Плен – Сезон 2 Епизод 157 (Ето какво ще видим)

Коридорът на болницата е полутъмен, лампите потрепват, а часовникът на стената отмерва секундите с упорит тик-так, който още повече стяга гърдите на Хира. Всеки път, когато вратата на отделението изскърца, тя подскача, но все още няма новини за Орхун.

Изведнъж зад нея се чува забързаните, уверени стъпки на Явуз. Хира се обръща рязко – в погледа ѝ има надежда, страх, безсилие, всичко накуп.

– Добре ли е? Казаха ли нещо? Какво му е? – пита тя притеснена.

Явуз си поема въздух и сваля поглед за миг, сякаш търси най-внимателния начин да поднесе новината.

– Не знаят точно какво му е. Казаха тахикардия… но имало много видове. Ще продължат лечението с медикаменти до сутринта. Ще държат господин Орхун под наблюдение.

– Не е сериозно, нали? Защо внезапно се влоши? Какво говорят? – гласът ѝ е едновременно накъсан от плач и уморен.

– Докторът спомена усложнения… но описват състоянието на господин Орхун като необичайно. Затова не дават сигурна прогноза. Не казват нищо напълно ясно, госпожице Хира.

Хира едва се сдържа да не се разплаче отново, кимва леко – не защото се успокоява, а защото няма сили да задава още въпроси, на които няма отговор. Явуз се отдалечава бавно по коридора, а Хира остава сама със страха си, загледана в безличните болнични врати, зад които Орхун се бори за живота си.

Действието прескача Хира е прекарала нощта на пейката в коридора – свита, уморена, с ръце, преплетени в молитва. Тъмните кръгове под очите ѝ издават, че не е мигвала. Докато се моли наум Орхун да се събуди, тя забелязва Явуз в края на коридора. Лицето му е различно. Хира скача от мястото си, почти тича към него.

– Има ли новини?

Явуз се усмихва леко, за пръв път от часове.

– Показателите му са се нормализирали. Добре е. Скоро ще го изведат в стая.

Хира изпуска дълга, разтърсваща въздишка. Коленете ѝ омекват от облекчение.

– Господи… благодаря ти – прошепва тя, но този шепот звучи като най-искрената ѝ молитва.

Пред очите ѝ става светло, не напълно, но достатъчно, за да види света отново в цвят. Явуз я наблюдава и ясно осъзнава през какъв ад е минала през последните дни.

– Защо не идете да си починете? Изтощени сте. Мога да ви закарам до хотела, ако желаете. Г-жа Афифе всеки момент ще пристигне.

– Не, няма да ходя никъде. Добре съм тук.

– Както кажете, госпожице.

Той се отдалечава, а тъкмо когато Хира си поема нов, по-лек дъх, телефонът ѝ звъни. На екрана се изписва името името на Нуршах.

Сцената се пренася в кантората на Кенан.

– Добро утро, Хира… – прошепва Нуршах, макар гласът ѝ да трепери. – Обадих се да видя дали си будна, но…

От слушалката се чува уморен, но топъл глас.

– Добро утро… Добре, че се обади. Будна съм… – отговаря Хира.

– Исках да питам за брат ми. Има ли нещо ново?

Хира се колебае за миг, сякаш търси най-мекия начин да каже истината.

– Снощи му прилоша малко.

Лицето на Нуршах мигом се напряга. Гласът на Хира веднага се опитва да я успокои.

– Но вече е добре. Лекарите реагираха навреме. Наистина няма повод за паника.

– Какво му беше? Казаха ли нещо? – пита Нуршах, хванала телефона с две ръце, сякаш така ще чуе по-точно.

– Нищо конкретно… Не успяха да дадат точна диагноза – признава Хира. – Но ако беше нещо сериозно, щяха да ми го кажат. Сигурна съм.

После, с по-уверен тон:

– Състоянието му е стабилно. Обещавам да ти пиша, ако има промяна.

Нуршах поема дълбоко въздух, раменете ѝ леко се отпускат.

– Добре… Благодаря ти. Ще ти звънна пак. И… бих искала да чуя гласа му, когато се почувства по-добре. Може ли?

– Разбира се – казва Хира. – Ще му дам телефона.

– Добре… Ще се чуем.

– Пази се, Нуршах.

– И ти. До по-късно.

Линията прекъсва. Хира остава неподвижна за секунда, загледана в екрана, който постепенно изгасва. После бавно пъхва ръка в джоба си и изважда писмото.

Тя го държи между пръстите си и колебанието се изписва по лицето ѝ – дали да го отвори или отново да отложи момента. След кратък размисъл Хира въздъхва, притиска писмото към себе си и тръгва към градината на болницата.

Нуршах току-що приключила разговора си с Хира, отпива бавно от кафето, когато влиза Кенан.

– Добро утро – поздравява той.

– Добро утро… – отвръща Нуршах, а тонът ѝ е спокоен, но уморен.

Кенан я поглежда с интерес, забелязвайки тъмните сенки под очите ѝ.

– Рано си станала?

Тя поклаща глава, оставя чашата върху бюрото и въздъхва.

– Не е чак толкова рано… Просто не можах да заспя. Цяла нощ мислех за брат ми.

Кенан пристъпва по-близо.

– Знаех си, щях да те питам за него. Как е? Има ли новини?

– Говорих с Хира преди малко – обяснява Нуршах, опитвайки се да прикрие тревогата. – През нощта му е станало по-зле, но сега е стабилен. Хира обеща да ми се обади, ако стане нещо неочаквано.

Кенан кимва..

– Слава Богу.

Тя го поглежда изпитателно.

– И ти май не си спал много… Снощи не се прибра.

Кенан не обяснява нищо. Леко кимане заменя думите, които не желае да изрече. Тишина се настанява помежду им, докато Нуршах не се престрашава.

– Имам нужда от нещо – казва тя внимателно, сякаш стъпва по тънка лед.

Любопитството на Кенан проблясва, макар умората да тегне върху него.

– Какво ти трябва?

– Искам да дойдеш с мен някъде.

Кенан затваря очи за миг, сякаш събира сили.

– Нуршах… много съм изморен днес. Не се чувствам добре. Може ли да отидем друг път?

Тя прави крачка към него, очите ѝ блестят от решителност.

– Моля те… Заради мен.

Кенан се намръщва.

– Къде ще ходим?

– Ще видиш, когато стигнем.

Той повдига вежди.

– Защо не ми кажеш отсега?

– Без въпроси, моля те – прошепва тя.

Кенан остава раздвоен, колебанието му е почти осезаемо.

– Обещах ти, че ще видиш, когато пристигнем – добавя Нуршах. – Моля те… направи го за мен.

След миг, в който напрежението между тях се сгъстява, Кенан отпуска рамене и кимва примирено.

– Добре… Ще дойда.

В градината на болницата Хира седи на еднадървена пейка. В ръцете ѝ лежи писмото на Орхун – леко измачкано, стоплено от дланите ѝ, но все още непрочетено.

Тя го поглежда отново, сякаш се опитва да прочете съдържанието му през хартията. В очите ѝ пробягва колебание – кратък миг, в който страхът и нуждата от истината се борят помежду си.

След секунди Хира решително, но внимателно разкъсва плика, изважда сгънатия лист и го разгъва, пръстите ѝ трепват едва забележимо. Погледът ѝ се спуска по редовете.

„Не ми прощавай. Това, което сторих, няма прошка… – пише Орхун. –Причиних ти рана, която не може да бъде изкупена. Но ще чакам. Ще чакам, докато болката отмине, докато белегът избледнее и споменът от раната се разтвори някъде далеч. Колкото и време да е нужно, ще чакам този миг… до края на живота си.“

По бузите на Хира се търкулват сълзи. Тя дори не ги избърсва, продължава да чете, сякаш светът се е свил до този лист хартия.

Докато се опитва да подреди хаоса в ума си, който предизвика писмото на Орхун, към нея се приближава Явуз. Той спира на няколко крачки разстояние, но присъствието му е достатъчно, за да я откъсне от мислите ѝ. Хира веднага се изправя, сякаш е била хваната в момент на слабост.

– Г-н Орхун ви потърси веднага щом се събуди – казва Явуз. – Исках да ви кажа.

Хира кимва, опитвайки се да се събере.

– Благодаря – отвръща тя тихо.

– Разбира се, госпожице – отвръща той с обичайната си учтивост.

Но тревогата, която я е стегнала от нощта, не отстъпва.

– Добре е… нали? Наистина е добре? – пита тя, сякаш се бои от собствените си думи.

– Добре е, да – потвърждава Явуз, без колебание. – Няма повод за притеснение. Единствено се разтревожи, защото не ви видя до себе си.

Думите му попадат право в мястото, което Хира се опитва да защити – онова място, в което обидата, болката и привързаността се преплитат в неразплетим възел. Тя поклаща глава едва доловимо, все още под влияние на писмото и всичко, което е разтърсило спокойствието в нея.

– Добре… – прошепва.

След това пристъпва бавно към входа на болницата. Дишането ѝ се успокоява, но погледът остава напрегнат – като човек, който върви към среща, от която зависи бъдещето му. Хира поема въздух и се отправя към стаята на Орхун.

Орхун лежи в леглото – блед, но спокоен, с онзи поглед, който сякаш казва, че е преминал още една битка и отново се е върнал. Вратата се открехва и Хира влиза внимателно навътре. Лицето ѝ е напрегнато, а стъпките – колебливи, като че ли всяка крачка тежи повече от предишната.

Погледът ѝ се спира върху Орхун, който за малко не изгуби живота си. Той забелязва мълчанието ѝ и го приема като притеснение за състоянието му. С леко повдигнати устни, сякаш се опитва да я успокои без излишни думи, прошепва:

– Добре съм… Наистина. Няма защо да се тревожиш.

Хира не казва нищо, просто го гледа. Само го гледа, а думите от писмото му започват да звучат в главата ѝ – тихи, но болезнено ясни.

„Не ме прощавай – беше написал той. – Защото няма как да заслужа прошка. Оставих рана в теб, която не мога да залича. Но ще чакам. Докато болката се разтвори. Докато следата избледнее. Колкото и време да е нужно… ще чакам цял живот, ако трябва.“

Сълзите започват да се стичат по бузите ѝ, без тя дори да ги усети. Орхун повдига глава, объркан от внезапната промяна в настроението ѝ, но преди да успее да попита нещо, Хира пристъпва към него. Движението ѝ е рязко, но внимателно – сякаш се страхува да го докосне и в същото време не може да стои далеч от него. Навежда се и го прегръща, деликатно, притиска лице към рамото му, сякаш търси спасение.

Орхун се вцепенява за миг, изненадан от този неочакван жест, а после затваря очи и поема аромата на косата ѝ – нещо толкова просто, което въпреки всичко му носи спокойствие.

Хира продължава да седи сгушена в него, а гласът ѝ излиза като шепот, сякаш говори насън.

– Как стигнахме дотук? – прошепва тя. – Защо трябваше да се случи всичко това?

Орхун разбира тези думи по-добре от всеки друг. Преглъща тежко, сякаш вината, събрана в него, се опитва да намери изход.

– Заради мен. Бях заслепен. Не чувах нищо, не виждах нищо. Всичко, което ти причиних… цялата болка, която замъгли живота ни… беше моя грешка. Само моя.

Това признание я отрезвява. Хира осъзнава, че го разстройва, че натоварва човек, който още се съвзема. Отдръпва се леко, почти ядосана на себе си.

– Какво говоря… ти лежиш тук, а аз… – спира за миг, опитвайки да се овладее. – Не е моментът за това.

Орхун повдига ръка и докосва бузата ѝ с такава нежност, че тя примигва.

– Ще поправя всичко … – казва той. – Едно по едно. Както трябва.

Думите му се разстилат като обещание, което не иска да звучи помпозно, а искрено.

– Добре ли си? – пита той, този път с тревога.

– Ти питаш мен? – отвръща Хира и поклаща глава. – Единственото важно сега е ти да си добре. Не мисли за мен.

Двамата се прегръщат отново – този път по-бавно, сякаш и двамата се нуждаят от това. Прегръдката им е тиха, дълга, без думи. В нея няма нито минало, нито условности – само двама души, които за кратък миг намират опора един в друг.

Хира продължава да притиска Орхун в прегръдката си – очите ѝ са влажни, а погледът ѝ блуждае някъде между болката и объркването. После внезапно като че ли се сепва, отдръпва се и се изправя. Мълчанието помежду им тежи.

Орхун пръв го разчупва.

– Мълчиш… – казва той спокойно, но думите му попадат точно в сърцевината на напрежението. – Толкова неща имаш да ми кажеш., нали? Стоиш пред мен така спокойна, а вътре в теб бушуват буря.

Хира гледа настрани – не за да скрие нещо, а защото всичко в нея е твърде открито. Орхун продължава с глас, който разбира повече, отколкото тя признава.

– Това, че не ти повярвах… – той едва поема въздух. –Знам, че това чувство не те оставя. Върви след теб като тъмна сянка. Искаш да си близо до мен… и в същото време да избягаш възможно най-далече.

Думите му я изненадват – сякаш е прочел нещо, което самата тя тепърва осъзнава. Той протяга ръка и взема нейната. Жестът е толкова спонтанен, че я оставя без думи.

– Минали сме през толкова тежки неща… – казва той. – Разпадахме се, събирахме се един друг, губехме се… Но истината, най-чистата, най-ясната от всички, е че ти не си виновна за нищо. Искам само едно – да ти се случи това, което най-много заслужаваш. Да бъдеш добре. Да бъдеш щастлива.

Хира се колебае, раздвоена между чувството за вина, привързаността и страха. Тя отвваря уста да каже нещо, но в същия момент вратата се отваря.

Появява се Афифе – пъргава, със замръзнала осанка. Зад нея влиза Нева. Погледът на Афифе веднага се спира върху преплетените ръце на Орхун и Хира. В следващата секунда лицето ѝ се вкаменява.

– Искам да поговоря със сина си насаме – изрича тя хладно.

Хира отдръпва ръката си и почти инстинктивно пристъпва назад. Докато минава покрай Афифе, усеща погледа ѝ като удар – безмълвен, но безжалостен. Излиза от стаята, а Афифе веднага застава до леглото. Нева се усмихва едва-едва.

– Радвам се, че си по-добре, Орхун. Ще се видим по-късно… – казва Нева и се излиза навън.

Афифе остава насаме със сина си. Тя изправя рамене, сякаш се подготвя за битка.

– Лекарят каза, че могат да те изпишат – произнася делово.

Орхун я поглежда внимателно.

– Радвам се да го чуя, но не си дошла само за това.

– Точно така – отвръща тя. – Подготвям стаята ти в имението. Отиваме право вкъщи. И не смея да чуя възражение. Оттук нататък всичко се връща по старому.

След секунда добавя, вече с по-остър тон:

– И всичко това… само заради онази девойка…

Изречението спира по средата, сякаш дори тя усеща границата, която прекрачва. Орхун възразява спокойно, но твърдо.

– Какво общо има тя?

– Какво общо ли? – очите ѝ пламват. – Напусна имението, за да ѝ бъде удобно! И ето какво последва… Няма да позволя това да се повтори. Аз съм ти майка. И искам да бъдеш при мен.

Орхун се вглежда в нея. Очите на Афифе са влажни, сякаш този път думите идват не от гордост, а от страх. Той го усеща и, макар да стиска зъби, решава, че моментът не е подходящ за този разговор.

– Добре – казва кратко.

По лицето на Афифе мигновено се разлива облекчено. В този момент телефонът ѝ звъни. Тя го изважда от чантата.

– Всички научиха какво е станало – казва. – От сутринта не спират да звънят. Госпожа Мюзейен… третият ѝ опит, трябва да вдигна. Здравейте, госпожо Мюзейен…

Излиза от стаята, докато говори.

Орхун я изпраща с поглед, замислен и напрегнат. После погледът му отново се замъглява, сякаш се връща в онзи миг преди малко. Споменът го връхлита. Хира, сгушена в него. Сълзите ѝ. Шепотът, който още звучи в главата му:

– Как стигнахме дотук… защо се случи всичко това?

Картината избледнява.

Орхун въздъхва тежко и насочва поглед в нищото, където сякаш търси отговори, които никой не може да му даде.

Нуршах води Кенан по улички в търсене на едноетажна къща, която някога била жълта. Тя има в главата си само бегли спомени, а Кенан се чуди как изобщо ще я намерят. След множество объркани улици и разминавания, Нуршах внезапно открива мястото – къщата вече е боядисана в синьо.

Но истинската ѝ цел се разкрива, когато кара Кенан да копае в двора. След множество погрешни указания той се отказва, но точно тогава Нуршах намира малка метална кутийка, в която има камък във формата на сърце. Подарък от детството ѝ, който тя някога заровила, за да го даде един ден на човек, който го заслужава.

Тя го подава на Кенан – и му казва, че е за него.

Тя му признава, че с времето се е почувствала защитена до него, че въпреки караниците са се превърнали в добра двойка. Накрая пита директно:

– Кенан… мислиш ли, че бихме били добра двойка?

Тъкмо когато той се готви да отговори, съсед ги вижда в двора и започва да крещи, заплашвайки да извика полиция. Двамата хукват да бягат, хванати за ръце, смеейки се като деца.

След като се измъкват, Нуршах и Кенан продължават разговора си. Закачат се, ревнуват се, опитват се да разберат чувствата си.

Кенан, все още държащ сърцевидния камък, накрая признава:

–Това е най-хубавият подарък, който съм получавал.

Погледите им се срещат… и е ясно, че между тях вече няма връщане назад.

Двамата търсят колата, губят се, обвиняват себе си, после се смеят, че се държат „прекалено възпитано“. Решават да се върнат към истинския си, закачлив начин на общуване.

Накрая Нуршах открива колата първа и не пропуска да се похвали. Отново се закачат сладко – точно както преди, но вече с нов вид близост.

В новия си дом Афет глези Рашит по време на закуска. Самоуверен след вчерашната си „победа“ над Йъмаз, Рашит се перчи – докато на вратата не се появява самият Йъмаз, бесен и крещящ.

Следва сблъсък пред къщата – Йъмаз напада Рашит, стига се до ръкопашна схватка и Йъмаз намушква Рашит в задните части. Афет, паникьосана, замахва неволно и събаря Йъмаз назад, където той удря главата си в камък и остава неподвижен.

Рашит веднага влиза в роля на „герой“, макар да е пребледнял от страх. Двамата със съпругата му изпадат в паника дали Йъмаз не е мъртъв.

Източник: PoTv.bg