Плен – Сезон 2 Епизод 158 (Ето какво ще видим)

Хира стои пред огледалото в тоалетната на болницата – неподвижна, сякаш времето около нея е застинало. Пръстите ѝ още пазят топлината от ръката на Орхун, а тя ги притиска към дланта си, все едно опитва да върне онзи миг.

– Току-що държах ръката ти… – прошепва, едва доловимо.

В очите ѝ проблясва смут, който бързо прелива в тревога.

– Господи… какво ще правя? – прошепва, неспособна да спре треперенето на гласа си. – Не мога да го изтръгна от себе си… Да си тръгна – не мога. Да остана – също не мога…

Повдига рамене в отчаян жест и поема дълбоко въздух.

Кенан отключва вратата на кантората. Нуршах потръпва още с първата крачка вътре.

– Ох, какъв студ! Тук е като в хладилник – измърморва, като потрива ръцете си.

Кенан веднага се насочва към печката.

– Сега я усилвам. След две минути ще се стоплим.
– Ако искаш, аз ще го направя – предлага тя, но той вече рови в джоба си.

Изважда малкото камъче – онова, за което знаят само двамата.

– Няма нужда. Така или иначе трябва да го измия.

По лицето на Нуршах пробягва сърдечна усмивка, която говори повече от всяка дума.

Когато Кенан се отдалечава към кухнята, тя го изпраща с поглед, в който има и нежност, и малко копнеж. После взема сватбената им снимка – моментът, в който всичко е изглеждало толкова просто и ясно.

– До къде стигнахме, а? – прошепва с усмивка. – Пещерняко мой…

В същото това време Кенан стои над мивката и внимателно измива камъчето, а върху лицето му играе загадъчна усмивка.

– Кой да предположи, че ще преживеем всичко това… с теб, госпожо Инат – промърморва тихо, сякаш се шегува със собственото си безсилие.

Подсушава камъчето с кърпа, разглежда го между пръстите си и поклаща глава.

– Само виж… Ако някой ми беше казал, че едно обикновено камъче ще ме направи толкова щастлив, щях да му се изсмея.

Замълчава за миг, после се усмихва още по-широко.

– Успя да ме изплашиш… Помислих, че чувствата ми са останали без отговор. А тя… тя винаги намира начин да ме изненада.

Нуршах все още държи снимката, погълната от спомени. Лек въздишък се изплъзва от устата ѝ – точно в момента, в който гласът на Кенан изпълва стаята. Усмивката ѝ се разширява, тя оставя рамката и се обръща.

Кенан забелязва снимката, после поглежда към съкровището в ръката си.

– Всичко е почистено – казва той с доволно изражение. – Сега трябва да му намерим място… но много специално. И вече знам кое е.

Поставя камъчето пред рамката със снимката от сватбата им.

– Мисля, че това е най-доброто място. Така винаги ще е пред очите ми.

Нуршах го гледа, душата ѝ се изпълват с онова усещане за близост, което човек трудно си признава. И повтаря думите, които малко по-рано е изрекла само на себе си:

– Знаеш ли кое още не мога да проумея? Как стигнахме дотук?

Той отвръща със същия топъл, уверен поглед.

Хира излиза от тоалетна и поема по дългия коридор. Очите ѝ са подпухнали, зачервени от плач, а походката ѝ е несигурна. Потънала е в собствените си мисли, когато пред нея се появява Нева и рязко ѝ препречва пътя. По лицето ѝ се разлива онази надменна, отровна усмивка, която издава удоволствието ѝ да наранява.

– Само погледни каква жалка картинка си – процежда Нева, накланяйки глава, сякаш наблюдава нещо отблъскващо под микроскоп.

Приближава се още, бавно, като хищник, който вече е сигурен в победата си.

– Очите ти блестят от сълзи. Онези, които не те познават, може и да ти повярват. Но аз знам що за сълзи са това. Така умело ги използваш в игричките си с Орхун… Страхотна актриса си! Явно съм те подценила сериозно.

Хира стои неподвижно, но умът ѝ е далеч от думите на Нева – гласът ѝ звучи все по-приглушено, като досаден шум в коридора. Хира я поглежда уморено, сякаш да ѝ каже „стига“, и прави опит да я заобиколи. В този миг Нева сграбчва ръката ѝ толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват. Навежда се към ухото ѝ, а в гласа ѝ се събира цялата ѝ злоба.

– Брат ми ти беше малко… няма да спреш, докато не довършиш и Орхун, нали?

Хира застива. Думите се забиват в нея като ледено острие. Лицето ѝ се променя – тъгата се стопява, отстъпвайки място на решителност. Но Нева не млъква.

– Пари, власт, фамилията Демирханлъ… за всичко това си готова на всичко, нали? Ще продължиш да се бориш, докато не получиш каквото искаш!

Хира рязко издърпва ръката си, сякаш се освобождава от капан. Изправя се, вдига глава и поглежда Нева право в очите – спокойно, но категорично.

– Не ме поставяй на твоето ниво – отвръща уверено Хира. – Да, в мен се води битка… но тя няма нищо общо с твоите измислици. Битка, която човек като теб не може да разбере.

Хира се обръща и тръгва към изхода, стъпките ѝ отекват уверено по пода. Нева остава втренчена в гърба ѝ, с гримаса на отвращение, но под повърхността ѝ проблясва нещо друго – безсилен гняв.

Нуршах стиска телефона в ръка и тръгва към бюрото си – леко задъхана, наполовина притеснена, наполовина нетърпелива. Кенан я следи с поглед. Тя набира Хира, упорито избягвайки погледа му. Телефонът звъни само веднъж, а после се чува гласът на Хира – леко уморен и леко напрегнат.

– Ало?

– Здравей, Хира… Как е брат ми?

Докато говорят, сцената прелива плавно към болничния коридор. Хира върви бавно, притискайки телефона до ухото си, а в гласа ѝ звучи контролирано спокойствие.

– Много по-добре е след вчерашния инцидент – казва тя. – Даже ще го изпишат.

Нуршах се отпуска назад на стола, сякаш някой е махнал тежък камък от гърдите ѝ.

– Наистина? Толкова се радвам… Само мама да не ти е създавала проблеми …

Хира спира за секунда.

– Да кажем, че всичко е наред… Всички се радват, че ще го изпишат.
– Слава Богу… Мога ли да говоря с него? Дай ми го, моля те.

Хира стига до вратата на стаята и влиза. В момента, в който Орхун я вижда, лицето му се озарява.

– Чаках те – прошепва той.

Хира се смущава, отстъпва половин крачка назад и подава телефона.

– Нуршах е на линията. Иска да говори с теб.

Орхун поема телефона, без да откъсва поглед от нея.

– Нуршах?
– Батко! Как си?
– Добре съм. Скоро ще ме изпишат. Мама е при лекаря за последните документи, а Явуз се занимава с изписването.

Докато говори, погледът му непрекъснато следи Хира. Тя го усеща и се смущава, не знае какво да прави с ръцете си – кръстосва ги, отпуска ги, после ги свива отново.

– Слава Богу – въздъхва Нуршах отсреща. – Искам да те видя веднага. Трябва ли ти нещо?
– Нищо ми не трябва. Само да се махна от тук по-скоро.

Кенан, който слуша разговора отстрани, се усмихва широко, доволен от добрата новина.

– Ако има нужда от нещо, можем да се отбием – казва Кенан..

Нуршах повтаря думите му в слушалката.

Орхун се засмива леко, после поглежда към Хира така, че тя потрепва, сякаш нечия ръка е докоснала най-чувствителното място на душата ѝ.

– Не, благодаря – казва той. – А и човекът, който трябва да е с мен… вече е тук.

Хира рязко потрепва. Изражението ѝ помръква, сякаш думите му са я сварили неподготвена. Орхун моментално улавя това, разбира я сякаш цял живот е гледал само нея. Иска да успокои тревогата ѝ, но гласът на сестра му го връща в разговора.

– Добре, батко – казва тя. – Ако има нещо, казвай, ще дотичаме веднага.
– Единственото, което искам от теб, е да се пазиш. Нищо друго.
– Не се тревожи за мен – отговаря Нуршах, засмяна.

Кенан я наблюдава внимателно – така както човек гледа нещо ценно, за което още не смее да признае колко държи.

Гласът на Орхун омеква:

– Звучиш ми добре. Щом си така, сърцето ми е спокойно. Предай поздрави на Кенан. Скоро ще се видим.
– Ще му преда. До скоро.

Разговорът приключва. Орхун подава телефона на Хира, а тя го взема, без да го погледне.

Настъпва кратка тишина. Орхун се изправя бавно.

– Ще започна да се приготвям – казва той.

Хира реагира като след удар.

– Не сам… Претърпя операция! – гласът ѝ прелива в тревога, тя веднага застава до него.

Той вижда всичко това – паниката, грижата, емоцията, която изпреварва разума ѝ. В един миг тя отново е в ръцете му, макар и несъзнателно.

– Аз ще ти помогна – промълвява, задъхана.

Орхун се усмихва меко, влюбено, почти невидимо.

– Не се тревожи толкова. Добре съм.

Той тръгва към гардероба, а тя го следва на една крачка – като сянка, водена от любовта, за която не смее да дори да си помисли. Отваря гардероба, изважда чиста риза и внимателно му подава ръкава, за да му помогне да се облече. Движенията ѝ са треперливи, но нежни, а Орхун следи всеки неин жест така, сякаш е най-важното нещо в стаята.

Орхун закопчава ризата си, а Хира внимателно изтръсква прашинка от рамото на сакото му. Движенията ѝ са тихи и уверени, но близостта им кара въздуха в стаята да трепери. Той мълчи, спокоен, но очите му издават нетърпение да напусне стерилната болнична стая.

Вратата се отваря рязко. Афифе влиза и застива на прага. Погледът ѝ се приковава в Хира, която държи сакото на Орхун. За миг сякаш губи равновесие – лицето ѝ пребледнява от недоволство, а пръстите ѝ се свиват в юмрук. Орхун долавя напрежението ѝ, но го посреща с безразличие.

– Говори ли с лекаря – пита спокойно. – Всичко е наред, нали? Тръгвам си!

Афифе пристъпва напред, стегната и хладна.

– Да, няма проблем – отвръща кратко, без да сваля поглед от Хира. – Облеклото ти е готово… Добре. Да вървим.

Докато минава покрай Хира, я закача с лакът встрани – уж случайно, но достатъчно, за да напомни мястото, което ѝ отрежда в този дом. Хира притаява дъх, но не реагира.

Тогава гласът на Орхун прозвучава остро, сякаш разсича напрежението:

– Ти ще тръгнеш с Нева – и посочва Хира добавя. – А ние с Явуз ще минем през едно място.

Думите му падат между тях като тежък камък. Афифе не успява да прикрие възмущението си.

– Какво означава това? Току-що си изписан от болницата. Трябва да се прибереш и да си починеш.

Орхун се обръща към нея с твърд поглед, в който няма място за преговори.

– Казах, че вие тръгвайте, а нас Явуз ще ни закара.

Афифе среща погледа му, разбира, че няма да промени решението му, и млъква. Обръща се рязко и излиза, оставяйки след себе си следа от напрежение.

Стаята притихва. Хира гледа към Орхун, смутена, неспокойна.

– Къде отиваме – прошепва тя, сякаш се страхува от отговора.

Орхун се усмихва едва забележимо.

– Имам план – казва той тихо, но решително.

И в този момент Хира усеща, че денят едва започва… и че нищо няма да бъде същото.

Действието се пренася в имението, където в салона Перихан се е разположила удобно на дивана, отпива бавно от чая си и разгръща лъскаво списание. Наслаждава се на редкия миг, в който къщата принадлежи само на нея. Но спокойствието ѝ трае кратко, от кухнята се разнася припряно тропане, сякаш някой току-що е чул лоша новина.

– Вуйчо! Госпожа Афифе пристигна! – задъхано извиква Гонча, подавайки се на прага.

След нея от сутерена изскача и икономът, който тича така, сякаш земята под него гори. Споменаването на Афифе мигновено променя изражението на Перихан. Тя захлупва списанието, оправя роклята си и поставя на лицето си съчувствие, което до преди миг липсваше.

– Отворете! – настойчиво извиква Шевкет.

Гонча отваря вратата и във фоайето нахлуват Афифе и Нева.

– Добре дошли – прошепва Гонча, но никой сякаш не я чува.
– А… къде е Орхун? – пита Перихан с престорена изненада. – Нали трябваше вече да са го изписали?

Афифе, видимо разстроена и на ръба на нервите, подминава всички без дума. Стъпките ѝ отекват по стълбите.

– Ще бъда в стаята си – изрича през зъби и изчезва нагоре, следвана по петите от Шевкет.

Гонча се прибира в кухнята, вратата се затваря зад нея и в широкото фоайе остават само Перихан и Нева. Между тях пада тягостна тишина.

– Какво беше това? – прошепва Перихан. – Лицето на Афифе беше пребледняло… Къде е Орхун?

Нева свива устни и я поглежда с раздразнение.

– Откъде да знам какво са си говорили двамата? – отвръща сухо. – Орхун щял да се прибере по-късно. Той и Хира тръгнаха някъде.

Очите на Перихан светват, сякаш точно това е искала да чуе.

– Как така тръгнаха? В такова състояние? – пита тя, а думите ѝ падат тежко между тях. – Къде могат да отидат веднага след болницата?

Нева повдига рамене, видимо ядосана.

– Казах ти, че не знам! Нищо не каза и на майка си. А тя направо кипеше от яд.

Перихан въздъхва, но в гласа ѝ няма и капка истинска тревога.

– Ех, онази пустинна мишка пак е завъртяла всичко около себе си. Къде го мъкне човек, който едва е станал от болничното легло? Така ли е? А Орхун – щом чуе името ѝ – загубва ума и дума.

Погледът на Нева се изостря и се забива в нея. Перихан веднага го улавя.

– Недей така, мила Нева – казва тя с престорена нежност. – Казвала съм ти, че Хира не е толкова беззащитна, колкото изглежда.

Нева се обръща рязко и тръгва към стаята си. Перихан я проследява с поглед, а по устните ѝ се появява тънка, почти невидима усмивка.

В същото време в подножието на планината Орхун и Хира стоят един срещу друг, застинали в миг, който сякаш ги откъсва от света. Изведнъж лицето на Орхон се променя от болка. Ръката му инстинктивно докосва гърдите, сякаш нещо го прорязва отвътре. Хира подскача към него, очите ѝ се разширяват.

– Боли ли те? – гласът ѝ трепва. – Не трябваше да те слушам… можехме да се приберем направо…

Орхон се изправя, опитвайки се да изтрие мига на слабост.

– Нищо ми няма – отвръща той. – Просто кратък спазъм. Не ме гледай така… погледни тази красота.

Той сочи хоризонта. Хира се обръща, пред нея се разстила долина, осветена от меко, пълзящо слънце.

– Наистина е красиво – казва тя. – Но защо дойдохме точно тук?

Орхон се усмихва тъжно – усмивка, която носи топлина, но и скрита болка.

– Преди Нихан да замине за Африка, дойдохме тук… Аз, Нихан и Нуршах. Бяхме на преход. Прекарахме последния си истински весел ден заедно – казва той и замълчава за миг. – Аз дойдох в последния момент, по настояване на момичетата. Ако зависеше от мен, щях да остана да работя…

Името Нихан пада между тях като камъче в спокойно езеро – разпръсква кръгове, които стигат до Хира. Погледът ѝ помръква, но остава тиха.

Орхон продължава, без да забелязва как думите му я режат отвътре.

– Добре, че дойдох… – въздиша. – Тогава още не знаехме, че няма да е просто обикновено сбогуване. Без да го осъзнаваме, изпращахме Нихан завинаги.

Хира поема дъх, сякаш се опитва да прогони мъката, която я обхваща.

– Не ти го разказвам, за да те натъжа – добавя Орхон. – За мен този спомен е светъл… прекрасен, всъщност.

Той затваря очи и вдишва дълбоко. Въздухът тук носи спокойствие – чист, прохладен, почти лечебен.

– Вдишай. Тук въздухът успокоява.

Хира затваря очи, слуша тишината, остава мириса на бор и горска пръст да я обгърне. Когато ги отваря, Орхон вече я гледа. В очите му блести нежност, примесена с нещо по-тежко, което той отчаяно се опитва да скрие.

– Понякога ми се иска да мога това, което можеш ти – казва Орхун. – Да задържам миговете… да ги „нарисувам“. Някои от тях са твърде ценни, за да останат само в спомените.
– Да тръгваме – предлага Хира. – Студено е. А и ти трябва да си у дома, не тук.

Докато говори, Орхон продължава да я гледа със същия онзи поглед – нежен, но пропит с нещо, което той отчаяно се опитва да прикрие. Хира усеща промяната в него.

Орхун се опитва да прикрие новата вълна от болка, която се надига в него.

– Права си… да вървим.

Двамата тръгват бавно надолу по пътеката.

В просторната си стая – полуосветена от меката дневна светлина и пропита с мириса на маслени бои – Афифе стои пред вазата но четката ѝ едва забележимо трепери. Цветът се стича по вазата като отражение на неспокойните ѝ мисли. Мисълта, че Орхун не се прибира у дома, а е някъде другаде… и то с Хира – не ѝ дава покой. Погледът ѝ често се стрелва към прозореца, сякаш очаква да чуе познатите стъпки.

Тишината е прекъсната от леко почукване.

– Влез – произнася Афифе, без да се обръща, но напрежението в гласа ѝ е осезаемо.

Вратата се открехва и Нева влиза уверено, държейки подредена папка в ръце.

– Ако имате минутка – започва тя внимателно. – Направих някои допълнения според препоръките на лекаря за състоянието на Орхун. Предала съм указания и на кухнята. Всичко в списъка е съобразено с медицинските предписания.

Афифе поема папката, а погледът ѝ плъзва по редовете. Постепенно строгото изражение по лицето ѝ омеква.

– Да… всичко изглежда напълно подходящо – казва тя с нотка на облекчение.
– Прегледахме и стаята на Орхун – допълва Нева. – Лекарят посочи някои важни подробности и ги приведохме в ред.
– Добре сте направили – кимва Афифе.

Нева пристъпва една идея по-близо, гласът ѝ става още по-мазен:

– Госпожо Афифе, ако смятате, че нещо сме пропуснали, кажете ми. Не искам да се изморявате. Оставете всичко на мен.

Афифе кимва кратко, а Нева се усмихва доволно.

Кола¬та на Явуз се плъзга през портата и спира точно пред имението. Но още преди двигателят да утихне, вратите се отварят и Орхун и Хира слизат.

Хира тръгва към входа, но след няколко крачки усеща, че не чува стъпки. Спира, обръща се и вижда Орхун да стои неподвижно до колата, сякаш невидима тежест го държи на място.

Тревогата изписва лицето ѝ, когато се връща при него.

– Какво има? – прошепва, меко, но настоятелно. – Изморен си, нали? По–добре да се бяхме прибрали директно у дома.

Орхун я гледа с онази нежност, която рядко си позволява да покаже.

– Добре съм. Наистина. Просто… няма да вляза вътре.

Хира го поглежда объркана.

– Как така няма да влизаш? Защо?

Орхун издишва бавно, сякаш се подготвя да отвори врата, която не иска да отвори.

– За утре сутрин ти е запазен билет за Париж.

Хира отстъпва едва забележимо назад. Погледът ѝ се разширява, думите ѝ засядат в гърлото.

– Би… билет? Какво… какво говориш?

Орхун продължава спокойно, твърдо, като човек който е решил това отдавна.

– Вторият семестър на курса, който прекъсна заради Али, започва. Записана си. Али е добре… напълно добре. Оттук нататък ще се справя. Можеш да го виждаш през уикендите, ако поискаш. Явуз ще организира всичко.

Шокирана Хира гледа Орхун, и не знае какво да му каже.

Орхун се приближава едва доловимо, сякаш иска да разсее объркването ѝ, но знае, че думите му само го задълбочават.

– Искам да бъдеш щастлива. Това е всичко, което искам от живота. Ти да бъдеш щастлива…

В погледа му прозира онова признание, което е по-силно от „обичам те“, защото носи онази болка на човек, който обича толкова силно, че пуска ръката, която най–много иска да задържи.

Хира все още не може да повярва на чутото, когато той добавя:

– Помислих, че ще поискаш да прекараш тази вечер с Али. Затова няма да влизам. Бъди спокойна. Оттук нататък всичко ще бъде така, както го поискаш. Можеш да заминеш, да живееш, както решиш…

Тогава Хира разбира. Това не е предложение. Това е сбогуване.

Хира стои на прага на имението, а между тях зее пространство, в което се събират неизречани чувства, недовършени мечти и едно разпадащо се „ние“. Орхун се отдръпва в сянката, сякаш вече принадлежи на друг свят, а Хира остава сама, сякаш земята под краката ѝ изчезва.

Градината на имението сияе под дневната светлина, но въздухът между Орхун и Хира е натежал. Той вече е казал своето и се обръща към колата, готов да си тръгне. Ръката му докосва вратата, когато в тишината е нарушена от гласът на Хира.

– Не! В никакъв случай… Няма да отида никъде! Не мога…

Орхун замръзва. Пръстите му остават върху дръжката, сякаш са залепнали. Погледът му, объркан и учуден, бавно се плъзва към нея. Хира стои неподвижна, но в очите ѝ проблясва увереност, която той не е виждал.

– И ти… Недей да тръгваш! – изрича тя, сякаш думите идват от сърцето ѝ.

Този път Орхун не може да прикрие удивлението си. Прави една стъпка към нея, после още една, както човек, който иска да се увери, че не сънува. А Хира, сама изненадана от собствената си смелост, продължава, без да се отмята.

– Аз… Ще направя всичко, за да задържа този кораб над водата. Няма да бягам! От мига, в който бедствието ни връхлетя, мисля как да забравя думите ти… – гласът ѝ се пречупва. – Момента, в който ме изгони от дома… И разбрах, че за да забравя онова, което си ми причинил, трябва да си припомня кой си всъщност. Ти си противоотровата на всичко онова…

Орхун усеща, че раната ѝ няма да зарасне веднага, но в неговия поглед вече няма лед.

– Ще се заема с моята част – тихо обещава Орхун. – Да ти помогна, да забравиш, и да запомниш. Заклевам се.
– Може би ще ни отнеме много време. Не знам… – отвръща Хира, без да отмества поглед.
– И да продължи цяла вечност – не ме плаши – добавя Орхун.
– И няма да е лесно…
– Щом ти си взела това решение, и целият свят да се изправи срещу мен, няма значение – заявява Орхун уверен.

Хира кимва едва забележимо – жест, който затваря пътя назад.

– Вземам това решение, премислила съм всичко…
– Няма да си тръгнеш… – прошепва Орхун.
– Няма да си тръгна… – отвръща тя.

В този миг времето между тях застива. Погледите им са като мост, по който се движат всички неизказани обещания. Но тишината рязко се нарушава от тежката врати на имението, която се отваря.

Афифе излиза първа – бърза и напрегната. След нея – икономът, Нева, Перихан. От кухнята изскачат Халисе, Муса и Гонжа. Всички тръгват към Орхун, като поток, който отнася момента между него и Хира.

– Сине, добре ли си? – Афифе почти не диша. – Едва не умрях от тревога. Трябва да си почиваш…
– Добре съм, майко – отговаря той спокойно.

Покрай тях ехти хор от гласове.

– Добре дошъл, Орхун…
– Добре дошъл, шефе…
– Бог те запази за семейството ти, господин Орхун…
– Добре дошли, господине…
– Слава Богу, че се върна, Орхун…

Но Афифе рязко прекъсва топлотата, която се надига сред слугите. Гласът ѝ пада върху сцената като ледена завеса.

– Достатъчно. Орхун трябва да си почива.

Тя хваща ръката на сина си и го повежда към дома, като пазач, който няма намерение да пусне нищо и никого близо до него. Другите ги следват като процесия. Орхун прекрачва прага, обграден от семейство и прислуга.

Хира остава сама в градината. Стои неподвижна, но по стойката ѝ личи, че няма да се отметне. Решението ѝ е като корен, забит дълбоко в земята. Гледа след Орхун, докато той не влезе в къщата – и знае, че вече нищо няма да бъде същото.

Източник: PoTv.bg