winless
Хира остава сама пред имението, разкъсана между болката и избора, който направи. В същото време Орхун я чака в стаята си, без да откъсва поглед от вратата. Срещата ѝ с Афифе прераства в открит сблъсък, в който за първи път Хира не отстъпва. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.158 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 9 декември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 159 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира остава сама в градината пред имението – неподвижна, сякаш земята под краката ѝ не ѝ позволява да помръдне. Миналото я връхлита с пълна сила, обидите на Орхун още кънтят в съзнанието ѝ…
В стаята на Орхун напрежението се усеща във въздуха. Афифе и Нева се стараят да изглеждат загрижени, но погледът на Орхун е отправен към вратата. Чака Хира…
Срещата на Афифе и Хира е неизбежна – тежки думи, скрити обвинения, ясно начертани граници. За първи път Хира не свежда поглед. Отговаря спокойно, но твърдо. И отказва повече да бъде пренебрегвана.
Междувременно Кенан и Нуршах отиват заедно в селото на Фериха, за да ѝ помогнат да си върне земята, която ѝ е била присвоена от съсед. Какво ще се случи там?
В градината пред имението Хира остава неподвижна, сякаш земята под краката ѝ я държи на място. Мислите ѝ се блъскат една в друга, а решението, което взе, я притиска отвътре.
– Вече реши, Хира! Трябва да се вземеш в ръце! – говори си сама Хира.
В този момент се появява Муса. Излиза от имението със забързани крачки, тревогата в походката му го издава. Спира пред нея.
– Добре ли си, сестричке?
– Да…
Муса въздъхва.
– Добре да си, добре да сме всички. Мислех за теб, но не можах да кажа нищо пред хората. В стаята на шефа е пълно, избягах. Защо стоиш тук?
– Нищо… просто ми трябваше въздух.
Муса я гледа, не вярва напълно, но не настоява. Само кимва леко.
– Щом казваш …
– Влизай, аз ще дойда след малко.
– Добре.
Муса тръгва към входа откъм кухнята и изчезва зад вратата. Градината отново потъва в тишина. Вратата го поглъща и тишината отново застава между Хира и имението. Хира си поема дълбоко въздух, събира сили и прави крачка към входа. И точно пред прага си спомня жестоките и безмилостни думи на Орхун.
– Ще се махнеш оттук! Не искам да те виждам повече! Веднага ще напуснеш имението!
Споменът я обхваща. Вижда как Орхун отваря вратата, как ѝ посочва пътя навън. После трясъкът. Вратата се затваря пред лицето ѝ. Звукът още вибрира в гърдите ѝ.
Настоящето я сграбчва обратно. Тялото ѝ трепва, но тя поклаща глава, сякаш пропъжда сенките от миналото.
– Не… това няма да се случи. Няма да позволя на случилото се да ме сломи!
Поема дълбоко въздух, този път не от страх, а от решимост, и прекрачва прага на имението.
В просторната стая на имението дневната светлина се пречупва меко по стените и спира върху фигурата на Орхун, който е седнал в леглото си. Гърбът му е изправен, но в раменете му се вижда, че има напрежение. Афифе стои срещу него, доволна, че синът ѝ отново е у дома, и същевременно видимо разкъсана от тревога. До нея Нева стои с прекалено кротка усмивка, от онези, зад които се крие желание да угодиш и да блеснеш.
Афифе се приближава още една крачка, гласът ѝ е настойчив, но в него се усеща и страх.
– Полегни си, сине, трябва да си починеш.
Орхун дори не помръдва.
– Добре съм – отвръща хладно.
Нева бързо се навежда към нощното шкафче и подрежда кутийките с лекарства така, че да се виждат ясно.
– Това са лекарствата ти, Орхун, ще ти напомняме, ще получаваш и съобщения на телефона – пояснява Нева
В погледа на Орхун пробягва едва доловимо раздразнение. Той вдига ръка в кратък жест „Достатъчно!“.
Афифе не се отказва.
– Лекарят ще идва през ден, мислех и за медицинска сестра, но знам, че няма да искаш, ако си промениш решението, само ми кажи.
Тя се готви да добави още нещо, но погледът на Орхун я спира рязко, предупреждение без думи.
– Мамо, опитай се да се отпуснеш малко, добре съм, всичко е наред.
– Разбира се, че всичко е наред – отговаря тя и гласът ѝ се изпълва с надежда – ти си у дома, там, където ти е мястото, ще се върнем към старото, така както трябва да бъде, всичко ще стане, както беше.
В този миг на вратата се чува леко почукване. Вратата се отваря и Хира пристъпва вътре. Орхун отговаря на думите на майка си, без да откъсва поглед от нея, в очите му има топлина, която не остава незабелязана.
– Да, всичко ще стане, както беше.
И Афифе, и Нева улавят скрития смисъл зад думите му. По лицата им минава сянка, нито едната е доволна от това, което разбират. Хира се приближава и подава телефона му.
– Г-н Явуз ми го даде, забравил си го в колата.
– Благодаря.
Тя усеща тежкия, притискащ поглед на Афифе върху себе си. Не казва нищо повече, обръща се и излиза, за да не задълбочава напрежението. А Орхун я изпраща с поглед до последната секунда, сякаш вратата се затваря прекалено бавно, а тя си тръгва твърде бързо.
Орхун седи на леглото, неподвижен, сякаш тежестта на тялото му го дърпа надолу. До него са Афие и Нева. Тишината е плътна. Нева се приближава до прозореца и хваща плата на завесите
– Ако няма да си лягаш, поне да отворя. Малко въздух ще ти се отрази добре
Афие я наблюдава с одобрение, радва я тази загриженост. Орхун не реагира. Погледът му е отнесен, мислите му са при Хира и не се връщат.
– Искаш ли нещо, сине? – пита Афие
Той леко поклаща глава. Нева разтваря завесите и слънцето нахлува в стаята. В същия миг телефонът на Орхун звъни.
– Слушам, Явуз
Гласът от другата страна е делови – току-що е говорил с адвоката,Айаз и Туфан са приключили лечението си, и са откарани в съда.
– Добре – казва Орхун – Искам да изпратиш наш човек там, да съм информиран за всичко
– Лично следя всичко, господине – отвръща Явуз
– Добре
Орхун затваря. Афие не откъсва поглед от него
– Какво каза?
– Завели са ги в съда.
– Най-после – въздъхва Нева – Там им е мястото, толкова се радвам!
И Афие се усмихва леко. Само Орхун отново насочва погледа си към вратата. В очите му има очакване. Нева забелязва това.
В кухнята Хира стои над котлона и бавно разбърква супата. Парата се издига и омекотява очертанията ѝ. Халисе мие съдовете до нея.
– Аз трябваше да направя супата – казва тя. – От дни си като сянка, не бива ти да се товариш
– Няма нужда – отвръща Хира – Ще я направя
Халисе спира за миг
– Ти най-добре знаеш вкуса на господин Орхун, а и никой не е хапвал като хората от дни, слава Богу, че доживяхме тези дни
– Слава Богу – отвръща Хира
Тя отваря бурканите един по един. Поглежда вътре. Последният е празен.
– Фидето, свършило ли е, како Халисе?
Халисе се обръща и сочи буркана
– Имаше в буркана, но явно е свършило, но в килера има, ще си измия ръцете и ще донеса.
– Не – спира я Хира – Продължавай си работата, аз ще отида.
Хира излиза от кухнята и влиза в килера. Погледът ѝ попада върху фиданката, онази, която чичо Хамди ѝ беше дал, после Муса извади по заповед на Орхун, а сега е сложена във вода, за да не загине. Тя застива.
В съзнанието ѝ нахлува споменът – ръце, които дърпат младото стъбло – пръстта се рони – звукът на откъсването.
Настоящето се връща бавно. Хира гледа фиданката дълго. Не я докосва. В очите ѝ има болка, колебание и нещо, което все още няма име.
В стаята на Орхун времето сякаш е спряло. Той все още седи на леглото, с поглед, впит във вратата, и не обръща внимание нито на Афие, нито на Нева до себе си. Очакването Хира да се появи, е единственото, което го интересува в момента.
– Тогава ще наредя в кухнята да донесат храната ти – казва Нева.
– Няма нужда – отвръща Орхун, без да откъсва очи от вратата.
– Да настоявам ли? – пита Нева.
Отговорът е само един студен поглед. Нева не отстъпва, усмихва се леко.
– Добре. Получих си отговора!
– След като си починеш, ще хапнеш нещо – добавя Афие
– Само ми кажи, ако имаш нужда от нещо, Орхун – казва Нева – Винаги съм наблизо, ще надничам от време на време
Орхун не казва нищо, а Афие поглежда Нева с възхищение. После ѝ дава знак да излязат
– Почини си добре!
Двете тръгват към вратата. В същия миг тя се отваря и Хира влиза с поднос в ръце. В мига, в който Орхун я вижда, лицето му се озарява. Афие и Нева застиват.
– Какво е това? – пита Афифе.
– Направих супа – отговаря Хира – Време е за лекарствата му. Трябва да хапне нещо преди това
Нева прикрива трудно раздразнението си. Афие се обръща към сина си, но Орхун не откъсва очи от Хира
– Ела! – подканя я той.
Хира минава край двете жени и се приближава до него. Оставя подноса на нощното шкафче. Когато вдига глава, среща погледа на Афие – остър, натежал от стари обвинения. Споменът се врязва в съзнанието ѝ, отворената кутийка с пръстена, гневният вик на Афие, думите за предателството, писмото, онзи миг, в който всичко се срива.
Настоящето я връща рязко. Тялото ѝ е сковано за секунда, но после се събира.
„Не, не, не, няма да мисля за това – обещах си“, мисли си Хира.
Гласът на Орхун я изважда от мислите
– Точно навреме, и си направила любимата ми супа. Благодаря ти!
Нева се ядосва мълчаливо. Афие бързо излиза. Нева тръгва след нея. Орхун остава насаме с Хира. В погледа му има благодарност и нещо топло, което не се нуждае от обяснение
– Подай ми подноса!
Хира го взема от шкафчето и го поставя върху леглото. Орхун посяга към лъжицата
– Както винаги, още по първата лъжица си личи, че ти си я направила. Много е вкусна. Благодаря ти!
– Да ти е сладко – казва тя – Ще ти приготвя лекарствата
Докато яде, Орхун не откъсва очи от Хира. Спокойствието се връща в него заедно с присъствието ѝ. Хира е тук. Това му стига.
Орхун седи подпрян на възглавниците, а Али е сгушен в него, притихнал, още със следи от тревога в очите. Хира се навежда към момчето, гласът ѝ е тих и уверен:
– Аличо… виждаш ли, вуйчо ти е добре. Вече няма за какво да се тревожиш!
Орхун се усмихва и леко притиска момчето до себе си.
– За мен ли се тревожеше, юнак такъв! С кака ти Хира преживяхме малък инцидент, нонищо ми няма! – уверява го той.
– Много се изплаших – признава Али и свежда поглед.
– Няма за какво – намесва се Хира – Сега, когато ти си до вуйчо си, той ще се оправи по-бързо!
– Точно така – казва Орхун. – Всички, които обичам, са до мен. Как да не се оправя!
Думите му са насочени към Али, но погледът му неволно търси Хира. Тя го усеща и леко извърта лице встрани с едва забележима усмивка.
– Оставям ви малко насаме вуйчо и племенник, ще занеса подноса.
– Хайде, кажи ми – обръща се Орхун към Али – Как върви училището?
– Добре е, вуйчо. Днес играхме топка с приятелите.
– Браво. И как се справи?
– Добре.
На горния етаж, в коридора, Хира върви към стълбите с подноса в ръце. В този момент срещу нея изниква икономът.
– Госпожа Афифе ви търси!
През Хира минава лека тръпка, но тя не го показва.
– Ще оставя подноса в кухнята и ще отида.
В стаята си Афифе стои до прозореца, напрегната, с вперен навън поглед. Чува почукване.
– Влез!
Хира пристъпва вътре уверено.
– Викали сте ме!
– Да!
Афифе се готви да продължи, но Хира я изпреварва с уважителен, но уверен тон.
– Знам какво ще ми кажете!
Това че Хира я прекъсна, ядосва още повече Афифе.
– Може да знаеш, но не означава, че разбираш. Защото очевидно си забравила защо се върна тук. Постоянно си позволяваш повече, отколкото трябва!
Хира изправя рамене!
– Не прекрачвам нищо, госпожо Афифе. Орхун минава през труден период. Нормално е всички да сме до него, това правя и аз!
Афие я поглежда с иронична усмивка
– Значи така го наричаш?! Подкрепа! Това ли е новото име на нахалството ти?
– Както искате го наричайте, не мога да ви преча!
Спокойствието на Хира я изкарва от равновесие
– Ти не си само нахална. Нямаш и капка достойнство, щом носиш супа в леглото на човек, който те изгони, който те унижи, който ти причини толкова много. Ще си набиеш в главата, че няма да преминаваш границите, които аз поставям. Ти ще останеш тук само докато аз позволя. Трудно ти е да го разбереш, но явно трябва да ти напомня защо си тук!
Хира не трепва. Говори спокойно, но с твърдост, която не допуска възражение.
– Никога повече не ми говорете така, който си позволява да казва всичко, трябва да е готов да чуе всичко!
Афифе онемява за миг.
– И двете имаме нужда от граници, госпожо Афифе. Нека не ги преминаваме. Всеки да знае мястото си. А що се отнася до достойнството ми,аз знам как да го пазя. Не ми е нужно да ми напомняте. Не мога да забравя какво ми причини Орхун, дори и да искам. Грубите му думи, всичко, но за съжаление, това няма как да разберете!
Хира се обръща и излиза, без да чака отговор. Афифе остава сама, напрегната и бясна.
В салона Хира се спира.
– Как ще я караме така… – мисли си тя разтревожена.
В този миг от стаята на Орхун долитат веселите гласове на Орхун и Али.
– Е, и какво стана след това?
– А госпожата каза, че ще ни зададе гатанка: Кой издава най-много гнева си?
– И ти какво отговори, че е икономът в нашата къща ли?!
– Не. Казах ютията!
Смехът на Али и Орхун се разлива по коридора. Хира спира. Усмивка едва докосва устните ѝ.
– Взех решение… и ще го следвам! – уверена казва на себе си Хира.
Кенан и Нуршах двамата пристигат в селото, за да потърсят Хъдър заради спорната земя на Фериха. В крайна сметка стигат до къщата на селския кмет, който им разказва, че Хъдър е опасен и е заграбил не само земята на Фериха, но и на други хора от селото.
Когато отиват директно при Хъдър, той ги посреща грубо и агресивно. Твърди, че земята е негова и че има нотариален акт, но отказва да го покаже. Затваря им вратата под носа. Кенан и Нуршах осъзнават, че случаят е сериозен и решават да останат в селото, за да проверят нещата в службата по вписванията още на следващия ден. Нуршах е категорична, че няма да се откажат след това, което са чули и видели.
В къщата на Фериха двамата разбират, че токът е спрял. Кенан намира газена лампа, а после излиза да търси дърва, за да запали печката. Докато той цепи дърва навън, Нуршах го наблюдава през прозореца и се улавя, че го наблюдава влюбено. Засрамена, се отдръпва, а Кенан, уловил погледа ѝ, се усмихва.
Останала сама вътре, Нуршах разглежда къщата и открива стар тефтер с рецепти на Фериха, а после и сандък с писма. Любопитството ѝ е събудено, когато забелязва, че почти всички писма вече са отваряни, и започва да ги разглежда. Това подсказва, че предстои разкриване на тайни от миналото.