Плен – Сезон 2 Епизод 150 (Ето какво ще видим)

Гъстата корона на дърветата хвърля накъсана сянка върху калния път, а въздухът вибрира от напрежение. Айяз стои на няколко крачки от Орхун и държи пистолета така, сякаш е продължение на собствената му ръка. Очите му блестят предизвикателно – търси повод, търси искра.

– Демирханлъ! – подвиква той и накланя глава леко настрани, сякаш се забавлява. – Хайде, направи някой номер! Мъж ли си изобщо? Погледни… пръстът ме сърби. Недей да го ядосваш.

Хира инстинктивно се прилепва до Орхон. Поглежда го с онзи тих, отчаян зов да не отговаря, защото всяка дума може да запали пожар.

Туфан прави крачка напред. Не защото е смел, а защото знае докъде стига Айяз, когато стане неконтрулируем.

– Ако направите каквото казвам, никой няма да пострада – гласът му звучи като неуспешен опит за спокойствие. – Връщаме се откъдето тръгнахме. Ти се отказваш от търга и се прибирате у дома. Става ли?

Орхун поглежда Хира. Един миг е достатъчен и целият му инат се изпарява, няма право да рискува нейния живот.

– Добре – казва твърдо. – Съгласен съм. Ще се оттегля от търга.

Туфан издиша с облекчение и посочва към колата.

– Добре. Елате.

Тримата едва успяват да направят крачка, когато Айяз рязко вдига пистолета още по-високо, очите му се разширяват.

– Стойте! Никой да не мърда!

Хира залепва още по-плътно за Орхон, а въздухът сякаш застива. Туфан премива объркан.

– Какво сега? Защо спираме?

Айяз се хили с онзи студен, безумен смях, който кара кръвта да изстива.

– Съгласихме се, ръкувахме се, всичко е наред, нали? Няма такова нещо. Тоя човек ми е длъжник.

Туфан започва да губи самообладание.

– Айяз… какви ги говориш?
– Той ми го причини – очите на Айяз изведнъж потъмняват. – И няма да си тръгна, докато не си взема моето.

Орхун се изправя леко напред, чертите му се стягат. Знае много добре накъде води това. А Туфан… той вече се плаши истински.

– Айяз! – гласът му става остър. – Казвам ти за пореден път, глупак такъв, заповедите са ясни. Важен е търгът! Шефът трябва да го спечели, а те трябва да останат невредими. Разбра ли?

Но Айяз не го чува.

– Скитах из гората цял ден, за да ги търсим, заради шефа? Това остана в миналото. Всичко се промени.
– Какви ги дрънкаш, бе?! – изригва Туфан.

Айяз се усмихва.

– Не схвана ли? – произнася бавно, наслаждавайки се на думите. – Няма да го пусна, докато не си взема своето. – Погледът му се плъзва бавно към Хира. – Имам формула… такава, че и шефът да е доволен, и аз. Понеже не можем да докоснем господина, но искаме да го нараним. Тогава ще вземем живота на някой, когото обича.

Погледът на Айяз се спира върху Хира. Хира се притиска към Орхун, търсейки опора в него, погледът ѝ блести от уплаха.

Орхун поглежда Айяз така, сякаш единственото му желанието да го унищожи го държи на крака, а Айяз отговаря на този поглед с усмивка – опасна, полудяла, сякаш вече е натиснал спусъка в главата си.

– Проблемът ти е с мен – изрича Орхун, застанал като стена пред Хира. – Пусни момичето.

Айяз накланя глава и на устните му се появява онази усмивка, която не съдържа нищо човешко.

– Ето го пак Демирханлъ, който раздава заповеди – подхилква се. – Свикнал си всички да ти се подчиняват… Великият Орхун Демирханлъ. Но този път си сбъркал човека, този път удари на камък.

Туфан не издържа.

– Айяз! Стига! – крещи Туфан, гласът му вече трепери.
– А ти млъкни! – изстрелва Айяз и махва с ръка, сякаш гонѝ муха. – Не ми нареждай!

Орхун напряга всеки мускул, готов да се възползва от секундата невнимание. Но Айяз е като вълк – усеща и най-малкото движение. Мигом вдига пистолета към него.

– Стой! – крещи Айяз. – Толкова ли бързаш за оня свят? Един куршум… и готово. Но знаеш ли… – усмивката му се разширява – май имам по-интересна идея.

Погледът му се плъзва към Хира. Тя замръзва, а Орхун изригва:

– Недей! Дори не го помисляй!
– Е, тогава ме спри – отвъща Айяз, сякаш се забавлява. – Какво ще направиш?

Туфан вижда, че ситуацията излиза извън контрол, и крещи:

– Айяз! Стига глупости!
– Ти прекали! – крещиАйяз.

Без предупреждение стреля. Куршумът пронизва крака на Туфан, който пада на земята, викайки от болка. Хира подскача уплашена.

Докато Туфан се гърчи на земята, Айяз насочва оръжието обратно към Орхун и Хира.

– Млъквай! – изсъсква към стенещия Туфан.
– Луд ли си, бе?! – задъхано крещи Туфан. – Какво правиш?!

Айяз го поглежда така, сякаш обмисля дали изобщо да го остави жив.

– Ако не млъкнеш, следващият куршум ще е в главата ти.

Туфан онемява. В този миг Орхун без да мисли дръпва Хира зад себе си, прикрива я с тялото си като непробиваем щит.

Айяз впива поглед в Хира. В очите му блести тъмно, студено удоволствие.

– Жалко за теб – произнася бавно, сякаш вече произнася присъда. – Ти нямаш вина, освен че си най-ценното на Демирханлъ, но мъжът ти направи твърде много грешки. А знаеш ли каква е нашата приказка? Една грешка, хиляда беди. И вашият път свършва тук.

Хира се вцепенява.

Камерата се спира върху лицето на Орхун – твърдо, неподвижно, решително. Той е готов да посрещне всичко, само да не позволи тя да пострада.

Тишината на гората е разкъсана от стенанията на Туфан, който лежи в прахта, притиснал с длан окървавения си крак. Само на няколко крачки от него Айяз върти пистолета в ръката си,леко, почти нехайно, и с движение на главата сочи към Хира.

– Ела насам – казва той. – Тук… до мен.

Хира вече пристъпва напред, но Орхун моментално я спира. Ръката му е твърда, а погледът, остър като нож, забит право в Айяз.

– Никъде няма да ходи – изрича уверено Орхун. – Първо трябва да минеш през мен.

Айяз се смее подигравателно, сякаш думите на Орхун го забавляват.

– Не, не, така не ми върши работа – казва бавно, почти сладникаво. – Аз искам друго. Искам да гледам лицето ти, докато жена ти умира. Искам да видя как великият Орхун Демирханлъ губи всичко. – Рязко се провиква към Хира: – Казах да се отдръпнеш! Веднага!

Орхун стиска ръката ѝ, не я пуска.

– Не! – заповядва. – Стой зад мен!

Хира плаче, гласът ѝ трепери.

– Моля те… пусни ме.
– Започвате да ме дразните – изригва Айяз, разярен. – Ще ви застрелям и двамата!

Страхът, че Орхун може да пострада заради нея, избутва Хира напред. Тя с бързо движение се плъзва встрани от него, измъква се от хватката му и прави крачка към Айяз.

– Нито един от нас не трябва да умира – прошепва тя, с глас, който трепери. – Ти имаш семейство… майка си… Али, а аз нямам никого. Нека… ако трябва, нека го направи с мен

Орхун протяга ръка да я спре, но тя отстъпва назад.

– Не идвай! – моли го. – Моля те, не се приближавай!

Орхун е уверен, но гласът му трепери от чувства.

– Имаш мен! – казва. – Ако умреш… умирам и аз. Веднъж вече преживях това. Втори път няма да оцелея. – Поглежда я в очите. – Върни се зад мен. Сега.!

Хира клати глава в отказ, сълзите се стичат по лицето ѝ.

Айяз натиска спусъка на оръжието, лицето му блести от удоволствие.

– Това направо ме разчувства – казва с усмивка. – Ей сега ще се разплача.

Орхун разбира какво предстои. В следващия миг се хвърля пред Хира, тъкмо когато изстрелът прорязва въздуха. Куршумът се забива право в сърцето му. Тялото му се разлюлява… и пада на земята.

– Не… не… не, не, не… – крещи Хира, гласът ѝ е отчаян шепот и писък едновременно.

Погледите им се срещат, в миг, който разкъсва времето. В очите му проблясват спомени от щастливите им дни, като ехо, което се връща в най-жестокия момент.

– Какво казва сърцето ми? – чува се гласът му, сякаш идва от далечината.
– Не знам… – чува се нейният отговор, тих и срамежлив.
– Казва, че винаги ще бие за теб…

Орхун отслабва. Погледът му не се откъсва от нея – сякаш за последно иска да я види, да я запомни.

Орхун гледа Хира така, сякаш иска да я запомни за последно.

Хира държи лицето му между дланите си, сълзите ѝ мокрят кожата му. В погледа ѝ има болка, ужас и отчаяна любов, която се бори срещу невъзможното.

В имението, в просторния хол притеснена Афифе стои до прозореца. На дивана Перихан се навежда към Нева, като говори тихо.

– Не очаквам нищо добро, Нева – прошепва, с трагична умора в гласа.
– И аз така мисля – отвръща Нева тихо, без да вдига глава.
– Животът на Орхун може да е под заплаха – добавя Перихан. – Хората, които са го направили… не изглеждат като такива, които искат да сплашат. Тази тишина… не предвещава нищо хубаво.

Афифе се откъсва от прозореца и грабва телефона си с треперещи пръсти. Набира номера на Явуз и ходейки напред–назад.

– Явуз! Защо още няма новини? – гласът ѝ е остър, пълен с напрежение.

От слушалката се чува заглушен шум и гласът на Явуз.

– Правим всичко възможно, госпожо.
– Не ми изглежда така! – избухва тя. – Какво става? Има ли поне малък напредък? Дори следа ли не сте намерили?!

Явуз замлъква за миг, а когато проговаря, звучи смутено.

– За жалост… не. Проверихме полицейските и болничните доклади, за всеки случай. Може би оттам ще научим нещо. Ще ви се обадя веднага щом има промяна.

Афифе затваря телефона с трепереща ръка.

Връщаме се в гората, където Орхун се бори да диша. Хира е над него, коленете ѝ пропадат в калта, а ръцете ѝ треперят, докато докосват лицето му.

– Не! Не, отвори очите си! – вика тя с глас, който трепри. – Моля те! Погледни ме! Не ги затваряй… не, не, не!

Очите на Орхун бавно се затварят като завеса, която се затваря за последно. Хира издава вик, който отеква в цялата гора.

– Не! – крещи тя, сякаш може да спре смъртта с гласа си.
– Моля те… виж ме… отвори очи… не ме оставяй… – думите ѝ излизат накъсани, отчаяни, задавени от плач.

Айяз ги наблюдава отстрани, лицето му е изкривено от странно, болезнено удоволствие.

– Първо беше мъжът ти – казва той бавно, като се наслаждава на всяка дума. – Сега е твоят ред.

Пристъпва към нея, насочвайки пистолета, но Хира дори не трепва, не го поглежда. Тя е в свой собствен свят – свят, който се разпада около безжизненото тяло на Орхун.

Хира продължава да шепне:

– Не си отивай… моля те… върни се…

Очите ѝ са вперени само в Орхун, сякаш ако мигне, той ще изчезне.

Точно тогава…

ПРОЗВУЧАВА ИЗСТРЕЛ.

Гърмът се разнася рязко между дърветата, прекъсвайки всичко. Сцената застива в шок.

Усмивката, която до преди миг не слизаше от устните на Айяз, внезапно застива. Лицето му се изкривява от непоносима болка, тялото му се олюлява.

– Негодник… мръсник! – изсъсква през зъби и след секунда рухва на земята.

Изстрелът, който чухме преди малко, не е за Хира, а за Айяз.

Туфан е успял да измъкне оръжието си и да стреля.

Хира трепва от звука, сякаш ударена от ток. Погледът ѝ се плъзва към падналия Айяз, но сърцето ѝ веднага се обръща към Орхун.

– Събуди се! – шепне тя задъхано. – Чуваш ли ме? Моля те, отвори очите си! Моля те…

Но Орхун не реагира. Лицето му остава безжизнено, ръката му е безжизнено отпусната върху земята.

Хира се изправя треперейки, сякаш коленете ѝ всеки миг ще се подгънат. Първо се обръща към Туфан, той лежи потънал в собствената си болка, наполовина в безсъзнание, едва помръдва.

Хира започва панически да рови в джобовете му, търси телефон, но не намира у него. Втурва към Айяз. Пада на колене до тялото му и започва да претърсва джобовете. Пръстите ѝ треперят, но успява да напипа телефона. В същия момент Айяз изхриптява и стиска китката ѝ с последни сили.

– Пусни ме! – крещи Хира, опитвайки да се освободи. – Пусни!

Хира успява да се откопчи от хватката на Айяз. Хира се връща обратно при Орхун. Коленете ѝ пропадат в калта, но тя вече набира номера с пръсти, които едва ѝ се подчиняват.

– Ало… моля ви, линейка! – думите ѝ излизат накъсани, пропити с ужас. – Моля, изпратете… веднага! Има ранен, тежко ранен! Моля… моля ви, побързайте!

Телефонът трепери в ръцете ѝ. Очите ѝ обаче не се отделят от Орхун нито за миг.

Действието прескача в болницата, където носилката се плъзга по коридора, а Хира върви плътно до Орхун.

Орхун е неподвижен – лицето му е бледо, устните леко посинели. Очите му са затворени, а дишането едва се долавя.

– Пациентът е загубил много кръв! – крещи една от сестрите, докато проверява показателите.

Втора сестра се появява, тичайки.

– Подгответе операционната! – нарежда тя, докато избутва количка с медицинско оборудване.

Хира се навежда към Орхун, очите ѝ са замъглени от сълзи. Гласът ѝ е тих, като молитва, която не спира.

– Ще се оправиш… – шепне тя. – Няма да ни оставиш. Моля те… дръж се. Чуваш ли ме? Дръж се.

Носилката завива към коридора на операционната. Носилката завива рязко към коридора на операционната. Сестрата протяга ръка и спира Хира, внимателно, но твърдо.

– Госпожо… трябва да останете тук.

Пръстите на Хира се изплъзват от ръба на носилката. Вратата на операционната се затваря пред нея с тежко щракване, което пронизва тишината.

Хира остава вцепенена. Стои неподвижно, сякаш тялото ѝ отказва да помръдне.

След секунда гласът ѝ се пропуква:

– Господи… помогни му. Дай му сили. Не го оставяй… моля те…

Хира стои сама пред вратите на операционната, а очите ѝ са зачервени от плач и безсъние.

Хира си спомня как Орхун застана като щит пред нея и пое куршума предназначен за нея. Тя се опитва да се съвземе, но коленете ѝ едва я държат. Поставя ръка на стената, опитва се да диша. Тогава нечия ръка докосва рамото ѝ.

Тя се обръща рязко – до нея стои Явуз.

– Разбрах от екипа на линейката – казва той задъхано. – Дойдох веднага. Казах и на г-жа Афифе. Как е той? Какво казват лекарите?

Думите му постепенно заглъхват в ушите ѝ. Хира го гледа, но сякаш не го чува.

Явуз се навежда към нея, притеснен:

– Г-це Хира? Чувате ли ме? Г-це Хира?

Тя преглъща, опитва се да се стегне, да остане на крака.

Вратата на имението се отваря рязко. Афифе излиза почти тичайки към колата, задъхана, с лице, разкривено от тревога. Зад нея се движат икономът Шевкет, Перихан и Нева.

Очите на Афифе са влажни, страхът в погледа ѝ е достатъчен, за да накара всички да млъкнат.

Перихан, треперейки от нерви, се обръща към иконома:

– Кой отвлече Орхун? Явуз нищо ли не каза?

Шевкет само поклаща глава.

– Знаем единствено, че е в болница – казва той.

Нева се приближава и докосва рамото на Перихан.

– Сега не е моментът за въпроси, Перихан. Трябва да стигнем там по-бързо.

Афифе се спуска по стъпалата, но кракът ѝ се подгъва, едва не пада. Шевкет се хвърля към нея.

– Госпожо!
– Добре съм – чува се гласът на Афифе, но звучи далечен, изпълнен с болка.

Тя се изправя, поема си въздух и продължава към колата, сякаш само волята я държи на крака.

В коридора на болницата Хира стои неподвижно, прегърбена от тревога, като човек, който се бори да остане на повърхността, докато вълните го дърпат надолу.

Явуз е до нея, но гласът му като че ли стига до нея от много далеч.

– Опитахме всичко да ви намерим – казва той, бавно, угрижен. – Но… не успяхме. Всички следи се губеха.

Хира чува думите, но те идват като през вода. Звукът е глух, сякаш някой покрива ушите ѝ. Погледът ѝ е прикован единствено към вратата на операционната.

– Г-н Орхун… добре ли е? – продължава да пита Явуз, сякаш се надява тя да го чуе.

Името отеква в съзнанието ѝ.

Орхун.

Хира прошепва, почти без глас:

– Дръж се… моля те, дръж се…

Камерата преминава през лицето ѝ – напрегнато, побеляло, влажно от сълзи, – и се премества в операционната.

Студена светлина озарява тялото на Орхун върху операционната маса. Двама лекари работят трескаво, няколко сестри подават инструменти. Звукът на апаратурата създава ритъм, който напомня колко е тънка границата между живот и загуба.

Гласът на Хира от коридора се прелива в сцената, сякаш душата ѝ се промъква през стените.

– Моля те… дръж се – звучат думите ѝ.

Първият лекар докладва на втория, без да откъсва поглед от кървящата рана.

– Куршумът е ударил дясното предсърдие – казва той напрегнато. – Много близо до аортната клапа. Ужасно рисковано е да го извадим. Има вероятност от тампонада. Сестра, промивка!

Сестрите реагират мигновено, но в погледите им проблясва тревога, която не могат да скрият.

Навън, пред вратата, Хира сякаш усеща болката, която разкъсва тялото на Орхун отвътре. Пръстите ѝ се свиват в юмрук, гърдите ѝ се повдигат трудно.

– Моля те… моля те, дръж се… – прошепва отново.

Гласът на Явуз стига до нея още по-замъглено.

– Не се тревожете… Орхун е силен. Ще издържи. Г-це Хира, искате ли вода? Нещо за хапване? Г-це Хира? Добре ли сте? Г-це Хира…

Но тя вече не го чува. Светът пред очите ѝ се завърта, коридорът се размива, звукът на апаратурата от операционната се превръща в далечен тътен.

Изведнъж краката ѝ се огъват.

Явуз стига до нея точно навреме – хваща я преди да се строполи на пода.

– Сестра! – крещи той панически. – Сестра! Помощ!

От съседния коридор се затичва медицинска сестра. Двамата заедно хващат Хира под ръцете, опитват се да я изправят.

– Г-це Хира… чувате ли ме? – повтаря Явуз, гласът му пресеква. – Добре ли сте?

Хира е бледа, безсилна, клепачите ѝ трепват, сякаш и тя води собствена битка за въздух.

Източник: PoTv.bg