winless
Лекарите се борят за живота на Орхун, докато Хира чака съсипана пред операционната. В този тежък момент Афифе я обвинява за всичко, което се е случило, и дори я прогонва от болницата, убедена, че присъствието ѝ там е нежелано. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.151 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 27 ноември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 151 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В последните епизоди наблюдаваме как Хира и Орхун преминават през тежки изпитания. Първо отвлякоха Орхун, за да го спрат да се яви на важен търг. После отвлякоха и Хира. В най-мрачния момент Орхун ѝ обеща, че ще намери начин да избягат заедно, и удържа на думата си. Успяха да се измъкнат, но преследвачите им не се отказаха и напрежението продължи да расте.
Сблъсъкът между Аяз и Туфан постави Орхун пред невъзможен избор. Когато видя, че оръжието е насочено към Хира, той не се поколеба нито миг. Хвърли се пред нея, прикри я с тялото си и пое куршума, който може да промени съдбата му завинаги.
Хира успя да извика помощ и Орхун беше откаран в болницата, където лекарите решиха, че се нуждае от незабавна и изключително деликатна операция. Всеки техен ход може да бъде фатален.
В този критичен момент Афифе не успява да сдържи гнева си. Тя обвинява Хира за всичко, което се е случило, и дори я прогонва от болницата, убедена, че присъствието ѝ там е нежелано.
А ние оставаме с въпроса, който не дава покой на никого: ще успеят ли лекарите да спасят Орхун?
В коридора пред операционната Явуз стои неподвижно, вперен в затворената врата, зад която лекарите се борят за живота на Орхун. Изведнъж тишината се разкъсва от бързи стъпки, появява се Афифе, следвана от Нева, Перихан и иконома.
Лицето ѝ е пребледняло от страх, а в гласа ѝ звучи отчаяна настойчивост.
– Как е Орхун? Какво казаха лекарите?
– Операцията продължава, все още нямаме новини – отговаря спокойно Явуз.
Думите му не я успокояват.
– Г-ца Хира припадна – добавя Явуз след кратка пауза. – Но е добре, поставена е под наблюдение.
Афифе дори не реагира. Всичко извън състоянието на сина ѝ е без значение. Погледът ѝ става студен.
– Сега ме интересува само Орхун! – отвръща остро. – Да се направи всичко необходимо! Ако трябва, ще доведем най-добрите специалисти!
– Лекарският екип работи безупречно, госпожо – опитва се да я успокои Явуз. – Можете да сте сигурна в това.
Но за Афифе това не е достатъчно. Тя вдига глава, гневът и тревогата ѝ се смесват в едно.
– Всеки тук ще даде всичко от себе си! Разбрано ли е?
Нева пристъпва напред и внимателно хваща Афифе под ръка, преструвайки се, че иска да ѝ даде поне малко опора.
– Г-жо Афифе… трябва ви сила. Елате да седнете за момент.
Афифе поклаща глава категорично.
– Той е моето дете, тук ще стоя, права.
Думите ѝ карат Перихан, която до този момент е седяла замислено, да се изправи инстинктивно.
Афифе пристъпва до самата врата на операционната. Поставя длан върху студения метал, сякаш търси връзка с Орхун, и прошепва, сякаш думите ѝ могат да го достигнат през стените:
– Ще се върнеш, Орхун… Ти си Демирханлъ. Ще издържиш. Трябва!
Очите ѝ се пълнят със сълзи, но Афифе не помръдва. Стои неподвижна, вперила поглед във вратата на операционната.
В стаята на главния лекар Хира лежи неподвижно, лицето ѝ е бледо и спокойно, сякаш спи… но сънят ѝ не е обикновен.
Хира сънува, че е в обятията на Орхун. Вижда себе си как се притиска към гърдите му и отпуска чело върху него. Светът наоколо се размива, остава само топлината му.– Какво има? – пита той тихо.– Слушам… – отговаря тя. – Слушам сърцето ти.
Сцената изчезва, но звукът остава – равномерните удари на сърцето се разливат по лицето ѝ като спомен, който отказва да си тръгне.
Хира отново сънува, че Орхун е пред нея – силуетът му е ясен, макар всичко останало да е в мъгла.– Чуй го, Хира – казва той. – Чуй какво ти говори.– Не знам… – прошепва тя.– Казва, че ще бие за теб. Завинаги. Хира…Гласът на Орхун се чува в тишината, но думите му сякаш се впиват в съня ѝ. На болничното легло от окото на Хира се стича една сълза.– Хира… – долита отнякъде гласът на Орхун, сякаш идва от самите ѝ спомени.
Междувременно, в операционната атмосферата е на път да се пръсне от напрежение. Мониторът изписва ритъма на сърцето на Орхун, а във всеки негов удар звучат думите му:
– Хира… Хира… Хира…
Гласът му се чува върху сухия писък на машините, превръщайки се едновременно в зов и обещание.
Хирурзите говорят бързо, деловито, но напрежението личи в тона им.
– Има разкъсване на белодробната артерия – казва единият, докато погледът му прескача към мониторите.
– Аортата започва да се подува – отвръща вторият. – Трябва да овладеем отока незабавно.
– Увеличете вливането, сестра. Промивка. Бързо!
Ръцете им се движат като в отчаян танц, прецизни, но напрегнати. Всеки звук от апаратурата реже въздуха като нож.
Сцената се връща върху образа на Орхун, който се намира на ръба, а лекарите се опитват да го върнат обратно.
Мониторът премигва, а сърцето на Орхун търси сила да продължи.
Сцената се връща при Хира, която лежи на болничното легло, клепачите ѝ трепват, сънят я повлича надолу, към поредица от спомени, които я връхлитат един след друг.
Първо се появява образът на Орхун – такъв, какъвто стоеше пред нея в онзи миг, когато тя беше загубила вяра в него. Афифе замахва към Хира, за да я удари, но ръката ѝ остава във въздуха, спряна от ръката на Орхун.
– Ти си невинна – казва той спокойно. – Вече го знам.– Да беше казал нещо, което не съм чувала досега – отвръща тя, с онова горчиво разочарование в гласа.
След това споменът се пречупва, Хира стои пред вратата на хотелската стая и вижда розата, оставена там от него.
– Ще направя всичко, за да те спечеля обратно – чува гласа му. – Всичко.
Следващият спомен е по-светъл, Орхун в ролята на таксиметров шофьор, само и само да се доближи до Хира, дори когато няма право да бъде до нея.
– Ще намеря начин, ще поправя всичко – обещава той.
Следва бурният момент, в който Хира нахлува в стаята му и хвърля розите на бюрото му.
– Никога! – казва тя. – Никога няма да ти простя!
А после, изстрелът. Тялото на Орхун се свлича, думите му вибрират в паметта ѝ:
– Всеки заслужава втори шанс…
Сънят изчезва, а дишането ѝ се учестява.
Следва друга сцена – Орхун стои пред нея с празен поглед, сякаш се е примирил.
– Ти си права – казва той. – Трябва да сложим край. Реших да напусна имението. Да имаш пространство, ддишаш свободно.
Следват болезнени картини, които я връщат в нощите, които иска да забрави, ако можеше: похищението. Куршумът на Туфан. Аяз, който удря Орхун… всичко се върти без пауза, сякаш умът ѝ я принуждава да го преживее отново.
Следва сцена, която разкъсва съня ѝ на две. Тя излиза иззад Орхун, застава пред него, готова да поеме удара вместо него.
– Не е нужно и двамата да умираме – казва тя. – Ти имаш семейство. Аз нямам никого. Нека направи с мен каквото иска.
Гласът на Орхун отеква, настойчив, отчаян:
– Имаш мен. Твоята смърт е моята смърт. Живях без теб и умрях. Един път го преживях. Втори няма да издържа.
Сцената се пречупва, изстрелът, падането, кръвта. Хира чува собствените си думи:
– Не можеш да излекуваш раната в сърцето ми…
И неговия отговор:
– Тогава ще изтръгна своето и ще ти го дам, ще имаш сърце без рани, пълно с любов.
Сцените се преливат в друга, Орхун, който поставя ръка на гърдите си.
– Слушай…. Какво ти говори сърцето ми?– Не знам… – чува собствения си глас.
И последната сцена, убежището, куршумите, погледът му, отправен към нея, сякаш последен.
– Казва, че ще бие за теб. Винаги. Хира… Хира…
Гласът на Орхен отеква някъде между съня и реалността.
– Хира…
Тя рязко се надига от леглото сякаш въздухът ѝ не стига. Очите ѝ се разширяват, дъхът ѝ се къса.
Хира сяда на леглото, неспокойна, разтреперана и усеща с цялото си същество, че нещо се е случило с Орхун. И тази мисъл я изтръгва окончателно от съня.
В същото това време операцията на Орхун продължава, но изражението на един от лекарите се променя. Той следи пулса, после, отново разкървавената рана.
– Започна вътрешно кървене – казва той с пресечен глас. – Пациентът губи кръв. Сестра, кръвни банки веднага!
Една от сестрите тичешком излиза от залата, почти блъскайки вратата. Другата, стояща до монитора, проследява линията на пулса и лицето ѝ помръква.
– Професоре… пулсът е на ръба.
Лекарите реагират мигновено. Машините светкат, инструментите тракат. Единият от хирурзите се навежда над Орхун и се опитва да овладее ситуацията, но пулсът му отслабва с всяка секунда.
– Не мога да го стабилизирам – признава той, докато очите му се забиват в монитора.
Сестрата отново поглежда екрана. Дишането ѝ секва.
– Губим пациента…
Апаратурата започва да пищи. Звукът е остър, равномерен, безмилостен. Пулсът се срива стремглаво, а писъкът се разнася в цялата операционна, сякаш предупреждава, че времето изтече..
В същото това време Хира върви бавно към операционната. Лицето ѝ е бледо, очите – разфокусирани, като човек, който е оставил тялото си, но умът още се бори.
Сестрата, която първа се е погрижила за нея по-рано, я вижда и се стъписва.
– Госпожо… защо сте на крака? Трябва да почивате.
Хира бавно поклаща глава. Думите ѝ излизат тихи, но остри.
– Не мога да лежа, докато той се бори за живота си.
– В това състояние не бива да стоите – настоява сестрата, правейки крачка към нея.
– Все едно… – прошепва Хира и погледът ѝ преминава през жената, сякаш тя изобщо не е там.
Хира продължава да върви напред, колеблива, но устремена. Нищо около нея няма значение: нито студеният под, нито хората, които минават покрай нея, нито собствената ѝ болка. Единственото, което вижда, е онази червена лампа в края на коридора. Хира върви право към нея, сякаш единствено тя я държи на крака.
Пред операционната на болницата Афифе стои скована и притеснена. Невa се разхожда напред–назад. Перихан наблюдава вратата с поглед, който не мига. Икономът и Явуз са изправени като стражи, но и при тях напрежението си казва думата.
Никой не говори. Внезапно лампата над операционната трепва и вратата се открехва. Докторът, един от този които от часове се борят за живота на Орхун, се появява на прага
Погледите на всички се впиват в него. Тишината става почти болезнена.
Афифе прави крачка напред, но краката ѝ едва я държат. Нева замръзва на място, ръцете ѝ леко треперят. Перихан стиска чантата си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляват. Икономът и Явуз застават още по-внимаателни, готови да реагират на всичко.
Докторът поема дълбоко въздух. Изражението му е същото като човек, който се готви да съобщи присъда.
Сякаш всеки миг ще произнесе най-страшните думи.
Никой не знае, че всъщност е дошъл да даде надежда, че операцията продължава, че внезапният срив в пулса е овладян, че засега състоянието на Орхун се стабилизира. Но в този момент семейството не чува нищо освен собствения си страх.
Хира върви бавно по коридора, все още разтърсена, но решена да стигне до вратата, зад която Орхун се бори за живота си.
Когато наближава, пред очите ѝ се разкрива болезнена картина. Афифе е седнала до стената, прегърнала ръцете си. Лицето ѝ е напрегнато – не плаче, но помощта на Нeва до нея ясно показва колко е разстроена. Нeва се навежда, прошепва ѝ нещо, докосва рамото ѝ, опитва се да я успокои.
Хира спира за миг, поема си въздух, все едно събира смелост, и поглежда към всички един по един, търсейки знак, дума, обяснение.
Тя пристъпва напред и застава точно пред Явуз. Очите ѝ се впиват в неговите, без да каже и дума,поглед, който ясно го пита: Как е той? Кажи ми.
Явуз преглъща. Прави няколко бавни крачки към нея. Устните му потреперват, сякаш думите отказват да излязат.
– Г-жо Хира… г-н Орхун… – започва той, но гласът му пресъхва. Застива неподвижно, неспособен да довърши.
Хира стои като вцепенена пред Явуз. Той поема дълбоко въздух. Лицето му е напрегнато.
– Операцията продължава… – започва. – Състоянието му е тежко. Когато го докараха… сърцето вече беше спряло. Успяха да го върнат. Загубил е много кръв. Казаха, че операцията е изключително сложна… – за миг млъква. – Положението е критично.
Подът като че се пропуква под краката на Хира. Тя отстъпва една крачка назад, сякаш въздухът изведнъж е станал твърде тежък.
Явуз добавя още по-тихо:
– Куршумът е засегнал сърцето, опасността е огромна, правят всичко възможно.
Хира едва се държи на крака.
В операционната светлините блестят върху неподвижното лице на Орхун. Звукът от апаратите се прелива с опитите на лекарите да го спасят. Главният хирург е потен, напрегнат, движенията му са бързи.
Поглежда към другия лекар, погледите им се срещат. Вторият поклаща глава, кратко, почти незабележимо, но пълно с отчаяние.
– Има съсирване… – казва хирургът дрезгаво. – Да промием отново.
Сестрата се втурва. Металът трака. Мониторите пищят в тревожен ритъм.
Гласът на Хира, сякаш идващ от друго пространство, пада като ехо върху неподвижното лице на Орхун:
– Но той ще се оправи… нали? – гласът ѝ е глух, колеблив.
– Лекарите искат да… бъдем готови за всякакъв изход. Не знам, госпожо Хира – казва неуверено Явуз.
Главата на Хира се замайва. Тя залита.
– Госпожо Хира? – Явуз се опитва да я подхване. – Добре ли сте?
По-напред в коридора Афифе наблюдава всичко със стиснати устни. Очите ѝ блестят от ярост.
Тя изсъсква, почти без глас:
– Заради теб…
След миг вече крещи и се хвърля към Хира:
– Заради теб!
Хира едва се държи на крака. Не реагира. Погледът ѝ е забит към вратата на операционната, там, където е Орхун.
Афифе не спира.
– Нихан умря заради теб, асега и синът ми! Всичко това е твоя вина! Не носиш никаква благодат! – думите ѝ режат като нож.
Зад нея Нeва и Перихан наблюдават сцената. По лицето на Перихан се прокрадва доволна усмивка, а Нeва не прави опит да я прикрие.
Афифе се разтреперва. Нeва се втурва към нея.
– Госпожо Афифе! Разбирам ви, но моля ви… успокойте се. Орхун има нужда от вас сега.
– Госпожо Афифе, моля – добавя и Явуз, но гласът му остава безсилен срещу яростта ѝ.
Афифе не чува никого. Очите ѝ са приковани в Хира, пълни с обвинение:
– Махай се от нас! Откакто се появи, носиш само зло! Махай се! Вън!
С всяка дума гневът се сипе като удари върху Хира.
Хира стои неподвижно, впита в стената, с очи, пълни със сълзи, но без да се опитва да ги скрие. Тя се държи, колкото може, с единствената мисъл в съзнанието си: Орхун!
Афифе, заслепена от гняв, хваща Хира за ръката и рязко я дръпва към изхода.
– Мърдай! – крещи тя. – Махай се оттук! Нямаш право да стоиш тук, нямаш право дори да чакаш! Синът ми е в това състояние заради теб!
Нeва върви до Афифе, дишането ѝ е учестено, а Перихан се влачи зад тях, наблюдавайки сцената с мрачно удовлетворение. Нeва се включва, сякаш е чакала момент да излее собствената си неприязън.
– Най-добре е да се махнеш… – изсъсква тя.
Явуз се втурва да застане между тях.
– Госпожо Афифе! Моля ви, спрете!
Но тя не чува нищо освен собствената си ярост. Рязко се обръща към Явуз.
– Махни се от пътя ми!
– Госпожо… – опитва се да я убеди той. – Госпожа Хира няма връзка с отвличането…
– Какво говориш? – изстрелва тя.
– Г-н Орхун беше отвлечен, за да бъде принуден да се откаже от обществена поръчка – казва Явуз. – Госпожа Хира…
– Каква поръчка? Какви ги говориш? – прекъсва го Афифе.
Явуз се обръща към Хира, като че ли я защитава в отсъствието на Орхун.
– Не можете да твърдите, че тя е причина за отвличането. Напротив…
За миг гневът на Афифе като че спира, улавя думите му… но омразата ѝ към Хира е по-силна от разума.
– Достатъчно! – избухва тя. – Какво било и кой какво направил не ме интересува! Синът ми се бори за живота си заради нея. Само семейството му има право да бъде тук! Хора, които не са го предавали! – натъртва тя, като забива думата предавали като нож.
При последната реплика Хира потръпва. Погледът ѝ се издига бавно към Афифе, сякаш едва сега чува обвинението. Нева и Перихан си разменят погледи, зад които се крие злорадство.
Хира излиза навън, лицето ѝ е мокро от сълзи. Сяда на първата пейка, ръцете ѝ треперят.
И върху образа ѝ, като далечно ехо, пада гласът на Орхун:
– Тръгвам си…
Хира слага ръка върху гърдите си, там, където болката е остра и където все още звучи неговото име.
Сълзите се стичат като тънки нишки, а тялото ѝ се разтърсва от неудържим плач.
Тялото ѝ се тресе, сълзите се стичат на тънки нишки. Тя не може да спре нито риданията, нито болката, която залива цялото ѝ същество.
Всичко в нея крещи само едно: „Не го оставяй да си тръгне.“
Кенан и Нуршах преминават през неочакван и много емоционален обрат. Кенан е объркан и засегнат от мълчанието на Нуршах, след като се осмели да ѝ признае чувствата си. Майстор Якуп го кара да осъзнае, че може би той самият е бил прибързан, че не ѝ е оставил време да реагира. Думите му достигат до Кенан и той започва да гледа по-разбиращо на поведението на Нуршах.
От своя страна Нуршах е неспокойна, разкъсвана от вина и страх. Тя иска да му отговори, дори се опитва да се подготви как да го направи, но напрежението я превзема. Когато най-накрая се изправят един срещу друг и тя се готви да му каже, че между тях може да има бъдеще, телефонът ѝ звъни. Обажда се Явуз и новината, която му съобщава, разтърсва света ѝ, брат ѝ е прострелян и е в болница.
Шокът е толкова силен, че Нуршах не може да диша, изпада в паника и буквално се срива пред очите на Кенан. Той веднага застава до нея, опитва се да я успокои, води я навън, държи я да не падне. Думите му са единственото, което може да я задържи в реалността. Нуршах е като парализирана от страх, а той е човекът, който я крепи, докато тя повтаря през сълзи, че я е ужасно страх за брат ѝ.