winless
Орхун и Хира стигат до пътя и за миг вярват, че са спасени, но надеждата им рухва, когато похитителите ги откриват отново. Междувременно Афифе избухва срещу Явуз, Нуршах се опитва да каже „Да“, а Афет взема решение, което шокира Рашид. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.149 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 25 ноември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 149 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Хира прекарват нощта, скрити в гората след отчаяното си бягство от похитителите. На разсъмване най-накрая стигат до пътя, но надеждата за спасение угасва мигновено – похитителите отново ги намират.
Афифе избухва в ярост, когато Явуз ѝ съобщава, че Хира няма нищо общо с отвличането на Орхун. Истината я разтърсва повече, отколкото е готова да признае.
Нуршах копнее да отвърне на чувствата на Кенан, но всеки път, когато събере смелост, думите се губят.
Афет, уплашена от заплахите на Йълмаз и неспособна да сподели истината с Рашид, взема решение – напуска го. Рашид остава съкрушен и в пълен шок.
Буреносни облаци надвисват над тъмната гора. Гръм разцепва тъмнината така внезапно, че Хира подскача. Под заслона, сглобен набързо от клони и сухи листа, първите капки намират път през процепите и започват да капят върху нея.
Орхун, напрегнат и мълчалив, сваля сакото си и го вдига над главата ѝ като щит срещу дъжда. Хира хваща ръката му, опитвайки се да го спре.
– Недей… ще настинеш.
Но той дори не обръща внимание. Разтваря сакото си над двамата като импровизран покрив и някак успява да приближи тялото си до нейното, без да я пита дали иска или не.
– Моля те – настоява Хира – ризата ти е толкова тънка…
Орхун навежда глава и поглежда Хира право в очите. Светкавицата осветява лицето му за миг, и го прави необичайно искрен.
– Все едно какво нося – прошепва той – важното е, че ти си до мен.
След тези думи, ръцете му отново я придърпват към гърдите му. Хира се опитва да се отдръпне, да стане, да се махне от това място, от този миг, който я обърква повече от бурята, но той не ѝ позволява.
– Няма да издържим до сутринта, ако не се стоплим един друг – казва той спокойно, почти като човек, който вече е взел решение и за двамата.
Хира прави нов опит да стане, но ръцете му се стягат около кръста ѝ.
– Нямаме друг избор – промълвява Орхун – ще останем така до изгрев.
Дъждът вали с равномерен ритъм, който заглушава всичко останало. В тази монотонност има странно спокойствие. Хира се оказва затворена в орбитата на Орхун – близост, която някога би я накарала да се усмихне, а сега я оставя без дъх по съвсем различен начин.
Орхун я наблюдава. Погледът му се задържа върху лицето ѝ, внимателно, почти жадно. Между тях отново се настанява тишина – гъста и наситена с мисли, които двамата не смеят да изрекат на глас.
„Липсваше ми… ароматът ти, топлината ти, самото ти присъствие. Как искам да заспим и да се събудим преди месец, когато всичко беше различно“, мисли си Орхун.
Хира потрепва, сякаш го е чула.
„Преди месец до него сърцето ми щеше да бие неудържимо. А сега… дори така близо, той ми е като далечен непознат“, мисли си Хира.
Въпреки това, напук на разума, на гордостта, на раните, които още не са зараснали, в напрежението на тялото ѝ прозира нещо друго – признание без думи. И колкото и да се опитва да се откъсне от прегръдката му, е ясно, че ръцете на Орхун ѝ липсват повече, отколкото би признала.
В същото време във стаята на Афифе светкавиците прорязват мрака и за миг разливат студена светлина по стените. Тя стои до прозореца, на сантиметри от стъклото, и гледа към бурята навън. Дъждът се стича по стъклото, а отражението ѝ трепти върху него – бледо, напрегнато, изтощено от мисли.
След миг тя се отдръпва и започва да крачи из стаята. Ръцете ѝ се спускат безсилно отстрани, после се вдигат към лицето, сякаш иска да прогони мислите си, но не успява. Времето тече, но за нея сякаш е застинало. Афифе се опитва да седне на ръба на дивана, пръстите ѝ се впиват в меката тапицерия… но тя е твърде притеснена. Става, връща се към прозореца, като човек, който търси знак, за да издържи още малко.
Времето минава…. Накрая силите я напускат и тя се отпуска върху леглото. Нов гръм разтърсва въздуха и тя рязко вдига глава. Погледът ѝ се измества от прозореца към нощното шкафче, там, където стои снимката на Нихан и Орхун, един до друг, усмихнати в момент, който никога няма да се повтори.
Афифе става бавно, като човек, който се бои от това, което ще почувства. Взема снимката и я приближава към себе си Пръстите ѝ минават първо по лицето на Нихан – нежно, внимателно, сякаш още усеща топлината ѝ.
– Докато болката по теб още гори в мен… – прошепва тя.
После погледът ѝ се измества към Орхун. Тя докосва чертите му с върха на пръста си, този път с отчаяние, което прелива в гласа ѝ:
– Не мога да загубя и теб…
Сълзите се стичат по лицето ѝ като тънки струни, без да спират. Афифе притиска снимката към гърдите си, сякаш това парче хартия е единственото, което все още я крепи в нощта, която иска да я разклати.
Под меката утринна светлина гората изглежда спокойна, макар че във въздуха още се усещат следите на нощната буря. Под импровизирания заслон Хира спи, сгушена в ръцете на Орхун. Тялото ѝ е отпуснато, дишането ѝ, равномерно, дълбоко, а той стои неподвижно и слуша този ритъм, сякаш се страхува да не го загуби.
– Все едно те нямаше цяла вечност – прошепва той, докато я наблюдава. – От векове не съм усещал дъха ти, аромата ти…
Гласът му е тих, топъл. Орхун отваря очи и се взира в лицето ѝ, без да знае, че Хира за миг е отворила своите и го слуша, притаила дъх.
– Само да можеше този миг да продължи – промълвява на себе си Орхун. – Да може да те държа така, когато се измъкнем оттук…
Щом чува думите му, Хира затваря очи отново. Но внезапно сухо пращене от близките храсти разкъсва тишината. Тя подскача и се изправя уплашено.
– Животно е – казва Орхун спокойно. – Не се тревожи.
Хира се опитва да си поеме дъх. Орхун не откъсва поглед от нея.
– Добре ли си?
Тя кимва.
– А ти? Как е китката ти?
– Минава – отвръща той. – Ако си по-добре, трябва да тръгваме.
Хира се навежда към сакото му. В същия момент и Орхун протяга ръка към него. Пръстите им се срещат върху мократа материя, остават така за миг, като случайно докосване, което всъщност не е чак толкова случайно.
– Мокро е – казва тя. – Ако го облечеш, ще настинеш. Трябваше да го изсушим…
– Нямаме време – отвръща той и взема сакото. – Трябва да вървим.
– Добре – съгласява се тя.
– Хайде.
Орхун облича влажната дреха. Двамата тръгват по пътеката сред дърветата – внимателно, с усещането, че зад тях остава нощ, която е променила и двамата, но никой от тях още не смее да го признае.
В същото това време техните похители Туфан и Аяз вървят вече часове – изморени, мокри до кости, но твърде упорити, за да спрат. Движат се механично, като хора, които нямат друг избор.
Накрая Туфан се задъхва и рязко спира.
– До тук съм – изрича той. – Няма как да ги намерим така, това търсене е безсмислено.
Аяз избърсва водата от лицето си и поклаща глава със смесица от яд и недоумение.
– Как ги изпуснахме, а бяха почти в ръцете ни? Мислехме, че е някакъв благородник… а той се оказа като изваден от специален отряд.
Туфан въздъхва тежко.
– Да се връщаме. После ще решим какво да правим.
Аяз оглежда пътеката, която се губи сред дърветата, после насочва поглед към посоката, от която са дошли.
– Да се качим на главния път – предлага той. – На шосето шансът да ги засечем е по-голям. Няма как да са вървели цяла нощ под дъжда. Мъжът може и да издържи, но жената… не. Сигурно са намерили къде да се подслонят. Не може да са отишли далеч.
Туфан се съгласява.
– Хайде.
Двамата се обръщат и тръгват обратно.
Във всекидневната на имението Афифе стои в средата, сякаш не вижда нищо около себе си, взира се единствено в телефона в ръцете си. На дивана срещу нея Нева и Перихан седят напрегнати, всяка изгубена в собствените си мисли, но и двете следят всяко движение на Афифе.
На вратата се появява Шевкет. Изглежда притеснен, но се опитва да запази спокойствие.
– Закуската ви остана непокътната, госпожо – казва той тихо. – Да ви донеса нещо тук?
Афифе не вдига глава.
– Не искам нищо. Донеси ми лекарствата.
Шевкет колебливо поема въздух, сякаш иска да изкаже още нещо.
– Но…
Един остър поглед от Афифе е достатъчен.
– Разбирам. Веднага – казва той и напуска стаята.
Перихан използва паузата, за да се включи.
– Афифе, миличка… мислех си… трябва ли да направим пресконференция? Ако се разчуе в медиите, може би похитителите ще се изплашат, ще се откажат…
Нева моментално реагира, без да прикрива недоволството си.
– Това е опасно. Ако се почувстват притиснати, ще направят всичко, за да се измъкнат. И тогава Орхун ще бъде още по-застрашен.
На лицето на Афифе преминава ясна сянка на страх, който дори тя не успява да прикрие.
– Не мога да рискувам. Ако това излезе в медиите, ситуацията ще излезе извън контрол.
Перихан бързо се наглася към настроението на останалите две в стаята:
– Да… да, права си, Нева. Не го бях погледнала от тази страна.
В този момент телефонът в ръцете на Афифе вибрира. Тя го вдига още преди да погледне екрана.
– Слушам те, Явуз.
Гласът на Явуз е професионален, лишен от емоции.
– Екипите работят, госпожо. Проверяваме всички канали. Търсим госпожа Хира и господин Орхун. Засега… няма следа.
Афифе рязко се изправя.
– Как така няма?! – гласът ѝ трепери от напрежение. – Цяла нощ търсите! (кратка пауза) Възможно ли е… Хира да е истинската причина за отвличането?
– Не мисля така, госпожо – отвръща Явуз от другата страна.
– Защо? Как можеш да си толкова сигурен?
Тонът му остава спокоен.
– В подобни случаи основната цел винаги е първопричината. По всичко личи, че госпожа Хира не е факторът, който е предизвикал случилото се.
Докато думите му продължават да звучат в слушалката, сцената започва да се отдръпва от имението… погледът ни се прехвърля през прозореца, отвъд градината, по пътя, който води към гората… към мястото, където другата половина от тази история тепърва се разгръща.
Горската пътека е кална, а стъпките на Орхун и Хира потъват в мократа земя. Дърветата се издигат над тях като мълчаливи свидетели, докато двамата бавно си проправят път напред. Хира едва следва темпото, а дрехите ѝ залепват за тялото след дългата дъждовна нощ.
Докато камерата следва двамата сред гъсталака, гласът на Явуз продължава да звучи по телефона, който Афифе държи в имението.
– Най-напред отвличат господин Орхун… – обяснява той. – Минава време, после изчезва и госпожа Хира. Явно похитителите са си направили сериозен план. Ако искат да накарат господин Орхун да направи нещо, което той иначе не би направил, трябва да открият слабото му място.
В този миг камерата се връща в гората. Хира леко залита, спира за частица от секундата. Орхун, който върви пред нея, моментално забелязва. Обръща се, протяга ръка и хваща нейната. Не казва нищо – просто вплита пръстите си в нейните и двамата продължават напред, крачка по крачка.
Същевременно в имението напрежението нараства. Афифе е изправена в средата на всекидневната, неподвижна като статуя, но погледа ѝ, пълен с тревога. Нева и Перихан седят на дивана срещу нея, притаили дъх.
Гласът на Явуз продължава:
– Според нас… г-ца Хира е слабото място на Орхун.
Тези думи пронизват Афифе като удар. Тя сякаш се вкаменява, после лицето ѝ се изпълва с ледена ярост.
– Това ли успяхте да измислите след толкова часове? – избухва тя. – Предположения?! Догадки?! Намерете сина ми! И запомни: човекът, за когото говориш, е Демирханлъ. Синът ми няма слабости. Нито към Хира, нито към когото и да е!
Този последен вик излиза от нея не само като гняв, но най-много я разяжда друго, че някой друг може да изрича на глас нещо, което тя самата не смее да допусне.
Без да изчака отговор, тя затваря телефона рязко, почти го запраща върху масата.
– Идиоти! – изсъсква през зъби. –Изобщо разбират ли какви глупости говорят?!
Перихан и Нева се споглеждат, но никоя не казва нищо.
Калната пътека се вие между дървета, а утринната светлина едва пробива през плътните им зелени корони. Орхун върви уверено, погледът му следва линията на мъха по стволовете – естествен компас, който му показва посоката. До него Хира се движи все по-бавно. Диша тежко, стъпките ѝ се забавят, а отпуснатите ѝ рамене издават, че силите ѝ привършват.
– Мъхът винаги е от северната страна – казва Орхун спокойно. – Значи продължаваме натам.
Той най-сетне се обръща към нея. Забелязва напуканите ѝ устни, начина, по който преглъща трудно. Спира веднага, без да се колебае.
– Жадна ли си?
Хира кимва едва-едва, като човек, който не иска да натоварва другия.
– Седни за малко – казва Орхун.
– Няма нужда… – опитва се да го спре тя. – Да продължаваме.
– Хайде, седни. – Тонът му е тих, но не търпи възражение. – Имаме още път, ще ти трябва сила.
Хира се отпуска настрани край едно дърво и затваря за момент очи.
Орхун оглежда района. Намира лист с широка повърхност, откъсва го и започва да събира в него малките капчици роса и остатъците от нощния дъжд от другите листа. Движи се внимателно, като човек, който знае колко ценна е всяка от тези малки капчици вода.
Хира го наблюдава, без да откъсва поглед, учудена, внимателна, почти трогната. Когато той се връща при нея, държи листа така, сякаш ѝ поднася нещо ценно. Водата блести на дъното като малък дар от гората.
– Пий – казва той.
Хира доближава листа до устните си и отпива. Водата е малко, но достатъчна да събуди тялото ѝ. Орхун я гледа и си спомня… пясък, пустиня, жега… и същата ръка, подаваща ѝ вода с думите:
– Не така, по-бавно.
Когато споменът угасва, погледът му се връща към настоящето. Хира усеща погледа му върху себе си и леко сваля листа.
– Благодаря – казва тя тихо, но думите ѝ сякаш раздвижват въздуха между тях.
Орхун се изправя. Хира също става, вече по-стабилна.
– Добре ми подейства – казва тя. – И водата, и кратката почивка.
– Хайде – отвръща той. – Да тръгваме.
Двамата отново тръгват, рамо до рамо, по калната пътека. Гората ги обгръща, а стъпките им звучат като обещание, че въпреки умората, пътят напред не е само преход, а нещо, което започва да ги променя.
Калната пътека най-сетне се разширява и между дърветата проблясва светлина. Орхун и Хира вървят бързо, сякаш самата гора ги подбутва да излязат от нея.
– Хайде – казва Орхун, без да забавя крачка.
Хира спира за миг, после очите ѝ засияват.
– Път! – прошепва, а усмивката сама се появява на устните ѝ. – Стигнахме!
– Да, стигнахме – казва той, но гласът му е внимателен. – Но още не сме в безопасност. Тук трябва да внимаваме. Да почакаме встрани. Ако мине кола, ще поискаме помощ.
Погледът му обхожда района. Забелязва масивно дърво малко по-навътре.
– Ела – добавя тихо. – Там ще се скрием.
Двамата се спускат зад дървото, приклекнали в храстите. Стоят толкова близо един до друг, че въздухът между тях се стопля. Погледите им се срещат за кратък миг – неволно, прекалено близо. Хира бързо отмества очи, точно когато на пътя се появява кола.
– Кола! – прошепва тя развълнувано и тръгва да се надигне.
Орхун я дръпва назад.
– Седни!
Колата профучава покрай тях. Хира го гледа объркано.
– Защо не излязохме?
– В колите може да са те. Сигурно са очаквали, че ще стигнем до пътя. Можем да спрем само камион, на него няма да са те.
Хира кимва.
– Прав си.
Шумът отдалечаващия се автомобил стихва. Орхун напряга слух.
– Добре… Минаха. Сигурно скоро ще мине и камион.
Двамата отново се сгушват в скривалището си и чакат.
Колата, която току-що мина покрай тях, спира веднага след завоя. Вратите се отварят рязко – Туфан и Аяз излизат от нея.
– Сигурен ли си, че бяха те? – пита Туфан, оглеждайки гъсталака.
Аяз стиска челюсти, очите му са мрачни.
– Жената се показа за секунда зад храстите, това беше тя. Този път няма да ми избягат. Хванах ги.
– Почакай, не бързай – опитва се да го спре Туфан. – Първо…
Аяз го пресича крещейки:
– Стига глупости! Да се махаме оттук, преди да ни видят! Хайде!
Туфан знае, че възраженията вече са безсмислени. Следва го мълчаливо.
Орхун и Хира продължават да чакат, без да подозират опасността, която наближава. Хира се взира в пътя, с надеждата, че спасението вече е на метри от тях. Орхун оглежда гората от всички страни.
Хира се обръща към него.
– Защо се напрегна? Чу ли нещо?
– Всичко е наред – казва той, но очите му не спират да обхождат дърветата. – Просто внимава. Няма да се успокоя, докато не те върна жива и здрава у дома.
В този момент се чува моторът на наближаващ камион.
– Камион – казва Орхун. – Хайде.
Хира и Орхун се изправят, но още преди да успеят да направят крачка, зад тях отеква изстрел. Двамата застиват.
Аяз и Туфан се появяват между дърветата, насочили оръжие към тях.
– Хей! Гълъбчета! Стойте мирно! Мръднете ли, ще ви застрелям!
Орхун веднага застава пред Хира, скривайки я зад гърба си. В очите му блести ярост. Хира трепери.
Аяз е насочил пистолет към тях и ги гледа с опасна, почти налудничава усмивка.
След като Кенан най-после събира смелост и признава чувствата си към Нуршах, тя застива, не знае как да реагира. Не очаква подобно признание, обърква се и не успява да каже нищо. Това я измъчва през цялата нощ.
Когато се прибират в кантората, и двамата говорят много малко, отбягват въпросите на Фатих и Джейлян и изглеждат така, сякаш нещо тежи между тях. Когато остават сами, и двамата се опитват да заговорят, но думите им се преплитат и те млъкват едновременно. Нуршах бяга в стаята си, а Кенан остава край вратата, объркан и наранен.
В стаята си Нуршах ходи напред назад, ядосва се, че не е успяла да каже нищо и звъни на Есра, за да ѝ сподели всичко. Признава, че се чувства като тийнейджърка – несигурна и напълно неподготвена за момент, който всъщност е чакала толкова дълго. След разговора репетира пред огледалото различни варианти на простото „да“, но нищо не ѝ звучи както трябва. Усмивката е твърде широка, тонът – твърде сериозен, твърде сух или пък прекалено ентусиазиран.
На следващата сутрин тя се събужда решена да говори с Кенан. Трепери, но си повтаря, че може да го направи. Щом чува стъпките му по стълбите, смелостта ѝ изчезва и тя се втурва обратно в стаята си. Когато Кенан я вика през вратата, първите думи, които излизат от устата ѝ, са: „Спя!“, след което тя сама се хваща за главата, осъзнавайки колко нелепо звучи. Кенан остава пред вратата изненадан, сигурен, че нещо се случва, но не знае какво.
Кенан през целия ден се тревожи, убеждавайки себе си, че я е притеснил с признанието си. А Нуршах продължава да се кара на себе си, защото не успява да изрече една-единствена дума, която може да промени живота ѝ.
Докато любовната несигурност поглъща Нуршах и Кенан, в дома на Рашид става нещо много по-тежко. Афет седи неподвижно, погълната от собствените си страхове. Рашид се опитва да я развесели, задава въпроси, предлага любимите ѝ сладки, кафе, но тя не реагира. Мислите ѝ непрекъснато се връщат към заплахите на Йълмаз, които я разтърсват до дъното на душата. Тя иска да каже на Рашид, за миг дори го поглежда така, сякаш ще го направи, но се отказва.
Рашид, убеден, че е направил нещо нередно, започва да търси „грешката“ в себе си. В отчаян опит да я разведри, приготвя закуска с внимание, пържи наденица, опитва се да си представи усмивката ѝ. Тогава телефонът му звъни, кварталният клюкар му съобщава, че видял Афет с друг мъж. Обидата и яростта на Рашид избухват мигновено. Той затваря телефона, защитавайки честта ѝ, но думите остават да го гризат като трън в сърцето.
Натоварен с онова чувство, което не иска да признае дори пред себе си, той ѝ носи закуската. В този момент Афет излиза… с куфар в ръка. На лицето ѝ няма колебание. Казва му директно, че си тръгва и че иска развод. Рашид застива, ръцете му изтръпват, думите заседват в гърлото му.