Плен – Сезон 2 Епизод 152 (Ето какво ще видим)

Действието продължава от предния епизод. В коридора пред операционната Афифе седи изправена, почти неподвижна, а до нея – Нева, Перихан и икономът.

– Къде е Явуз? – пита Афифе, без да отмества поглед от вратата.
– Ще проверя веднага, госпожо – казва Шевкет и прави крачка напред.
– Не се налага – спира го тя рязко.

В този момент в коридора се появява Хира. Изглежда изтощена, но походката ѝ е твърда, сякаш сама се подпира на волята си. Нева, Перихан и икономът я виждат едновременно и замръзват изненадани. Нева рязко става и пристъпва към нея.

– Ти! Какво правиш тук…
– Тук съм – отвръща Хира спокойно, но решително. – И няма да си тръгна.

Афифе я поглежда, не с омраза, а с изненада. Въпреки напрежението, в стойката на момичето има някакво необяснимо достойнство. Хира вдига очи към вратата на операционната, сякаш се опитва да достигне до онзи, който лежи зад нея.

„И ти няма да си тръгваш…“, минава през мислите ѝ.

Камерата се спира върху нея – неподвижна, непоклатима. Хира се обръща към Афифе.

– Искам да знаете – каквото и да кажете, каквото и да направите, аз няма да помръдна оттук, докато не чуя как е той.
– Нахалница! – изригва Афифе. – Как смееш…

Афифе пристъпва напред, но в този миг Явуз се появява в коридора, току-що приключил разговор по телефона. Всички се обръщат към него. Хира също наостря слух, макар да стои малко по-назад.

– Какво стана? Научи ли нещо? – пита Афифе.
– Операцията приключи. Откараха го в реанимацията – казва Явуз.

Афифе и Хира въздъхват почти едновременно, неосъзнато, сякаш са били под вода и най-сетне изплуват. Но Явуз не изглежда спокоен.

– Но…, опитва се да продължи Явуз.

Сякаш думата му срязва въздуха. Двете жени отново се напрягат.

– Опасността за живота му остава. Има и още нещо. Лекарят настоя да го обясни лично.

Страхът в очите на Афифе и Хира се засилва. Афифе се опитва да овладее гласа си, но той трепва.

– Какво означава това? Какво да обяснява? Нека дойде веднага! Не може да ни държи така!

– Ще почакаме, госпожо. И още… – започва Явуз.

Афифе вече е на крак.

– И още какво, Явуз?!

– За съжаление, новината изтече, госпожо. Навън има цяла армия журналисти. Болницата, с наше знание, излезе с официално съобщение, само за да знаете при влизане и излизане.
– Къде е интензивното отделение? – пита Афифе, без да крие тревога си.
– Оттук, госпожо.

Афифе тръгва напред първа, след нея тръгват останалите. Хира се отделя от стената и последва групата.

Пред интензивното отделение Афифе стои в единия край, неподвижна като камък. Хира е в другия – далеч, но вътрешно свързана с онова, което се случва зад вратата. Останалите седят на столовете по средата. Шевкет говори по телефона, отдръпнат леко встрани.

– Вече е в реанимация – казва той ниско. – Чакаме. Дръжте се така, сякаш всички са си у дома. Г-жа Афифе не е добре… може да се наложи да се прибере, за да си почине. Хайде.

Докато говори, погледите на Нева и Перихан не се отделят от Хира. Изучават я, преценяват я, не крият неприязънта си към нея.

– Само я погледни – прошепва Нева ядосано. – Изкарва ме извън нерви.

После се изправя, обръща се към Хира и се приближава с онзи студен, отровен поглед, който тя владее до съвършенство.

– Какъв човек трябва да си, за да стоиш тук? Не си желана. И въпреки това се натрапваш. Не стига всичко, което тази жена преживява, ами трябва и теб да търпи! Какво, умираш по него ли?

Последното изречение пронизва Хира.

– Не знам какво си въобразявате – отвръща Хира, запазвайки самообладание. – Но очевидно няма нищо общо с това, което аз преживявам. За мен сега съществува само едно – Орхун и състоянието му. Не знам защо вие сте тук, но аз съм тук заради него. И няма да мръдна. Има само един човек, който може да ме отпрати.

Тя поглежда към вратата.

– Само той.

Нева стисва зъби така силно, че по слепоочието ѝ минава лека пулсация.

– Недей да тръгваш, моля ти се! – изстрелва тя саркастично. – Но поне стой далеч от очите ни. Г-жа Афифе се задушава, само като те види. И без това не си полезна никому…

Нева се завръща при Перихан, още кипяща от яд.

– Ах, какви ги говори – казва Перихан, уж възмутена, а всъщност се забавлява. – Браво… дребна, но напориста, а?
– Нямала да си тръгне, докато Орхун сам не ѝ го каже – отсича Нева.
– Тя само знае да се прави на интересна – добавя Перихан, като кръстосва краката си.
– Каквото и да прави, рано или късно ще си тръгне, и ако чака да го чуе от Орхун, ще го чуе. Той ще ѝ каже всичко право в очите. – Нева вади телефона си решително.
– Какво мислиш да правиш? – пита Перихан, присвивайки поглед.
– Ще се обадя на нашия лекар в Англия. Да дойде и да даде консултация – отговаря Нева.

Нева се отдалечава, за да говори по телефона Перихан я проследява с поглед, в който има тънка, скрита усмивка.

– Много е загрижена за Орхун напоследък – прошепва тя, сякаш ѝ е забавно.

В другия край на коридора Афифе хвърля към Хира поглед, в който се смесват изтощение, гняв и страх, но Хира не реагира. Не вдига глава. Не търси одобрение.

Тя мисли единствено за Орхун и най-после да отвори очи.

Малко по-късно Нева се приближава към Афифе.

– Говорих с професора от Англия – казва тя веднага. – Вече е тръгнал насам. Един от най-добрите е.

Афифе кимва бавно.

– Благодаря ти… много добре си постъпила.

Отдалеч Перихан следи сцената с присвити очи. Устните ѝ се извиват леко, наполовина възхищение, наполовина подигравка.

– Браво… – прошепва под нос. – Успя да привлечеш вниманието на Афифе. Кой знае какво кроиш…

На няколко метра от тях Хира стои тъжна и притеснена, погледът ѝ е забит в затворената врата на реанимацията.

– Господи… върни ми го… – прошепва тя тихо. – Нека излезе жив от тази стая… Ако му се случи нещо… аз… аз няма да мога да дишам. Няма да мога да живея.

Гласът ѝ се прекършва, а тя стиска ръцете си още по-силно.

В този момент в коридора влизат Нуршах и Кенан. Щом ги вижда, Афифе сякаш се събужда от леденото си състояние и почти се втурва към дъщеря си.

– Мамо! – извиква Нуршах и се хвърля в прегръдките ѝ.
– Дъще моя… – Афифе я прегръща толкова силно, че се вижда колко много ѝ е липсвала.
– Батко? – пита Нуршах, разтреперана.
– Жив е, ще се оправи – отвръща Афифе, опитвайки се да звучи уверено.

Кенан пристъпва напред уважително.

– Дано се възстанови скоро, госпожо.

Афифе му кимва едва забележимо в знак на благодарност. Нева и Перихан го разглеждат от глава до пети, после си разменят многозначителни погледи.

– Как е станало? – пита Нуршах.
– Сложна работа… – казва Афифе. – И ние още не знаем добре.

Нуршах не пита повече, вместо това тръгва направо към Хира, следвана от Кенан. Хвърля се в прегръдките ѝ, сякаш я е чакала цял живот.

– Хира! – извиква тя и я прегръща силно.

Кенан се усмихва окуражително.

– Дано всичко мине добре, Хира.
– Благодаря… – отвръща тя тихо.

Нуршах я поглежда със загрижено изражение.

– Недей така… – прошепва.

После се усмихва тъжно.

– Ако брат ми ни види сега, ще ни се скара и на двете… нали?

Двете споделят кратък момент на слабост, но той бързо е прекъснат. Отдалеч Афифе гледа сцената с ледено неодобрение.

– Нуршах! – гласът ѝ прорязва коридора.

Нуршах вдига поглед. Афифе само прави знак с глава – рязък, заповеднически. „Отдръпни се.“

Нуршах се напряга.

– Мамо… поне днес не бъди такава…

Хира, която усеща напрежението, се изправя спокойно.

– Ще изляза малко в градината – казва тя. – Имам нужда да подишам въздух.

– Хира… – Нуршах я хваща за ръка. – Извинявай за майка ми… моля те.

Хира само кимва и тръгва бавно по коридора, стъпките ѝ звучат уморено.

Нуршах се обръща към майка си със сдържано разочарование. Кенан, който наблюдава сцената без да разбира защо напрежението е толкова силно, пита:

– Защо Хира остана сама?
– Майка ми… – въздиша Нуршах. – Тя никога не я прие.

Гласът ѝ угасва, а Кенан поглежда към Афифе, сякаш се опитва да разбере човек, който не дава много шансове за разбиране.

В градината на болницата Хира седи сама на една пейка, ръцете ѝ отпуснати в скута, погледът ѝ се губи някъде далеч. Изглежда така, сякаш времето около нея е спряло.

В този момент Кенан излиза навън, държейки бутилка вода. Поема дълбоко дъх, за да успокои напрегнатите си мисли, но тогава я вижда – сама, угаснала, изтощена. За миг остава неподвижен, загледан в нея. В очите му се появява съпричастност, която той сам не осъзнава напълно. Не издържа и тръгва към нея.

Хира е погълната от тревогата си за Орхун и не забелязва кога той се настанява до нея. Кенан протяга бутилката.

– Пийни малко вода – казва тихо. – Не изглеждаш добре.

Той вече знае всичко от Нуршах. Затова е тук, за да ѝ бъде опора, без да разбира колко дълбока е връзката между тях.

– Благодаря – прошепва Хира.

Взема бутилката, повдига я леко… и в същия миг си спомня:

Пред очите ѝ изниква Орхун. Те двамата, в гората. Той я гледа решително, но нежно, и ѝ подава вода, събрана в листо.

– Пий… – казва той. – Хайде, изпий я.

Споменът избледнява и Хира се връща в настоящето. Очите ѝ се пълнят със сълзи, ръката ѝ леко потрепва. Тя не отпива.

– Не си пила… – казва той спокойно. – Опитай поне малко. Ще ти се отрази добре.

Но тя не успява. Болката в гърдите ѝ е по-силна от глада и жаждата.

Кенан я наблюдава внимателно. Усеща мълчанието ѝ, усеща онова, което тя се страхува да изрече.

– В такива моменти… – започва Кенан. – Дори една глътка вода тежи. Питаш се как да пиеш, как да ядеш, когато той лежи там… когато не знаеш дали ще се събуди…Разбирам те.

Хира вдига очи към него, пълни със сълзи, със страх, със сподавена надежда.

– Но така не бива – продължава Кенан. – Замисли се… би ли искал Орхун да се съсипваш? Не, дори няма нужда да го казвам. Той би искал да си силна. Да се държиш!

Думите му попадат точно там, където трябва. Хира кимва едва забележимо, сякаш признава истината в тях. Вдига бутилката и отпива малка глътка. Кенан се усмихва.

– Така. Не се предавай.

Нито Кенан знае, че говори на собствената си сестра. Нито Хира знае, че до нея стои брат ѝ. А съдбата междувременно ги събира все по-близо и по-близо.

В този миг в градината излиза Нуршах. Тя спира на място, когато вижда двамата заедно. Погледът ѝ се размазва от сълзи, а в главата ѝ нахлуват спомените.

Нуршах е в дома на Вуслат, където случайно открива снимка, на която Хире е като дете.

– Хира… – промълвява тогава.
– Виждала съм тази снимка.

Лицето на Вуслат пребледнява.

– Объркала си се. Няма как. Къде би я видяла? Това е сестра ми.
– Сестра? – повтаря Нуршах изненадано.
– Да. Моята сестра.
– Но… аз познавам това момиче. Това е Хира. Това е нейна детска снимка.

Погледът на Вуслат се изпълва със страх.

– Не казвай нищо на Кенан! – умолява тя. – Ако разбере, че съм крила такова нещо… няма да ми прости.
– Добре – казва Нуршах. – Няма да му кажа… но трябва да му признаеш. Не може да остане тайна завинаги.
– Не знам как да му кажа такава истина… – признава Вуслат със страх.

Нуршах се връща в настоящето, гледа Кенан и Хира, толкова близо, толкова еднакви в скръбта си, толкова неподозиращо свързани.

– Трябва да разберете, че сте брат и сестра… – мисли си тя. – Но как да ви го кажа?..

Камерата се приближава към разтревоженото ѝ лице.

След като стои известно време встрани и наблюдава Хира и Кенан, Нуршах бързо събира сили и тръгва към тях. Стъпките ѝ са несигурни, но решителни. Когато стига до пейката, без да казва нищо, се навежда и сяда точно до Хира, като я прегръща силно.

– Никога не съм харесвала поведението на майка ми… – изрича тя, гласът ѝ се къса. – И… честно казано, не знам какво да кажа. Срам ме е от нея.

Хира поклаща глава и прегръща Нуршах обратно, притискайки я към рамото си.

– Няма значение – отвръща тихо. – Сега мислим за други неща… много по-важни.

Нощта е паднала над болницата, но лампите в коридора светят болезнено ярко, хвърляйки хладни отблясъци по стените. Завесата пред прозореца на интензивното, където лежи Орхун, остава плътно спусната, непробиваема граница между живот и неизвестност. Афифе, Шевкет, Нева и Перихан стоят на разпръснати места, всеки вглъбен в собствените си мисли. Малко по-надолу чакат Хира, Нуршах и Кенан. Афифе вече не издържа. Тя рязко се надига, гневът в жестовете ѝ е пропит повече с отчаяние, отколкото със злоба.

– Къде е този доктор? – избухва тя. – И търпението има граници. Защо никой не казва нищо? Защо още не мога да видя сина си?
– Ако искате, ще отида да проверя… – предлага Шевкет внимателно.
– Не! – отсича тя. – Ти оставаш тук. Аз ще отида. Омръзна ми само да чакам, без никой да се обади…

Но още при първите си крачки залита. Краката ѝ омекват.

– Госпожо! – реагира веднага Шевкет.

– Мамо! – Нуршах се хвърля към нея.

Двамата я хващат и я настаняват на близката пейка.

– Спокойно… така… – опитва се да я успокои Шевкет.

Очите на Нуршах блестят, но тя стиска устни, за да не се разплаче.

– Мамо, опитай да се успокоиш поне малко… – прошепва. – Така само си вредиш. Недай си Боже, ще ти се вдигне кръвното.

Афифе едва овладява гласа си.

– Как да съм спокойна? Не мога.
– Явуз стои пред кабинета на лекаря – напомня ѝ Нуршах. – Ще ни извика, когато е време. (Къса пауза.) Взе ли лекарството си?
– Сега за кръвното ли да мисля? – ядосано отвръща Афифе.
– Не, мамо. – Тонът на Нуршах става по-твърд. – Трябва да вземеш лекарството. Точка.

Шевкет веднага изважда кутийка от джоба си.

– Носех ги за всеки случай – казва тихо.

Нуршах взема хапчето и го подава на майка си. Хира протяга предпазливо бутилката с вода, нова, неотворена.

– Заповядайте… – прошепва тя..

Но Афифе я гледа така, сякаш тя е причината за цялата ѝ болка.

– Не искам нищо, което тя е докосвала! – отсича ледено.
– Мамо! Това вече е прекалено! – реагира Нуршах.

Афифе не ѝ обръща внимание. Обръща глава, а Нева мигновено поднася друга бутилка, сякаш само това е чакала. Афифе гълта хапчето.

Кенан наблюдава сцената отстрани и прехапва устни, наранява го начинът, по който говорят за Хира, макар още да не знае защо му е толкова тежко.

В този момент пристига Явуз, видимо напрегнат.

– Г-жо Афифе… – казва той сериозно. – Докторът ви очаква в кабинета си.

Афифе мигновено се изправя. Шевкет тръгва след нея. Нуршах също се надига, но спира, поглеждайки към Хира, чийто поглед е забит в пода.

– Хайде… – казва меко Нуршах.

Хира се колебае, страхува се от срещата с лекаря, страхува се от реакцията на Афифе, страхува се от думите, които може да чуе. Но Нуршах я насърчава с едно кратко „Да вървим“.

Хира тръгва до нея, напрегната като струна.

Явуз се обръща към останалите:

– Главният лекар ни предостави отделна стая за чакане, елате, ще ви заведа.

Перихан и Нева вървят след него с малки бързи стъпки. Кенан остава за миг, кимва в знак на благодарност.

– Благодаря. Ще изчакам Нуршах.

И тръгва след двете жени към кабинета на лекаря, мястото, където след секунди може да се промени всичко.

Пред вратата на лекарския кабинет Keнaн и Шевкет чакат новини. Въздухът е плътен, неподвижен. Телефонът на Шевкет звъни рязко и пробива тишината.

– Да – отговаря той раздразнено. – Казах, че ще ви се обадя, ако има ново. Недейте да ми звъните през пет минути, само ме разсейвате. Чакам -жа Афифе да излезе от кабинета… Затваряйте.

Тъкмо когато прибира телефона, вратата на кабинета се отваря.

Първа излиза Хира. Не върви, а по-скоро се носи като сянка. Лицето ѝ е бледо, а погледът, замъглен, сякаш не вижда нищо пред себе си. Keнaн само с един поглед разбира – новините са тежки.

Хира дори не го забелязва. Просто продължава напред, със стъпки, които едва я държат. Подпряла се на стената, опитва да поеме въздух, но думите на доктора още кънтят в главата ѝ

– Направихме изключително трудна и продължителна операция. Имаше много усложнения. Когато г-н Орхун постъпи, сърцето му вече беше спряло. Свързахме го веднага към машина и започнахме операцията. Наложи се да отворим гръдната кухина. Отстранихме съсиреците. Това… това беше по-лесната част. Истинското предизвикателство беше местоположението на куршума…

Все още под влиянието на думите, които е чула, Хира се озовава пред прозореца към интензивното. Завесата е махната, в стаята Орхун лежи неподвижен, свързан към апарат, тръби и системи, които поддържат тялото му.

Гласът на лекаря продължава да звучи в мислите ѝ:

– За съжаление куршумът е засегнал критична зона на сърцето. Ако го бяхме пипнали, шансът да загубим пациента е огромен. Затова… взехме решение да го оставим там.

Една сълза бавно се плъзга по бузата ѝ, докато гледа мъжа, който е смисълът на всичките ѝ страхове и надежди.

Последната фраза на доктора отеква в нея като присъда:

– Г-н Орхун ще живее с куршума в сърцето си. От този момент нататък – завинаги.

Хира се разтреперва, а сълзите потичат неудържимо.

Keнaн е разстроен след като вижда в какво състояние излиза Хира. Той чака Нуршах, която напуска кабинета след Афифе. Лицето ѝ е измъчено, тя се спира насред коридора, сякаш краката ѝ отказват да продължат.

Сълзите сами тръгват по бузите ѝ.

Kенан се приближава, без да пита нищо. Просто я прегръща.

Нуршах се отпуска в прегръдките му и се разплаква неудържимо, заровила лице в рамото му. Keнaн я държи здраво, без думи, без обяснения — само присъствие.

В това време Афифе, поддържана от Шевкет, тръгва към стаята, която им е предоставена.

– Елате насам, госпожо – казва Шевкет и я води внимателно.

Хира все още стои пред прозореца на стаята на Орхун. Дъхът ѝ е накъсан, а сълзите течащи по лицето ѝ сякаш парят. Тя гледа към него, сякаш с очите си се опитва да го събуди, да го извика обратно.

Гърдите ѝ се свиват болезнено, сякаш самата тя усеща чуждия куршум, заседнал в неговото сърце. Тя не помръдва. Само гледа. И плаче.

Източник: PoTv.bg