Плен – Сезон 2 Епизод 161 (Ето какво ще видим)

Орхун вече е готов за болницата. Движенията му са бързи, премерени. Тъкмо се отправя към вратата, когато по стълбите се спуска Нева.

– Орхун… хванах те – казва тя задъхано.

Той я поглежда странно, почти изненадан.

– Какво точно значи „хванах те“?

Нева се доближава, все така усмихната.

– Няма да те пусна сам в болницата.

– Не ми трябва никой – отвръща Орхун, гласът му е твърд и уверен. – Ще отида сам!

Усмивката на Нева се пропуква, но тя бързо залепя нова, престорена.

– Добре тогава, след като така искаш. Само… моля те, дръж ни в течение…

Не успява да довърши. Орхун вече преминава през прага и вратата почти се затваря в лицето ѝ. Преди да успее да се окопити, от стълбите долита гласът на Перихан.

– Знам много добре какво се опитваш да направиш, но усилията ѝ са напразни.

Нева се обръща, а Перихан се усмихва самодоволно.

– Не можеш да победиш онази пустинна мишка, никой не можа. Гониш миражи, Нева. Откажи се!

Невината усмивка на Нева угасва, напрежението я прави още по-опасна.

– Аз не съм „никой“, Перихан. Просто изчакай. Малко търпение… и ще видиш накакво съм способна.

Тя отминава. Перихан я следи с подигравателен поглед, сякаш гледа начинаещ актьор, който се взема прекалено на сериозно.

В стаята си Афифе стои изправена, като статуя, пред Шевкет. Дланите ѝ са свити, кокалчетата побеляват.

– Щом пристигне в имението, водиш я веднага тук. Без извинения. Искам да я видя преди Али и преди Орхун.

– Разбира се, госпожо – кимва Шевкет.

Лицето на Афифе е маска от студена ярост.

– Ще плати за куршума в сърцето на сина ми. Може и да не мога да изтръгна нейното сърце, но…

Гласът ѝ постепенно се прелива в кадъра, който следва – като зловещо ехо.

В хотелската стая Хира стои пред огледалото и оправя косата си. Поглежда се критично, леко наклонявайки глава.

– Изглеждам като детегледачка – промърморва и разпуска косите си.

При вида на свободно падналите кичури сякаш за миг се харесва… и веднага след това се сепва от собствената си суета.

– Какво правя?

Вдига се, точно когато телефонът звъни. На дисплея – Орхун.

– Да? – вдига тя.

– Тук съм. Долу – чува се гласът му.

– Добре… слизам веднага.

Затваря, грабва палтото си и се оглежда.

– Къде е ключът? В чантата ли го сложих?

Хвърля телефона на леглото и започва да рови. Накрая открива ключа.

– Бил е в чантата.

Хира грабва сака си, премята палтото и излиза… но след секунди се връща, раздразнена, с блестящи от яд очи.

– Забрави себе си, ако можеш! Сериозно!

Хваща телефона от леглото и този път тръгва решително навън.

В болницата Орхун и Хира стоят пред асансьора. В този миг Хира си спомня. Вижда как ръката на Орхун се протяга, пръстът му натиска бутона, а погледът му прорязва въздуха между тях. Вратата тогава се затваря със стегнато метално щракване. Пристигането на асансьора я връща в действителността. И въпреки това усеща как онзи момент все още е жив вътре в нея, като дребно парче лед под кожата. Погледът ѝ се плъзва към Орхун. Той веднага усеща това и се обръща. Очите им се срещат, неволно, но силно, сякаш някой ги е бутал един към друг.

Вратите на асансьора се разтварят плавно. Влизат. Орхун отново натиска бутона, същото движение, което Хира не успява да изтръгне от паметта си.

Гласът на Орхун от миналото се надига в нея, настойчив и остър. „Защо не си при него?“ Колкото повече се опитва да го изгони от съзнанието си, толкова по-ясен става.
„Говоря за Джихангир. Нима не пожертва всичко заради него. Защо не си до него.“

Орхун забелязва промяната по лицето ѝ. Поглежда я внимателно. Хира си поема рязко въздух. Орхун веднага реагира.

– Какво има? Бледа си – пита притеснен Орхун.

Хира се съвзема, пред нея стои Орхун, но не онзи от спомените, този я гледа с тревога и нежност, които сякаш изтъняват стените, които тя е издигнала между тях.

– Наистина не си добре. Какво се случва? – пита отново Орхун.

– Ще се оправя – прошепва Хира.

Орхун и Хира седят един до друг на тясната пейка пред лекарския кабинет.

Хира отваря чантата си и изважда малко тефтерче. Прелиства страниците внимателно, съсредоточена. Орхун се накланя леко към нея.

– Какво гледаш?

– Записала съм въпросите за лекаря – казва тя. – Проверявам дали не съм пропуснала нещо.

Той я поглежда с искрено учудване.

– Какви въпроси?

Тя започва да изброява.

– Ще се налага ли нова операция заради куршума. Къщата е на два етажа, безопасно ли е качването по стълби. Спортът, може ли и колко натоварващ. Кафето, работното време, ритъмът… и още няколко неща

Орхун я слуша мълчаливо. По лицето му се появява лека усмивка.

– Може ли да погледна?

Тя му подава листа. Той го поема и се усмихва още по-ясно.

– Седемнадесет въпроса – казва тихо. – Сериозна подготовка!

– Искам да знам всичко – отвръща тя кратко.

Погледът му спира на един от редовете.

– Това тук ми хвана окото – казва той.

– Кое?

– Ще остане ли белег от операцията. Останалото е ясно, но това защо те вълнува?

– Просто се притесних – казва тя и свежда поглед.

Орхун я наблюдава внимателно.

– Чудиш се дали всяка рана оставя следа?

Хира застива за миг, после проговаря бавно.

– Всъщност знам. Колкото и голяма да е раната, колкото и дълбока да е, накрая зараства. Болката намалява, изчезва. Няма значение дали остава белег.

Погледите им се срещат рязко, сякаш зад думите ѝ се крие нещо повече.

В този момент в коридора прозвучава ясен глас.

– Орхун Демирханлъ, докторът ви очаква!

Двамата стават почти едновременно. За миг още се гледат, после бавно откъсват очи един от друг и тръгват към кабинета.

Орхун и Хира излизат от болницата.

– Това е рядко състояние – казва Орхун спокойно. – Необичайно, да. Но няма да се превърна в затворник на страха, ще живея както досега. Нищо няма да се промени!

Хира го слуша мълчаливо. Всяка негова дума засилва тревогата ѝ, а той говори така, сякаш всичко е напълно под контрол.

– Като се замисля през какво съм минал още от дете, това е просто още една точка към списъка. Аз винаги съм бил близо до ръба. Нали и ти си доказателство. Виж къде се срещнахме. Не търся крайности – те сами ме намират. И тази ме намери. Но аз ще продължа напред по същия начин.

Хира повече не издържа.

– Не е толкова просто, и двамата чухме лекаря. Не можеш да се правиш, че не го е казал. Трябва да си по-внимателен. Дори спортът – с мярка, без да се насилваш. Всяка стъпка трябва да е обмислена. Не можеш да живееш все едно нищо не се е случило

Орхун я поглежда с благодарност. После нежно поема ръката ѝ и я поставя върху гърдите си.

– Каквото и да казват всички, аз съм добре. Сега разбирам още по-ясно колко скъпо нещо е животът. Докато този куршум е тук, няма да го забравям. Животът е дар. Ти също. Ти си до мен и това ми е достатъчно. Всичко друго е на втори план.

Хира се разтапя под думите му, несъзнателно се приближава още. После първа се сепва, отдръпва ръката си и си поема дъх.

– Уморихме се днес. Да си тръгваме – предлага Хира. – И да не забравяме първото правило на лекаря, без да се изморяваш излишно

Орхун и Хира пристигат в имението и влизат в къщата.

– Много се измори днес, отиди в стаята си, поспи малко – предлага Хира.

Орхун сваля сакото си и го премята през ръка.

– Първо трябва да проверя пощата. Има няколко неща за довършване, ще съм в кабинета

Хира се напряга леко.

– Нали чу какво каза лекарят. Не може веднага да се товариш с работа. Почини си поне малко!

Той я поглежда с топла усмивка, която показва, че тревогата ѝ го трогва.

– Чух го, но ако лежа без да правя нищо, ми става по-зле. Работата ми подрежда мислите – признава Орхун.

Хира вижда, че безсмислено да настоява.

– Добре, но обещай ми нещо, няма да се претоварваш. Познавам те, ако се захванеш, светът спира да съществува за теб, забравяш всичко

Орхун се обръща към нея и я гледа в очите, с онзи поглед, с който говори повече от това, което казва.

– Не всичко. Теб не мога да те забравя. Ти си отпечатана в мислите ми – отвръща той.

Хира бързо отмества поглед, а бузите ѝ бързо пламват и тя се опитва да промени темата.

– Ще ти направя кафе. – замълчава за секунда – Но без кофеин!

Орхун едва забележимо се намръщва. Хира го забелязва.

– Каквото каза докторът. Кафето ти ще е безкофеиново, и не ме гледай така, по-добре от нищо е!

– Добре. Както кажеш!

Орхун тръгва към кабинета си. Хира се обръща към кухнята, но не успява да направи и две крачки, когато Шевкет се изпречва пред нея като стена.

– Госпожата ви очаква в стаята си!

Гласът му е студен, лишен от всякаква емоция. Хира замръзва на място.

– Веднага – добавя той, още по-сурово.

Лицето на Хира се напряга. Преглъща тихо и поема към стълбите, знаейки много добре какво я очаква горе.

Афифе крачи из стаята като затворен звяр. Вратата се отваря и Хира влиза тихо.

– Викали сте ме?! – казва Хира.

Афифе се обръща рязко. В погледа ѝ няма нищо освен ярост. В този миг Хира разбира, че това не е обикновен разговор.

– Стовари се върху семейството ни като проклятие – казва Афифе с глас, който реже въздуха. – От деня, в който влезе в живота ни, бедите не спират да ни преследват.

Хира не успява дори да подреди мислите си. Афифе тръгва към нея с бързи крачки.

– Разбрах как е бил ранен Орхун – гласът ѝ трепери от гняв. – Застанал е пред теб, за да те спаси.

Афифе хваща Хира за ръцете и я разтърсва.

– Първо ми отне Нихан, сега посягаш и на сина ми. Заради теб той ще живее с куршум в сърцето си.

Хира е като вкаменена. Ръцете ѝ висят безсилно, погледът ѝ е празен, сякаш не може да разбере как се е озовала в този кошмар.

Гневните крясъци на Афифе от горния етаж се чуват приглушено на първия етаж. Гонча слиза по стълбите пребледняла, а в същия момент Муса излиза от склада.

– Какво става – пита той разтревожено. – Защо си толкова пребледняла?

– Носех чая на г-жа Афифе – заеква тя. – Тъкмо стигнах до вратата и отвътре се чуваха викове.

– Какви викове?

– Тя… крещи на г-ца Хира. Обижда я. Боже, моля те, нищо да не се случи!

Лицето на Муса се променя мигновено. Тревогата прераства в решимост.

– Ще кажа на зетя!

Муса влиза бързо в кабинета на Орхун.

Гласът на Афифе отеква по цялото крило на къщата. Нева излиза от стаята си.

– Като пиявица си се лепнала за децата ми – крещи Афифе. – Изсмукваш живота им. Стига! Днес напускаш това имение завинаги. Изчезваш от живота ни!

По лицето на Нева се появява сдържано удовлетворение. Тя пристъпва напред с хладна усмивка.

– Това е само началото. Да видим какво още те чака! – мърмори си доволна Нева.

Изведнъж по стълбите отекват бързи стъпки. Нева се обръща и вижда Орхун да се изкачва с напрегнато лице, тя веднага сменя изражението си.

– Орхун, тъкмо се канех да те повикам. Май трябва да се намесиш?!

Орхун я подминава, без дори да я погледне, и се насочва право към стаята на майка си.

Афифе все още държи Хира, все още крещи. Вратата се отваря рязко и Орхун влиза като буря.

– Какво правиш, майко? – гласът му е силен и твърд. – Спри! Стига!

Афифе пуска Хира. Орхун застава между тях, но яростта в Афифе не намалява.

– Не е стига – крещи тя. – Нищо не е стига. Ти пое куршум в сърцето си заради нея. Заради тази нищожна жена, почти умря. Не ми казвай стига! Няма да е стига, дори ако ѝ отнема дъха сега!

Гласът на Орхун се издига над нейния, ясен и уверен.

– Нямаш право! Никой няма право! Никой няма да я докосне! Чуваш ли ме добре! Ако трябва, ще застана пред хиляда куршума. Ще приема и втори в сърцето си. Ако се наложи, и трети. Разбираш ли?!

Афифе онемява за миг, сякаш думите я удрят в гърдите. Хира също стои вцепенена – поразена от силата на това, което чува.

Какво се случва с Кенан и Нуршах?

Кенан и Нуршах прекарват нощта заедно в селската къща на Фериха, до печката. Нуршах заспива на гърдите му, а той си спомня как тя му е подарила специален подарък и как е признала, че за пръв път отдавна се чувства сигурна до някого. Нуршах го пита дали вярва, че двамата имат бъдеще.

Когато Кенан решава да отиде да спи в другата стая, Нуршах се преструва, че се тревожи за студа и счупения прозорец, но всъщност я е страх да остане сама. След закачлива сцена тя го убеждава да остане и двамата прекарват нощта заедно в топлата стая.

На сутринта Кенан ѝ приготвя селска закуска – хляб, масло, сирене, пипер и чай на печката. Атмосферата между тях е топла, непринудена и пълна с закачки. Решават след закуска да отидат в службата по вписванията, за да подадат молба за решаване на проблема със земята.

Нуршах преяжда, инати се за лютия пипер, изгаря си устата, но не си признава. След забавна сцена със страх от паяк между тях избухва спор дали тя е създадена за селския живот. Двамата си дават своеобразен „облог“, че Нуршах ще докаже, че може да се справи с живота на село.

След като подават документите в службата по вписванията, решават да останат още един ден в селото. Кенан тръгва да говори с Хадър, мъжът, който незаконно претендира за земята на Фериха. Нуршах не го оставя сам.

Срещата с Хадър е напрегната. Той ги заплашва открито и ги съветва да си тръгнат, иначе „можело да се случат неприятности“. Кенан го обвинява, че именно той е хвърлил камъка по прозореца им. Хадър не признава, но ги предизвиква директно.

Кенан заявява ясно, че няма да се откажат. Напускат мястото, но опасността вече е напълно реална.

Източник: PoTv.bg