winless
Орхун продължава да се бори за живота си, а Хира – за него, забравила за обидата и болката. И няма сила, която да я откъсне от това да бъде до него. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.153 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 1 декември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 153 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В болницата времето спира. Между живота и смъртта стои един-единствен куршум – този в сърцето на Орхун.
Нуршах се срива под тежестта на мисълта, че може да изгуби брат си завинаги, а Кенан отчаяно се опитва да я утеши и подкрепи.
Хира, разкъсана от вина, страх и любов – притиска длан към стъклото, зад което е Орхун, сякаш така може да го върне. Вече няма гняв. Няма минало. Има само една молитва: „Отвори очи.“
Афифе воюва с всичко, с лекарите, с науката, със съдбата, отказвайки да приеме, че синът ѝ може да остане в това състояние.
Но когато надеждата е на косъм, а нощта е най-дълга, една жена сънува чудото, което сърцето ѝ отчаяно иска да бъде истина. И се събужда разбита. Сънят си отива. Реалността остава. И една жена, която обича до болка, се връща в болницата със само една мисъл:„Ще бъда до него… каквото и да ми струва!“
Студената светлина в болничния коридор прави лицето на Нуршах още по-бледо. Кенан внимателно я настанява на металната пейка. Тя е като онемяла – сълзите са пресъхнали, а изражението ѝ е застинало между шок и безсилие.
Кенан сяда до нея – притихнал, напрегнат, решен да ѝ бъде опора, въпреки че самият той едва се държи.
– Нуршах, кажи нещо. Не е добре да го държиш вътре в себе си. Кажи ми какво мислиш.
Тя поема бавно въздух, сякаш опитва да подреди хаоса в мислите си.
– Нищо не се подрежда – прошепва. – Не разбирам… не мога да го приема. Той… ще живее с куршум в сърцето. Как… как човек диша с нещо такова в себе си? С бомба, която може да избухне всеки момент…
Кенан усеща как думите ѝ го прорязват, но се стяга и се навежда към нея.
– Виж, знаем твърде малко. С времето ще разберем всичко. Няма да ти говоря празни приказки. Знам колко е страшно. Но не си представяй най-лошото, чуваш ли ме? Времето ще подреди нещата.
Нуршах преглъща трудно, а очите ѝ отново се изпълват със сълзи.
– А ако нищо не се подреди? Ако… ако си тръгне… Аз няма да загубя само брат си. Ще загубя баща си, приятеля си… той винаги е бил всичко в едно за мен.
Ръката на Кенан бавно обгръща нейната.
– Знам много добре какво означава брат ти за теб.
Но Нуршах вече се бори със собствените си страхове.
– Когато реших да започна нов живот, далеч от всички, силата ми идваше от него. Винаги съм се възхищавала на смелостта му. Казвах си, ако успея да бъда поне наполовина като него, ще се справя. Той възразяваше, но никога не ме спря. Винаги се опирах на него, Кенан… Той беше моето убежище… Ако си отиде… какво ще правя…
Кенан я поглежда в очите.
– Не познавам Орхун така добре, както ти, но едно знам със сигурност – той е много силен. Нали сама казваш, че брат ти винаги намира изход?
Тя кимва, а сълзите ѝ се стичат по бузите.
– Ще намери и сега, а и ти вече не си онова уплашено момиче. Ти си силна, борбена. Спомни си през какво премина последния месец. Нуршах, не се предавай. Няма друг път. Трябва да си силна – за семейството си, за него.
– Страх ме е… толкова много ме е страх – признава Нуршах.
Гласът ѝ се пропуква и тя избухва в плач. Кенан я притегля към себе си – не за да я успокои, а сякаш да ѝ даде малко от собствената си сила.
В коридора пред реанимацията е ужасно тихо. През прозореца се вижда неподвижното тяло на Орхун, блед, свързан към апаратурата, която диша вместо него.
В същото време пред прозореца на стаята на Орхун Хира е притиснала длан към студеното стъкло, сякаш ако се приближи достатъчно, ще го докосне. Сълзите се стичат по лицето ѝ, но тя дори не ги усеща. Всички обиди, цялата болка – всичко се е изпарило, останал е само страхът да не го загуби.
– Отвори очи… погледни ме, само веднъж… моля те…
Гласът на лекаря отеква в отново в главата ѝ, болезнено ясно.
„Г-н Орхун ще живее с куршум в сърцето.“
Повтаря се, все едно някой го изрича в ухото ѝ отново и отново.
– С куршум в сърцето… как се живее така…
Хира бавно отдръпва ръката си от стъклото. Затваря очи и шепне:
– Господи… ти можеш всичко. Ако кажеш да бъде, ще бъде. Пощади го… моля те… пощади го…
После отваря очи и се навежда по-близо към стъклото, обръщайки се към Орхун с разкъсано сърце.
– Дръж се… недей… Аличо, Нуршах… майка ти… не ги оставяй. Знам, че можеш да издържиш. Остани с нас… не оставяй дома ни без твоята сянка…
Силите ѝ сякаш я напускат, но тя остава там, вперила поглед в него, като човек, който се бори с тъмнина, по-дълбока от нощта.
В стаята в болницата, отредена за семейството, въздухът трепери от напрежение. Перихан и Нева седят мълчаливо, а Афифе крачи напред-назад, като човек, който не може да побере болката си в собственото си тяло.
– В кой век живеем? – изригва тя. – Технологиите са на върха, а лекарят ми казва, че куршумът не може да се извади. Как е възможно такова нещо?
Шевкет пристъпва внимателно.
– Госпожо, ако желаете, мога да говоря с лекаря. Да ви обясни по-подробно…
Афице го пронизва с поглед.
– Не е нужно. Не съм в състояние да слушам празни приказки. Този куршум трябва да бъде изваден от сърцето на сина ми. Друг лекар, друга болница, друга държава… не ме интересува. Но той не може да остане така. Не може!
Нева се надига и застава пред нея, докато Перихан я наблюдава с нещо между подозрение и тревога.
– Г-жо Афифе… говорих с лекаря в Англия. Чаках да се успокоите малко, но… по-добре да кажа сега.
Афице спира. Нева продължава:
– Той е виждал подобни случаи. Хора, които са живели напълно нормално с куршум в сърцето. Рискът от усложнения е един на хиляда.
Перихан се намесва:
– И аз съм чувала за такива случаи, Афифе.
– Не мога да го приема – отсича Афифе. – Дори шансът да е един на милион. Това е синът ми.
– Разбирам болката ви. Аз също съм на ръба – преструва се Нева. – Но трябва да вярваме на лекарите. Да чуем какво ще каже кардиологът от Англия.
– Дано поне той каже, че може да извади куршума… – отвръща Афифе.
– Той е най-добрият в Европа – добавя Нева. – Пътува по света и обучава цели екипи.
В кафето на болницата Нуршах седи сама, погледът ѝ блуждае в нищото. Тревогата е изписана във всяко нейно движение. Кенан се приближава с две чаши чай.
– Кафето още се приготвя, но взех чай. Поне е топъл – усмихва се той.
– Благодаря.
Кенан сяда срещу нея и изважда нещо от джоба си.
– И още нещо.
Нуршах повдига очи. Той оставя шоколад пред нея.
– Помислих, че ще ти се отрази добре.
Очите ѝ веднага се пълнят със сълзи. Кенан се обърква.
– Ей… какво стана? Нали си говорихме да мислим хубави неща? Защо се разплака?
– Спомних си за брат ми… – прошепва тя. – Това беше неговият начин… Купуваше ми шоколад – понякога да ме разведри, понякога просто така. После го криеше в книгите ми. И аз го намирах и се радвах като малко дете…
Кенан слуша с топла усмивка, а Нуршах също леко се усмихва, спомняйки си хубавите моменти.
– Колко лесно е да те направи човек щастлива – казва той.
– Брат ми винаги знаеше как… Имаше свой начин да ме разбере. Беше пълен с изненади. Толкова му дължа…
Усмивката ѝ внезапно изчезва. Кенан забелязва промяната.
– Нищо не е загубено, Нуршах. Брат ти е жив. И дори ако животът се оплете така, че не можем да го развържем… той пак ще е с теб, както винаги.
Нуршах се заглежда в далечината.
– Толкова много неща в живота ми се промениха… но той не. Бях на четири-пет години и вярвах, че има тайно наметало.
Кенан се усмихва.
– Защото беше моят герой – продължава тя. – А всеки герой трябва да има наметало. Дори го дебнех, за да разбера къде го крие. А после разбрах… истинските герои нямат наметало. Силата им е в това как живеят.
Поглежда Кенан с блеснали очи.
– Може да ти звучи странно… но затова разбирам Нефес. Знам какво намира в теб. Каквото брат ми е за мен… това си ти за нея.
Думите ѝ докосват Кенан. В погледа му се появява топлина, която досега се е опитвал да скрие.
Хира стои пред прозореца на интензивното, впила поглед в неподвижното тяло на Орхун, а сълзите ѝ се стичат по бузите, когато дочува приближаващи стъпки. Бързо ги избърсва, обръща се… и вижда Кенан и Нуршах да се приближават към нея.
Нуршах е разпиляна, сякаш едва се държи. В следващия миг погледите ѝ се срещат с тези на Хира, две различни болки, сляти в една. Без дума, двете се хвърлят една в друга и се прегръщат силно. Сълзите потичат свободно.
Кенан стои леко назад, наблюдава ги мълчаливо, като човек, който иска да ги защити и двете, но не знае как.
Нуршах хваща ръката на Хира и я придърпва по-близо до стъклото. Двете гледат мъжа зад него, неподвижен, свързан с машини.
– Ще се оправиш, батко… – прошепва Нуршах с разтреперан глас.
– Ще се оправи… – отвръща Хира, но думите ѝ звучат повече като молитва.
Нуршах се изправя, сякаш си напомня, че трябва да бъде силна поне пред Хира.
– Главният лекар ни даде кабинета си. Хайде, ела да си поемеш дъх. И ти преживя много тази нощ.
Хира примигва, тя дори не си е представяла да се отдели от Орхун, но и не може да каже на Нуршах истината: че Афифе и останалите са там.
– Не… добре ми е тук – отвръща.
Кенан и Нуршах разменят онзи кратък поглед, който казва всичко – Хира е на предела на силите си.
Кенан пристъпва към тях, гласът му е мек, но категоричен:
– Хира… не се изтощавай така. Ние сме тук. Ще чакаме заедно. Иди за кратко, само да си поемеш въздух.
Хира поклаща глава почти незабележимо.
– Разбирам те – казва Нуршах. – Не искаш да мръднеш оттук. Но ако се сринеш, как ще му помогнеш, когато отвори очи? Той ще има нужда от теб.
Сълзи отново се появяват върху лицето на Хира. Нуршах я хваща за ръката.
– Той ще се оправи… и ще продължите оттам, откъдето спряхте.
Хира мълчи. Сълзите ѝ се стичат бавно. Накрая вдига поглед към Нуршах, двете се гледат дълго, дълбоко, сякаш се опитват да си вдъхнат сила.
После Нуршах поглежда брат си през стъклото.
– Той е моят герой … моят силен брат. Знам, че ще се събуди. Ще се върне при нас. – После се обръща към Хира. – И когато отвори очи, ти ще си до него. Както винаги.
Думите тежат в гърдите на Хира. Тя преглъща тежко.
– Не знам, Нуршах… – прошепва едва. – Само… само да се събуди. Какво ще стане после… нямам представа.
Обръща се към стъклото и избърсва сълзите с длан. Камерата се фокусира върху лицето на Орхун, неподвижен, вързан към апаратите – застинал кадър между живота и смъртта.
Небето едва просветлява, а гласът на сутрешния азан изпълва пространството. На пейката пред кафенето Хира стои прегърбена, изтощена до крайност. Очите ѝ едва се държат отворени – не е мигнала цяла нощ.
Тя стиска ръцете си, поглежда към земята и тихо прошепва:
– Заради всички, които се молят към теб… Господи, запази го. По щади го заради тези, които го обичат. Не ни изпитвай с отсъствието му…
Сълзите падат тихо по бузите ѝ.
В ушите ѝ отново прозвучават думите на Нуршах:
„Той ще се възстанови… и ще продължите оттам, откъдето спряхте.“
Хира прехапва устни. Тези думи я разкъсват.
– Само да се оправи… – прошепва. – Да се върне към живота си… Дори да не съм част от него. Достатъчно ми е да знам, че е жив… че диша.
Тя вдига поглед към небето, в което сивото на нощта започва да просветлява.
– Дай ми един шанс, Господи… един-единствен. Да мога да му кажа: „Забравих болката си. Ти си жив, това ми стига.“
В кабинета на главния лекар е тихо. Перихан и Нева спят неловко в креслата, главите им наклонени в неестествени позиции. Само Афифе седи будна и напрегната.
Нева се размърдва първа. Разтрива врата си, завърта глава и едва тогава осъзнава, че Афифе не е мигнала.
Тя се навежда леко напред:
– Г-жо Афифе… – прошепва тя. – Цяла нощ не сте мигнали. Трябва да си починете поне малко.
Афифе чува думите, но не се обръща. Погледът ѝ остава втренчен в една точка, когато проговаря, гласът ѝ е твърд, но под него прозира страх:
– Беше в началното училище… Получи първата си слаба оценка. Прибра се… и изчезна.
Нева замира, разбира, че това е история за Орхун. Афифе продължава, сякаш преживява случилото отново:
– Помислих, че се е скрил, защото знае, че ще се ядосам. И беше прав – щях. И се ядосах още повече, защото избяга. Цялото имение го търсеше. Накрая го намерих в градината. В един забутан ъгъл, седнал върху камъка. Беше изнесъл всички учебници. Учеше. Моето момче… никога не се отказваше. Каквото и да става, се бореше докрай. И сега се бори.
Очите ѝ се пълнят. Миг след това първата сълза се търкулва по бузата ѝ.
– Г-жо Афифе… Орхун ще спечели и тази битка. Повярвайте ми – казва Нева.
Афифе не отговаря, стиснала ръцете си в скута.
– Ще ви донеса нещо за хапване – добавя Нева. – После ще си вземете лекарствата.
Никакъв отговор.
Нева излиза тихо от стаята. Щом вратата се затваря, Афифе повдига ръка към лицето си, но е късно, сълзите вече се стичат свободно.
Орхун лежи неподвижно на болничното легло, обвит в тишината на машините. Вратата на стаята се открехва бавно и Хира влиза, стъпвайки сякаш по стъкло.
Очите ѝ се пълнят, когато го вижда. И в този миг в главата ѝ прозвучава гласът на Нуршах:
„Той ще се оправи… и ще продължите откъдето сте спрели…“
Хира се приближава, коленичи до леглото и с треперещи пръсти докосва ръката на Орхун. Макар очите му да са затворени, само присъствието му я озарява.
– Тук съм… – прошепва тя.
Чака секунда, две. Нищо. Продължава, този път по-решително:
– Забравих всичко, което се случи между нас. Няма значение. Виж… тук съм. До теб.
Хира стиска ръката му – нежно, отчаяно.
И тогава… чудото се случва.
Орхун отваря очи.
Хира отдръпва ръка, сякаш се страхува да не е сън.
– Наистина ли… буден ли си?
Той я гледа уморено, но ясно – сякаш я разпознава.
Сълзите на Хира се превръщат в усмивка.
– Събуди се… Слава Богу… добре си!
Орхун прошепва трудно:
– С мен ли си?
Хира кимва, докато сълзите падат по лицето ѝ.
– Тук съм! Няма да си тръгна! Никога!
Картината се размива в яркото сияние на погледа ѝ…
…и Хира подскача, събудена от силен звук.
Поглежда наоколо, седи на пейката пред болницата. Утрото вече е настъпило.
– Било е само сън…
Разочарованието преминава през лицето ѝ като сянка. Тя си поема дъх, опитва се да събере сили.
– Как ми се искаше да е истина… – казва на себе си. – Да можех да му кажа всичко…
Очите ѝ отново се навлажняват, но тя не се предава.
Изправя се бавно, с една-единствена мисъл в ума си:
Да бъде до него, каквото и да ѝ струва.
И тръгва обратно към болницата, към Орхун, към неизвестното, към надеждата, която не е готова да загуби.