Плен – Сезон 2 Епизод 160 (Ето какво ще видим)

Вечер е в имението Хира влиза в кухнята с празна чаша в ръка. Стъпките ѝ са бавни, тялото ѝ носи умора, която не е само физическа.

Халисе се я поглежда внимателно.

– Али заспа ли?

– Заспа – отговаря Хира. – Исках да те питам нещо, видях фиданката, която Орхун нареди да извадят, стои в склада, защо е там?

Халисе въздъхва тихо.

– Муса не можа да я изхвърли, грижи се за нея.

Хира кимва леко. В този жест има повече разбиране, отколкото думи. Халисе я следи с поглед и усеща напрежението в нея, търси начин да я разведри.

– Да направя кафе, да поседнем малко, и да си поговорим?
– Благодаря ти, но може би по-късно, първо ще отида да видя Орхун, после ще тръгна към хотела.

Халисе я поглежда, в очите ѝ има обич и тъга.

– Какво добро сърце имаш, дъще, изгониха те от тази къща пред очите ми, въпреки това ти се върна, а сега се грижиш за г-н Орхун.

Думите на Халисе я докосват болезнено. Хира за миг свежда поглед, после бърза да смени посоката на разговора.

– Миналото не се връща, каквото е станало – станало е.
– Така е – кимва тя – Но никой не прави това, което правиш ти, кой знае колко ти е тежко, а ти не казваш нищо на никого.

Хира вдига поглед, в очите ѝ проблясва нещо сурово и открито.

– Не можех да оставя Орхун сам в това състояние, правя каквото трябва, заради мен той ще живее цял живот с куршум в сърцето си.

Халисе се сепва – думите я сварват неподготвена.

– Какво означава това?

Хира замлъква за миг. Погледът ѝ се плъзва встрани. Лицето ѝ помръква.

– Онези мъже искаха да ме убият, за да накажат Орхун, но той… той застана пред мен, хвърли се пред куршума.

Гласът ѝ се пречупва. Тишината в кухнята става по-плътна. В този момент камерата ни показва Нева, скрита зад полуотворената врата, тя е чула всичко.

Вратата на стаята на Орхун се открехва безшумно. Хира влиза вътре. Полумракът се разлива по стените. Орхун спи спокойно в леглото. Лицето му е отпуснато, далеч от всичко, което се случи.

Хира спира и го гледа. В този човек се събират две различни истини – мъжът, когото обича, и същият мъж, който разби сърцето ѝ без да се поколебае. Думите на Афифе отново се надигат в главата ѝ – остри и безпощадни.

„Ти нямаш срам! Имаш наглостта да носиш супа в леглото на мъжа, който те изгони и унижи.“

Очите на Хира се пълнят. Погледът ѝ се замъглява.

„Как ще се освободя от тези спомени. Няма миг, в който да не ме разяждат отвътре.“

Мракът за миг я притиска, но тя се изправя вътрешно, сякаш се оттласква от ръба.

– Не, няма да се поддам, няма да мисля за лошото!

Приближава се до нощното шкафче. Отваря чекмеджето и изважда малка торбичка с лавандула. Движенията ѝ са бавни и внимателни. Пъхва я под възглавницата му, без да го събуди. Навежда се леко, поглежда го за последен път. После се обръща и излиза, затваряйки тихо след себе си.

В стаята на Афифе. светлината от настолната лампа се разлива по страниците на книгата в ръцете ѝ. Кафето до нея все още е топло. Тя чете съсредоточено, отпива на малки глътки. В този момент се чува почукване.

– Влез.

Вратата се отваря и Нева пристъпва вътре. Спира за миг на прага, сякаш премерва думите си.

– Не те прекъсвам, нали?

Афифе не вдига очи от книгата.

– Случило ли се е нещо?
– Не знам дали точно така трябва да го нарека, но има нещо, което трябва да знаеш.

Афифе затваря книгата бавно и я оставя настрана, без да показва каквото и да било в изражението си.

– Говори.

Нева вдишва рязко, после изстрелва думите.

– Орхун е прострелян заради Хира.

Афифе се изправя толкова внезапно, че столът зад нея леко се отмества. Погледът ѝ се впива в Нева.

– Причината за куршума в сърцето му е тя.

Лицето на Афифе пребледнява. В погледа ѝ се надига нещо сурово и страховито.

Тъмнината в хотелската стая е плътна. Само слабата светлина от уличната лампа се процежда леко през пердето. Хира е заспала на дивана – тялото ѝ е напрегнато, а дишането ѝ е накъсано. Сънят ѝ не е спокоен. Лицето ѝ се изкривява, челото ѝ се набръчква, нещо я преследва и в съня.

Изведнъж в тъмното към нея се приближава ръка в черна ръкавица. Пръстите се стягат около гърлото ѝ. Хира отваря очи и рязко си поема въздух. Ужасът я парализира. Опитва се да се отскубне, да извика, но силата я напуска. И точно тогава телефонът ѝ звъни. Звънът прекъсва кошмара. Образът се разпада. Ръката изчезва.

Хира се събужда рязко. Тя диша тежко, сякаш току-що е излязла изпод вода. Посяга трескаво към телефона. На екрана свети името на Орхун

– Ало.

Гласът ѝ все още трепери.

В същото време Орхун седи в тъмната си стая в имението, облегнат на таблата на леглото. Лицето му остава в сянка, но тревогата личи в гласа му.

– Добре ли си, нещо случи ли се – пита разтревожен той.
– Добре съм, просто… сънувах кошмар.
– Не мислех, че спиш, съжалявам, че те стреснах.

Хира поема дълбоко въздух, опитва се да се съвземе.

– Добре че се обади, иначе още щях да съм в онзи кошмар, беше страшно.
– Искаш ли да ми разкажеш, понякога помага.
– Не, лошите сънища не се разказват.
– А ти… добре ли си?
– Толкова добре, колкото мога да бъда, когато не си до мен.

Хира мълчи. От другата страна Орхун посяга към възглавницата и напипва малката торбичка с лавандула. Държи я за миг в ръката си. Усмивка минава през лицето му.

– Докоснала си съня ми и си си тръгнала, защо не ме събуди.
– Спеше дълбоко, не исках да те безпокоя.
– Или не си искала да те спра.

Очите на Хира се насълзяват.

– Изморен си, имаш нужда да си починеш.

Орхун замълчава за миг.

– Гласът ти трепери, и стискаш ръката си, докато говорим.

Хира поглежда ръката си. Пръстите ѝ са впити в кожата. Отпуска ги бавно.

– Ноктите ти оставят следи, а ти дори не го усещаш, защото нещо те боли отвътре, нещо, което не може излезе. Може да не разбирам всичко, но искам да знам, какво ти тежи.

Думите на Афифе отново пронизват мислите на Хира. Гласът ѝ отеква ясен и безмилостен. Обвинението. Унижението. Хира спира да диша за секунда. Ръката ѝ се вдига към гърлото, сякаш нещо я задушава отвътре.

– Няма ли да кажеш нищо, какво стана? – пита притеснен Орхун.

Тя сваля ръката си. Събира си, а гласът ѝ става твърд.

– Нищо не е станало, и нищо няма да стане, ще го спра, доколкото мога, защото аз искам така, казах ти, ще се боря за нас!

Орхун я слуша без да каже нищо, а на душата му е толкова тежко..

– Ще залича онова, което ме дърпа назад, ще запазя онова, което ме държи жива.

Хира говори вече спокойно, с увереност.

– Днес пак си го припомних, това е моят път, няма да се откажа.

Настъпва кратка пауза.

– Вътре в мен липсва нещо – и то не е малко. Това е частта, която ме прави такава, каквато съм, която ни превръща в нас. Трябва да я намеря, иначе ще се изгубя.

Орхун отговаря със същата твърдост.

– Няма да се изгубиш, ние няма да се изгубим, няма да позволя, ти направи крачка, а аз няма да те оставя повече.

Хира не може да говори. Сълзите пълнят очите ѝ.

– Искам да си добре, не искам да страдаш! Грижиш ли се за себе си, хапна ли нещо?

Тя избърсва лицето си и се усмихва с усилие.

– Ядох, не се тревожи!
– Това е единственото, което не мога, да не се тревожа за теб! Трябва ли ти нещо? Мога да дойда, да излезем малко, да подишаме въздух, искаш ли?
– Не, нямам нужда от нищо, ще си легна и ще си почина.
– Добре, почини си, сутринта ще отида до болницата. Ако искаш, мога да мина да те взема на връщане.
– И аз ще дойда в болницата.
– Няма нужда, само на преглед съм, а и ще тръгна много рано…
– Не, ще дойда и аз! – отвръща уверена Хира.

На устните на Орхун се появява лека усмивка.

– Добре, както искаш, ще те взема на път за болницата.
– Добре, до утре, лека нощ.
– Лека нощ.

Хира остава за миг с телефона в ръката си. После го отпуска върху гърдите си.

Гласът на Орхун отеква в съзнанието ѝ.

„Няма да се изгубиш.“

Тя прошепва едва чуто.

– Няма да се изгубим, длъжни сме да успеем!

В тъмната си стая Орхун доближава лавандулата до лицето си и поема дълбоко от аромата ѝ.

– Ще успеем! – прошепва сам на себе си.

Действието се връща в стаята на Афифе. Думите на Нева още кънтят в ушите ѝ. Афифе стои неподвижно за миг, после гневът избухва.

– Значи синът ми беше на косъм от смъртта заради нея. Колко пъти вече тази жена обърква живота ни. Колко още ще я търпим? Тя е причината и за смъртта на Нихан! Това не ѝ стигна ли? Сега иска да отнеме и сина ми. Повече няма да търпя!

Лицето ѝ е напрегнато, дишането ѝ се ускорява. Нева стои срещу нея с престорено разтревожен поглед, внимателно подбира думите си.

– Г-жо Афифе, моля ви, успокойте се. Не ви казах това, за да се карате отново с Орхун. Просто сметнах, че трябва да знаете.

Афифе изобщо не я чува. Решението вече е взето.

– Някой трябва да постави тази жена на мястото ѝ. Стига вече! Търпението ми свърши! Тя няма да остане и миг край Али или край сина ми. Край!

Афифе рязко се обръща и излиза от стаята. Нева тръгва след нея. На прага обаче забавя крачка за секунда. По устните ѝ преминава кратка, доволна усмивка. Точно това е искала.

По стълбите на имението се чуват забързани стъпки. Афифе върви отпред, Нева я следва плътно. Докато слизат, Нева говори с привидна загриженост.

– Г-жо Афифе, моля ви, успокойте се. Пак ще си вдигнете кръвното.

Афифе не реагира. Стига до стаята на Али, отваря рязко вратата и поглежда вътре. Хира не е там. Без да каже нищо, погледът ѝ се мести към хола.

– Госпожо Афифе… – следва я Нева, преструвайки се на загрижена.

И там е празно.

– Къде е? Къде изчезна?

Тя се обръща рязко и се насочва към кухнята. Нева продължава да я следва. Кухнята е осветена и пуста. Афифе спира насред помещението, гърдите ѝ се повдигат рязко. Нева се приближава зад нея.

– Не се изтощавайте повече. Тя не е в имението. Сигурно е в хотела. Утре със сигурност ще дойде. Тогава ще направите каквото смятате за нужно.

Афифе остава напрегната, с втвърден поглед. А зад гърба ѝ Нева вече не крие вътрешното си удовлетворение.

В хотелската стая Хира седи на дивана, неподвижна, с поглед, вперен в празното пространство пред себе си. Мислите ѝ са някъде далеч. След миг очите ѝ бавно се преместват към часовника на шкафчето. В тишината тиктакането звучи прекалено ясно. Изведнъж ръката ѝ се притиска към гърдите.

Споменът я връща в болничната стая. Тя отново чува сърцето на Орхун, усеща равния му ритъм под дланта си, сякаш този звук държи целият ѝ свят на мястото му.

Картината се размива. Тя отново е в стаята. Дланта ѝ още лежи върху гърдите ѝ, а мислите ѝ отново са при Орхун.

Гласът му се връща ясен и близък.

– Единственото, което има значение, е че си тук, до мен, жива. Дъхът ти е по-важен от всичко друго, защото твоят дъх е моят дъх.

По устните ѝ минава усмивка, но тя бързо угасва. Този път гласът на Орхун отново се появява, но той е толкова различен.

– Пръстен, бележка … Какво да си помисля. Кажи ми?! Какво означава всичко това?! Да не ти вярвам… никога не бих си го позволил. Но това, което се случва напоследък, не мога да го приема. Не мога! Ти си невинна. Нищо не знаеш. Тогава какви са тези съобщения.

Хира рязко се изправя от дивана, сякаш въздухът изведнъж не ѝ стига. Поема си въздух дълбоко и тежко.

– Мисли за хубавото – казва си тихо. – Има толкова много от него. Дръж се за него. Спомняй си!

Тя се опитва да се върне назад, там, където всичко е било красиво.

– Вечерта не отивай никъде. Имам изненада.– Каква.– Ще разбереш, когато се върна.– Недей… могат да ни видят.– Нека ни видят. Така или иначе ще станеш моя жена.

Лицето на Хира отново светва. Спомня си… тя и Орхун стоят в нарисуваното от него сърце върху пясъка. Морето шумоли зад тях.

– Как ти изглежда? Стана ли? – пита Хира. – Прекрасно е. Ние сме много добре. Името и сърцето ти, се отпечатаха върху името и сърцето ми.

Орхун прегръща нежно Хира и тя него. Споменът избледнява. Хира прошепва думите отново, сякаш ги запечатва в себе си.

– Името и сърцето ти, се отпечатаха върху името и сърцето ми.

Гласът ѝ преминава в стаята на Орхун, където той седи на леглото в полумрака. В ръката си държи торбичката с лавандула, която тя е оставила. Думите ѝ още звучат в тишината. Той я вижда пред себе си, с букет лавандула в ръце, с усмивката, която тогава не слизаше от лицето ѝ.

– Много са красиви – казва Хира.– Харесват ли ти? – пита Орхун.– Как да не ми хареса? Не мисля, че има по-хубав булчински букет!– Готова ли си? – пита Орхун.

Споменът отстъпва място на настоящето. Орхун доближава лавандулата до лицето си и вдишва бавно.

Отново плажът. Отново двамата.

– Каквото и да стане, онази нощ ще бъде нашата нощ. И единственото, което ще я направи красива, ще е любовта ни. Не мястото, не хората. Само любовта ни!

Лицето му се озарява от този миг. После още един спомен, двамата със затворени очи, сякаш всичко останало е изчезнало.

Орхун се усмихва леко и прошепва.

– Името и сърцето ти, се отпечатаха върху името и сърцето ми…

Гласът на Орхун се слива с гласа на Хира.

– Името и сърцето ти, се отпечатаха върху името и сърцето ми.

Картината остава върху спокойното лице на Орхун.

Кенан и Нуршах прекарват тиха и топла вечер в селската къща на Фериха. Двамата се сгушват край печката, а съседка им донася домашна храна – супа, булгур и мляко.

След вечерята Кенан опича кестени и започва да разказва спомени от детството си. Нуршах го слуша с внимание и усмивка, а разговорът неусетно ги сближава още повече. По-късно тя му показва любовни писма, намерени сред вещите на Фериха. Едно от тях силно ги трогва и ги кара да заговорят за любовта.

Разговорът постепенно преминава към чувствата им един към друг. Нуршах признава, че не може да определи точния момент, в който се е влюбила, но знае, че чувствата ѝ са се появили неусетно. Кенан ѝ отвръща, че и той е изпитвал същото от самото начало, но дълго време не е искал да си го признае. Двамата открито потвърждават любовта си.

По-късно, докато седят рамо до рамо, Кенан покрива Нуршах с одеяло, а тя се отпуска на рамото му. Моментът е тих, нежен и много интимен. Нуршах признава, че никога не се е чувствала толкова спокойна.

Тишината обаче е разкъсана от силен шум – някой хвърля камък по прозореца. Кенан излиза навън, въпреки страха на Нуршах. В тъмното вижда бягаща сянка, но не успява да разпознае никого.

Уплашена, Нуршах чака вътре с точилка в ръка, готова да се защити. Когато Кенан се връща, тя едва не го удря от страх, но после го прегръща силно, разтърсена от притеснение. Двамата се успокояват взаимно.

Кенан е убеден, че случилото се е опит за сплашване от човека, който е завзел земята на Фериха. Според него това е знак, че двамата са го притиснали сериозно. Той успокоява Нуршах, че реална опасност няма, но напрежението между стените на къщата остава осезаемо.

Източник: PoTv.bg