winless
Преследвани от похитителите, Орхун и Хира се укриват в гора, където всеки звук може да ги издаде. Студът разклаща Хира, раната отслабва Орхун, а опасността се приближава. В нощната тишина двамата са принудени да се доверят един на друг… точно когато старите рани от миналото отново се отварят. А в Истанбул се случва чудото, което зрителите чакат от почти 50 епизода! Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.148 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 24 ноември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 148 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Хира продължават бягството си през гората, преследвани от похитителите, които са само на крачка зад тях. В тези опасни моменти двамата получават шанс да се сближат отново. Хира се грижи за раната на Орхун, а през нощта, когато се укриват в малко убежище и тя трепери от студ, той я прегръща, за да я стопли.
В същото време в имението Али тъгува за вуйчо си и Хера.
А в Истанбул се случва чудото, което зрителите чакат от почти 50 епизода!
След дълъг период на колебания, прекъсвания, неловки моменти и комични ситуации, Кенан най-накрая събира смелост… и признава любовта си пред Нуршах. Как ще реагира Нуршах?
Сред дълбоката зеленина на гората, където светлината се процежда на ивици през клоните, Орхун и Хира все още седят на същото място. Мълчанието между тях не е празно – то е пълно с всичко, което не се казва на глас. Орхун вече е разкрил чувствата си, а по погледа му ясно личи, че не очаква отговор.
– По-добре ли си вече? – пита Хира като се опитва да смени темата.
Орхун се усмихва едва доловимо.
– Ти си до мен… тревожиш се за мен. Отдавна не съм бил толкова добре.
Хира не отговаря. Между тях се разстила тънка, крехка тишина, която шумът на гората само подчертава.
След миг Орхун нарушава тишината.
– Не ме разбирай погрешно… Просто трябваше да го кажа. Знам колко те нараних. И знам, че нямам право да искам… каквото и да било.
Хира бавно го поглежда, в погледа ѝ има тъга
– Иска ми се нещата да не бяха стигнали дотук – казва тя, а в гласа ѝ се усеща не обвинение, а искрено съжаление.
Отново мълчание. Вятърът разклаща листата над тях, сякаш и природата им дава време да съберат сили.
Орхун поема дъх, изправя се, и този път думите му звучат по-решително.
– Трябва да тръгваме. Загубихме много време – казва и подава ръка, за да се надигнат едновременно. – Хайде.
Двамата оглеждат за миг околността – високите дървета, светлината, която се процежда на тънки струи, и невидимия път, който ги чака напред. После бавно продължават напред, рамо до рамо, докато се изгубват в гората.
В стаята си в имението Али седи на леглото си с гръб към вратата. Изглежда неспокоен, до него на нощното шкафче стои недокосната чаша мляко.
Вратата се отваря и Афифе влиза внимателно. Спира за миг на прага, поглежда го така, сякаш иска да го прегърне от разстояние.
– Али? – казва тихо, но той не помръдва.
Афифе приближава бавно. В позата ѝ още личи строгата жена, която целият дом познава, но стъпките ѝ са омекнали от тревога. Сяда до него и едва тогава той леко потрепва, сякаш усеща тежестта на нейното мълчание.
Гласът ѝ звучи различно – топъл и внимателен.
– Чичо ти беше необикновено дете – започва тя, поглеждайки го в профил. – На твоята възраст вече носеше на плещите си неща, които не бяха за едно момче. Понякога го наблюдавах… и виждах колко му тежи, но не се намесвах. Знаеш ли защо? – в очите ѝ проблясват сълзи. – Защото знаех, че ще се справи. Такъв беше. Силен. Умееше да измъкне себе си и всички около него от каквито и да е беди. Това не се промени. И няма да се промени.
Гласът ѝ трепери едва доловимо. Афифе наистина се страхува. Али слуша неподвижно, но думите стигат до него. След кратка пауза тя продължава:
– В много неща приличаш на него. Макар че дълго време не беше сред нас, носиш неговата решителност. Умен си. Упорит. Не оставяш хората, които обичаш. Същото правеше и той.
Афифе го погалва по косата.
– Знам, че си объркан. Знам, че те боли, но ще се справиш. Защото си племенник на Орхун Демирханлъ.
Погалва го още веднъж.
– А сега изпий млякото си. Пази се. И чичо ти би ти го казал.
Афифе го целува по челото и тръгва към вратата. Обръща се за миг, Али стои все така, без да помръдне, потънал в мисли, до които тя не може да достигне.
Тя затваря вратата след себе си.
Афифе излиза от стаята и се отправя към стълбището. Там среща Нева, която слизa и почти застава на пътя ѝ.
Афифе е готова да продължи, без да я отрази, но Нева не пропуска възможността.
– Госпожо Афифе… – казва тя с пресилена учтивост.
Афифе спира, но не се обръща напълно.
– Има ли новини за Орхун? – пита Нева, като прикрива нетърпението си зад престорена загриженост.
– Няма – отвръща Афифе кратко.
Тя се готви да тръгне, но Нева добавя с уверена усмивка:
– Знам колко е тежко… но вярвам, че скоро ще има добри новини.
Афифе не казва нищо и тръгва по стълбите.
Лицето на Нева мигновено се променя – престореното съчувствие изчезва. Тя изважда телефона си и избира номер, като се отдалечава към тъмния край на коридора.
– Здравей… Има ли нещо около Орхун?
Изражението ѝ показва ясно, отговорът е отрицателен.
– Ускорете всичко! Искам първа да разбера къде е. Чухте ме, нали? Помните какво казах.
С тези думи тя се отдалечава по коридора, потъвайки в собствените си тайни намерения, докато гласът ѝ затихва.
Сред гъстата растителност Аяз и Туфан напредват с пистолети в ръце. Клоните драскат раменете им, земята поддава под тежките им стъпки. Аяз върви като човек, който е изгубил контрол, погледът му е див, гласът му, прелива от гняв.
– Човекът си играе с нас – изръмжава той. – Избяга точно пред очите ни!
Туфан изглежда още по-изнервен. Дишането му е напрегнато, а лицето, почервеняло от умора и ярост. Продължават напред и след малко попадат под сянката на голямо дърво, същото, под което само преди малко Орхун и Хира седяха.
– Някой е минал оттук! – казва Аяз и посочва следите.
Туфан се приближава, присвива очи и кимва.
– Прилича на следа от женски обувки – отбелязва тихо, но категорично.
Аяз веднага оживява, гневът му се превръща в нещо по-опасно.
– На прав път сме – прошепва. – Следите са пресни.
Малко по-нататък, край паднало листо, Аяз забелязва дребно копче. Вдига го и го обръща между пръстите си. По лицето му преминава увереност, която плаши дори Туфан.
– Всичко се обърна. Били са тук, без съмнение. Много сме близо. Хайде да се забързаме!
Двамата отново потеглят, този път още по-бързо, като хищници, усетили следата.
Нощта вече е паднала над гората. Между дърветата се стелят сенки, а въздухът хапе от студ. Под един извит камък Орхун е подпрял няколко клона и от тях е направил малък подслон, колкото да ги предпази от вятъра. Движенията му са тихи и премерени, сякаш всяко шумолене може да ги издаде.
Хира стои встрани и го наблюдава с тревога. Орхун усеща напрежението ѝ и проговаря спокойно:
– Тази нощ оставаме тук.
Хира се приближава леко, колебливо.
– А няма ли да е по-добре да продължим? – пита тя и отправя поглед към тъмнината, сякаш очаква да изскочи нещо оттам.
Орхун поклаща глава, категорично, но спокойно.
– Стана прекалено тихо. Тези, които ни търсят, долавят и най-малкия звук. Ще продължим, щом се съмне. Сега влизай вътре.
Хира се свива в един от ъглите на подслона. Дърпа коленете си към гърдите, сякаш така може да се стопли. Орхун сяда на разстояние от нея, близо, но не толкова, че да я смути.
Хира потръпва. Не от страх, а от студа, който постепенно се промъква под дрехите ѝ. Орхун я наблюдава миг, преценява и най-сетне казва:
– Трепериш. Ако запалим огън…
Хира довършва мисълта му почти шепнешком, без да го поглежда:
– Ще ни открият веднага…
Орхун спуска поглед към земята, а после отново към нея. В очите му проблясва съжаление, почти скрито. Той не казва нищо, но тя усеща тежестта на погледа му върху себе си.
Туфан и Аяз се придвижват внимателно между дърветата, готови всеки миг да реагират.
– Може вече да са се измъкнали – казва Туфан задъхано, като оглежда наоколо. – Закъсняхме.
– Невъзможно – отвръща Аяз, като присвива очи. – Нямаше как да напуснат гората за толкова кратко време.
Двамата вървят още малко и внезапно Туфан се спира рязко.
– Аяз! – прошепва настойчиво.
Показва с пръст напред. Между гъстите клони се очертава малък подслон, направен от клони, съборени на едно място, почти незабележим, но не и за тях. В очите на Аяз се появява хищно задоволство. С бързи, внимателни крачки двамата се насочват към подслона.
Вътре, под импровизирания навес, Орхун и Хира седят мълчаливо. Отдалечени са само на една ръка разстояние, но напрежението между тях прави това пространство по-широко от всяка пропаст. Мълчанието е тежко, но ненадейният шум отвън го разкъсва.
Хира се стряска, погледът ѝ веднага се изпълва с уплаха. Орхун също чува звука, който е съвсем близо.
– Стой тук – изрича спокойно Орхун, макар в очите му да проблясва напрежение.
Излиза навън. Хира остава сама, преглъща трудно и прошепва:
– Какво ли е…
Тя се изправя, готова да тръгне след него, но точно тогава Орхун се появява отново като ѝ права знак с ръка да не мърда.
– Какво беше? – пита тя тихо.
– Няма никого. Сигурно пак е било някое животно. Няма от какво да се плашиш.
Хира кимва, но тревогата не я напуска.
На метри от тях Туфан и Аяз се придвижват като сенки между дърветата. Всеки звук и всяка стъпка са премерени. Аяз говори едва чуто, но с ярост:
– Този път няма да ни се измъкнат. Ще ги притиснем от две страни.
– Разбрах – отвръща Туфан, изненадващо сериозен.
– Ти тръгваш натам, аз от другата страна. Да сме достатъчно далеч, но да се виждаме. Ясно ли е?
– Ясно е, не ми чети лекции – изръмжава Туфан. – И аз не искам да ги изгубим.
По устните на Аяз се появява жестока усмивка.
– До тук беше, Демирханлъ… – прошепва той. – Приключи твоят път.
Двамата се разделят и започват да обхождат подслона, затваряйки кръга около него.
Вътре, под грубо натрупаните клони, Хира се свива все повече. Студът се врязва в тялото ѝ, а раменете ѝ потрепват неволно. Орхун я наблюдава мълчаливо, усеща безсилието да я защити от студа и това го разкъсва отвътре.
Не издържа повече. Навежда се леко към нея и прошепва:
Хира го поглежда стъписано. Опитва се да разтълкува думите му, сякаш не вярва, че ги чува.
– Ако сме близо един до друг, ще се стоплим – обяснява Орхун тихо.
– Добре съм така… Наистина, не ми е чак толкова студено – отвръща тя, въпреки че трепери видимо.
Не иска да продължава този разговор, затова добавя бързо:
– По-добре да мълчим. Ако са близо, ще ни чуят.
Орхун не отговаря. Само я гледа, твърде дълго, твърде внимателно.
Навън Аяз и Туфан се приближават. Внимателни, безшумни, със стъпки, които се сливат с нощта.
И тогава Орхун действа. Приближава се рязко до Хира, хваща я внимателно, но категорично, и я притегля към себе си. Хира се сепва, очите ѝ се разширяват. Топлината му я обгръща, а той слага ръка около раменете ѝ и я притиска до себе си.
От външната страна на подслона се виждат сенки. Аяз и Туфан вече са почти на входа.
Хира стои неподвижно, объркана, но не се отдръпва. А Орхун от време на време я поглежда с поглед, в който има и тревога.
Хира стои сгушена в ръцете на Орхун. Студът изчезва, но напрежението в нея не. Инстинктивно иска да се отдръпне, близостта я обърква, тялото ѝ не знае как да реагира, но Орхун я държи здраво
– Не мърдай – шепне той в ухото ѝ. – Не бива да издаваме никакъв звук.
Хира застива, не мърда, почти не диша, просто се отпуска в ръцете му. А Орхун леко притиска главата ѝ към рамото си, сякаш иска да я скрие от света.
Навън Аяз и Туфан вече са пред входа. Насочват оръжия. Аяз вдига пръсти, безмълвно отброява.
В същия миг двата пистолета се насочват към входа.
Хира прошепва едва чуто, без да отлепва лице от гърдите му:
– Дали ще проработи?
И точно тогава, изстрел проблясва в нощта. Ехото се връща от дърветата. Аяз с ярост нахлува вътре, но…
Подслонът е празен.
– Няма никой! – избухва той, гласът му разтърсва нощта.
– Загубихме цял ден напразно… – изпъшква Туфан, бесен от умора.
Аяз стисва зъби, лицето му се изкривява.
– Демирханлъ ни се подигра! И ти… ти не ми каза нищо! А сега кой знае в коя дупка са се покрили! – удря с ръка по дървото.
После крещи към тъмнината:
– Демирханлъ! Не си мисли, че си се отървал! Ще те намеря! И ще съжаляваш за всичко!
Туфан се намесва, вече притеснен от това колко далеч стига Аяз.
– Виж… като ги намерим, внимавай, това не е лична война. Шефът каза, ние изпълнихме. Нищо повече.
Аяз се обръща към него с поглед, който не обещава нищо добро.
– Аз много добре знам какво ще правя с него. Не се тревожи.
Камерата се задържа върху двамата – Туфан напрегнат, Аяз заслепен от гняв.
Гората отново поглъща звуците им и остава само чувството, че опасността тепърва набира сила.
Нуршах се приготвя внимателно за вечерята си с Кенан, облича се, слага бижута, пуска косата си, оглежда се, харесва се и усеща прилив на увереност, макар и с лека нервност.
Когато влиза в офиса, всички я посрещат с възхищение, дори Кенан не може да откъсне поглед от нея. Фатих и Джейлян се закачат, а Нефес я сравнява с принцеса. Кенан най-накрая събира смелост и я отвежда в ресторанта, докато останалите Фатих и Джейлян остават да гледат Нефес в кантората и се радват, че между тях се случва нещо истинско.
Кенан е подготвил всичко – резервация, подредена маса, внимателно отношение. Нуршах е видимо развълнувана, трудно решава какво да поръча и дори предлага да ядат едно и също, за да не се притеснява.
Кенан усеща нервността ѝ, но се държи топло и успокояващо. Поръчва вместо нея, говори внимателно… и тъкмо когато опитва да подхване сериозния разговор, ситуациите се объркват една след друга.
Нуршах се изцапва, паникьосва се, бяга до тоалетната да се оправи, изпуска червило, после, в разгара на признанието на Кенан – скъсва гривната си и топчетата се разпиляват по пода. Двамата коленичат да ги съберат и ръцете им се докосват, което само засилва напрежението.
След всичките комични прекъсвания Кенан решава да бъде твърд и я връща на темата.
Хваща ръката ѝ, гледа я в очите и ѝ признава:
– Нуршах… – започва той тихо, но уверено. – Дълго време се борих със себе си. С това, което чувствам… с това, което не исках да си призная. Постоянно се питах дали изобщо е възможно… дали ние двамата можем да тръгнем по един и същи път.
Той спира за миг, за да задържи дъха си, сякаш думите, които идват, са най-трудните, но и най-чистите.
– И знаеш ли… – прошепва той, като леко притиска ръката ѝ към своята. – Най-после разбрах. Да, бях объркан. Да, страхувах се, но вече знам едно нещо със сигурност. Искам да опитаме… ти и аз.
Нуршах обаче се вцепенява от вълнение. Не успява да отговори, нито да реагира. Кенан вижда това и, без да я притиска, ѝ дава време да помисли.
Тя му благодари тихо, отдръпва ръката си и накрая едва прошепва, че е по-добре да тръгват. Кенан плаща сметката, леко разочарован, а Нуршах е в шок от всичко, което се случи, неспособна да каже дума.