но погледите им говорят повече от това, което не успяват да кажат.
Нефес настоява да отиде на кино, а Кенан, вдъхновен от радостта ѝ, най-накрая кани Нуршах на вечеря – насаме, само двамата. Нуршах изпада в сладка паника и започва да търси рокля за вечерта, докато Кенан, след съвет от Фатих, се опитва да избере подходящо място за срещата. Дали този път отново нещо няма да им попречи?
Междувременно в дома на Рашид и Афет се разиграва комична семейна буря. Афет се сърди, убедена, че Рашид я е обидил, и му забранява да вижда лицето ѝ. Той се лута из къщата с маска за сън, докато не решава да я спечели с изненада – златно колие, което мигновено стопява гнева ѝ.
Нефес тръгва към киното с Джейлян и Фатих, щастлива и развълнувана. Нуршах остава да се приготви за срещата с Кенан, а между двамата остава усещане за предстоящо признание – нещо, което отдавна трябваше да бъде казано, но все се отлага.
Емоцията на финала е ясна: вечерта може да промени всичко между Кенан и Нуршах.